Р Е Ш Е Н И Е
|
Номер ……….26.10.. |
Година 2017 |
гр. София |
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-13 състав
|
на двадесет и седми септември |
Година 2017 |
в публичното заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Владимир Вълков
секретаря Весела Станчева като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 1288 по описа за 2016 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО::
Предмет на разглеждане са обективно
съединени искове по чл. 240 ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД),
чл. 240 ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът „Е.***“ АД – в несъстоятелност, твърди да е предоставил на ответника „И.“ ЕООД сумата от 72 000 лв. при задължение ответникът да я върне. Сочи се също така, че в предходно приключили съдебни производства предявената претенция е отхвърлена с достигнат от съдилищата извод за договорен срок за 01.02.2015 г. Същевременно в рамките на друго производство е уважен предявен от ищеца иск за сумата 45000 лв. – част от вземането за главница. Претендира се разликата в размер на 27 №№№ лева. Твърди се също така да е договорено възнаграждение за предоставената в заем сума което за периода 01.02.2006 г. – 01.02.2010 г., на което основание претендира сумата 3533,29 лв. Сочи се и да е договорено обезщетение при неизпълнено в срок парично задължение като се твърди за периода 01.02.2015 г. – 10.02.2016 г. да възлиза на 2900,39 лева. Претендират се и разноски.
В отговор по исковата молба от името на ответника е противопоставено възражение за прихващане с вземане на стойност 50700 лв., произтичащо от договор за продажба, обективиран във фактура № 406/27.06.2005 г. Твърди се стоката да е предадена, а плащането да е отложено до 30.06.2007 г. Ищецът заплатил само част от задължението в размер на 8450,00 лв. като останало да дължи сумата 42250 лв. Досежно претендираните вземания за лихви и неустойка ги счита за погасени по давност към 06.04.2013 г.
В допълнителната си искова молба ищецът оспорва фактурираната стока да е поръчвана от ищеца и да е била доставяна.
В съдебно заседание по съществото на спора процесуалният представител на ищеца – адв. И. от САК, оспорва допустимостта на приетото за разглеждане възражение за прихващане с довод, че такова не е правено в предходно развилите се съдебни производства. Евентуално счита за невъзможно прихващането да бъде предявено пред съд предвид обстоятелството, че ищецът е в производство по несъстоятелност, препятстващо възможността за осъществяване на разпоредително действие извън съда по несъстоятелността. Твърди се въз основа на същото свое вземане ответникът да е поискал откриване на производство по несъстоятелност, което искане обаче било отхвърлено при достигнат довод, че ответникът не е кредитор, а и предявеното в производството по несъстоятелност вземане не било прието. По същество счита исковете за доказани като заявява, че не претендира разноски в производството. Заявява, че не претендира разноски. Навежда доводи в писмени бележки
Процесуалният представител на ответника – адв. А. от САК, оспорва иска, позовавайки се на извършеното прихващане. Навежда доводи в писмени бележки.
Съдът
констатира, че нормата на чл. 2 ГПК го задължава да разгледа и разреши всяка
подадена молба за защита и съдействие. Изключенията от това правило са изрично
указани. Поддържаните в процеса доводи срещу допустимостта на приетото за
разглеждане възражение за прихващане не сочат на предписана от закона
процесуална пречка. Силата на пресъдено нещо съгласно чл. 298 ал. 1 предполага
постановено в състезателно производство решение, отричащо предявеното с
възражението вземане, явяващо се непосредствен негов предмет. Предмет на производството
по чл. 625 и сл. ТЗ е способността на ответното дружество участва ефективно в
търговския оборот. Макар и качеството кредитор за молителя да е
материалноправна предпоставка за реализация на конститутивния иск, този
преюдициален въпрос не се обхваща от силата на пресъдено нещо. Както е посочено
и в доклада по делото предмет на изследване по съществото на спора остава
твърдяното от ответника качество на кредитор в контекста на специалната норма
на чл. 645 ТЗ (в този смисъл Решение № 52 от 28.09.2015 г.
