№ 161
гр. В. , 31.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – В., 34 СЪСТАВ в публично заседание на първи март,
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:М.Д.Я.
като разгледа докладваното от М.Д.Я. Гражданско дело № 20203110110913
по описа за 2020 година
Предявени са Т. В. Д. срещу „Д.“ ЕООД обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 128, т. 2, чл. 245, ал. 2, чл. 221, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане
на ответното дружество да заплати на ищцата сумите (след допуснато в о.с.з. на 01.03.2021г.
изменение на исковете), както следва:
- 79.64 лева, представляваща неизплатено нетно трудово възнаграждение за м.
04.2018г., ведно с обезщетение за забава в размер на 18.38 лева, начислено за периода от
26.05.2018г. до 03.09.2020г.;
- 395.60 лева, представляваща неизплатено нетно трудово възнаграждение за м.
05.2018г., ведно с обезщетение за забава в размер на 87.93 лева, начислено за периода от
26.06.2018г. до 03.09.2020г.;
- 585.00 лева, представляваща нетен размер на обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ,
ведно с обезщетение за забава в размер на 130.00 лева, начислено за периода от 26.06.2018г.
до 03.09.2020г.
ведно с лихва за забава върху главниците от датата на завеждане на исковата молба в
съда – 03.09.2020г. до окончателното им изплащане.
Ищцата Т. В. Д. твърди, че е била в трудово правоотношение с ответното дружество
„Д.“ ЕООД за времето от 26.04.2018г. до 22.05.2018г., когато едностранно е прекратила
трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ. Сочи, че след прекратяване на
трудовото правоотношение е изпратила покана на ответника да заплати дължимото трудово
възнаграждение и обезщетение за неспазено предизвестие, ведно със законната лихва за
забава, което ответникът не е изпълнил. Поради това и сезира съда с искане за осъждане на
1
ответника да й заплати горните суми, ведно със сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответното дружество „Д.“ ЕООД, депозира отговор на
исковата молба, в който изразява становище за неоснователност на иска. Твърди, че е
прекратил едностранно трудовия договор на ищцата, без предизвестие, на основание
неизпълнение на трудовите ангажименти по време на изпитателния срок, поради което и не
дължи посочените в исковата молба суми. Оспорва да е получавал покана от страна на
ищцата за заплащане на претендираните суми. Моли за отхвърляне на исковете, ведно с
присъждане на сторените по делото разноски.Изменение на иска
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за установено от
фактическа страна следното:
Видно от приложеното на л. 5 от делото заверено от страната копие на трудов
договор № 25 от 25.04.2018г., че считано от 26.04.2018г. ищцата е била назначена на
длъжност „продавач-консултант”, при осемчасов работен ден, по график и сумарно
изчисляване на работното време на месец, с основно трудово възнаграждение в размер на
650 лева и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит
0.6% за всяка година трудов стаж при работодателя или сходна длъжност или професия при
дург работодател. Уговорено е възнаграждението да се изплаща еднократно до 25-то число
на месеца, следващ отчетния.
С уведомление от 21.05.2018г. ищцата е заявила воля за прекратяване на трудовото
правоотношение, на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, заведено в ответното дружество с вх.
№ 31 от 22.05.2018г.
Приобщени към доказателствения материал по делото са и водените между страните
гражданско дела, от които се установява, че
с влязло в законна сила на 21.02.2019г. решение № 377/31.01.2019г. по гр.д. №
15499/2018г. по описа на ВРС, 40-ти състав, е признато за незаконно и отменено
уволнението на Т.Д., извършено на основание чл. 326, ал. 1 КТ със заповед № 9/23.05.2018г.
на управителя на „Д.” ЕООД. Цитираната заповед е приложена на л. 3 от гр.д. №
15499/2018г., видно от която, че със същота е разпоредено на основание чл. 220, ал. 1 КТ от
трудовото възнаграждение на Д. да се удържи сумата от 330 лева за недадено или неспазено
предизвестие.
с влязло в законна сила на 21.02.2019г. решение № 2677/17.06.2019г. по гр.д. №
4730/2019г. по описа на ВРС, 51-ви състав, е признато за незаконно и отменено уволнението
на Т.Д., извършено със заповед № 14/21.02.2019г. на управителя на „Д.” ЕООД.
Представени от ищцата са и изпратена до ответното дружество с телепоща от
12.06.2020г. и чрез куриерска фирма от 10.07.2020г. покана и за заплащане на дължимото
2
трудово възнаграждение и обезщетение по чл. 221 КТ (л. 44-47). Няма данни така
отправените покани да са получени от „Д.” ЕООД.
От заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, се установява, че
начисленото на ищцата брутно трудово възнаграждение за м. април 2018г. е в размер на
102.63 лева и нетно възнаграждение в размер на 79.64 лева; за м. май 2018г. – брутно
трудово възнаграждение в размер на 425.75 лева и нетно възнаграждение в размер на 395.70
лева (включващо и 65.00 лева обезщетение по чл. 224 КТ за неползвани два дни платен
годишен отпуск). От възнаграждението за м. май 2018г. работодателят е удържал сума в
размер на 330 лева, съставляваща част от обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ, съгласно заповед
№ 9/23.05.2018г. Обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ е определено от експерта на 650 лева.
Размерът на лихвата за забава, изчислена за периода от деня, следващ падежа на
задължението до 02.09.2020г. е даден в няколко варианта:
върху възнаграждението за м. април 2018г. – 18.38 лева, изчислена върху нетното
възнаграждение от 79.64 лева и 23.69 лева, изчислена върху брутното възнаграждение в
размер на 102.63 лева;
върху възнаграждението за м. май 2018г. – 87.93 лева, изчислена върху нетното
възнаграждение от 395.70 лева; 14.60 лева, изчислена върху нетно възнаграждение от 65.70
лева и 109.06 лева, изчислена върху брутното възнаграждение в размер на 490.75 лева;
върху обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ – 130 лева, върху нетното обезщетение от
585 лева за периода 31.05.2018г. до 02.09.2020г. и 144.44 лева, изчислева върху брутния
размер на обезщетението от 650 лева за същия период.
В съдебно заседание вещото лице разяснява, че начислените нетни размери за
трудово възнаграждение за процесните месеци са осчетоводени от ответника като платени,
като това е сторено в деня на превода чрез пощенски запис, които не са получени от ищцата
– приложени към експертизата доказателства в тази насока.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Основно задължение на работодателя по едно трудово правоотношение е срещу
престираната му според уговорената работна сила, да заплаща уговореното трудово
възнаграждение в уговорените срокове – чл. 128 КТ. От представените по делото писмени
доказателства, съдът намира за установено, че страните са били в трудово правна връзка,
учредена въз основа на трудов договор от 25.04.2018г. Ответникът в депозирания отговор на
исковата молба не е оспорил, че ищцата за процесните месеци е полагала труд в обем,
количество и качество, които работодателят е изисквал, поради което и дължи заплащане на
уговореното трудово възнаграждение. Първият спорен въпрос е относно размера на
дължимото възнаграждение за м. май 2018г. и в частност дължи ли ищцата обезщетение по
3
чл. 220, ал. 1 КТ – удържано от трудовото възнаграждение на Д. за м. май 2018г.
Обезщетението по чл. 220 КТ се дължи при прекратяване на трудовия договор на
основание, което изиска предизвестие. В настоящия случай ищцата твърди, че трудовото
правоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, която разпоредба дава
право на работника или служителя да прекрати едностранно правоотношението без
предизвестие. В отговора на исковата молба ответникът е оспорил трудовият договор да е
прекратен на посоченото основание, поддържайки, че правоотношението е прекратено
едностранно от страна на работодателя, на основание неизпълнение на трудовите
ангажименти по време на срока на изпитване. Доказателства установяващи тези твърдения
на „Д.“ ЕООД не са ангажирани. Тъкмо обратното, установи се, че с влязло в сила решение
по гр.д. № 4730/2019г. по описа на ВРС, 51-ви състав, е отменена заповед № 14/21.02.2019г.,
с която трудовият договор на Т.Д. е прекратен на основание чл. 71 КТ. С влязло в законна
сила решение е отменено и прекратяването на трудовия договор на основание чл. 326, ал. 1
КТ, извършено със заповед № 9/23.05.2018г. на управителя на „Д.“ ЕООД. При това
положение и следва да се приеме, че трудовият договор с ищцата е прекратен едностранно
от последната, на посоченото в уведомителното писмо от 21.05.2018г. основание, а именно:
чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, считано от 23.05.2018г. А както съдът посочи по-горе цитираната
разпоредба дава право на работника едностранно да прекрати трудовото правоотношение
без да дължи предизвестие, поради което и нормата на чл. 220, ал. 1 КТ не може да намери
приложение, а оттук и извода, че извършената от работодателя удръжка от 330 лева от
трудовото възнаграждение на Д. за м. май 2018г. е без основание, респ. дружеството дължи
заплащане на уговорения размер на възнаграждението, съобразно отработеното за
посочения месец.
