№ 656
гр. Разград, 08.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на шести октомври
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА
при участието на секретаря ГАЛЯ МАВРОДИНОВА
като разгледа докладваното от ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА Гражданско
дело № 20243330102195 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по искова молба на Й. И. Д. от ********************, чрез
процесуалния му представител адв. Д. П. от АК Хасково, против „Креди Йес“ ООД гр.
Хасково и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, с която са предявени
обективно и субективно съединени искове за прогласяване нищожността на договор за
паричен заем № 875436 от 07.10.2019 г., сключен между ищеца и първия ответник „Креди
Йес“ ООД; за осъждането му да заплати на ищеца получената без правно основание сума в
размер на 30,00 лв., представляваща недължимо платена договорна лихва при начална липса
на основание и сума в размер на 180 лв., представляваща недължимо платена неустойка при
начална липса на основание; за осъждане на втория ответник „АКПЗ“ АД да заплати на
ищеца получената без правно основание сума в размер на 24,91 лв., представляваща
недължимо платена договорна лихва при начална липса на основание и сума в размер на
114,47 лв., представляваща недължимо платена неустойка при начална липса на основание.
Своевременно ищецът е изменил размера на предявените искове срещу първия ответник по
отношение на договорната лихва от 30,00 лв. на 286,00 лв. и по отношение на неустойката
от 180,00 лв. на 626,72 лв., а по отношение на втория ответник е изменил претенцията си за
договорната лихва от 24,90 лв. на 114,96 лв.
Ищецът сочи, че е страна по сключен договор за паричен заем № 875436 от
07.10.2019 г. с първия ответник, по силата на който получил 500 лева, която следвало да
върне на шест месечни вноски, при месечен лихвен процент от 3,330 % и ГПР в размер на
48,081 %. Дължимата лихва по чл. 3, ал. 7 от договора била в размер на 54,91 лв., а
неустойката по чл. 8 – в размер на 294,47 лева, с което общото задължение по договора
възлизало на 849,38 лева. След като ищецът подписал процесния договор ведно с
прилежащи към него документи, служителите от офиса на кредитора му казали, че ще
получи екземпляр от договора с прилежащите документи към него след като бъде подписан
от упълномощен техен представител, което не се случило и до настоящия момент, въпреки
отправените многократни искания от страна на ищеца.
Твърди, че заплатил на първия ответник сумата от 510 лв., съставляваща 300 лв.
главница, 30 лв. договорна лихва и 180 лв. неустойка, след което изпаднал в забава, а
оставащото вземане било цедирано на втория ответник, на когото заплатил сумата от 339,38
лв., съставляваща 200 лв. главница, 24,91 лв. договорна лихва и 114,47 лв. неустойка.
Сочи се, че ищецът усвоил изцяло кредитния ресурс, но не дължал изпълнение на
вземанията за договорна лихва и неустойка, тъй като същите намирали своето основание в
1
нищожна кредитна сделка. Счита процесния договор за нищожен поради изначалната
недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от
ЗПК за договорната лихва, която не породила валидни правни последици, поради
противоречие с добрите нрави и на основание нейната неравноправност, което довело до
значителна нееквивалентност на насрещните престации и злепоставяне интересите на
потребителя. Нарушени били и изискванията на чл. 11, ал. 2 от ЗПК общите условия по
договора да бъдат подписани от потребителя. Твърди се и нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 20 от
ЗПК, тъй като в съдържанието на договора не бил включен размерът на лихвения процент
на ден и не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 от ЗПК.
Сочи се, че договорът е нищожен и поради неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК,
тъй като разписаният ГПР бил неточен и подвеждащ, поради това, че в него не била
включена скритата под формата на неустойка договорна лихва.
Поради неизпълнение на горните законови изисквания счита, че тази изначална
недействителност води до последиците на чл. 23 от ЗПК, а именно потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи лихва и други разходи по
заема.
Сочи се още, че клаузата за възнаградителна лихва била нищожна на три основания –
с договорения месечен лихвен процент в размер на 3,330 % се нарушавали добрите нрави,
нарушавали се и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и се внасяло неравноправие
между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с
изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя. С договорения
фиксиран месечен лихвен процент се нарушавали добрите нрави, поради което била налице
нищожност на уговореното възнаграждение. Размерът от 3,330 % не отговарял на
действително приложимия, тъй като предвидената неустойка представлявала добавък към
договорната лихва, а кредиторът не оповестил на потребителя действителната цена на
кредитния ресурс.