по т.д. № 509/2014 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО). Като обсъди наведените доводи и въз основа на
събраните по делото доказателства, преценени при условията на чл. 235 ГПК, от
фактическа страна съдът намира следното:
По
делото не се спори, а и от представените доказателства се налага еднозначен извод
за писмено изразено съгласие, че ищецът предоставя на ответника сума в размер
на 72 000 лв. Договорено е, че когато сумата не бъде върната за периода на
забавата заемополучателят дължи и неустойка в размер на 0,1 % дневно.
Съгласно
т.4 от договора получената сума се възстановява заедно с лихва за една година в
размер на 5 % върху нея. С анекс от 10.02.2006 г. е посочено, че срокът се
променя на 4 години от датата на сключването му или до 01.02.2010 г., а
заемополучателят се задължава да възстанови сумата заедно с лихвата за четирите
години, а договореното обезщетение при закъсняло плащане е ограничено по размер
до 10 % от стойността на дължимото. С анекс от 11.02.2006 г. е посочено, че
срокът се променя на 01.02.2015 г., която дата, според т. 2 от анекса, се явява
меродавна и в останалата част на договора
По
делото не се оспорва заявеното от името на ищеца твърдение, че вземането,
предмет на възражението за прихващане не е прието в производството по
несъстоятелност, а по делото нито се твърди, нито се установява съществуването
му да е предмет на изследване и в производство, инициирано при условията на чл.
694 ГПК.
С
влязло в сила решение № 1616/20.10.2014 г.по т.д. № 120/2012 г. по описа на
СГС, VІ-8 състав е уважен иск за сумата от 2300 лв. като част от следващата се
възнаградителна лихва за една година ползване на заетата сума.
При
така установеиите факти, относими към въведения в процеса спор, от правна
страна съдът намира следното:
По
иска с правно основание чл. 240 ал. 1 ЗЗД
Отразените
в исковата молба обстоятелства сочат на твърдение за предоставена на ответника
парична сума при задължение да бъде върната. Тези твърдения сочат на сключен
договор за заем. Съгласно чл. 240 ал. 1 ЗЗД получилият парична сума при
задължение да я върне дължи да стори това.
По
делото не се спори, а и с влязло в сила решение № 1616/20.10.2014 г.по т.д. №
120/2012 г. по описа на СГС, VІ-8 състав е установено, че вземане на твърдяното
основание е възникнало. Противопоставеното възражение за прихващане е
неоснователно по следните съображения:
Тъй
като не се твърди материалноправният ефект да е настъпил преди откриване на
производството по несъстоятелност както е посочено и с доклада по делото,
противопоставеното възражение за прихващане следва да бъде разгледано в
контекста на специалната норма на чл. 645 ТЗ,. Съгласно чл. 104 ал. 2 ЗЗД
погасителният ефект се основава на наличие на ликвидно и изискуемо вземане на
лицето, което вместо изпълнение на своето задължение, освобождава длъжника си
от неговото определено по основание и размер вземане. Следователно активното
вземане предпоставя възможност да бъде наложено неговото изпълнение с едно
единствено изключение – чл. 103 ал. 2 ЗЗД.
Производството
по несъстоятелност предвижда особен ред за реализация на вземанията срещу
длъжника. Предпоставка за това е изрично предявено вземане пред съда по
несъстоятелност, което следва да стане в рамките на преклузивен срок – чл. 685
ал. 1 ТЗ или чл. 688 ал. 1 ТЗ. По аргумент от чл. 739 ал. 1 ТЗ непредявените в
производството по несъстоятелност вземания се погасяват. Макар и този ефект да
настъпва едва с прекратяване на производството по несъстоятелност, правилото
еднозначно сочи, че реализация на вземания спрямо длъжник в открито
производство по несъстоятелност предполага утвърдено в рамките на специалното
производство качество кредитор. По делото не се спори, че предявеното в настоящото
производство вземане не е прието от съда по несъстоятелността. Нито се твърди,
нито се установява в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 694 ТЗ
ответникът да е поискал установяване на вземането му. Както е посочено и в
решение № Решение № 53 от 16.07.2015 г. по т. д.
