РЕШЕНИЕ
гр. София,
№ ................./.................г.,
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публичното заседание на дванадесети
ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
мл. съдия
ИВА НЕШЕВА
при
секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия НЕШЕВА гр. дело № 12701 по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на гл. ХХ от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на В.Н.И. – ответник в първоинстанционното
производство – срещу решение № 149233 от 24.06.2019 г. по гр.д. № 7292/2015 г.
на Софийския районен съд, 68-ми състав, с което по отношение на В.Н.И., ЕГН: **********,
е признато за установено спрямо „У.К.Ф.” АД, че дължи на дружеството сумата от
1 250 лв. (хиляда двеста и петдесет лева), представляваща част от вземането
(цялото в размер на 3 327,87 лв) по предоставен от „У.К.Ф.” АД кредит съгласно
Искане- договор за отпускане на потребителски паричен заем №
278272/12.06.2009г., дължимо на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.240 ЗЗД, заедно със законовата лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 13.02.2014г. до окончателното плащане,
за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гражданско
дело № 7931/2014г. по описа на СРС, 68 състав.
С
жалбата не са изложени конкретни доводи за неправилност на първоинстанното
решение, формулирано е общо оплакване за неправилност на решението на СРС.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната
жалба от „У.К.Ф.“ АД, с който подадената жалба се оспорва като неоснователна.
Софийски градски съд, като взе предвид подадената въззивна жалба,
съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото
доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си
убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
от легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на
оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира, че
оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК, когато
констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва
да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.
Производството е образувано по иск с правно основание чл.
422 ГПК във връзка с чл.415,ал.1 ГПК във връзка с чл. 79,ал. 1,предл. 1 ЗЗД във
връзка с чл. 240 ЗЗД във връзка с чл.286 ТЗ на „У.К.Ф.” АД срещу В.Н.И., след
като в срока по чл. 414 ГПК е депозирано възражение срещу издадената заповед за
изпълнение от 29.08.2014 г., по ч.гр.д. № 7931/2014 г. на СРС за сумата от 1
250 лв., представляваща част от вземането (цялото в размер на 3 328 лв) по
предоставен от ищеца кредит съгласно Искане- договор за отпускане на
потребителски паричен заем № 278272/12.06.2009г. С отговора на исковата молба,
депозиран от И., се оспорват исковите претенции по основание и размер. Прави се
бланкетно възражение за нищожност на договора и липса на настъпила изискуемост
на претенцираното вземане. Твърди се, че не му е предоставена сума в твърдения
размер, излагат се и доводи за недължимост на неустойка. В депозираното в хода
на заповедното производство възражение И. е посочил, че сумата е била платена
чрез периодични плащания.
В обжалваното съдебно решение след преценка на
доказателствата по делото и доводите на страните, първоинстанционният съд е
приел, че исковата претенция е основателна. Счел е, че претендираното вземане
произтича от валиден договор за кредит; че вземането е следвало да се заплати
чрез месечни вноски, първата от които е станала изискуема на 15.07.2009 г., а
последната – на 15.07.2012 г., тъй като не са представени доказателства за
плащане на задълженията съдът е приел, че ответникът дължи претендираната сума,
която е единствено главница за кредита.
Настоящият състав намира, че постановеното решение е
правилно поради следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, като
относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от
посочените в жалбата пороци.
Настоящата съдебна инстанция споделя фактическите и
правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща
към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт. Във връзка с общо формулираното оплакване за
необоснованост следва да се отбележи, че при извършената от въззивния съд
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства се установявава, че
възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка съответства на
събраните доказателства. От доказателствата по делото се установява, че въз
основа на искане – договор за отпускане на потребителските паричен заем №
278272/12.06.2009 г. е сключен договор за предоставяне на кредит между страните
по делото за сумата от 3600 лева, уговорени са и размерите на комисионни и
застрахователна премия. Според приетото заключение по назначената в хода на
производството съдебно-счетоводна експертиза сумата в размер на 3600 лева е изцяло
усвоена, като от кредитополучателя е била върната сума в размер на 1637,90
лева. Според заключението на вещото лице, което настоящият състав кредитира
като компетентно и безпристрастно изготвено от лице без правен интерес от
изхода на делото, общият размер на невъзстановената главница е в размер на
2283,73 лева. Доколкото ищецът претендира част от вземането в размер на 1250
лева, претенцията му се явява изцяло основателна.
Правилни са изводите на първоинстанционния съд относно
изискуемостта на вземането по договора за кредит, тъй като видно от искането-договор
за отпускане на кредит е уговорено, че сумата по кредита следва да бъде върната
чрез заплащане на 36 месечни вноски в размер от 147,90 лева, първата от които е
с падеж 15.07.2009 г. Към дата 15.07.2012 г. е станал изискуем целият размер на
кредита.
Във връзка с общо формулираното възражение за нищожност
на договора следва да се посочи, че настоящата инстанция намира, че договорът
съдържа съществените елементи от договора за заем за потребление – а именно
уговорена е парична сума, която заемодателят е предоставил на заемополучателя.
Договорът не противоречи на закона и добрите нрави, поради което договорът е
валиден и обвързва страните.
Видно от отговора на исковата молба, основните доводи са
във връзка с недължимост на неустойка като противоречаща на добрите нрави, но
по делото неустойка не се претендира, както е отбелязал и първоинстанционният
съд.
Доколкото по делото се установява, че И. дължи в полза на
„У.К.Ф.“ АД сума в размер на 2283,73 лева, то частичната претенция за сума в
размер 1250 лева се явява основателна.
По изложените съображения обжалваното решение е правилно
и законосъобразно и следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото право на разноски има
въззиваемата страна, която не претендира и доказва, че е направила разноски в
хода на въззивното производство, поради което такива не следва да им бъдат
присъждани.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № № 149233 от 24.06.2019 г. по гр.д. № 7292/2015
г. на Софийския районен съд, 68-ми състав.
РЕШЕНИЕТО на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.