Твърди се, че били заобиколени и изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като
кредиторът поставил неизпълними условия на потребителя, така че да си осигури заплащане
на неустойка, а именно: осигуряване на поръчителство за изпълнение на заемното
правоотношение, предоставянето на банкови гаранции и др. След като кредиторът създал
предпоставки за неизпълнението им, чрез поставяне на изисквания към потребителя, които
не могат да бъдат удовлетворени, била включена санкция в договора за заплащане на
неустойка. Кредиторът изисквал от потребителя да представи лично обезпечение, като
кумулативно учреди към поръчителското правоотношение и едно от следните обезпечения:
Б. гаранция с лицензирана Б. институция; гарант – обезпечение чрез блокиране на
гаранционната сума по специална сметка; ипотека върху недвижим имот – учредяването й
било свързано със значителни разходи, надхвърлящи размера на предоставената в заем сума;
учредяване на особен залог върху движимо имущество, но съгласно ЗОЗ, такъв можел да
учреди търговско дружество; ценна книга, но кредиторът не посочил какъв вид ценна книга
следва да представи потребителят и използвал неинформираността му, с което създал
предпоставки да не изпълни и това негово изискване. Същевременно, нормата на чл. 34 от
ЗЗП забранявала на кредиторите да задължават потребителите да гарантират потребителския
кредит чрез издаване на записи на заповед и менителници.
Представянето на действителната цена за ползване на необезпечен кредит, като
неустойка за неизпълнение, явно целяло отклоняване на кредитора от задължението да
посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в
икономическата тежест от сключената сделка.
Чл. 33 от ЗПК предвиждал, че при забавено изпълнение на задълженията по договора
за потребителски кредит размерът на обезщетението е законната лихва върху непогасената
част от дълга. Следователно, това било максималното обезщетение за пълното неизпълнение
на паричните задължения по кредитното правоотношение. Поради това, че неустойката била
скрита лихва, кредиторът не изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като не
разписал в съдържанието на договора действително приложената в правоотношението
договорна лихва.
При сключване на процесния договор потребителят не могъл да прецени обхвата на
поетото задължение, тъй като същият бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на
кредита в размер на 48,081 %. В нарушение на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, на заемателя не било
2
оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са икономическите
последици от поетото задължение и какъв е действителния размер на възнаградителната
лихва, а бил заблуден, че трябва да престара и по неустойка.
Твърди се, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР бил
различен от посочения в договора 48,081 %, с което кредиторът заблудил потребителя, което
водело до последиците, посочени в 22 от ЗПК – нищожност на договора. При изчисление,
извършено с онлайн калкулатор, действителната стойност на ГПР била 460,3149, включваща
и вземането за неустойка по процесния договор. Сочи се, че чрез занижаване размера на
ГПР и лихвения процент, кредиторът целял заблуда на потребителя, представляващо
недобросъвестна търговска практика.
Поради изложеното счита, че на основание чл. 23 от ЗПК следвало да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължал лихва и други разходи. Твърди, че платил на
първия ответник преди извършената цесия сумата от 510 лв., съставляваща 300 лв. главница,
30 лв. договорна лихва и 180 лв. неустойка, а на втория ответник – след извършената цесия,
сумата от 339,38 лв., съставляваща 200 лв. главница, 24,91 лв. договорна лихва и 114,47 лв.
неустойка. Поради недействителността на договора за заем възникнало задължение за
връщане само на чистата стойност по кредита, която получил по него в размер на 500,00 лв.,
но не и на лихва и неустойка. Следователно, разликата между общо заплатената на първия и
втория ответник сума от 849,38 лв., до дължимата от 500,00 лв. (в размер на 349,38 лв.), била
платена при начална липса на основание и като недължима подлежала на връщане, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
В отговора си ответникът „Креди Йес“ ООД изразява становище за неоснователност
на предявените искове, като моли за тяхното отхвърляне и присъждане на разноски.
Сочи, че в чл. 3, т. 5 от Договора бил посочен размера на ГПР, същият размер бил
посочен и в предоставения на ищецът СЕФ, изчислен съобразно разпоредбата на чл. 19 от
ЗПК, като не следвало да включва и размера на неустойката, която представлявала разход за
потребителя, поради неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.
Неустойката по чл. 8 от договора за заем нямала характера на лихва, такса или друг разход
по кредита.
Процесният договор съдържал информация и за лихвения процент по заема, както и
за условията за прилагането му. Лихвеният процент бил посочен както в СЕФ, изчислен на
годишна база, така и в чл. 3, т. 7 от Договора за заем, изчислен на месечна база. В
разпоредбата на чл. 9 от ОУ било посочено, че лихвеният процент не подлежи на промяна за
целия срок на договора, следователно бил ясно определен за целия период на договора като
фиксиран. Не било налице противоречие с добрите нрави, поради това че ГПР не
надхвърлял петкратния размер на законната лихва за периода.