№ 3170/2013 г., ТК, І ТО на ВКС след откриване на производството по
несъстоятелност, по аргумент на чл. 637, ал. 6 ТЗ, липсва право на иск относно
вземанията на кредиторите, ако исковото производство не може да послужи за нуждите
на производството по несъстоятелност. Това
принципно положение е изцяло приложимо и по отношение на предявеното при
условията на чл. 104 ал. 1 изр. второ ЗЗД възражение за прихващане. Макар и да
не води до образуване на ново дело, упражненото позоваването на неприето в
производството по несъстоятелност вземане е предписана от правния ред форма за реализацията
му. Особената процедура по утвърждаване на вземанията, предпоставяща възможност
за всички останали кредитори да участват непосредствено, изключва възможността
качеството кредитор да бъде установено инцидентно в рамките на предявен иск за
попълване масата на несъстоятелността. Ето защо настоящият състав приема, че
при открито производство по несъстоятелност материалноправна предпоставка за
упражняване на възражение за прихващане се явява качеството кредитор в производството
по несъстоятелност. Тъй като не се установява ответникът да е кредитор на ищеца
в производството по несъстоятелност, т.е. противопоставеното негово вземане да
подлежи на удовлетворяване в рамките на това производство, прихващането е
неприложим способ за погасяване на установеното в процеса вземане.
Договореният
срок за изпълнение е настъпил, поради което предявеният на това основание иск
следва да бъде уважен в пълен размер.
По
иска с правно основание чл. 240 ал. 2 ЗЗД
Договорът
е предписано от закона средства за удовлетворяване на заявен при сключването му
интерес. При договора за заем на типичния за това правоотношение интерес за заемополучателя
– да използва предоставената му парична сума или заместими вещи по свое
усмотрение, кореспондира правото на заемодателя да получи възнаграждение. По
изричен текст на закона обаче интересът на заемодателя, който не е банка,
подлежи на изрично огласяване – арг. от чл. 240 ал. 2 ЗЗД. Клаузата на т. 4 от
процесния договор сочи на постигнато съгласие, че лихва за предоставената сума
се дължи за договорения срок на ползването й. С оглед договорения механизъм за
остойностяване на това вземане дължимата лихва за предоставената сума възлиза
на 3600 лв. годишно или за четиригодишния период следващата се лихва върху
предоставената в заем сума възлиза на 14400 лв. Предмет на предходно съдебно
производство е част от вземането за първоначално договорения срок за ползване
на сумата. Претендираната в процеса сума обхваща целия период съгласно т. 4 от
споразумение от 10.02.2006 г. и на това основание неизследвано в съдебен процес
се явява вземането за 1300 лв. за периода 01.02.2006 г. – 01.02.2007 г. и 10800
лв. за периода 02.02.2007 г. – 01.02.2010 г.
Макар
и да е договорена на годишна база за период от четири години изрично е
посочено, че лихвата се дължи еднократно след изтичане на срока за ползване на
сумата. Това изключва периодичния характер на вземането. Ето защо приложение
следва да намери правилото, че възможността да бъде наложено принудително
изпълнение на вземането се погасява с изтичане на пет години и бездействие на
кредитора да потърси защита
Нормата на чл. 84 ЗЗД визира
способите за определяне момента на изпълнение, който от своя страна дава
началото на давностния срок. Постигнатото съгласие удовлетворява критериите на
чл. 84 ал. 1 ЗЗД. Според договора срокът за плащане на възнаградителната лихва
е 01.02.2015 г. (съгласно т. 2 от анекс от 11.02.2006 г.). Исковата молба е
депозирана в съда на 22.02.2016 г., което определя противопоставеното
възражение за неоснователно.
Предявената
на това основание претенция се включва в дължимата сума от 12100 лв., поради
което искът след да бъде уважен в пълен размер, от който, с оглед
диспозитивното начало, съдът е обвързан.
