№ 306
гр. С., 22.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на втори март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Евгения Т. Генева
Членове:Георги Ст. Мулешков
Ваня Н. Иванова
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Георги Ст. Мулешков Въззивно гражданско
дело № 20221800500002 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 195 / 29.09.2021 г. по гр. д. № 350 / 2020 г. С.ският
районен съд е признал за установено на основание чл.422 вр. чл.415 ГПК, че
ХР. ЗДР. В. дължи на «П.К.Б.» ЕООД сумата от 3103,54 лв., представляваща
непогасена главница по Договор за потребителски кредит «П.К.С.» №
********** / 04.09.2018 г., ведно с обезщетение за забава (мораторна лихва) в
размер на 117,37 лв. за периода от 31.07.2019 г. до 02.03.2020 г. и законна
лихва от 02.03.2020 г. до окончателното изплащне на главницата, за които
вземания длъжникът отговаря солидарно с неучастващата в исковото
производство В.А.К. и за които е била издадена Заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК № 143 / 04.03.2020 г. по ч. гр. д. № 200 / 2020 г. на С.ския районен
съд.
С решението искът за главница е бил отхвърлен за разликата над
3103,54 лв. до пълния предявен размер от 4572,97 лв. Били са отхвърлени
изцяло искът за договорна лихва в размер на 1044,12 лв. за периода
15.03.2019 г. – 31.07.2019 г. и искът за възнаграждение за закупен
1
допълнителен пакет услуги в размер на 1904,53 лв.
Страните са били осъдени да си заплатят взаимно разноски съразмерно
на уважената / отвърлената част от исковете.
Решението е обжалвано частично от ищеца «П.К.Б.» ЕООД, както
следва:
- в частта, с която искът за главница е бил отхвърлен за разликата над
признатите 3103,54 лв. до сумата 4297,82 лв.;
- в частта, с която изцяло е бил отхвърлен искът за договорна
възнаградителна лихва в размер на 1044,22 лв.
С отговора по чл.263, ал.1 ГПК ответницата оспорва жалбата.
Софийският окръжен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК и е допустима.
С нея се обжалва валидно и допустимо в обжалваните части решение на
първоинстанционен съд.
Пред настоящата инстанция страните нямат спор за релевантните факти.
Установява се сключването на договора за потребителски кредит от
04.09.2018 г. за сумата от 5000 лв. със срок за погасяване 24 месеца при
годишен лихвен процент (договорна лихва) 41,17% и годишен процент на
разходите (ГПР) 49,89 лв. Установява се, че кредитополучател по договора е
неучастващата в исковото производство В.А.К., срещу която също е била
издадена заповедта за изпълнение и чиято солидарна отговорност е била
ангажирана наред с отговорността на ответницата Х.В.. Установява се, че
между кредитора и солидарните длъжници е било сключено и споразумение
за предоставяне на допълнителен пакет услуги с цена 2179,68 лв., което
районният съд е приел за нищожно и е отхвърлил иска на кредитора за
дължимост на непогасената част от възнаграждението. В тази част
първоинстанционното решение не е било обжалвано, влязло е в сила и е
формирало сила на пресъдено нещо. Установява се, че по силата на анекс от
31.01.2019 г. е било отложено плащането на четвъртата и петата погасителна
вноска по погасителния план, като срокът за погасяване на задълженията по
договора да кредит и по споразумението за пакет допълнителни услуги е бил
удължен с два месеца, договорната възнаградителна лихва от 41,17% по
кредита е била запазена по размер, а ГПР е бил намален на 42,16%.
2
Установява се, че възнаграждението по допълнителния пакет услуги,
възлизащо на 2179,68 лв., е следвлало да бъде погасявано ежемесечно на
части, като съответните месечни вноски са били включени в анюитетните
вноски по погасителните планове, изготвени при сключването на договора за
потребителски кредит и на анекса към него. Ищецът признава, че
солидарните длъжници са извършили погашения в общ размер на 1224 лв.