Твърди, че изискването за предоставяне на поръчител, който да отговаря на
определени от дружеството условия било посочено още в СЕФ и при непредставяне на
обезпечението, се начислявала неустойка, изчислена според зададените параметри на заема
– главница, срок на договора, вид на месечните вноски и вид на кредитния продукт, за които
била поискана предварителна информация. Конкретният СЕФ бил предоставен на ищеца
преди сключване на договора за заем и той знаел за условията на дружеството за
обезпечаване, подробно описани в СЕФ. Страните по договора за паричен заем № 875436, с
клаузата на чл. 8 постигнали споразумение за дължимост на неустойка за непредставянето
на поръчител или Б. гаранция, отговарящи на изисквания на чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от ОУ на
дружеството. Към момента на сключване на договора, заемателят бил съгласен с тази
неустойка и изразил волята си, посредством подписването на договора. Задължението на
заемателя по договора за паричен заем № 875436 било формулирано ясно: да върне заетата
сума, да заплати възнаградителна лихва за периода на договора, както и ако не предостави
обезпечение в тридневен срок от подписването му, да заплати договорената неустойка.
Твърди, че клаузата по чл. 8 от договора за паричен заем била индивидуално
уговорена със заемателя и съобразена с неговото желание, изразено в молбата му за
кандидатстване за заем. Той предварително уточнил и индивидуализирал каква сума иска да
получи, конкретизирал параметрите – вид, размер, срок, начин на усвояване, размер и брой,
както и периодичност на погасителните вноски. Предвид това в договора за заем бил
уговорен и размерът на неустойката, който изцяло бил съобразен с индивидуалните
потребности и възможности на заемателя.
Вземането не било гарантирано с ипотечно или заложно обезпечение, затова заемът
3
се явявал по-рисков и именно с цел да се обезпечи, дружеството изисквало от заемателя да
предостави едно достатъчно надеждно лично обезпечение – Б. гаранция или поръчител/и,
които да отговарят самостоятелно или кумулативно на поставените от кредитора условия.
При условията на евентуалност – при непредоставяне на обезпечение, дружеството
обезпечавало заема, чрез договаряне на неустойка. Възможността заемодателят да загуби
предоставените в заем парични средства при настъпване на евентуална
неплатежоспособност на заемателя била много по-голяма и затова, поради съществуващия
риск, била договорена и сумата, която трябвало да поеме заемателят, за да са гарантирани
интересите на отпускащия този тип кредити.
Твърди, че неустойката не била разход по управление на кредита, нито допълнителна
печалба към договорната лихва. Неустойката имала санкционна функция, тъй като
санкционирала заемателя за поведението му, изразяващо се в неизпълнение на договорни
клаузи и непредоставяне на исканото обезпечение. Неустойката имала и обезщетителен
характер, тъй като служела като обезщетение на кредитора в случай на непредоставяне на
поръчител и заемателят престанел да плаща вноски по кредита. В този смисъл не споделя
твърдението на ищеца за еквивалентност на договорната лихва и неустойката.
Относно твърдението за накърняване на добрите нрави, счита същото за
неоснователно. Доколкото добрите нрави представлявали морални норми, на които законът
придавал правно значение, то при извършване на конкретна преценка за това, следвало да се
вземе предвид обстоятелството, че заемодателят е неБ. финансова институция, която отпуска
краткосрочни потребителски кредити. Профилът на клиентите бил по-рисков откъм
изпълнение на задълженията за плащане на погасителните вноски, а дружеството
предоставило на време и в срок на заемателя цялата преддоговорна информация, изискуема
по закон. В предоставения СЕФ било посочено както обстоятелството, че дружеството
изисква задължително обезпечаване на договорите си за заем с поръчителство, така и
предвидената неустойка с конкретно посочена сума.
Прави и възражение за изтекла погасителна давност на исковите претенции,
доколкото договорът за заем бил сключен на 07.10.2019 г. и 5-годишният давностен срок за
предявяване на претенции по този договор бил изтекъл на 08.10.2024 г.
В допълнително представен отговор на исковата молба изразява становище и за
недопустимост на същата. Сочи, че по силата на сключен договор за цесия с „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД цедирал вземанията по процесния договор за
кредит на 18.05.2021 г. От отговора на исковата молба на втория ответник се установявало,
че за процесните вземания била издадена заповед за изпълнение № 210 от 02.03.2022 г. по ч.
гр. д. № 403/2022 г. на Районен съд Разград, по отношение на която ищецът не подал
възражение по чл. 414 от ГПК и същата влязла в сила. Въз основа на същата бил издаден
изпълнителен лист № 485/15.06.2022 г., образувано било изпълнително производство и
задължението по договора било изцяло погасено към датата на депозиране на исковата
молба в съда. Излага подробни съображения относно способите за защита на длъжника
срещу заповедта за изпълнение.
Възразява против искането на процесуалния представител на ищеца за присъждане
на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, тъй като с исковата молба
не били представени доказателства относно материална затрудненост на ищеца и нямало
основания за осъществяване на безплатна правна помощ от страна на процесуалния
представител. Евентуално, възразява против размера на претендираното адвокатско
възнаграждение, като счита същото за прекомерно с оглед фактическата и правна сложност
на делото.