По
иска с правно основание чл. 92 ЗЗД
Сключеният между страните договор
отразява и съгласувана воля за предварително определен механизъм за обезвреда
при неизпълнение на задължението за връщане на сумата в уговорения срок. Договореният
падеж – 01.02.2015 г. е неприсъствен ден (неделя) и съгласно правилото на чл.
72 ал. 2 ЗЗД срокът свършва в първия следващ присъствен ден – 02.02.2015 г.
(понеделник). Едва изтичането на последния ден от срока за изпълнение поставя в
забава длъжника. Ето защо ответникът дължи обезвреда за закъснението, считано
от 03.02.2015 г. Периодът на забавата от 373 дни обосновава неустойка над
договорения предел на тази отговорност от 10 %, поради което задължението на
това основание възлиза на 7200 лв.
Съгласно чл. 111 б. „б“ ЗЗД
задължението за неустойка се погасява с изтичане на три години. Съдебна защита
за реализация на това вземане е потърсена в рамките на този срок, поради което
противопоставеното възражение за давност е неоснователно.
Претендираната в процеса сума от
2900,39 лв., с която съдът е обвързан, се включва в дължимия размер, поради
което и така предявеният иск следва да бъде уважен изцяло. Макар и да не оказва
влияние върху размера на предявения иск отреченото вземане за част от исковия
период следва да бъде огласено с диспозитива.
По разноските
Отговорността за разноски овластява
правоимащата страна в съдебен спор да бъде възмездена за направените разноски
за защита на необосновано от правна гледна точка претендирано, съответно оспорвано
право. В исковата молба е заявено искане за присъждане на разноски, а адвокат И.
не е упълномощен да се разпорежда с предмета на спора, част от който
представлява и вземането за разноски. При тези съображения настоящият състав
счита, че дължи да се произнесе по заявеното от ищеца искане. В процеса не се
установява ищецът да е направил разноски, поради което искането е
неоснователно.
Ответникът не претендира
разноски, поради което безпредметно остава обсъждането дали такива му се
следват.
Нормата на чл. 620 ал. 5 ТЗ
освобождава ищеца от задължение да внесе предварително дължимата държавна такса,
а с оглед даденото предписание и установения изход от спора следва да бъде
възложена в тежест на ответника.
Мотивиран от изложеното съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА „И.“ ЕООД, ЕИК********със
седалище и адрес на управление:***, р-н „********ул. „********да заплати на „Е.***“
АД, ЕИК ******** с адрес по делото: гр. София, район „Средец“, ул. „********както
следва:
1.
на
основание чл. 240 ал. 1 ЗЗД
сумата от 27000,00 лв. – разлика
между присъдената с решение № 1616/20.10.2014 г.по т.д. № 120/2012 г. по описа
на СГС, VІ-8 състав сума от 45000,00 лв. – главница по договор за отпускане на
временно свободни финансови средства от 01.02.2006 г. и дължимата от 72000 лв.
2.
на
основание чл. 240 ал. 2 ЗЗД
сумата от 3533,29 лв. – част от
възнаградителна лихва по договор за отпускане на временно свободни финансови
средства от 01.02.2006 г. за периода 01.02.2006 г. – 01.02.2010 г. при посочен
общ размер от 5400 лв.;
3.
на
основание чл. 92 ЗЗД сумата от
2900,39 лв. – неустойка по т. 6 от
договор за отпускане на временно свободни финансови средства от 03.02.2006 г.
за периода 01.02.2015 г. – 10.02.2016 г. като ОТХВЪРЛЯ иска за периода 01-02.02.2015 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 6 ГПК „И.“
ЕООД, ЕИК********със седалище и адрес на управление:***, р-н „********ул.
„********да заплати на „Е.***“ АД, ЕИК ******** с адрес по
делото: гр. София, район „Средец“, ул. „********да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд сума в размер на 1337,35
лв. – държавна такса за производството пред Софийски градски съд.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Е.***“ АД – в несъстоятелност по чл. 78 ал. 1 ГПК.
Решението може да бъде обжалвано с
въззивна жалба пред Апелативен съд – гр. София в двуседмичен срок от връчване
на препис от настоящото.
СЪДИЯ: