Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 24.04.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети
март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл.съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в.
гр. дело № 11406 по
описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по допустима и редовна въззивна жалба на ищеца „А.з.с.н.в.” ЕАД срещу решение
№ 148542/ 24.06.2019г., постановено по гр. дело № 45697/2018 г. по описа на
СРС, ГО, 156 с-в, с което са отхвърлени като неоснователни предявените по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.” ЕАД срещу Г.К.З. искове с правно
основание чл. 99 ЗЗД вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, с правно
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 495,71 лева,
представляващи главница по Договор за паричен заем № 2114781/30.03.2015 г.,
сключен с „И.А.М.” АД, вземанията по който са цедирани н. „А.з.с.н.в.” ЕАД с Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и Приложение № 1
към него, както и сумата от 29,97 лева,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 20.08.2014 г. до
19.11.2014 г., както и сумата от 45,00
лева, представляващи такса и разноски за извънсъдебно събиране на
вземанията, както и сумата от 186,94
лева, представляващи неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение по договора за периода 27.08.2014 г. до 19.11.2014
г., както и сумата от 193,15 лева,
представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 21.08.2014 г. до 27.02.2018 г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение от 06.03.2018 г. по ч. гр. д. №
13348/2018 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав
Жалбоподателят
поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че по делото не е
доказано наличието на валиден договор за цесия, с който са прехвърлени
процесните вземания. В Приложение № 1 от 01.03.2015 г. към рамковия договор за
цесия от 16.11.2010 г. било посочено във връзка с кой договор за цесия е
съставено, като в него било индивидуализирано процесното вземане, имената на
длъжника, дата на договора, отпусната главница, общо дължимата сума по кредита,
остатъка от главницата, остатъка от лихва и др. Приложението било подписано от
страните по договора за цесия и отразявало тяхната действителна воля. Сочи, че
с отговора на исковата молба ответникът не е направил възражения по отношение
на представеното Приложение 1, с оглед което районният съд не е следвало да
основава решението си на преценка по отношение на доказателствената стойност на
приложението. Излага, че посочените в Приложение 1 прехвърлени вземания
съответстват на претендираните с исковата молба, с изключението на сумата
претендирана за лихва за забава, тъй като в приложението е посочена лихвата за
забава изчислена към датата на подписването му -21,03 лв. Твърди, че
претендираната сума за лихва за забава в размер на 193,55 лв. е сбор между
21,03 лв. и 172,12 лв.- начислена лихва
за забава изчислена от датата на цесията /01.03.2015 г./ до датата на
заявлението по чл. 410 ГПК. Излага
съображения за неправилност на изводите на СРС по отношение на нищожността на
клаузата за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение. Излага, че размерът на претенциите се доказва от
приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза / ССчЕ/. Моли
обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника Г.К.З., представляван от особения представител адв. М.. Поддържа се,
че въззивната жалба е неоснователна. Сочи се, че изводите на СРС относно
липсата на достатъчно доказателства за факта на прехвърляне на процесните
вземания са правилни. Излага, че въпреки липсата на възражения в този смисъл,
съдът има задължение да прецени представените доказателства по вътрешно
убеждение и във връзка с останалите представени по делото доказателства.
Евентуално се поддържа направеното с отговора на исковата молба възражение за
погасяване на задълженията по давност, при приложение на кратката 3-годишна
давност, която въззиваемия намира за приложима, като излага, че задълженията му
по кредита са периодични по своя характер. Иска се потвърждаване на обжалваното
решение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 99 ЗЗД вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Разгледано по
същество, решението е частно неправилно, поради следните съображения:
Доказано
е по делото, че на 30.07.2014 г. между "И.А.М.” АД, от една страна, като
кредитор и ответника Г.К.З., от друга страна, като кредитополучател, е
възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за предоставяне на
паричен заем № 2114781 – договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК /представляващ приложимо право към момента на сключването на договора Обн.,
ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., изм. бр. 35 от 22.04.2014
г., в сила от 23.07.2014 г. /. По силата на сключения договор горепосоченото
дружество се е задължило да предостави на ответника сумата от 600 лв., а
последният се е задължил да я върне, на 16 седмични вноски – с падежи, посочени
в чл. 2, т. 5, всяка от които в размер на 40,00 лв. /или общо плащания в размер
на 640,00 лв, от където става ясно, че уговорената договорна лихва е в размер
на 40,00 лв./, при уговорен годишен процент на разходите от 40,00%. Страните
постигнали съгласие, че заемодателят има право да прехвърли по всяко време
правата си по договора /чл.10 от договора/.
