№ 5350
гр. София, 20.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:А. Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Биляна Симчева
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20231100500934 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 11438/20.10.2022 г., постановено по гр. д. № 21688/22 г. по
описа на СРС, 153 състав, е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1
ГПК, че А. П. Н. дължи на „Софийска вода“ АД на основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 198о, ал. 1 ЗВ сумата от 375,28 лв., представляваща
незаплатена сума за потребена вода за ап. 60, находящ се в гр. София, ж. к.
„Красна поляна – 2“, ул. ****, през периода от 20.09.2018 г. до 30.09.2019 г.,
ведно със законната лихва, считано от 14.01.2022 г. до изплащане на
вземането, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 44,34 лв. –
мораторна лихва за периода от 17.11.2018 г. до 20.12.2019 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 1827/22
г. по описа на СРС, 153 състав, като е отхвърлен иска за главница над
присъдената сума от 375,28 лв. до пълния предявен размер от 519,64 лв. и за
периодите от 16.08.2018 г. до 19.09.2018 г. и от 01.10.2019 г. до 20.12.2019 г. и
иска за лихва над присъдената сума от 44,34 лв. до пълния предявен размер от
61,39 лв. за периода от 16.08.2018 г. до 16.11.2018 г. С решението А. П. Н. е
1
осъдена да заплати на „Софийска вода“ АД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 306,94 лв. – разноски за исковото производство и 54,17 лв. –
разноски за заповедното производство, а „Софийска вода“ АД е осъдена да
заплати на А. П. Н. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 83,34 лв. –
разноски за исковото производство.
Подадена е въззивна жалба от А. П. Н. срещу решение №
11438/20.10.2022 г., постановено по гр. д. № 21688/22 г. по описа на СРС, 153
състав, в частта, в която предявените искове са уважени. Твърди, че
решението в обжалваната част е неправилно, тъй като е постановено в
нарушение на процесуалния и материалния закон. Поддържа, че по делото не
е доказано, че ответницата е била собственик на процесния имот през
процесния период, както и обема на доставената питейна вода за процесния
период. Посочва, че от заключението на СТЕ се установява, че ищецът е
начислявал служебно суми в нарушение на определената методика. Твърди,
че не е ясно как съдът е изчислил сумите, които не са погасени по давност.
Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени решението в
обжалваната част като неправилно, и вместо това да постанови друго
решение, с което да отхвърли исковете изцяло. Претендира разноски.
Въззваемата страна – „Софийска вода“ АД не е подала отговор на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните, и
като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното:
Предявени са обективно съединени положителни установителни искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 198о, ал. 1 ЗВ и чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
Ищецът „Софийска вода“ АД твърди, че е бил с ответницата А. П. Н. в
договорни отношения, свързани с предоставяне на В и К услуги за имот с
адрес: гр. София, ж. к. „Красна поляна – 2“, ул. ****, ап. 60. Твърди, че
съгласно чл. 8 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за
присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи, получаването на В и К услугите става чрез
публично известни Общи условия, предложени от оператора и одобрени от
собственика на водоснабдителните и канализационните системи или от
2
съответния регулаторен орган. Посочва, че в периода от 16.08.2018 г. до
20.12.2019 г. правоотношенията между страните са били регламентирани от
Общи условия за предоставяне на В и К услуги на потребителите от В и К
оператор „Софийска вода“ АД, одобрени от КЕВР на основание чл. 6, ал. 1, т.
5 от ЗРВКУ, които са общодостъпни на интернет страницата на дружеството.
Твърди, че по силата на посочените Общи условия ответницата има
качеството потребител на В и К услуги за процесния имот през процесния
период, а съгласно Общите условия потребителите са длъжни да заплащат
дължимите суми за ползваните от тях В и К услуги в 30 – дневен срок след
датата на фактуриране. Иска се от съда да постанови решение, с което да
признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца
сумата в размер на 519,64 лв., представляваща неплатена сума за
предоставени В и К услуги за имот, находящ се в гр. София, ж. к. „Красна
поляна – 2“, ул. ****, ап. 60, за периода от 16.08.2018 г. до 20.12.2019 г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК -
14.01.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, както и мораторна
лихва в размер на 61,39 лв. за периода от 16.09.2018 г. до 20.12.2019 г.
Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Ответницата А. П. Н. оспорва исковете като неоснователни. Твърди, че
не е собственик на имота от 2019 г., както и че през процесния период не е
потребявана вода, тъй като имотът е бил необитаем. Прави възражение за
изтекла погасителна давност. Претендира разноски.
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен
контрол съдебен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че
решението е валидно и допустимо – в обжалваната част.
Първоинстанционният съд не е допуснал и нарушение на императивни
материалноправни норми.
3
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на
правилността на решението в обжалваната част, въззивният съд намира
следното:
Във въззивното производство не са спорни следните обстоятелства: че
ищцовото дружество е „В и К оператор“ по см. на чл. 198о, ал. 1 ЗВ и
предоставя В и К услуги на потребителите срещу заплащане на територията
на гр. София, и че Общите условия за предоставяне на В и К услуги от
„Софийска вода“ са одобрени от ДКЕВР, публикувани са по надлежния ред и
са обявени на интернет страницата на дружеството.
Спорните обстоятелства във въззивното производство касаят наличието
на облигационно правоотношение за доставка на питейна вода при публично
известни Общи условия между страните по делото през процесния период,
както и какъв е обемът на доставените В и К услуги за процесния имот през
процесния период, респ. дължимата за тях цена.