В отговора си ответникът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД
изразява становище за недопустимост, евентуално за неоснователност на предявените
искове, като моли производството по делото да бъде прекратено, евентуално – отхвърляне
на исковите претенции и присъждане на разноски.
Сочи, че на 23.02.2022 г. инициирал заповедно производство по реда на чл. 410 от
ГПК и по образуваното ч. гр. д № 403/2022 г. по описа на Районен съд Разград била издадена
Заповед за изпълнение № 210 от 02.03.2022 г., с която в негова полза били присъдени
следните суми, произтичащи от Договор за паричен заем № 875436 от 07.10.2019 г.: 940.13
лв. главница, ведно със законна лихва, считано от 01.03.2022 г. до окончателното й
изплащане, 114.96 лева договорна лихва за периода от 06.11.2019 г. до 07.12.2020 г., 74.85
лева законна лихва за периода от 08.12.2020 г. до 22.02.2022 г., както и разноските в
4
заповедното производство. Издадената заповед за изпълнение била връчена на длъжника и в
указания едномесечен срок същият не упражнил правото си по чл. 414 от ГПК да подаде
възражение срещу същата, в резултат на което заповедта влязла в сила на 11.06.2022 г. и въз
основа на нейното стабилизиране на 15.06.2022 г. бил издаден изпълнителен лист № 485 по
ч. гр. д. № 403/2022 г. по описа на Разградски районен съд.
Счита, че съдебната практика константно приемала в случаите като настоящия,
когато длъжникът предявявал отрицателен установителен иск за вземане, за което преди
това кредиторът се снабдил със заповед за изпълнение и същата била влязла в сила,
предявеният иск да се прогласява за недопустим и производството по него да се прекратява.
В този смисъл счита настоящото производство за недопустимо, поради липса на правен
интерес, произтичащ от съществуването на друг специален ред за защита на длъжника,
предвиден в чл. 413, чл. 414, чл. 423 и чл. 424 от ГПК. Отделно от това, ищецът погасил
доброволно задължението си, за което бил издаден горния изпълнителен лист, следователно
освен, че не възразил в срок по реда на чл. 414 от ГПК, той признал и дължимостта на
задълженията си, погасявайки ги с две доброволни плащания на 14.04.2022 г. в размер на
500,00 лева и на 16.05.2022 г. в размер на 720.33 лева.
Предявеният иск бил за оспорване на вземане по влязла в сила заповед за изпълнение
и твърдението на ищеца за недействителност на сключения договор за заем не било
новооткрито обстоятелство, следователно не било основание за допускане на оспорване на
вземането въз основа на факти, които били осъществени преди изтичане на срока за
подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение. Влязлата в сила заповед формирала
сила на пресъдено нещо и установявала с обвързваща страните сила, че вземането
съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. Същата била
изпълнителното основание и имала за последица преклудиране възраженията на ответника,
относно съществуване вземането на кредитора, като се ползвала със стабилитет и повече
спор между същите страни за същото основание бил недопустим.
По същество сочи, че на 07.10.2019 г. между „Креди Йес“ ООД, като заемодател и Й.
И. Д., като заемополучател, действително бил сключен договор за паричен заем № 875436,
но при съвсем различни условия и ред на връщане от тези, посочени в исковата молба.
С договора за паричен заем, заемодателят се задължил да предостави на
заемополучателя в заем парична сума в размер на 1 500,00 лв. Редът и условията за
отпускане на заема били уредени в договора и в Общите условия, с разпоредбите на които
заемополучателят се запознал и се съгласил изрично и безусловно, като удостоверил това с
полагането на подпис върху тях. С подписването им удостоверил, че заемодателят го
уведомил подробно за всички клаузи на договора, съгласявал се с тях и желаел неговото
сключване.
С полагането на подпис върху договора за паричен заем, заемополучателят
удостоверил получаването на заемната сума в брой от заемодателя, като договорът за заем
служел за разписка за получената заемна сума в размер на 1500.00 лева. С това заемодателят
изпълнил задължението си да предостави заема и възникнало задължение за
заемополучателя да му заплати погасителни вноски, указани по размер и брой в договора за
заем и включващи главницата, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по
подготовка и обслужване на заема и определена добавка, съставляваща печалбата на
кредитора. Годишният процент на разходите бил фиксиран за срока на договора, като
съгласно Общи условия същият не можел да бъде променян едностранно от страна на
заемодателя. Така, страните договорили обща стойност на плащанията по заема в размер на
2 016.10 лв., като по отношение на договорната лихва страните постигнали съгласие да бъде
в размер на 516.10 лв., която следвало да се изплаща на части, включени в договорените
месечни погасителни вноски.
