Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 10.06.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, II-„А” въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и втори юни през
двехиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при
участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева, въззивно гражданско
дело № 10246 по описа за 2019 година, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
С решение от 25.02.2019г. по гр.д. № 2605/2018г. на
СРС, 128 с-в е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че ответницата З.И.А.
дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата 1300. 55 лв., представляваща незаплатена топлинна
енергия за периода 01.08.2014г. – 30.04.2016г. за абонатен № 156926, ведно със
законната лихва върху сумата от 14.09.2017г. до окончателното изплащане, както
и сумата 204. 67 лв. – лихва за забава за периода 15.09.2015г. – 07.09.2017г.,
като са отхвърлени исковете до пълните предявени размери – съответно до 2 239.
38 лв. за главницата за незаплатена топлинна енергия за периода 01.05.2013г. –
31.07.2014г. и до размера на сумата 471. 42 лв. за обезщетението за забава за
периода 15.09.2014г. – 14.09.2015г., както и е отхвърлен иска за сумата 45. 50 лв.
– главница за извършено дялово разпределение за периода 01.05.2013г. -30.04.2016г.
и за сумата 9. 91 лв. – обезщетение за забавено изпълнение за периода 15.09.2014г.
– 07.09.2015г.
Въззивникът – ищец обжалва решението в частта за
отхвърляне на исковете, с оплаквания за неправилност, поради неправилно
приложение на материалния закон. Поддържа, че съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите
условия от 2014г., клиентите дължат заплащане на дължимите суми в 30 - дневен
срок от публикуване на общите фактури на интернет страницата на продавача за
съответния отоплителен сезон. Поради изложеното твърди, че към момента на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, не е бил настъпил счетоводният падеж на
дължимите общи фактури и не е налице изтекла погасителна давност. Сочи, че СРС
е кредитирал неправилно заключението на ССчЕ. Отделно
излага доводи, че съгласно чл. 22, ал. 2 от ОУ, клиентите заплащат на продавача
стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от тях
търговец, поради което е налице основание за присъждане на претендираната сума
за услугата дялово разпределение. Моли съда да отмени решението в обжалваната
от него отхвърлителна част и да уважи изцяло исковете, с присъждане на
разноски.
Въззивницата З.И.А., чрез назначения особен
представител, е депозирала отговор на жалбата на ищеца, както и насрещна
въззивна жалба срещу решението в частта за уважаване на исковете. Поддържа, че по
делото не е доказано, че има качеството клиент на топлинна енергия, тъй като
адресната й регистрация е различна от местонахождението на процесния
топлоснабден имот. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в
обжалваните от нея части, като вместо него постанови друго, с което да отхвърли
предявените искове изцяло като неоснователни и недоказани.
Третото лице – помагач на ищеца по делото „М.Е.“ ООД
не заявява становище по въззивната жалба.
Софийският
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално
допустимо в атакуваната част.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд
намира следното:
Първоинстанционното решение
е постановено в съответствие с материалния закон и като правилно следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
Предявени са по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК
установителни искове за парични притезания, за които е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 64447/2017г. по описа на СРС,
128 състав.
СРС е уважил частично
исковете, като е приел, че по делото е проведено пълно и главно доказване от страна
на ищеца на наличието на валидно облигационно правоотношение между страните,
като по отношение на иска за главницата е кредитирал заключението на приетата
СТЕ и е уважил частично възражението на
ответницата за погасяване на вземанията по давност. По отношение на иска за
лихва за забава е приел наличие на забава съобразно чл. 33, ал. 1 и 2 от ОУ,
като е уважил частично иска поради частично уважаване на възражението за давност.
По отношение на главницата за услугата дялово разпределение е приел, че ищецът
не е активно материалноправно легитимиран да претендира вземането.
Договорното правоотношение между
главните страни по делото е възникнало съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, в сила от
2003г. и приложим за целия процесен период, при действие на Общите условия на
ищцовото дружество. Не е спорно по делото и установено от представения нот. акт
за дарение № 56/97г., че ответницата е носител на вещното право на ползване върху
процесния имот. Сградата, в която се намира процесният апартамент, е в режим на
етажна собственост и в течение на процесния период ищецът е подавал в нея топлоенергия
за битови нужди.
Съгласно констатациите на приетата СТЕ,
остойностяването на потребената топлинна енергия и разпределението е извършвано
в съответствие с действащите към този момент нормативни разпоредби.
Заключението е изготвено въз основа на ежемесечните отчети по общия топломер за
процесната сграда и сметките за дялово разпределение на дружеството за топлинно
счетоводство, съставени от трето за правоотношението между страните лице и по
възлагане от етажните собственици. Съгласно заключението на приетата СТЕ, за
процесния период в имота не е имало монтирани отоплителни тела и съответно
разпределители, като е начислена ТЕ за сградна инсталация и за БГВ, съгласно
реален отчет на два водомера.