Ответницата не твърди и не доказва да са били извършени плащания в по-
висок размер. Установява се, че ищецът е небанкова финансова институция
по смисъла на чл.3, ал.1 от Закона за кредитните институции и Наредба №
26/2009 г. за финансовите институции, приета от УС на БНБ (обн. ДВ, бр.
36/2009 г.), като предметът му на дейност се изразява изключително в
отпускането на заеми със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства.
Спорът пред въззивната инстанция, на първо място, е дали клаузата за
договорна лихва от 41,17% е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
На следващо място се спори как следва да бъдат отнесени при погасяването
на задълженията по договора за кредит извършените плащания по
нищожното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги и
дали районният съд е извършил правилно изчисленията.
Въззивната инстанция намира за неоснователно възражението на
ответницата, наведено с отговора на исковата молба, за нищожност на
клаузата за заплащане на договорна лихва поради противоречие с добрите
нрави с оглед размера й от 41,17% (фиксирана годишна лихва), който
надвишава повече от три пъти размера на законната лихва за забава.
Разбирането, застъпено в съдебната практика за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва,
е било релевантно преди приемането на чл.19, ал.4 и ал.5 от Закона за
потребителския кредит (в сила от 23.07.2014 г.), докогато в закона не е била
определена горна граница на договорната лихва при потребителските
кредити. След 23.07.2014 г. принципът за автономия на волята при
договаряне, установен в чл.9 ЗЗД, е ограничен от императивната разпоредба
на чл.19, ал.4 ЗПК, според която годишният процент на разходите на
потребителя по кредита (съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК в тези разходи се включва
и уговорената възнаградителна лихва) не може да бъде по-висок от
петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и
3
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Според член единствен от ПМС № 426 от 18.12.2014 г. годишния
размер на законната лихва за просрочени парични задължения е в размер на
основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Към
датата на сключване на договора за потребителски кредит, а и към настоящия
момент, основният лихвен процент на БНБ неизменно е 0%. Следователно
максималният размер по чл.19, ал.4 ЗПК възлиза на 50%. Договореният от
страните ГПР от 49,89% не надвишава този максимално допустимият праг и
следователно уговорената възнаградителна лихва от 41,17% на годишна база
като компонент от ГПР е в съответствие с разума на закона като мерило за
границата между моралното (добрите нрави) и неморалното.
Договорната клауза за възнаградителна лихва не накърнява добрите
нрави и не е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД и поради следното: С
поставянето на максимална горна допустима граница на ГПР законодателят е
защитил правата на кредитополучателя от едностранен произвол на по-
силната страна, каквато е кредитодателят. Той обаче е защитил и интереса на
кредитодателите, които са небанкови финансови институции. Това, което
отличава тяхната дейност от дейността на банките, е, че те отпускат заеми със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими начини, т. е. финансират дейността си изцяло от лихвите
по предоставените заемни средства, поради което и размерите на тези лихви
са чувствително по-високи от лихвите по банкови кредити. Мотивите на
законодателя за допълването на ЗПК с новелите на ал.4 и ал.5 на чл.19 се
съдържат в стенограмата от обсъжданията на Проекта на закон за изменение
и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г.
От мотивите е видно, че е обоснована нуждата от предоставяне на по-високи
лихвени лимити за финансовите небанкови институции, чиято кредитна
дейност е застрашена с висока степен на несъбираемост, и приходите от
лихви следва да покриват загуби от рисково кредитиране на
неплатежоспособни длъжници, формиращо 50% от оборотната дейност.
Оттук следва извод, че до предвидения размер на ГРП в чл.19, ал.4
ЗПК страните могат свободно да договорят размера на лихвения лимит
(договорната възнаградителна лихва). При воденето на преговорите
потребителят може да извърши преценка дали конкретните условия са
4
изгодни за него. С процесния договор тези изисквания са спазени, а клаузата
за заплащане на договорна лихва от 41,17% на годишна база се явява
действителна. При сключването на договора за ищеца е съществувало не само
очакване за печалба от кредита, но и по-висок риск от загуба, на който риск е
напълно съответна и непротиворечаща на добрите нрави клаузата,
определяща размера на договорната възнаградителна лихва на 41,17%.