Първият
спорен по делото въпрос е свързан с това дали ищцовото дружество е материално
легитимиран кредитор на вземанията по договора за предоставяне на паричен заем.
Прехвърлянето
на вземания и задължения е уредено в нормите на чл. 99 – чл. 102 ЗЗД. Цесията е
договор, с който кредиторът на едно вземане – цедент, го прехвърля не трето
лице – цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника.
Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора,
така и на трето лице – длъжника, налага извършването на допълнително действие –
съобщаване на длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е
едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия
кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие
трябва да бъде извършено от стария кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само
това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената
замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на
задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла
на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, като по силата на принципа на свободата на договарянето
/чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за
извършване на уведомлението за цесията – това упълномощаване не противоречи на
целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Получаването от длъжника на
уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт,
който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен
при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК
/виж Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение №
123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 137
от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 156
от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение № 78 от
09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., ІІ т. о., ТК, постановени по реда
на чл. 290 ГПК и съставляващи задължителна съдебна практика/.
Установено
е, че между "И.А.М.” АД и ищцовото дружество е бил сключен на 16.11.2010
г. рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/. Видно е от
клаузата на чл. 2. 1, че по отношение на индивидуализацията на прехвърлените
вземания договорът съдържа изрично препращане към Приложение № 1, съставляващо
негова неразделна част, а по отношение на следващи нови вземания страните са
постигнали съгласие, че същите ще се индивидуализират в ново Приложение № 1 със
съответна нова дата /което с подписването му става неразделна част от
договора/, което има значението на допълнително споразумение към договора.
Минималното съдържание на Приложение № 1 е установено в клаузата на чл. 2. 2 от
договора за цесия.
По
делото е представен препис от Приложение № 1 от 01.03.2015 г., заверен от
ищеца, в което са направени заличавания по начин, че в същото да фигурират
единствено вземания, описани на ред 1409 по следния начин: кредит – 211481, ЕГН
и име на длъжника –Г.К.З. дата на договора – 30.07.2014 г., отпусната главница
– 600 лв., общо дължимо по кредита –870,08 лв. и остатък на дължима сума към
датата на продажба /01.03.2015 г. / – 775,65 лв.
Когато
по делото се прилага документ, той може да бъде представен и в заверен от страната
препис, т. е. преписът следва да възпроизвежда пълното съдържание на документа
– виж чл. 183 ГПК. Ищецът основава претенциите си, респ. качеството си на
кредитор, на договор за цесия и Приложение № 1 от 01.03.2015 г. с характер на
допълнително споразумение към договора, но е представил препис-извлечение
/извадка/ от това Приложение № 1, което е двустранно подписано – в него се
съдържа избрана от него част от волеизявленията на страните по горепосочения
рамков договор, а останалата част е видимо заличена при изготвянето му.
Писмените
доказателства следва да се преценяват съобразно с изискванията за
доказателственото им значение, установени в чл. 178 – 180 ГПК. Ако в един
писмен документ са направени различни поправки: зачерквания, прибавяне на
текст, поправяне на текст, заличаване на текст и пр., без изрична уговорка от
издателите, че това е извършено по общо съгласие, възниква несигурност относно
действителната им воля. Кога те са подписали документа – след нанасянето на
поправките или преди това, респективно дали са съгласни с тях или не, е
фактически въпрос за автентичността на документа, обуславящ неговата
доказателствена сила, който следва да бъде решен от съда. Неговото вътрешно
убеждение се формира въз основа на всички доказателства по делото, включително
и свидетелски показания – чл. 178, ал. 2, изр. 1 ГПК.