От изложеното следва изводът, че
ответницата, в качеството й на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди и съгласно
чл. 155 от ЗЕ, дължи заплащане на цената на отдадената за процесния имот топлинна
енергия за претендирания период.
Доводите в жалбата на
ответницата, че има адресна регистрация извън процесния имот са ирелевантни за
възникване на облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие, с
оглед качеството й на носител на вещното
право на ползване.
По отношение на размера на
претендираната главница за незаплатена
топлинна енергия, СРС е кредитирал заключението на приетите СТЕ и ССчЕ,
съгласно които общо дължимата сума е в размер на 2238. 39 лв., представляваща
начислена ТЕ за отопление и за БГВ за целия претендиран период м.май 2013г. – м. април 2016г. СРС е уважил направеното от
ответницата възражение за давност за периода м.май 2013г. – м.юли 2014г., като
е отхвърлил иска за посочения период, като погасен по давност.
В жалбата на ищеца са релевирани
оплаквания относно отхвърлената поради погасителна давност част на иска, а в
жалбата на ответницата срещу решението в уважената част на иска се поддържат
единствено оплаквания относно качеството й клиент на топлинна енергия.
Ответницата е релевирала доводи за давността само в писмения отговор, с оглед жалбата
на ищеца досежно уважената част на възражението за давност. Предвид изложеното,
по отношение на релевираното възражение за давност, предмет на въззивното
производство е само периода, за който възражението за давност е уважено от СРС
– м.май 2013г. – м. юли 2014г.
Задълженията за плащане на цената на доставяната
топлинна енергия представляват задължения за периодично плащане по смисъла на
чл. 111, б. „в”, пр. 3 от ЗЗД и се погасяват с изтичане на кратката тригодишна
погасителна давност. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, обобщена с ТР № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Този извод се налага от еднородния и периодичен характер на задълженията,
които, независимо че имат в основанието си доставка на топлинна енергия,
съгласно чл. 155, ал. 1 от ЗЕ се дължат на месечни вноски, включително в
случаите, при които окончателният общ размер на задължението се определя в края
на отчетен период по реда на чл. 155, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗЕ. Изводът следва и
от характера на насрещното задължение на топлоснабдителното дружество –
задължението на това дружество е да осигури постоянно топлоснабдяване до
процесния имот срещу плащането на ежемесечни вноски, а не да достави определен
брой единици топлинна енергия срещу предварително определена цена с разсрочено
плащане на месечни падежи.
Съгласно чл. 155, ал. 1 ЗЕ,
потребителите на топлинна енергия в сграда - етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски
и една дванадесета изравнителна вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни - след изменението на
ЗЕ от ДВ, бр.74/2006 г./, 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация.
Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в действалите през исковия период Наредби за
топлоснабдяването. Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че
задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски
в установените за тях срокове, а води до възникване на ново вземане в полза на
една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между
начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие.
В случая по отношение на
вземанията за периода м. май 2013г. – м. юли 2014г. безспорно е налице изтекла
погасителна давност, както е приел СРС. Съобразно чл. 33, ал. 1 от действащите
Общи условия на ищцовото дружество, одобрени през 2008г., приложими за част от
процесния период, уговореният падеж е 30 - дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят и давността тече от същия момент, по арг. от чл.
114, ал. 1 ЗЗД.
По
отношение на вземанията за периода след м. март 2014г. са приложими новите ОУ,
одобрени с решение от 03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г. Съгласно
чл. 33, ал.1 от ОУ от 2014г., клиентите са длъжни да заплащат месечните суми за
топлинна енергия в 30 -дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на топлопреносното предприятие. Публикуването има характер на покана
за изпълнение, поради което и по арг. от чл. 114, ал. 2 ЗЗД, давността започва
да тече от датата на възникване на вземанията. Противно на твърденията в
жалбата, издаването на общите фактури в края на м. юли на съответната година не
променя падежа на общото задължение, респ. давността не започва да тече от счетоводната
дата за отчитането за фактурираните и потребени услуги за минал период. Предвид
изложеното, към момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на
14.09.2017г, вземанията за периода м.май
2013г. – м. юли 2014г. безспорно са погасени по давност.
По отношение на иска за мораторна
лихва върху главницата за незаплатена топлинна енергия:
В жалбата на ответницата не са
релевирани конкретни оплаквания относно уважената на иска за мораторна лихва,
поради което съдът намира, че не дължи произнасяне по конкретни оплаквания за
уважения период.
В жалбата на ищеца за релевирани
оплаквания относно отхвърлената част на иска за мораторна лихва върху
главницата за незаплатена топлинна енергия в размер на сумата 471. 42 лв. за
периода 15.09.2014г. – 14.09.2015г.
