Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 18.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданска колегия, Въззивно
отделение, ІV- Г състав в публичното заседание на деветнадесети май две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
мл. съдия ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря Виктория Иванова, като
разгледа докладваното от съдия Орешарова в. гр. д. № 99 по описа за 2021 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 20226117 от 15.10.2020 г., постановено по гр.
д. № 11977/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 31-ви
състав, по предявения по реда на чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК от
„Т. Е. Д.“ ЕООД срещу Л.П.М. иск с правно основание
чл. 101 ЗЗД във вр. с чл. 327 ТЗ в отношенията между страните е признато за
установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от 5 680,26
лв., представляваща главница по споразумение от 13.07.2015 г., установяващо
задължение по договор за търговска продажба на стоки, в което задължение
ответницата е всъпила по силата на договор за встъпване в дълг с кредитора от
същата дата, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 09.05.2018 г. по ч. гр. д. № 25932/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, I ГО, 31-ви състав. С оглед изхода на спора на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата от
113,61 лв. – раззноски за заповедното производство, и сумата от 1 403,60
лв. – разноски за производството пред първоинстанционния съд, както и на
основание чл. 77 ГПК ответницата е осъдена да заплати по сметка на Софийски районен
съд сумата от 250 лв. – възнаграждение за вещо лице.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила въззивна жалба от Л.П.М., чрез нейния особен представител –
адв. Л.С., в която се излагат подробни оплаквания срещу неговата правилност. Изявлението
на Л.П.М., направено на гърба на сключеното между „Т.Е.Д.“ ЕООД и „Б.Т.“ ЕООД
споразумение от 13.07.2015 г., се оспорва като негодно да създаде задължения за
нея, като се посочва, че в случая отсъства конкретно описание на задължението –
дали същото е парично и ако да – в какъв рамер, не е посочено към кого се поема
задължението, липсва срок за изпълнение, както и достоверна дата, на която е
извършено изявлението. Възрзява се, че само по себе си обстоятелството, че
изявлението на Л.П.М. се съдържа на гърба посоченото споразумение, не означава,
че същото непременно се отнася до установените със споразумението задължения. Изтъква
се остъствието на явна връзка между съдържанието на изявлението на Л.П.М. и
споразумението от 13.07.2015 г. Моли се
решението да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което предявеният
иск бъде отхвърлен изцяло.
В срока за отговор на въззивната жалба такъв е постъпил
от „Т. Е. Д.“ ЕООД, в който същата се оспорва като неоснователна. Излагат се подробни съображения
в подкрепа на обжалваното решение, като
се поддържа възприетият от първоинстанционния съд извод, че от съдържанието на
споразумението от 13.07.2015 г. и направеното на гърба му изявление на Л.П.М.,
съобразени с оглед останалите събрани по делото доказателства, се налага
извода, че изявлението на ответницата за встъпване в дълг се отнася именно до установените
съгласно споразумението задължения на управляваното от нея дружество „Б.Т.“ ЕООД. Моли
въззивната жалба да бъде оставена без уважение, като обжалваното решението бъде
потвърдено. Претендира разноски, като представя и списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално
допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяване
на атакуваното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания същото е
правилно. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от Софийски районен съд, като във връзка с доводите, изложени във
въззивната жалба е необходимо да се допълни следното:
Съдът е сезиран с иск, предявен по реда на чл. 422 във
вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, с правно основание чл. 101 ЗЗД във вр. с чл.
327 ТЗ за признаване за установено в отношенията между страните, че Л.П.М.
дължи на „Т. Е. Д.“ ЕООД сумата от 5 680,26 лв., представляваща главница по
споразумение от 13.07.2015 г., установяващо задължение по договор за търговска
продажба на стоки, в което задължение ответницата е всъпила по силата на
договор за встъпване в дълг с кредитора от същата дата, за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 09.05.2018
г. по ч. гр. д. № 25932/2018 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 31-ви
състав.
Между страните по делото не е спорно, а и от представеното
като писмено доказателство по делото споразумение от 13.07.2015 г., се
установява, че между „Т. Е. Д.“ ЕООД, от една страна, и „Б.Т.“ ЕООД, предсставлявано от управителя Л.П.М., от друга, е сключен
договор за търговска продажба на стоки – алкохолни и безалкохолни напитки
съгласно фактури№ 30234/29.05.2015 г. и фактура № 30293/31.05.2015 г. – по
силата на който на ищеца се дължи продажна цена в общ размер на сумата от
5 680,26 лв., и която към датата на подписване на споразумението не е заплатена,
съответно по силата на последното страните се съгласяват за разсрочване на
задължението, като сумата от 1 400 лв. бъде заплатена в срок до 17.07.2015
г., а остатъкът от 4 280,26 лв. – в срок до 24.07.2015 г. На гърба на
споразумението се съдържа писмено изявление на Л.П.М., което гласи, че същата
на основание чл. 121 и сл. от ЗЗД, в лично качество, приема и се съгласява, да
бъде солидарен длъжник, наред с купувача-длъжник „Б.Т.“ ЕООД за описания в чл.
1 от „настоящото споразумение“ дълг. Под изявлението собственоръчно са изписани
трите имена на Л.П.М., положен е подпис и е посочена дата – 13.07.2015 г.