В
разглеждания случай ответникът не е оспорил съществуването на първообразния
документ /оригинала/ на Приложение № 1 от 01.03.2015 г., не е изложил
твърдения, че и в него са налице външни недостатъци или че съдържанието на
препис-извлечението не съответства на това на оригинала в частта му, която се
отнася до ред 1409, респективно не е направил и искане по чл. 183, изр. 1 ГПК –
за представянето му, респ. на официално заверен препис от него. В този смисъл
няма основание да бъде напълно отречена или занижена доказателствената стойност
на представения по делото препис-извлечение от Приложение № 1 от 01.03.2015 г.,
с характер на допълнително споразумение към договора за цесия, който по своето
правно естество е частен документ – чл. 180 ГПК, както е приел СРС, в т. ч. и с
мотива, че липсва идентичност между прехвърлените вземания и претендираните
такива /според чл. 99, ал. 2 ЗЗД и уговореното в чл. 2. 3 от рамковия договор
за цесия всяко едно от прехвърлените вземания включва всички непогасени
задължения, ведно с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности,
включително и с изтеклите лихви, засечени към датата на подписване на
съответното Приложение № 1 – в частност 01.03.2015 г., а ищецът претендира
обезщетение за забава в размер на законната лихва до датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК – 27.02.2018 г. /.
Следователно
доказано е, че по силата на твърдения договор за цесия на ищеца са били
прехвърлени вземанията по договора за предоставяне на паричен заем № 2114781 от
30.07.2014 г.
Действието
на договора за цесия, от който са произтекли правата на ищеца спрямо длъжника, не
е оспорено, а за съда съществува задължение да се произнесе по редовно
заявените и подържани от страните доводи и възражения при съблюдаване на
очертаните с жалбата предели на въззивното производство, като обсъди само
спорните пред него факти съобразно разпоредбите на чл. 235 и 269 ГПК, поради
което нястоящият състав приема, че договора за цесия ведно с Приложение № 1 от
01.03.2015 г. е породил действие спрямо ответника.
От
приетото по делото заключение на ССчЕ се установява, че ответника е направил
погасявания по договора за кредит в общ размер на 160,46 лв. / на 30.07.2014
г.-5,46 лв.; на 11.08.2014 г. – 55,00 лв. и на 26.08.2014 г. – 100,00 лв./,като
не е посочил изрично кое задължение заплаща. С тези плащания ищецът е погасил
следните задължения: неустойка за периода 06.08.2014 г.-20.08.2014 г- 43,14 лв.;
договорна лихва за периода 06.08.2014 г. – 20.08.2014 г. – 13,03 лв. и главница
за периода 06.08.2014 г.-20.08.2014 г. -104,29 лв. Вещото лице е изчислило, че
непогасената законна лихва за периода 21.08.2014 г.-28.02.2015 г. /до датата на
цесията/ е в размер на 21,03 лв. Посочило е , че законната лихва от 01.03.2015
г. – 27.02.2018 г. върху главница от 495,00 лв. е в размер на 150,73 лв., т.е.
за целия претендиран период законната лихва възлиза на 171,76 лв.
Във
връзка с извършените погасявания, съдът намира, че по делото е доказано, че
ответникът е усвоил предоставената му в заем сума от 600 лв. В отговор на
исковата молба се навежда възражение за липсата на предаване на главницата по
договора за кредит, което обаче твърдение се опровергава от факта, че
ответникът е извършвал плащания по договора, които не са обяснени с наличието
на други правоотношения между страните, както и от ответника не са наведени
твърдения, че плащанията са извършени без основание.
Следващите
спорни между страните въпроси са свързани с действителността на клаузите
договора за предоставяне на паричен заем, с които е уговорено, че длъжникът
дължи неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение
и такса и разходи за по извънсъдебно събиране на вземанията.
Несъмнено е, че длъжникът може да прави на
цесионера всички възражения, които би могъл да прави на цедента – чл. 26, ал. 2 ЗПК и арг. чл. 103, ал. 3 ЗЗД.
Автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договор /източник в
частност на претендираните от заявителя вземания/, в т. ч. да уговорят
неустойка, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието
на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна
степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските
сделки, така и за търговските сделки /чл. 288 ТЗ/, като за спазването им съдът
следи служебно, в т. ч. при искане за присъждане на неустойка – виж и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение
№ 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК и с т. 1 и 2 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК.