Съгласно чл. 33, ал.1 от ОУ от 2014г., в сила
от м. март 2014г., действали за процесния период, клиентите са длъжни да
заплащат месечните суми за топлинна енергия в 30 - дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на топлопреносното предприятие.
Публикуването има характер на покана, относима към настъпване на забавата на
длъжника, но по делото не са ангажирани доказателства за публикуването на
сумите по смисъла на визираната клауза, за да се приеме доказана забава по
смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
Предвид изложеното, жалбите досежно иска
за мораторна лихва върху главницата за незаплатена топлинна енергия са
неоснователни.
По отношение на иска за установяване
дължимост на такса за услугата дялово разпределение, жалбата на ищеца е
частично основателна.
Основателно е оплакването на
дружеството – ищец досежно наличие на основание за начисляване на такса дялово
разпределение. По арг. от чл.139, ал. 2 ЗЕ, дяловото
разпределение на топлинна енергия се извършва от топлопреносното предприятие
или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице,
вписано в публичния регистър по чл. 139 а ЗЕ. Съгласно чл. 139в ЗЕ, когато
топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са
регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на
услугата дялово разпределение
с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия,
които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а
след това - от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение – арг. чл. 139, ал.3, т. 4 ЗЕ.
Съгласно чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1
и 2 от ОУ, приложими за
процесния период, потребителите /клиентите/ заплащат на
доставчика както сумите за потребление на ТЕ, така и сумите за извършване на
услугата дялово разпределение
от избрания от тях търговец, като стойността ѝ се формира от: 1/ цена
за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна
сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за и броя на уредите в имота на
клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се
заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и
начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата и се обявява по подходящ начин на клиентите. Предвид изложеното, ищецът е активно
материалноправно легитимиран по иска за заплащане на услугата дялово
разпределение. По делото е безспорно установено извършването на услугата дялово
разпределение от третото лице - помагач, по силата на представен по делото
договор, сключен с ищеца, поради което искът е доказан по основание.
Възражението за давност на ответницата е частично основателно досежно вземанията
за дялово разпределение за м. юни 2014г.
в размер на 10. 20 лв. /съгласно заключение на ССчЕ/, тъй като исковата молба е
подадена на 14.09.2017г., при изтекла към този момент 3 - годишна давност за
посоченото вземане.
Предвид изложеното, искът е основателен и доказан до размера на сумата 43.
39 лв., начислена за услугата дялово разпределение за периода м. май 2015г. –
м.април 2016г. съгласно констатациите на ССчЕ, а за разликата до пълния
предявен размер искът е неоснователен, като погасен по давност.
По
отношение на вземането за лихва върху главницата за стойността на услугата
дялово разпределение, не се твърди и доказва да е настъпила забава по смисъла
на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Вземането не е срочно, поради което Общите условия са
неприложими, а за изпадане на длъжника в забава следва да е изпратена и връчена
покана. Такава в случая не е налице, поради което следва да се приеме, че не е
налице настъпила забава и искът правилно е отхвърлен от СРС.
Предвид
изложеното, решението следва да бъде отменено в частта за отхвърляне на иска за
установяване дължимост на такса за услугата дялово разпределение до размера на
сумата 43. 49 лв., като вместо него бъде постановено друго за уважаване на иска
до посочения размер, а в останалите части решението следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, на въззивника – ищец следва
да бъдат присъдени претендираните разноски за настоящата инстанция в размер на сумата
15. 31 лв. – юрисконсултско възнаграждение /в общ размер на 50 лв/, държавна
такса и депозит за особен представител, съобразно уважената част на жалбата,
както и допълнително разноски в размер на сумата 22.18 лв. – общо за
първоинстанционното и заповедното производство, тъй като така общо са присъдени
от СРС.
С оглед изхода на спора, на въззивницата – ответник не
се дължат разноски.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение от 25.02.2019г. по гр.д. № 2605/2018г. на СРС, 128 с-в в ЧАСТТА, с
която е отхвърлен предявения от „Т.С.“ ЕАД срещу З.И.А. иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД до размера на сумата 43. 49 лв. – главница за
услугата извършено дялово разпределение за периода м.
май 2015г. – м.април 2016г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че З.И.А., ЕГН ********** дължи на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата 43. 49 лв. – главница за
услугата извършено дялово разпределение за периода м.
май 2015г. – м.април 2016г., ведно със законната лихва от 14.09.2017г. до окончателното
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 25.02.2019г. по гр.д. № 2605/2018г. на СРС,
128 с-в в останалата част.
ОСЪЖДА
З.И.А., ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл.
78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК, сумата 15. 31 лв. – разноски за въззивното
производство и сумата 22. 18 лв. – допълнително разноски за исковото и
заповедното производство производство.
Решението е постановено при участие на третото лице „М.Е.” ООД
– помагач на въззивника-ищец „Т.С.”
ЕАД.
Решението
не подлежи на касационно обжалване, съгласно
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.