При този решаващ извод и зачитайки силата на пресъдено нещо,
формирана досежно недължимостта на каквото и да е възнаграждение по
нищожното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги,
въззивният съд следва да отговори на въпроса какви задължения по договора
за кредит са били погасени с извършените от длъжниците плащания на 1224
лв. и какъв е размерът на остатъчния дълг за главница и договорна лихва.
Съдът ще следва сам да извърши изчисленията на база данните по делото и
при условията на чл.162 ГПК.
Ищецът признава, че са платени изцяло първите три погасителни
вноски по първоначалния погасителен план – за месеците октомври, ноември
и декември 2018 г. Дължимите погасителни вноски в общ размер на 927,33 лв.
за трите месеца включват 427,03 лв. главница и 500,30 лв. договорна лихва.
Тук съдът изключва от общия размер на месечните вноски начисленията по
погасителния план за пакета допълнителни услуги. Така остатъкът от
плащанията е в размер на 296,67 лв. (1224 лв. - 927,33 лв. = 296,67 лв.) Той
следва да бъде отнесен за погасяване на задълженията за следващите месеци.
Според анекса от 30.01.2019 г. и погасителния план към него,
плащанията за м. януари и м. февруари 2019 г. са били отложени. За м. март
2019 г. анюитетната вноска е била в размер на 309,11 лв., от които 162,84 лв.
главница и 146,27 лв. договорна лихва. Остатъкът от извършените плащания
не е бил достатъчен да погаси цялото анюитетно вземане на кредитора. С чл.
6.4., б. „а“ и б. „б“ от Общите условия (ОУ) страните са постигнали съгласие
как ще бъде отнесено едно непълно плащане за погасяване на различни по
основание задължения. В настоящия случай обаче не е налице нито една от
предвидените хипотези. Длъжникът не е подал изрично писмено заявление до
кредитора относно последователността на погасяванията (б. „а“). Към
15.03.2019 г. (падежа на анюитетната вноска) длъжникът не е бил в забава, за
да се извърши погасяване в следната поредност: такси и разноски, лихви за
5
забава, неустойки, обезщетения (б. „б“). В чл. 6.4. ОУ вземанията за
договорна лихва не са били посочени. В този случай ще следва да бъде
приложена разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД. Ето защо съдът приема, че
договорната лихва от 146,27 лв., включена в анюитетната вноска с падеж
15.03.2019 г., е била погасена изцяло, а главницата – до 150,40 лв.
Изводът е, че от целия кредит в размер на 5000 лв. са били погасени
общо 577,03 лв. Непогасеният остатък за главница възлиза на 4422,97 лв.
Това е и доказаният размер на вземането на кредитора за главница. Той като
въззивник обаче обжалва първоинстанционното решение в отхвърлителната
част за главницата само за разликата над 3103,54 лв. до 4297,82 лв. Предвид
диспозитивното начало, решението на районния съд следва да бъде отменено
само за посочената разлика. Над сумата 4297,82 лв. до 4572,97 лв., какъвто е
бил първоначалният размер на предявения иск, отхвърлителното решение за
главницата не е било обжалвано и е влязло в сила.
Ищецът претендира договорна лихва само за периода от 30.12.2018 г.
до 31.07.2019 г., но не и до края на срока на договора предвид твърденията за
неговото едностранно прекратяване и за обявена предсрочна изискуемост на
вземанията. Периодът не е посочен изрично в исковата молба, но въззивният
съд приема, че нередовността е била преодоляна с изявленията на кредитора в
заявлението по чл.410 ГПК. Както вече се установи, задълженията за
договорна лихва са били погасени по анюитетите до 15.03.2019 г. От
погасителния план към анекса е видно, че начислените вземания за договорна
лихва до 15-то число на месеците април, май, юни и юли 2019 г. възлизат
общо на 527,24 лв. Вноската, дължима на 15 август 2019 г., е включвала
договорна лихва от 116,35 лв. Съдът приема, че половината от тази сума, а
именно 58,18 лв., е била начислена за периода от половин месец до края на м.