В
разглеждания случай ищецът претендира неустойка в размер на 186,94 лв. за
неизпълнение на договорно задължение за осигуряване на обезпечение по договора
за предоставяне на паричен заем –чл. 4, която се начислява еднократно след
изтичането на три дни от неизпълнението, както и такси разходи в размер на 45,00лв.
за събиране на просрочени задължения – в максимален размер по чл.8 от договора.
Както
вече бе посочено, договорът за потребителски кредит е сключен при действието на
Закона за потребителския кредит – Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от
12.05.2010 г., изм. бр. 35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014 г. като
регламентацията му се съдържа в нормата на чл. 9. Приложимите в частност
разпоредби на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК /по арг. за противното от чл. 4 от закона/,
които са императивни, указват последиците при забава на потребителя – в този
случай кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, като размерът на обезщетението за забава е лимитиран до
законната лихва.
Въз
основа на твърденията на ищеца във връзка с възникването задължението за
неустойка и задължението за такси за събиране на просрочени задължения,
настоящият съдебен състав приема, че уговорената неустойка има за цел да
обезпечи изпълнението на главното задължение на заемателя /потребителя/ да
върне в срок предоставената му в заем сума, ведно с възнаградителната лихва и
съответно да обезщети кредитора за вредите от забавата. И това е така,
доколкото при неизпълнение на посочените главни задължения за длъжника възниква
допълнително задължение да учреди обезпечение, а при неизпълнение на последното
за кредитора се поражда вземането за неустойка. С оглед посочената обусловеност
на задълженията, респ. предпоставките за възникването на второто от тях и на
това за неустойка, то следва да се приеме, че целта на последната е да обезпечи
изпълнението на основните задължения на заемателя и да обезщети вредите от
тяхното неизпълнение. Т. е. на практика е уговорена неустойка за забавено
изпълнение, като обстоятелството, че същата се дължи еднократно не обуславя
различен извод.
Задълженията
за заплащане на такси за събиране на просрочени задължения и за дейност на
служител също се пораждат от неизпълнението на главните задължения на заемателя
/потребителя/ да върне на падежа предоставената му в заем сума, видно с
възнаградителната лихва. Т. е. и с тях се цели обезпечаване на срочното
изпълнението на тези задължения и да се обезщетят вредите от забава.
Същевременно целта на таксите и комисионните по смисъла на разпоредбата на чл.
10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора при
предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит, а отделно от
това следва да се посочи, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси
за действия, свързани с управление на кредита, тъй като те са част от дейността
му по предоставяне на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и да събира повече от
веднъж такса за едно и също действие.
Следователно
клаузите в договора за кредит, на които ищецът, в качеството си на цесионер,
основава процесните вземания и с които е уговорено, че при забава кредиторът ще
има право да получи нещо различно от лихвата за забава, противоречат на
горепосочените императивни законови норми, които ограничават отговорността на
потребителя, поради което са нищожни – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. А след като
цедентът не е титуляр на прехвърлените вземания за неустойки и такси, то
договорът за цесия не е породил транслативен ефект и тези вземания не са
преминали в правната сфера на цесионера – ищец, поради което и последният не се
легитимира като техен носител.
Цесията е породила действие само по отношение
на задълженията за главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава в
размер на законната лихва, по отношение на които исковете се явяват доказани по
основание, по отношение на размера на задълженията настоящият състав намира
следното:
Доколкото
съдът достигна до извод на нищожност на клаузата за заплащане на неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, а видно от
заключението на ССчЕ, на което съдът дава вяра след преценка по чл.202 от ГПК
се установява, че със заплатените от ответника суми е погасена част от
задължението именно за неустойка, настоящият състав следва да се произнесе по
въпроса за размера на непогасените задължения за главница, възнаградителна
лихва и обезщетение за забава в размер на законната лихва, респ. приложението
на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
Според
приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 3/2017 г. на ВКС по тълк. дело №
3/2017 г., ОСГТК, условията и поредността за погасяване на задълженията по чл.