Ищецът се задължил да върне заема в срок до 07.12.2020 г. на 14 броя равни
двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 235.00 лв., платими при първа
погасителна вноска на 06.11.2019 г. и последна погасителна вноска на 07.12.2020 г.
Длъжникът направил плащане към първоначалния кредитор за погасяване на задължението
си в размер на 1 472.77 лева, с което не изпълнил изцяло поетия ангажимент и изпаднал в
забава. С направените плащания били погасени следните компоненти от задължението:
главница в размер на 559.87 лева; договорна лихва в размер на 286.18 лева и неустойка за
неизпълнение на договорно задължение по чл. 6 от договора в размер на 626.72 лева.
На 18.05.2021 г. било подписано Приложение № 1 към Договор за покупко-продажба
5
на вземания (цесия) от 22.01.2021 г. между „Креди Йес“ ООД и „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ООД, по силата на който непогасените вземанията на „Креди Йес“
ООД срещу ищеца, произтичащи от процесния договор за паричен заем били прехвърлени
изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви,
в полза на „АКПЗ“ ЕООД, чиито правоприемник бил вторият ответник. Длъжникът бил
уведомен за прехвърляне на вземането от името на „Креди Йес“ ООД с уведомително писмо,
изпратено с известие за доставяне от страна на „АКПЗ“ ООД, в качеството му на
пълномощник на цедента, на 26.05.2021 г.
Въз основа на горното, за ответника възникнал интерес за водене на заповедно
производство, по което бил издаден изпълнителен лист № 485/15.06.2022 г. за следните
суми: 940.13 лева непогасена главница, ведно със законна лихва върху главницата, считано
от 01.03.2022 г. до окончателното й изплащане, 114.96 лева непогасена договорна лихва за
периода от 06.11.2019 г. до 07.12.2020 г., 74.85 лева лихва за забава за периода от 08.12.2020
г. до 22.02.2022 г., както и разноски. Ищецът доброволно изплатил задължението си към
втория ответник на две вноски: на 14.04.2022 г. – 500,00 лева и на 16.05.2022 г. – 720.33 лева,
въз основа на което на 20.05.2022 г. задължението, произтичащо от процесния договор било
приключено в системата на ответника.
Уточнява, че Директива 93/13 ЕИО от 05.04.1993 г. била транспонирана в
разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, конкретно в ал. 1 била уредена т. нар. генерална клауза за
неравноправност на уговорките в потребителските договори, вкл. и за потребителския
кредит. Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлявала 1) всяка
неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2) не отговаряла на изискването
за добросъвестност и 3) водела до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно дадената легална дефиниция, тези
положителни материални предпоставки трябвало да са проявени кумулативно. В процесния
случай договорът бил сключен по искане на кредитополучателя, от което следвал извод, че
му била дадена възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договора. Същият
се запознал с преддоговорната информация, попълнил въпросник за кандидатстване за
кредит, въз основа на които били договорени клаузите от договора.
Сочи, че годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК не следвало да
надвишава петкратния размер на законната лихва, като видно от процесния договор същият
бил в размер на 47.991 % и не било налице нарушение на законовите разпоредби, поради
което договорът бил съобразен и с императивната норма на чл. 11, т. 10 от ЗПК.
Сочи, че към момента на сключване на договора за кредит нямало ограничение на
максималния размер на цената на услугата, а от друга страна, законната лихва за забава не
ограничавала правото на страните да уговорят цена на услуга в различен размер.
Задължението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД представлявало обезщетение за вреди от неточното
(забавено) изпълнение или от пълното неизпълнение на главното задължение. Това вземане
нямало възнаградителен характер и не се дължало на договорно, а на законно основание,
затова нямало пречка страните да уговарят договорна лихва над размера на законната
такава. Счита, че договореният размер на договорната месечна лихва от 3.330 % и ГПР
47.991 % не били прекомерни и не противоречали на добрите нрави и закона.
В чл. 8 от процесния договор страните уговорили дължимостта на неустойка от
страна на заемателя при неизпълнение на договорно задължение, подробно описано в чл. 6
от Договора. От законовото определение на неустойката, заложено в чл. 92, ал. 1 от ЗЗД,
следвало да се изведе, че тя обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Фактическият
състав, който следвало да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане на
неустойка за неизпълнение на договор, включвал следните елементи: наличие на валидно
договорно задължение; неизпълнение на задължението; уговорена неустойка. Всичко
изброено било налице, следователно неустоечните задължения били валидно възникнали.
Възразява срещу определеното адвокатско възнаграждение, като твърди, че
разноските не са направени от страната по делото, а се иска присъждане на такива на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата за оказана безплатна адвокатска помощ.