юли 2019 г. Следователно доказаното вземане за договорна лихва за периода
30.12.2018 г. – 31.07.2019 г. възлиза на 585,42 лв. До този размер следва да
бъде отменено и отхвърлителното решение на районния съд досежно
договорната лихва. За разликата до 1044,12 лв. решението следва да бъде
потвърдено.
Върху вземанията за главница и за договорна лихва се дължи
обезщетение за забава (законна лихва) по чл.86, ал.1 ЗЗД от завеждане на
заявлението по чл.410 ГПК на 02.03.2020 г. до окончателното изплащане.
6
По делото не се твърди и не се установява с извършените погашения в
общ размер на 1224 лв. да са платени задължения, различни от анюитетните
вноски за периода м. октомври 2018 г. – м. март 2019 г. Забавата за
длъжниците съгласно начисленията по погасителните планове е едва от
15.03.2019 г., когато плащането не е било достатъчно за погасяване на част от
перото за главница. Следователно ако има някакви начисления за такси,
разноски, лихви за забава, неустойки и обезщетения (според изброяването в
чл. 6.4. б. „б“ от ОУ), то те са възникнали след 15.03.2019 г. и са неотносими
към погасяването на анюитетните вноски до тази дата с общата сума от 1224
лв.
Не се твърди и не се установява за периода от завеждане на заявлението
по чл.410 ГПК до приключване на съдебното дирене пред въззивната
инстанция установените от въззивния съд задължения да са били погасени,
което обстоятелство да бъде съобразено на основание чл.235, ал.3 ГПК.
Изводът е, че решението на районния съд следва да бъде частично
ревизирано съобразно изложените мотиви.
Решението подлежи на пълна ревизия в частите за разноските с оглед
крайния изход на делото, както следва:
В заповедното производство са били предявени вземания в общ размер
на 7668,99 лв., като за тях заявителят е направил разноски от 203,38 лв.
Доказаните в исковото производство вземания на ищеца възлизат общо на
5000,61 лв. Съразмерно на уважената част от исковете по чл.422 ГПК
ответницата Х.В. ще дължи на ищеца разноски за заповедното производство
от 132,62 лв.
Исковете по чл.422 ГПК са с обща цена 7638,99 лв. По-ниската обща
цена в сравнение със заповедното производство произтича от
обстоятелството, че ищецът не е предявил по исков ред вземането си за такси
от 30 лв. Пред първата инстанция ищецът е направил разноски от 305,72 лв.
Съразмерно на уважената част от исковете общо за 5000,61 лв. ответницата
му дължи 200,13 лв. От своя страна ответницата е направила разноски от 800
лв. за адвокатско възнаграждение. Съразмерно на отхвърлената част от
исковете за 2638,38 лв. ищецът е задължен за 276,31 лв.
Пред въззивната инстанция първоинстанционното решение се обжалва
за отхвърлени от районния съд вземания в общ размер на 2238,50 лв.
7
Въззивникът е направил разноски от 88,36 лв. за държавна такса, както и за
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 100 лв. Жалбата е
основателна за общата сума от 1779,70 лв. В този случай въззиваемата страна
е задължена за съразмерни разноски от 149,75 лв. От своя страна ответницата
не е направила преки разноски за въззивното производство.
В обобщение, ищецът има вземания за разноски в исковото
производство пред двете съдебни инстанции в общ размер на 349,88 лв., а
ответницата – за 276,31 лв. Между тези вземания може да бъде извършено
прихващане на основание чл.104, ал.2 ЗЗД. Ето защо като краен резултат
ответницата ще следва да бъде осъдена да заплати на ищеца направени
разноски в размер на 73,57 лв.