Съгласно легалното определение на понятието „потребител“, дадено в §
1, ал. 1, т. 2 от ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и
канализационните услуги, потребители на водоснабдителни и
канализационни услуги са: а/ юридически или физически лица - собственици
или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги;
б/ юридически или физически лица - собственици или ползватели на имоти в
етажната собственост; в/ предприятия, ползващи вода от водоснабдителните
мрежи на населените места за технологични нужди или подаващия на други
потребители след съответна обработка по самостоятелна водопроводна
инсталация, непредназначена за питейни води.
Настоящият съдебен състав намира, че от съвкупната преценка на
събраните по делото доказателства се установява, че собственик на процесния
имот в периода от 16.08.2018 г. до 30.09.2019 г. е била въззивницата /на
основание наследствено правоприемство от починалата й сестра З.П.В./. В
подкрепа на този извод е признанието й, съдържащо се в отговора на исковата
молба, че е била собственик на имота до 2019 г., както и данните, съдържащи
в заявлението за промяна на титуляр на партида от 28.10.2019 г., от които е
видно, че от 30.09.2019 г. като нов собственик на имота се легитимира В.Н.Б.
/на основание нотариален акт № 173, том IV, рег. № 14311, дело № 698/19 г.
на нотариус с рег. № 271 на НК/. Именно като собственик на имота през
4
посочения по – горе период въззивницата се явява потребител на В и К услуги
в периода от 16.08.2018 г. до 30.09.2019 г.
За установяване на обема на доставените В и К услуги по делото е
изслушано заключение на СТЕ. От заключението на СТЕ се установява, че
процесният имот е водоснабден, но в него не са водени водомери на отчет
през процесния период. Потреблението е водено изцяло на база, като не е
спазен алгоритъма, заложен в чл. 39 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за
условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи. Освен това са начислявани
общи нужди над 20 % от допустимата консумация.
Според заключението на СТЕ, което съдът кредитира като компетентно
изготвено и обосновано, при правилно приложение на алгоритмите по чл. 32
и чл. 39 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване
на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните
системи, в процесния имот в периода от 16.08.2018 г. до 30.09.2019 г. са
консумирани 168 куб. м. на стойност – 417,62 лв. По делото не се твърди и не
се доказва посочената сума да е погасена чрез плащане.
Настоящият съдебен състав намира, че доводите на въззивника, касаещи
възражението за изтекла погасителна давност, са неоснователни.
В случая е приложима 3 - годишната давност, тъй като задълженията за
заплащане цената на предоставените В и К услуги представляват
„периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД /ТР № 3/2011 г. по
тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС/.
Предявяването на иска прекъсва течението на давността. Искът е
предявен в съда на 14.01.2022 г. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, поради което
извън погасителната давност бил следвало да са всички вземания за
доставени В и К услуги, чиято изискуемост настъпва след 14.01.2019 г.
В случая, следва да се вземе предвид обстоятелството, че давностният
срок е спрял за тече в периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. /на основание
чл. 3, т. 2 ЗМДВИП във вр. с § 13 от ПЗР на Закона за здравето, според който
сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на
последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от
5
обнародването на този закон в „Държавен вестник“/. Ето защо, извън
погасителната давност са всички вземания за доставени В и К услуги, чиято
изискуемост е настъпила след 07.11.2018 г.
Съгласно чл. 31, ал. 2 от Общи условия към договора, потребителите са
длъжни да заплащат дължимите суми за ползваните от тях В и К услуги в 30 -
дневен срок след датата на фактуриране.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на задължението, като при срочните задължения – започва да
тече от деня на падежа.
Видно от справката /Приложение № 1 към заключението на СТЕ/
изискуемостта на вземането по фактура № 83705278/19.09.2018 г. е настъпила
на 19.10.2018 г. и същото е погасено по давност. Погасено по давност е и по –
старото вземане - по фактура № 82976571/16.08.2018 г.
От заключението на СТЕ /Приложение № 2, таблица 1/ се установява,
че размерът на непогасените по давност вземания за В и К услуги по
фактурите, издадени в периода от 16.11.2018 г. до 30.09.2019 г., възлиза на
сумата от 375,28 лв.
Предвид изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 198о ЗВ следва да се уважи до размера на сумата от 375,28
лв., представляваща главница за неплатена цена за доставени В и К услуги по
фактури, издадени в периода от 16.11.2018 г. до 30.09.2019 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 14.01.2022 г. до окончателното
плащане. В частта, в която е отхвърлен искът за главница, решението е влязло
в сила като необжалвано.
Съгласно чл. 119 ЗЗД с погасяването на главното вземане се погасяват и
произтичащите от него акцесорни вземания, макар давността за тях да не е
изтекла.
Размерът на мораторната лихва, начислена върху непогасената по
давност главница, за периода от 17.11.2018 г. до 20.12.2019 г., изчислена от
съда по реда на чл. 162 ГПК, възлиза на сумата от 44,34 лв., поради което
искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се уважи до този размер. В частта, в която
е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, решението е влязло в сила като
необжалвано.
Поради съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на
6
първоинстанционния съд решение № 11438/20.10.2022 г., постановено по гр.
д. № 21688/22 г. по описа на СРС, 153 състав, следва да бъде потвърдено като
правилно в обжалваната част.
Предвид изхода на спора в полза на въззивника не следва да се
присъждат разноски за въззивното производство.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 11438/20.10.2022 г., постановено по гр.
д. № 21688/22 г. по описа на СРС, 153 състав, в обжалваната част.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7