От представеното с исковата молба извлечение от разчетно-платежна ведомост и
заключението на вещото лице, съдът намира, че дължимото на Д. брутно трудово
възнаграждение за м. април 2018г. възлиза в размер на 102.63 лева, респ. нетно такова от
79.64 лева. Що се отнася до възнаграждението за м. май 2018г., съдът намира, че в същото
не следва да се включва начисленото от работодателя обезщетение по чл. 224 КТ за
неползван платен годишен отпуск за 3 работни дни, доколкото претенция за присъждане на
такова не е предявена, поради което и брутният размер на същото следва да бъде
определено на 425.75 лева (357.50 лева за отработени 11 дни и 68.25 лева – 3 дни болнични
за сметка на работодателя по чл. 40 КСО), респ. нетното възнаграждение в размер 330.70
лева. Доказателствената тежест за установяване факта на заплащане на дължимото трудово
възнаграждение тежи върху ответника, който не ангажира надлежни доказателства да е
изпълнил задължението си дори и частично, при липса на данни сумите, изпратени с
пощенски запис да са получени от Д.. С оглед изложеното и предявената претенция с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ следва да бъде уважена за м. април 2018г. в рамките на
предявения размер, а за м. май 2018г. в размер на 330.70 лева, като за разликата до
предявения размер от 395.60 лева – отхвърлена.
4
Следващата претенция е за заплащане на обезщетение за забавено плащане на
трудовото възнаграждение за м. април и м. май 2018г. Съгласно уговореното в трудовия
договор, трудовото възнаграждение се изплаща еднократно до 25-то число на месеца,
следващ отчетния. Или, ответното дружество е изпаднало в забава, считано от деня, следващ
падежа – 26-то число на месеца, следващ месеца, в който е положен труда. Ответното
дружество противопоставя възражение, че се е освободило от забавата, с изпращането на
пощенските записи. Действително пощенските записи са изпратени на постоянния адрес на
ищцата, но на работодателя е била известна банкова сметка на Т.Д. (удостоверение л. 48 от
гр.д. № 15499/2018г., по описа на ВРС, което удостоверение е част от личното трудово досие
на ищцата, представено от ответника с отговора на исковата молба по това дело). И след
като работодателят е имал възможност да изпълни задължението си по допустим от
разпоредбата на чл. 270 КТ начин, не може да се приеме, че се е нуждаел от съдействието на
Д., и в този смисъл, че е налице хипотезата на чл. 96 ЗЗД освобождаващо „Д.“ ЕООД от
собствената му забавата. Изчислено с помощта на програмен продукт „А. Ф.“, обезщетение
за забава върху незаплатеното възнаграждение за м. април 2018г., за периода 26.05.2018г. до
02.09.2019г., възлиза в размер на 18.38 лева и върху възнаграждението за м. май 2018г., за
периода 26.06.2018г. до 02.09.2019г., възлиза в размер на 73.49 лева. До тези размери
претенцията следва да бъде уважена, а за разликата до предявения размер от 87.93 лева,
претендирано като лихва за забава върху възнаграждението за м. май 2018г. следва да бъде
отхвърлена.
По претенцията с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ:
Съобразно нормата на чл. 221, ал. 1 КТ, при прекратяване на правоотношението на
основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, работодателят дължи на работника или служителя
обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение и в размер на действителните
вреди – при прекратяване на срочно правоотношение. Както съдът посочи по-горе,
прекратяването на трудовото правоотношение е станало на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ,
като трудовият договор е бил безсрочен такъв. Поради изложеното съдът намира, че на
ищцата се дължи едномесечно брутно трудово възнаграждение като обезщетение на
посоченото основание. Установи се от заключението на вещото лице, че брутното трудово
възнаграждение на ищцата е в размер на 650 лева, поради което и тази претенция в рамките
на предявения размер от 585.00 лева като основателна следва да бъде уважена, ведно с
присъждане на лихва за забава от датата на подаване на исковата молба.
Акцесорното вземане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху
сумата за обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ, съдът намира, че следва да бъде оставено без
уважение. Задължението за заплащане на обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ е безсрочно,
поради което отговорността по чл. 86 ЗЗД настъпва в момента, в който длъжникът е бил
поканен да го изпълни. Представените от ищцата покани чрез Телепоща от 12.06.2020г. и
чрез куриер от 10.07.2020г. не са достигнали до ответното дружество, поради което не може
да се приеме, че същото е било поканено да изпълни задължението за изплащане на
5
процесното обезщетение по чл. 221 КТ. С оглед това и претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на обезщетение за забава върху дължимата супа по чл. 221, ал. 1 КТ се явява
неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.