76, ал. и 2 ЗЗД се прилагат, когато липсва уговорка между страните, която да
определя други условия и ред за прихващане на изпълнението /в частност няма
подобна уговорка в процесния договор за предоставяне на паричен заем/. В случай,
че длъжникът не е направил избор кое от няколкото еднородни задължения
погасява, погасяването задължително се извършва по реда на чл. 76, ал. 1, изр.
2 или изр. 3 ЗЗД. Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е установено в интерес на
длъжника. По този ред се погасяват еднородните задължения, включително
паричните. Условието е да съществуват няколко задължения, всяко от които е главно
и самостоятелно и е определено по основание и размер. За погасяване на
паричните задължения приложение намира специалното правило на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, според което при недостатъчно изпълнение се погасяват най-напред
разноските, след това лихвите и най-после главницата. Условие за прихващане по
реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е съществуването на едно задължение, което се формира
от поне два от посочените елементи /в частност главница и лихви/. Разпоредбата
предвижда еднаква поредност за плащане на всички видове лихви. Правилото на чл.
76, ал. 2 ЗЗД отчита интереса на кредитора – първо да се погасят лихвите, а
непогасената главница да продължи да се олихвява, както и предвид уредената
по-кратка погасителна давност за вземанията за лихви по чл. 111, б. "в" ЗЗД в сравнение с общата погасителна давност за главницата.
При
плащане, достатъчно да погаси изцяло някое или някои от задълженията и ако
длъжникът не е заявил кое задължение погасява, правилата на чл. 76, ал. 1, изр.
2 и 3 ЗЗД и на чл. 76, ал. 2 ЗЗД се прилагат в следния ред: погасява се изцяло
най-обременителното задължение, а след него следващото по обременителност
задължение по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво
обременителни, погасява се изцяло най-старото, а след него следващото по възникване
задължение в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво
обременителни и са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно – всяко
от тях по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
В контекста на
изложеното въззивният съд приема, че кредиторът /цедент/ не би могъл да
осъществи прихващане на изпълнение с несъществуващите задължения за неустойка и
такси, поради което със заплатената от ответника сума в общ размер на 160,46
лв. е възможно погасяване само на валидно възникналите задължения за главница,
възнаградителна лихва и лихва за забава.
От приетото без
възражения експертно заключение се установява, че ответникът е направил
погасявания по договора за кредит в общ размер на 160,46 лв. / на 30.07.2014
г.-5,46 лв.; на 11.08.2014 г. – 55,00 лв. и на 26.08.2014 г. – 100,00 лв./. При
приложение на посочените по –горе законови правила за погасяване на задължения
и като взе предвид момента на осъществяване на плащания съдът намира, че
ответникът е погасил следните
задължения:
Съгласно
договора за кредит, отпусната главница е в размер на 600 лв., договорната лихва
в размер на 40 лв., кредитът следва да бъде върнат на 16 седмични вноски /
дължими на 06.08.2014 г., 13.08.2014 г., 20.08.2014 г., 27.08.2014 г.,
03.09.2014 г., 10.09.2014 г., 17.09.2014 г., 24.09.2014 г., 01.10.2014 г.,
08.10.2014 г., 15.10.2014 г., 22.10.2014 г., 29.10.2014 г., 05.11.2014 г.,
12.11.2014 г. и 19.11.2014 г./ , като седмичната дължима вноска е в размер на
40,00 лв. При така уговорените параметри, съдът прави извод, че 37,50 лв. от
дължимата седмична вноска представляват главница по договора, а 2,50 лв. представляват
дължимата договорна лихва. С плащания от
30.07.2014 г. и 11.08.2014 г. в общ размер на 60,46 лв. са погасени изцяло
вноска №1 в размер на 40 лв. и 20,46 лв. от вноска №2, която е изцяло погасена
с плащане от 26.08.2014 г. /остатъка от 20 лв./ С последното плащане от 100 лв.