Авторството на изявленеито е оспорено от ответницата в рамките на
първоинстанционното разглеждане на делото, като в тази връзка е открито и
проведно производство по оспорване истинността на документ по реда на чл. 193 ГПК относно подписа, обозначен като положен от Л.М.. От заключението на
допуснатата по искане на ответницата съдебно-почеркова експертиза е било
установено, че ръкописният текст „Л.П.М.“ и
положеният встрани от него подпис са изписани от Л.П.М.. Предвид ограничения
обхват на въззивната проверка и обстоятелството, че във въззивната жалба не се
съдържа съответно възражение, настоящоят съдебен състав намира, че изявлението,
съдържащо се на гърба на споразумението от 13.07.2015 г., изхожда от Л.П.М..
Спорен по делото е въпросът за смисъла на това изявление и за отношението му със
задълженията на представляваното от ответницата дружество „Б.Т.“ ЕООД, чието
установяване и разсрочване е уговорено с кредитора „Т. Е. Д.“ ЕООД на лицевата
част на споразумението от 13.07.2015 г.
Съгласно чл. 101 трето лице може да встъпи като съдлъжник
в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника, като в
резултат на встъпването първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към
кредитора като солидарни длъжници. Съдържанието на обективираното на гърба на
споразумението от 13.07.2015 г. изявление на Л.П.М. разкрива воля за встъпване
на ответницата в определено задължение, поради което в случая е налице договор
за встъпване в дълг по съглашение с кредитора.
Във връзка с оспорването на въззивницата, че съдържащото
се на гърба на споразумението от 13.07.2015 г., изявление на Л.П.М., имащо
характера на такова за встъпване в дълг, не се отнася до установените съгласно
споразумението задължения на управляваното от нея дружество по сключения с
ищеца договор за продажба на стоки, съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на
договорите следва да се търси действителната обща воля на страните, като
отделните уговорки се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се
схваща в смисъла, които произтича от целия договор, с оглед целта на договора,
обичаите в практиката и добросъвестността. В тази насока от значение на първо
място е съдържащият се в коментираното изявление израз, че ответницата се
съгласява да отговаря „за опсиания в чл. 1 от настоящото споразумение дълг“.
Препращането към „настоящото споразумение“, съчетано с обстоятелството, че
изявлението е обективирано на гърба на споразумението от 13.07.2015 г., в
разпоредбата на чийто първи член действително се съдържа описание на определен
дълг, при това такъв на управлявано от ответницата търговско дружество,
недвусмислено не оставят място за съмнение, че обективираната в него воля на Л.П.М.
е за встъпване именно в задължението на „Б.Т.“ ЕООД по сключения с ищеца
договор за продажба на стоки, възлизащо в общ размер на сумата от 5 680,26
лв. Неоснователно в този смисъл са изложените от въззивницата съображения, че
разкритата по делото фактическа обстановка не позвалява да направи категорично
заключение за това към кое задължение, препраща коментираното изявление на
ответницата. Обстоятелството, че изразената от Л.П.М. воля е за встъпване в
дълг именно на управляваното от същата дружество, без да служи като единствен
аргумент в тази насока, съответства на обичая в практиката, поради което
подкрепя възприетия от съда извод.
С встъпването в дълга на „Б.Т.“ ЕООД на основание чл. 101,
изр. 3 ЗЗД между дружеството и Л.П.М. е възникнала солидарна отговорност за
изпълняването му. Съгласно чл. 122, ал. 1 ЗЗД при наличието на солидарна
отговорност кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и
да е от длъжниците, като при отсъствието на твърдения, съответно на
доказателства за неговото погасяване, по делото се установява, че Л.П.М. е
задължена по отношение на „Т. Е. Д.“ ЕООД за заплащане на сумата от 5 680,26
лв., представляваща продажна цена по договор за продажба на стоки, сключен
между кредитора и „Б.Т.“ ЕООД, в което задължение същата е встъпила по силата
на договор за встъпване в дълг от 13.07.2015 г.
При съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези
на първоинстанционния обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноски:
При неоснователност на въззивната жалба не се дължат
разноски на въззивника за настоящото производство. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски следва да бъдат присъдени в полза на въззиваемата страна – „Т. Е.
Д.“ ЕООД – възлизащи в размер на сумата от 250 лв., представляващо
заплатено възнаграждение за особения
представител на въззивницата. По отношение на разноските за адвокатско
възнаграждение на въззиваемата страна при направеното възражение за
прекомерност при съобразяване на на чл.78, ал.5 ГПК, с оглед на действителната
фактическа и правна сложност по делото, това, че е изготвен отговор на
въвзивната жалба и е осъществено процесуално представителство и с оглед на
чл.7, ал.2, т.3 НМРАВ следва да се присъдят разноски в по-нисък размер от
претендирания от 790лв. и от 614лв., след като няма доказателства за
регистрация по ДДС.На основание чл.77 ГПК въззивницата следва да заплати
държавна такса по въззивното производство и в размер на 113,61лв.
Воден от гореизложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20226117 от
15.10.2020 г. на Софийски районен съд, I ГО, 31-ви
състав, постановено по гр. д. № 11977/2019 г.
ОСЪЖДА Л.П.М., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Т. Е. Д.“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ж. к. „*******сумата
от 250 лв.,
представляваща разноски за особен представител за въззивното производство и
сумата от 614лв.- разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.
ОСЪЖДА Л.П.М., ЕГН **********, с
адрес: *** да заплати по сметка на СГС сумата от 113,61лв.-държавна такса по
въззивната жалба.
Решението
може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.