Пред въззивната инстанция на ответницата й е била оказана безплатна
правна помощ. Дължимото по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв възнаграждение на
пълномощника съдът определя на 600 лв., като съобразява, че защитата е била
осъществена по два иска (чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 / 09.07.2004 г.)
Съразмерно на неоснователната част от въззивната жалба жалбоподателят ще
дължи на адвоката 122,98 лв.
По изложените съображения и на основание чл.271, ал.1 ГПК
Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 195 / 29.09.2021 г. по гр. д. № 350 / 2020 г. на
С.ския районен съд, както следва:
- В ЧАСТТА, с която искът за главница е бил отхвърлен за разликата
над признатите 3103,54 лв. до сумата 4297,82 лв.;
- В ЧАСТТА, с която искът за договорна възнаградителна лихва е бил
отхвърлен до сумата 585,42 лв.,
като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 вр. чл.415,
ал.1 ГПК в отношенията между страните, че ХР. ЗДР. В. от гр. С., ЕГН
**********, дължи на «П.К.Б.» ЕООД – гр. С., ЕИК **********, следните
непогасени задължения по Договор за потребителски кредит «П.К.С.» №
********** / 04.09.2018 г.:
8
- главница в размер на 1194,28 лв., което вземане представлява
разликата над признатите от районния съд 3103,54 лв. до сумата 4297,82 лв.;
- договорна възнаградителна лихва в размер на 585,42 лв. за периода от
30.12.2018 г. до 31.07.2019 г.,
ведно със законната лихва върху двете вземания на кредитора от
завеждане на заявлението по чл.410 ГПК на 02.03.2020 г. до окончателното
изплащане,
за които вземания в полза на „П.К.Б.“ ЕООД е била издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК № 143 / 04.03.2020 г. по ч. гр. д. № 200 / 2020 г. на
С.ския районен съд и за които ХР. ЗДР. В. отговаря солидарно с длъжника
В.А.К. с ЕГН **********.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 195 / 29.09.2021 г. по гр. д. № 350 / 2020
г. на С.ския районен съд В ЧАСТТА, с която искът за договорна
възнаградителна лихва е бил отхвърлен за разликата над 585,42 лв. до пълния
предявен размер от 1044,12 лв.
ОТМЕНЯ Решение № 195 / 29.09.2021 г. по гр. д. № 350 / 2020 г. на
С.ския районен съд в частите за разноските.
ОСЪЖДА ХР. ЗДР. В. от гр. С., ЕГН **********, да заплати на
«П.К.Б.» ЕООД – гр. С., ЕИК **********, разноски в размер на 132,62 лв.,
направени по ч. гр. д. № 200 / 2020 г. на С.ския районен съд (заповедно
производство).
ОСЪЖДА ХР. ЗДР. В. от гр. С., ЕГН **********, да заплати на
«П.К.Б.» ЕООД – гр. С., ЕИК **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр.
чл. 104, ал. 2 ЗЗД (по компенсация) разноски в размер на 73,57 лв., направени
в исковото производство по чл. 422 ГПК пред двете съдебни инстанции.
ОСЪЖДА «П.К.Б.» ЕООД – гр. С., ЕИК **********, да заплати на
адв. М.В. М. при АК – П., с ЕГН **********, на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.
адвокатско възнаграждение в размер на 122,98 лв. за въззивното
производство.
9
Решение № 195 / 29.09.2021 г. по гр. д. № 350 / 2020 г. на С.ския
районен съд е влязло в сила като необжалвано:
- в частта, с която е било признато съществуването на вземане за
главница в размер на 3103,54 лв., ведно със законната лихва от 02.03.2020 г.;
- в частта, с която искът за главница е бил отхвърлен за разликата над
4297,82 лв. до пълния предявен размер от 4572,97 лв.;
- в частта, с която е било признато съществуването на вземане за
обезщетение за забава (мораторна лихва) в размер на 117,37 лв.;
- в частта, с която е бил отхвърлен искът за парично вземане в размер на
1904,53 лв., претендирано като възнаграждение по пакет допълнителни
услуги.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10