Решение по дело №17175/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 6696
Дата: 30 септември 2019 г. (в сила от 30 септември 2019 г.)
Съдия: Иванка Колева Иванова
Дело: 20181100517175
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 27 декември 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 30.09.2019 г.

 

 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:                                      

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

       мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 17175 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.

С решение № 500740 от 04.10.2018 г., постановено по гр. д. № 500740/04.10.2018 г., по описа на СРС, І ГО, 51 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Р.С. искове по чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл.200, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.150, ал.1 ЗЕ, чл.422, ал. 1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД  и чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД - за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумите от 778, 71 лв. – стойност на топлинна енергия за периода от м.05.2013 г. до м.04.2015 г., доставяна в ап. 23, находящ се в гр. София, ж. к. ******, аб. № 332398, 182, 34 лв. – обезщетение за забава за периода от 15.09.2014 г. до 29.06.2017 г., 38, 40 лв. – възнаграждение за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия за периода от м.05.2013 г. до м.04.2015 г., както и 10, 55 лева – мораторна лихва върху сумата 38, 40 лева за периода от 15.09.2014 г. до 29.06.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 49601/ 2017 г., по описа на СРС, 51 състав. Ищецът е осъден да заплати на ответницата, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 450 лв.– съдебни разноски.

Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че неправилно решаващият съд е приел, че ответницата няма качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т.42 ДР на ЗЕ. Твърди, че е предприел постъпки за ангажиране на писмени доказателства по делото за установяване на обстоятелството, че ответницата е собственик на процесния имот, но независимо от издаденото съдебно удостоверение, не се е снабдил с необходимите документи. Счита, че СРС е следвало да заличи допуснатото им доказателства – съдебно удостоверение, което не е сторил. Моли съда да отмени обжалваното решение, като уважи изцяло предявения иск.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответницата С.Р.С., с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Решаващият съд е издал в полза на жалбоподателя съдебно удостоверение за снабдяване с доказателства относно правото на собственост на процесния апартамент. Въпреки отправено искане от ищеца за предоставяне на допълнителна възможност за ангажиране на това доказателства, СРС е отложил делото, като е дал възможност на ищеца да представи доказателства относно правото на собственост на процесния апартамент. Макар ищецът да е разполагал с възможност по реда на чл.63 ГПК да поиска продължаване на срока за събиране на доказателства, същият не се е възползвал от нея. Счита, че е недопустимо ищецът да се възползва от собственото си бездействие. Моли съда да потвърди обжалваното решение, като й присъди сторените по делото разноски. 

Третото лице – помагач на ищеца - „Б.“ ООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответницата е клиент на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот – апартамент № 23, находящ се в гр. София, ж. к. „******, като му дължи сумите от 778, 71 лв. – стойност на топлинна енергия за периода от м.05.2013 г. до м.04.2015 г., доставяна в ап. 23, находящ се в гр. София, ж. к. ******, аб. № 332398, 182, 34 лв. – обезщетение за забава за периода от 15.09.2014 г. до 29.06.2017 г., 38, 40 лв. – възнаграждение за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия за периода от м.05.2013 г. до м.04.2015 г., както и 10, 55 лева – мораторна лихва върху сумата 38, 40 лева за периода от 15.09.2014 г. до 29.06.2017 г. Във връзка с подадено на 21.07.2017 г. заявление, по ч. гр. д. № 49601/ 2017 г., по описа на СРС, 51 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответницата е депозирала възражение. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото разноски.

С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба от ответницата оспорва предявените искове. Твърди, че се е собственик на апартамент № 25, в същата жилищна сграда, находяща се в гр. София, ж. к. „******, вход единствен, ет.9, за който редовно заплаща задълженията си за топлинна енергия и няма непогасени задължения към ищеца. Твърди, че никога не е притежавала правото на собственост върху процесния апартамент № 23. С оглед на това няма качеството клиент на топлинна енергия, поради което предявеният спрямо нея иск е неоснователен. В условията на евентуалност прави възражение за изтекла погасителна давност. Моли съда да отхвърли предявения иск, като й присъди сторените по делото разноски.  

На 21.07.06.2017 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу С.Р.С. за сумата 778, 71 лв. – стойност на топлинна енергия за периода от м.05.2013 г. до м.04.2015 г., доставяна в ап. 23, находящ се в гр. София, ж. к. ******, аб. № 332398, 182, 34 лв. – обезщетение за забава за периода от 15.09.2014 г. до 29.06.2017 г., 38, 40 лв. – възнаграждение за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия за периода от м.05.2013 г. до м.04.2015 г., както и 10, 55 лева – мораторна лихва върху сумата 38, 40 лева за периода от 15.09.2014 г. до 29.06.2017 г.

С разпореждане от 01.08.2017 г., постановено по ч. гр. д. № 49601/2017 г. на СРС, ГО, 51състав, съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя сторените по делото разноски в размер на 75 лв., от които: 25 лв. – държавна такса и 50 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.

В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което възразява срещу постановената заповед за изпълнение и поддържа, че не дължи изпълнение по нея.

В срока по чл.415, ал.1 ГПК, в приложимата към момента на завеждане на делото редакция, ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.

Видно от представения протокол от проведеното Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ж. к. ******, етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Б.Б.“ ООД, което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение. Ответницата е подписала протокола в качеството си на собственик на апартамент № 23 и 25.

На 18.10.2001 е сключен договор № 689-А между „Б.Б.“ ООД и етажната собственост с адрес в гр. София, ж. к. „******, по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.

Пред СРС е ангажиран договор № У312/08.07.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Б.Б.“ ООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното възнаграждение.

Ответницата е ангажирала изпратени до нея фактури относно дължимата стойност на топлинна енергия за апартамент № 25 в ж. к. „******.

Третото лице – помагач на ищеца е представило по делото справка за използвана топлинна енергия относно процесния апартамент № 23, в гр. София, ж. к. ******, вх.В. в същата като титуляр на аб. № 332398 е посочена ответницата.

С молба от 22.05.2018 г. ищецът е отправил искане към съда за издаване на съдебно удостоверение, което да му послужи пред СО, Дирекция „Инвестиционно обслужване, за установяване собствеността на топлоснабдения имот. Доказателственото искане е отправено във връзка с оспорване на пасивната легитимация от страна на ответницата.

В първото редовно открито съдебно заседание, проведено на 25.05.2018 г., съдът е счел доказателственото искане на ищеца за основателно и е постановил издаване на поисканото съдебно удостоверение.

В следващото съдебно заседание, проведено на 06.07.2019 г., ищецът не е изпратил процесуален представител, не е представил доказателства, както и не е отправил искания към съд. СРС е констатирал, че по делото не са ангажирани писмените доказателства, за снабдяването с които на ищеца е издадено съдебно удостоверение, поради което е предоставил последна възможност на ищеца най - късно в следващото съдебно заседание да ангажира същите. Ищецът е предупреден, че ако същите не бъдат представени в рамките на определения сок, делото ще бъде разгледано и решено без тях.

С молба от 20.09.2018 г. ищецът е отправил искане към съда да даде ход на делото по същество.

В проведеното на 21.09.2018 г. открито съдебно заседание, с оглед липсата на доказателствени искания на страните, съдът е дал ход на делото по същество.   

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирани страни, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направени възражения от длъжниците в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

Страни в отношенията по продажба на топлинна енергия са потребител и топлопреносно предприятие.  Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.

Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща след 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР  № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.

С постъпилия по делото писмен отговор на исковата молба ответницата своевременно е оспорила качеството си на клиент на топлинна енергия, както и твърдението на ищеца, че е собственик на процесния апартамент № 23, в гр. София, ж. к. „******. С доклада на делото, съставен по реда на чл.146, ал.1 ГПК СРС е разпределил доказателствената тежест между страните, като указал на ищеца, че следва да докаже при условията на главно и пълно доказване наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлинна енергия. На основание чл.146, ал.2 ГПК решаващият съд е указал на ищеца, че не сочи доказателства относно твърдението си, че ответницата е собственик или вещен ползвател на имота.

След като наличието на облигационно правоотношение е своевременно оспорено от ответницата, в тежест на ищеца е да ангажира доказателства в тази насока. Същият не е ангажирал по делото доказателства, въз основа на които да се направи обоснован извод, че ответницата е собственик, респ. вещен ползвател на процесния имот. Въз основа на счетоводните записвания на ищеца, в които ответницата се води като клиент на топлинна енергия за процесния имот, не би могло да се направи обоснован извод в тази насока. Същевременно СРС е изпълнил задължението си да укаже на ищеца, че не сочи доказателства за това обстоятелства.

Неоснователен е релевирания от жалбоподателя довод за допуснато от СРС процесуално нарушение, тъй като издаденото му съдебно удостоверение не е било заличено. В случая СРС е определил по реда на чл.158, ал.1 ГПК краен подходящ срок за събиране на допуснатото по делото доказателство в полза на ищеца, за снабдяването с което му е издадено съдебно удостоверение. Също така на ищеца са указани и санкционните последици, регламентирани в посочената норма – при неангажиране на допуснатото доказателства в рамките на определения срок, делото ще се гледа без това доказателство. Ето защо и с оглед установения принцип за разглеждане на делото в разумен срок, прогласен в чл.13 ГПК и регламентираната в чл.158 ГПК възможност делото да се гледа без доказателство, което е съмнително и за събирането му е даден достатъчен срок, въззивният съд счита, че като е приложил санкционните последици, установени в чл.158, ал.1 ГПК, СРС не е допуснал нарушение на процесуалния закон.

Жалбоподателят се позовава на обективни пречки, които са го възпрепятствали своевременно да ангажира по делото допуснатото от СРС доказателства. Същевременно същият не е отправил искане до СРС за продължаване на срока за представяне на доказателства. Този пропуск на страната не може да се санира в хода на въззивното производство, предвид наличието на регламентираните в нормата на чл.266, ал.1 ГПК процесуални пречки за това.

По изложените съображения въззивният съд счита, че ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест, разпределена с доклада на делото, да установи качеството на ответницата на клиент на топлинна енергия през исковия период и съответно наличието на облигационна връзка между страните. С оглед на това ангажираните по делото доказателства относно стойността на доставената до имота топлинна енергия, не следва да се обсъждат. Липсата на надлежна материално-правна легитимация на ответницата води до неоснователност на предявения иск.   

Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди.

По разноските по производството:

При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в тежест на жалбоподателя следва да се възложат сторените от насрещната страна разноски по делото. Техният размер възлиза на 350 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 26.11.2018 г. за осъществяване на процесуално представителство на страната във въззивното производство.

Воден от гореизложеното, съдът

 

Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 500740/04.10.2018 г., постановено по гр. д. № 81423/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 51 състав.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес ***, да заплати на С.Р.С., ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес *** – адв. А.Т. – К., да заплати сумата от 350 (триста и петдесет) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща сторени разноски във въззивното производство.

Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца: „Б.“ ООД, ЕИК ******, с адрес ***.

Решението  не  подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.

 

 

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

           

                      2.