са погасени изцяло вноска №3 и №4 /с настъпили падежи на 20.08.2014 г. и
27.08.2014 г./, като е останала сума от 0,46 лв., с която е погасена част от
дължимата по вноска с падеж 03.09.2014 г. договорна лихва. Непогасени са
останали: главница в размер на 450,00 лв., договорна лихва за периода
03.09.2014 г.- 21.11.2019 г. в размер на 29,54 лв. Предявеният иск за главница
следва да бъде уважен до посочения размер от 450,00 лв. и да бъде отхвърлен до пълния претендиран размер от
495,71 лв. Решението на СРС в частта, с която иска за главница е отхвърлен за
сумата над 450,00 лв. до пълния претендиран размер от 495,71 лв. следва да бъде потвърдено. Доколкото ищецът е
претендирал заплащане на договорна лихва в размер на 26,97 лв. и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес,
искът за договорна лихва се явява основателен именно до претендирания размер. Възнаградителната
лихва е дължима за периода 03.09.2014 г.- 21.11.2019 г., доколкото както
посочихме, вноските дължими преди 03.09.2014 г. са погасени изцяло.
Доколкото, първите четири
вноски по кредита са изцяло погасени с направените навременни плащания, ищецът
не е изпаднал забава за тяхното заплащане. Първата просрочена вноска е тази
дължима на 03.09.2014 г., като от следващия ден – 04.09.2014 г. се дължи и
лихва за забава.
Ответникът
е навел възражение за погасяване на задълженията по давност, което съдът намира
за частично основателно по следните съображения:
Съгласно
трайно установената съдебна практика - решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по
гр.д. № 795/2010 г., ІV г.о., ГК, решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр.д.
№ 523/2011 г., ІІІ г.о., ГК/ уговорката за връщане на сумата да стане на
погасителни вноски на определени дати не превръща тези вноски в периодични
плащания. Договореното връщане на главницата по заема на погасителни вноски
представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника
на части-аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД. Това обаче не
трансформира този договор в такъв за периодични платежи, а представлява
частични плащания по договора. При договора за заем/кредит е налице неделимо
плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща
договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по
договора, поради което е приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
В
раздел чл.2, т.3 от договора за паричен заем е посочено, че срокът на същия е
16 седмици. В чл.9 от договора е уговорено, че при забава с повече от десет
дни, на която и да е погасителна вноска от заемателя, заемодателят може
едностранно да обяви за предсрочно изискуеми всички задължения по договора. В
исковата молба ищецът поддържа, че срокът на договора е изтекъл на 19.11.2014,
като кредитът не е бил обявяван за предсрочно изискуем.
Съобразно изложеното следва да се приеме, че
сключеният на 30.07.2014 г. договор е бил прекратен с изтичане на предвидения в
него срок от 16 седмици – на 19.11.2014
г., след който момент заемателя е бил длъжен да върне цялата сума вкл.
дължимата договорна лихва.
Съобразно
посочената разпоредба задължението на ответника е станало изискуемо с
изтичането на срока на договора 19.11.2014 г. поради което към момента на
предявяване на иска-подаване на заявлението по 410 ГПК-27.02.2018 г.
петгодишният давностен срок за погасяване на процесните вземания за главница и
възнаградителна лихва не е изтекъл.
Съгласно
чл.111, б. „в“ вземанията за лихва се погасяват със специалната по-кратка
тригодишна давност, като в конкретния случай част от задълженията за заплащане
на лихва за забава са погасени по давност.
Както
се изясни по-горе лихва за забава се дължи от 04.09.2014 г., а заявлението за
издаване на заповед за изпълнение е подадено на 27.02.2018 г. всички вземания
за обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва преди 27.02.2015г.
са погасени поради изтичане на специалната тригодишна погасителна давност. Поради
това, исковата претенция по чл.86 ЗЗД
следва да се счита за основателна за периода от 27.02.2015г. до 27.02.2018
г. Лихвата за забава следва
да бъде определена върху посочения по-горе размер на дължимата главница –
450,00 лв. С помощта на онлайн калкулатор и на основание чл.162 от ГПК
настоящият въззивен състав определя дължимата лихва за забава за периода от
27.02.2015 г. до 27.02.2018 г. в размер на 137,09 лв., до който размер
искът по чл.86 ЗЗД следва да се уважи, като бъде отхвърлен до пълния
претендиран размер от 193,15 лв. Решението на СРС, в частта с която искът по
чл.86 ЗЗД е отхвърлен за сумата над 137,09 лв. до пълния претендиран размер от
193,15 лв.и за периода от
21.08.2014 г. до 26.02.2018 г.следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора и
двете страни имат право на разноски, съразмерно с уважената/отхвърлената част
от исковете.