Съдът като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
Не е спорно, че на 07.10.2019 г. ищецът сключил с „Креди Йес“ ООД договор за
паричен заем № 875436, по силата на който получил в заем сумата от 1 500 лв., при месечен
6
лихвен процент от 3,330 % и ГПР в размер на 47,991 %. Страните уговорили, че заемателят
ще погаси кредита на 14 месечни вноски от по 135,79 лв. и общо дължима сума по
погасителния план в размер на 1 901,14 лв. Съгласно уговореното в чл. 6 от договора,
заемателят се задължил да предостави обезпечение, измежду посочените: 1. ипотека; 2.
особен залог 3. Б. галанция или 4. ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Съобразно
чл. 8 от договора, ищецът приел да заплати неустойка в размер на 1 388,86 лева, ако в
тридневен срок от сключване на договора не предостави договореното в чл. 6 обезпечение
или предоставеното такова не отговаря на изискванията на общите условия. В погасителния
план към договора е посочен размерът на месечните вноски в два варианта: без неустойка по
чл. 8 и с включена разсрочена неустойка по чл. 8. Приложени са Общи условия, в сила от
24.07.2018 г., съгласно чл. 10, ал. 2 от които страните имат право за обезпечаване
изпълнението на договора за заем да уговорят учредяването на някое от следните
обезпечения: 1. поръчители, отговарящи на конкретно посочени условия; 2. залог върху
движима вещ, чиято пазарна стойност надвишава два пъти общата сума за плащане по
Договора за заем, включващо договорената главница и лихва; 3. първа по ред ипотека; 4.
предоставяне на безусловна Б. гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка.
От представеното по делото Приложение № 1 от 18.05.2021 г., подписано към
Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от 22.01.2021 г. между „Креди Йес“ ООД
и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, се установява, че непогасените
вземанията на първия ответник срещу ищеца, произтичащи от процесния договор за
паричен заем са прехвърлени изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви, в полза на вторият ответник. Няма данни за извършената
цесия длъжникът да е уведомен.
Няма спор, че по така сключения между страните договор за заем, ищецът е погасил
изцяло задълженията си, включително и за неустойката. Този извод следва и от
заключението на приетото и неоспорено по делото заключение на съдебно-счетоводната
експертиза, видно от която ищецът е извършил плащания към първия ответник в размер на 1
493,00 лв., с които са погасени задължения за застраховка 16 лв., договорна лихва 286 лв.,
главница 559,87 лв., неустойка 626,72 лв. и наказателна лихва 4,23 лв., а към втория
ответник плащанията са в общ размер на 1 220,33 лв., с които е погасил главница в размер
на 940,13 лв., законна лихва 15,39 лв., договорна лихва 114,96 лв., лихва за забава 74,85 лв. и
разходи 75 лв.
При така установената фактическа обстановка, се налагат следните правни изводи:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, съдът
приема, че е сезиран с претенция за прогласяване нищожност на договор за паричен заем №
875436, сключен на 07.10.2019 г.
Изхождайки от предмета на договора и страните по него – физическо лице, което при
сключването му действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, предоставяща кредити в рамките
на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на
договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК,
съдържащ императивни изисквания за формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, уредени в чл. 10 и чл. 11 от същия.
В своята практика СЕС излага аргументи като подчертава, че националният съд
служебно е длъжен да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи
в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между
потребителя и доставчика.
По отношение договорите за потребителски кредит, съгласно чл. 24 от ЗПК се
прилагат правилата на чл. 143 – 148 от ЗЗП. Независимо, че са предвидени в индивидуалния
договор с ищеца, клаузите на договора, регламентиращи обезпечаването на задълженията по
договора, не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Касае се за
еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да
влияе. Следва да се отбележи, че от доказателствата по делото, не може да се направи извод,
че ищецът сам е поискал и се съгласил да заплати неустойка, ако не предложи обезпечение в
тридневен срок от сключване на договора, както се твърди в отговора на исковата молба.
Наред с това, в договора е поставена отметка за избор на заемателя да обезпечи заема с
ценна книга, но не е индивидуализиран вида на същата, поради което потребителят няма как
да е наясно при сключване на договора за заем, в какво точно ще се изразява даденото от
7
него обезпечение. В тази връзка съдът съобразява и забраната, въведена в чл. 34, ал. 1 от
ЗПК кредиторът да задължава потребителя да гарантира потребителския кредит чрез
издаване на запис на заповед или менителница.