На основание чл. 242, ал. 1 ГПК за частта на решението, с което се присъжда трудови
възнаграждения, следва да се допусне предварително изпълнение.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и направеното от ищцата искане, ответното дружество
следва да бъде осъдено да заплати на Т.Д. сторените по делото разноски за адвокатско
възнаграждение, които съразмерно с уважената част възлизат в размер на 251.93 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответното дружество също има право на разноски,
съразмерно на отхвърлената част на исковете. В случая страната претендира присъждане на
адвокатско възнаграждение, като съобразно направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК и в
съответствие с фактическата и правна сложност на делото, извършените от адвоката
действия по защита правата на дружеството и съобразяване на нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1,
вр. ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съдът намира, че хонорарът следва да бъде редуциран до сумата от 350
лева. От така определеното възнаграждение и съразмерно на отхвърлената част от исковете
в полза на „Д.“ ЕООД следва да се присъди сумата от 56.08 лева.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответното дружество следва да бъде осъдено да
заплати в полза на ВРС сумата от 167.96 лева, представляваща дължимата държавна такса за
производството върху уважената част от исковете и 167.96 лева – възнаграждение за вещото
лице по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, съразмерно на уважената част от
исковете.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Д.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. В., ул. „И.
К.“, № 5, вх. Б, ет. 3, ап. 9, да заплати на Т. В. Д., ЕГН **********, от с. Д., ул. „К.“, № 41,
сумите както следва: 79.64 лева (седемдесет и девет лева и шестдесет и четири
стотинки), представляваща неизплатено нетно трудово възнаграждение за м. 04.2018г.,
ведно с обезщетение за забава в размер на 18.38 лева (осемнадесет лева и тридесет и осем
стотинки), начислено за периода от 26.05.2018г. до 02.09.2020г., включително; 330.70 лева
(триста и тридесет лева и седемдесет стотинки), представляваща неизплатено нетно
трудово възнаграждение за м. 05.2018г., ведно с обезщетение за забава в размер на 73.49
лева (седемдесет и три лева и четиридесет и девет стотинки), начислено за периода от
26.06.2018г. до 02.09.2020г., включително, ведно със законната лихва върху главниците,
считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 03.09.2020г., до окончателното
6
изплащане на възнаграждението, КАТО ОТХВЪРЛЯ исковете за разликата над 330.70 лева
до предявения размер на 395.60 лева, претендирана като незаплатено трудово
възнаграждение за м. 05.2018г. и за разликата над 73.49 лева да предявения размер от 87.93
лева, претендирана като лихва за забавено плащане на възнаграждението за м. 05.2018г., на
основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 245, ал. 2 КТ.
ОСЪЖДА „Д.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. В., ул. „И.
К.“, № 5, вх. Б, ет. 3, ап. 9, да заплати на Т. В. Д., ЕГН **********, от с. Д., ул. „К.“, № 41,
сумата от 585.00 лева (петстотин осемдесет и пет лева), представляваща нетен размер на
обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ, ведно с лихва за забава върху от датата на завеждане на
исковата молба в съда – 03.09.2020г. до окончателното ми изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. В. Д., ЕГН **********, от с. Д., ул. „К.“, № 41, срещу
„Д.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. В., ул. „И. К.“, № 5, вх. Б, ет.
3, ап. 9, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответното дружество да
заплати на ищцата сумата от 130.00 лева, претендирана като обезщетение за забавено
плащане на обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ, начислено за периода от 26.06.2018г. до
03.09.2020г.
ДОПУСКА предварително изпълнение на решението за присъдените трудови
възнаграждения, на основание чл. 242, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „Д.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. В., ул. „И.
К.“, № 5, вх. Б, ет. 3, ап. 9, да заплати на Т. В. Д., ЕГН **********, от с. Д., ул. „К.“, № 41,
сумата от 251.93 лева (двеста петдесет и един лева и деветдесет и три стотинки),
представляваща направените по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА Т. В. Д., ЕГН **********, от с. Д., ул. „К.“, № 41, да заплати на „Д.”
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. В., ул. „И. К.“, № 5, вх. Б, ет. 3, ап.
9, сумата от 56.08 лева (петдесет и шест лева и осем стотинки), представляваща
направените по делото разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „Д.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. В., ул. „И.
К.“, № 5, вх. Б, ет. 3, ап. 9, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на
Районен съд – В. сумата от 335.92 лева (триста тридесет и пет лева и деветдесет и две
стотинки), на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – В.: _______________________
7