В заповедното
производство по ч.гр.д.
№ 13348/2018, по описа на СГС,
156 състав ищецът е направил разноски в общ размер на 75,00 лв. /25,00 лв.-
държавна такса и 50,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение/, от които
съразмерно с уважената част от искове следва му бъде присъдена сумата от 48,59 лв.- разноски в заповедното
производство.
В
първоинстанционното производство ищецът е направил разноски в общ размер на 725
лв. / 225,00 лв.- държавна такса, 150,00 лв.- депозит за особен представител на
ответника, 250,00 лв.- депозит за вещо лице и 100 лв.- юрисконсултско
възнаграждение определено на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.37 от ЗПП вр.
чл.25 от Наредба за заплащане на правната помощ/, като съразмерно с уважената
част от исковете, ответникът следва да бъде осъден да му заплати сумата от 459,73 лв. –разноски в
първоинтанционното производство.
Във
въззивното производство ищецът е направил разноски на обща стойност 250,00 лв.
/ 50,00 лв. – държавна такса, 150,00 лв.- депозит за особен представител на
ответника и 100 лв.- юрисконсултско възнаграждение определено на основание
чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.37 от ЗПП вр. чл.25 от Наредба за заплащане на правната
помощ/, с уважената част от искове следва му бъде присъдена сумата от 161,97 лв. – разноски във въззивното
производство.
Ответникът не е
претендирал и не е доказал да е сторил разноски в производството, поради които
такива не следва да му бъдат присъждани.
С оглед на
цената на предявените искове въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ № 148542/ 24.06.2019г., постановено по
гр. дело № 45697/2018 г. по описа на СРС, ГО, 156 с-в, са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК: ******,
адрес: ***, офис сграда „******, офис 4 срещу Г.К.З., ЕГН: **********, с адрес:
*** искове с правно основание чл. 99 ЗЗД вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79,
ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 450,00 лева, представляваща главница по
Договор за паричен заем № 2114781/30.03.2015 г., сключен с „И.А.М.” АД, вземанията
по който са цедирани н. „А.з.с.н.в.” ЕАД
с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и
Приложение № 1 към него, сумата от 26,97 лева, представляваща договорна
възнаградителна лихва за периода 03.09.2014 г. до 19.11.2014 г. и сумата от 137,09
лева, представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 27.02.2015 г. до 27.02.2018 г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение от 06.03.2018 г. по ч. гр. д. №
13348/2018 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА,
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Г.К.З., ЕГН: **********, с адрес: ***
дължи н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК: ******, адрес: ***, офис сграда „******, офис 4,
на основание чл. 99 ЗЗД вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 450,00 лева, представляваща главница по
Договор за паричен заем № 2114781/30.03.2015 г., сключен с „И.А.М.” АД,
вземанията по който са цедирани н. „А.з.с.н.в.”
ЕАД с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и
Приложение № 1 към него, сумата от 26,97 лева, представляваща договорна
възнаградителна лихва за периода 03.09.2014 г. до 19.11.2014 г. и сумата
от 137,09 лева, представляващи
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 27.02.2015
г. до 27.02.2018 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение от 06.03.2018 г. по ч. гр. д. № 13348/2018 г. по описа на СРС, II Г.
О., 156-ти състав
ПОТВЪРЖДАВА решение
№
148542/ 24.06.2019г., постановено по гр. дело № 45697/2018 г. по описа на СРС,
ГО, 156 с-в в останалата обжалвана част
ОСЪЖДА Г.К.З.,
ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати н. „А.з.с.н.в.” ЕАД, ЕИК: ******, адрес:
***, офис сграда „******, офис 4, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от 48,59
лв.- разноски в заповедното производство, сумата от 469,73 лв. –разноски в
първоинтанционното производство и сумата от 161,97 лв. – разноски във
въззивното производство.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.