В чл. 16 от ЗПК се съдържа задължението на кредитора преди сключване на договор
за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
такава да откаже сключването на договора – аргумент от чл. 18, ал. 1 от ЗПК. В съображение
26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи, че в условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да
не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те
процедират по този начин.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 8 от договора, според която се дължи
неустойка в размер на 1 388,86 лева при неизпълнение на задължението за осигуряване на
обезпечение в тридневен срок от сключването му или представеното такова не отговаря на
условията по чл. 10 от ОУ, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата
цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат и ако не стори това дългът му
нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Съдът намира, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за първия ответник да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение, а напротив – задължението е изплатено изцяло, в това
число и неустойката) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си
функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Неблагоприятните
за кредитора последици от непредставяне на визираното в чл. 6 от договора обезпечение са
свързани с евентуални затруднения при събиране на вземането. Освен това, поставянето на
твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение – три дни от сключване на договора, е
икономически необосновано и житейски нелогично. Уговарянето на такъв срок, завишените
изисквания, на които трябва да отговаря поръчителя по чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ и неясните
условия за предоставяне на обезпечението, предвид непосочване вида на ценната книга,
показват, че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон функция
да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. Според т. 3 от
тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
По посочения начин безспорно се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който предвижда, че
при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се
уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
непредоставено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и води до
неоснователно обогатяване на кредитора. Действителната цел на тази неустойка е да породи
допълнително парично задължение за кредитополучателя и то в размер надхвърлящ
предоставения кредит.
Доводът на ищеца за нищожност на клаузата, поради противоречие с добрите нрави
се споделя изцяло от съда. Съобразявайки последиците от неизпълнение на задължението за
предоставяне в срок от три дни след сключване на договора на допълнително обезпечение, с
оглед евентуално неплащане на текущо задължение, съдът намира, че неустойката не зависи
от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
него. Включена по този начин неустойката по същество е добавък към възнаградителната
лихва на кредитора, предвид условията, на които трябва да отговаря допълнителното
обезпечение и поради това го обогатява неоснователно, което противоречи на принципа за
справедливост в гражданските правоотношения. Изхождайки от тези мотиви, съдът намира
8
уговорката за неустойка за противоречаща на добрите нрави и поради това нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С предвиждането на
такова обезпечение се заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Събирането на
такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в
годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като
с уговорката по чл. 8 от Договор за паричен заем № 875436, се нарушава изискването ГПР
да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Чрез
нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване
се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради
невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответства на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Ответникът „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД е въвел възражение
за недопустимост на предявените искове, поради липса на правен интерес с оглед
инициирано заповедно производство по реда на чл. 410 от ГПК и издадена Заповед за
изпълнение в негова полза за суми, произтичащи от Договор за паричен заем № 875436 от
07.10.2019 г. Издадената заповед за изпълнение била връчена на длъжника и в указания
едномесечен срок същият не упражнил правото си по чл. 414 от ГПК да подаде възражение,
в резултат на което заповедта влязла в сила на 11.06.2022 г. и въз основа на нейното
стабилизиране на 15.06.2022 г. бил издаден изпълнителен лист.
Съдът намира това възражение за неоснователно, тъй като дори и след влизане на
заповедта за изпълнение в сила може да се иска обявяване на договор за кредит за нищожен,
защото нищожността е порок от категорията на абсолютните, който не се погасява по
давност и може да се релевира по всяко време, включително и след приключване на
заповедното производство. Следователно, дори и да е влязла в сила заповедта за
изпълнение, това не пречи да се докаже, че договорът е нищожен и съответно – не
съществува валидно вземане.
По изложените съображения съдът намира, че претенцията за прогласяване
нищожност на договора за паричен заем, като основателна следва да бъде уважена.
С оглед изхода на спора за недействителността на Договор за паричен заем № 875436
от 07.10.2019 г. и на основание чл. 23 от ЗПК, съдът приема, че предявените осъдителни
искове, за заплащане на недължимо платена договорна лихва, предявени против ответниците
и осъдителният иск за заплащане на недължимо платена неустойка против първия ответник,
са доказани по своето основание. Съгласно цитираната норма, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. По делото безспорно
се установява, че ищецът, като заемател изцяло е погасил задължението си по договора за
заем с извършване на плащания към двамата ответници, вкл. и за дължимата договорна
лихва и неустойка. Недоказана е обаче претенцията за връщане на недължимо платена
неустойка против втория ответник, поради което следва да се отхвърли изцяло. Видно от
неоспореното заключение на вещото лице, в полза на „АКПЗ“ АД няма плащани суми за
неустойка.
Ответникът „Креди Йес“ ООД е направил възражение за изтекла погасителна давност
на исковите претенции, доколкото договорът за заем бил сключен на 07.10.2019 г. и 5-
годишният давностен срок за предявяване на претенциите бил изтекъл на 08.10.2024 г.
Възражението е частично основателно. Исковата молба е изпратена до съда с пощенско
клеймо от 25.11.2024 г., поради което сумите по извършените плащания за възнаградителна
лихва и неустойка преди 25.11.2019 г. се явяват погасени по давност. Вещото лице е
посочило в табличен вид извършените от ищеца плащания по дати и размер, от което се
установява, че сумите, платени в полза на „Креди Йес“ ООД за лихва в размер на 49,95 лв. и
за неустойка в размер на 99,21 лв. с вноската на 07.11.2019 г. са погасени по давност.
Следователно, искът предявен срещу „Креди Йес“ ООД за заплащане на недължимо платена
възнаградителна лихва е доказан до размера на 236,05 лв., а искът за заплащане на
9
недължимо платена неустойка е доказан до размера на 527,51 лв. В останалата им част
предявените осъдителни искове срещу първия ответник са неоснователни и следва да се
отхвърлят, като погасени по давност. Изцяло основателна и доказана е претенцията за
заплащане на договорна лихва против ответника „АКПЗ“ ЕООД в размер на 114,96 лв.,
поради което искът следва да бъде уважен изцяло.
Съобразно изхода на спора на ищеца се дължат разноски в размер на 300 лв. платена
държавна такса и депозит за вещо лице.
Що се касае до претендираното адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА
съдът намира, че такова се дължи. С отговора на исковата молба, процесуалните
представители на ответниците са направили възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, което съдът следва да разгледа, като счита, че не е обвързан от
определените с Наредба № 1, размери на адвокатските възнаграждения. При определяне на
размера на дължимото адвокатско възнаграждение съдът взе предвид изводите в Решение на
СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г., като намира, че с оглед същото следва да откаже
приложението на националната правна рамка, определяща размера на адвокатските
възнаграждения и да определи размер на адвокатско възнаграждение съобразно
фактическата и правна сложност на делото. В случая се касае за взаимосвързани
правоотношения – прогласяване на клауза от договора за нищожна и връщане на платените
суми по нея. Следва да се определи възнаграждение като се отчете единствено реалната
фактическа и правна сложност на делото, по което е проведено само едно открито съдебно
заседание, без явяване на страната и нейният процесуален представител, събрани са
незначителен обем от писмени доказателства, а защитата по отделните искове не е
самостоятелна и специфична, за да налага определяне на хонорара в размерите, определени
в тарифата. Ето защо съдът намира, че следва да определи възнаграждението, като присъди
същото в размер на 200 лв.
Основателно е искането на ищеца при неблагоприятен за него изход на делото да не
му бъдат възлагани в тежест разноските на ответниците, кредитори по материалното
правоотношение. Този извод се основава на възприетия от СЕС принцип на ефективността
да не се възпира потребителят да упражни предоставеното му право на ефективен съдебен
контрол върху евентуално неравноправния характер на договорните клаузи.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 9, т. 10 и ал. 2 във вр. с чл. 22 от ЗПК, Договор за паричен заем № 875436 от
07.10.2019 г., сключен между Й. И. Д. с ЕГН ********** с адрес в
******************************** и „Креди Йес“ ООД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, представлявано от управителя
Владислав Михайлов Инджов.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, „Креди Йес“ ООД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12,
представлявано от управителя Владислав Михайлов Инджов ДА ЗАПЛАТИ НА Й. И. Д. с
ЕГН ********** с адрес в ********************************, сумата от 236,05 лв.,
съставляваща заплатена без основание възнаградителна лихва по нищожен Договор за
паричен заем 875436 от 07.10.2019 г., както и сумата 527,51 лв., съставляваща заплатена без
основание неустойка по същия нищожен договор, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове за
сумите над 236,05 лв. до пълния предявен размер от 286,00 лв. за възнаградителната лихва и
над 527,51 лв. до пълния предявен размер от 626,72 лв. за неустойката, като погасени по
давност.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.
София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3, представлявано от изпълнителния директор
Янислав Бориславов Янакиев ДА ЗАПЛАТИ НА Й. И. Д. с ЕГН ********** с адрес в
********************************, сумата от 114,96 лв., съставляваща заплатена без
основание възнаградителна лихва по нищожен Договор за паричен заем 875436 от
07.10.2019 г.
10
ОТХВЪРЛЯ предявения от Й. И. Д. с ЕГН ********** с адрес в
********************************, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, за
осъждане на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3,
представлявано от изпълнителния директор Янислав Бориславов Янакиев, да му заплати
сумата в размер на 114,47 лв., претендирана като заплатена без основание неустойка по
нищожен Договор за паричен заем 875436 от 07.10.2019 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
в гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, представлявано от управителя Владислав Михайлов
Инджов и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3,
представлявано от изпълнителния директор Янислав Бориславов Янакиев ДА ЗАПЛАТЯТ
НА Й. И. Д. с ЕГН ********** с адрес в ******************************** сумата от 300
лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
в гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12, представлявано от управителя Владислав Михайлов
Инджов и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3,
представлявано от изпълнителния директор Янислав Бориславов Янакиев ДА ЗАПЛАТЯТ
НА адвокат Д. П. П. от АК Хасково, с адрес на упражняване на дейността в гр. Хасково, ул.
„Георги Кирков“ № 6, сумата от 200 лв. адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред Окръжен съд Разград в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Разград: _______________________
11