Р Е Ш Е Н И Е
град София, 02.10.2019 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание тридесети май на през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№12643 по описа за 2018 година и
за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №401560 от 07.05.2018г.,
постановено по гр.дело №28287/2012г. по описа на СРС,
І Г.О., 127-ми състав са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.124,
ал.1 от ГПК във връзка с чл.415
във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че М.М.Б. дължи на „Т.С.”
ЕАД сумата от 6390.48 лв. - неизплатена главница, представляваща стойност на консумирана, незаплатената топлинна енергия за периода м.11.2006г.
- м.04.2011г. за топлоснабден имот
- апартамент №71, находящ се в град София, ул.„*****, с абонатен №279341, ведно със законната
лихва върху главницата от 10.04.2012г.
- дата на депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК до окончателното изплащане
на сумата, както и сумата от 1947.21 лв. - лихва за
забава върху главницата за
периода 31.12.2006г. - 30.03.2012г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 11.04.2012г. по
ч.гр.д. №7343/2012г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 91-ви
състав. С решението е осъдена
„Т.С.” ЕАД да заплати на М.М.Б. на основание чл.78,
ал.3 ГПК сумата 500.00 лв., направени в исковото производство
разноски.
Постъпила е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, чрез юрисконсулт Л.Г., с която се обжалва изцяло постановеното решение на СРС. Инвокирани са твърдения относно неправилност и незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение. Поддържа се, че неправилен е изводът на СРС, че ответникът няма качеството потребител на топлинна енергия за исковия период. Твърди се, че в хода на делото е доказана стойността на доставената, но незаплатена от ответника потребена топлинна енергия за исковия период от време относно процесния топлоснабден имот, поради което предявените искове се явяват основателни и доказани. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и да постанови друго, с което да уважи предявените искове като основателни и доказани. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна - М.М.Б., не депозира писмен отговор и не
изразява становище относно подадената въззивна жалба.
Третото лице-помагач - „Т.” ЕООД, не взема становище по
подадената въззивна жалба.
Предявени са
от „Т.С.” ЕАД срещу М.М.Б. при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и
чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №7343/2012г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 91-ви състав, въззивникът-ищец
- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 10.04.2012г. и е постановена на 11.04.2012г.
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу М.М.Б.. В срока по чл.414 от ГПК е подадено
от длъжника - М.М.Б. възражение, поради което дължимите от него суми, посочени
в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно
решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното решение е валидно /не
е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за
валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по
спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/,
допустимо /съдът е разгледал предявените искове като им е дал правилна правна
квалификация/ и по същество правилно. За да постанови обжалваното съдебно
решение, с което са отхвърлени предявените установителни искове, първостепенният съд е приел, че ответникът - М.М.Б. не е потребител на топлинна енергия за исковия период по
отношение на процесния топлоснабден
имот. Прието е, че съгласно разпоредбата на
§1, т.42 от ДР на ЗЕ потребител на топлинна енергия е лице - собственик или ползвател на топлоснабдения имот,
което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. В конкретния
случай видно от нот. акт за дарение на недвижим имот №126, том XXХХХХХХІV, дело №16595/23.12.1991г.,
ответникът - М.М.Б. е
собственик на процесното
жилище, но дарителите - М.М.Б. и Д.С.Б., трети неучастващи
по делото лица, са си запазили правото на ползване на
дарения от тях имот докато са живи, предвид на което
и с оглед на логическото тълкуване на горецитираната разпоредба на ЗЕ, включваща ползването на топлинна енергия като елемент
от определението за това
кое лице е потребител на топлинна
енергия, задължено лице за плащане на топлинна енергия се явява ползувателите на имота - М.М.Б. и Д.С.Б.. Прието е още,
че ищецът не е представил доказателства относно факта вещното право на ползване, учредено с нот. акт за дарение на недвижим имот
№126, том XXХХХХХХІV, дело №16595/23.12.1991г.,
в полза на трети неучастващи
по делото лица - М.М.Б. и Д.С.Б., да е прекратено на някакво основание, въпреки указаната му доказателствена тежест за това конкретно обстоятелство. По тези съображения е прието, че предявените искове се явяват неоснователни. Настоящият съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд в
обжалваното решение и на основание чл.272 ГПК изцяло препраща към тях.
Във връзка с доводите релевирани
в подадената въззивна жалба досежно незаконосъобразността
на обжалваното решение, съдът приема следното:
На основание чл.150
ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното
предприятие на потребители за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, одобрени
от ДКЕВР. Въз основа общите
условия между топлопреносното предприятие и
потребителя се създава облигационна
връзка по договор за покупко-продажба,
по силата на която срещу доставената топлинна енергия потребителят се задължава да
заплати цената в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнася.
Съгласно чл.3, ал.1 от приложените общи условия купувач на топлинна енергия може да бъде всяко физическо лице, което е собственик или титуляр на вещно право на ползване.
Разпоредбата съответства на чл.153,
ал.1 ЗЕ, според която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване
в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл.140,
ал.1, т.3 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл.36,
ал.3, както и на §1, т.42
от ДР на ЗЕ, съдържаща дефиниция за потребител на топлинна енергия.
Ответникът - М.М.Б. не оспорва да е собственик на процесния топлоснабден имот - апартамент №71, находящ се в град
София, ул.„*****, въз основа договор за дарение
на недвижим имот, обективиран
в нот. акт за дарение на недвижим имот
№126, том XXХХХХХХІV, дело №16595/23.12.1991г., от който
е видно, че дарителите - М.М.Б.
и Д.С.Б., са си запазили
пожизнено и безвъзмездно
правото на ползване върху имота. При тези данни съдът намира,
че ответникът не е пасивно легитимиран по исковете, тъй като няма
качеството потребител на топлинна енергия за исковия период, а такова притежават
лицата с учредено вещно
право на ползване. Правото на ползване
по смисъла на чл.56 от ЗС включва
правото да се използва вещта
съгласно нейното
предназначение, а на основание чл.57
от ЗС ползвателят е длъжен
да плаща разноските свързани с ползването.
Задълженията за заплащане стойността на доставена до имота топлинна енергия са такива
разноски. С оглед предвидената
в общите условия алтернативност
в хипотезата, при която собственикът и ползвателят са различни лица, купувач на топлинна енергия се явява ползвателят, който по силата на притежаваното вещно
право и в съответствие с посочените
разпоредби непосредствено упражнява фактическа власт и си служи с имота. В
случая съдът намира да посочи, че съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса
ищецът е този, който следва да установи при условията на пълно и главно
доказване твърдените от него обстоятелства, от които черпи благоприятни за себе си права, а именно, че ответникът се явява потребител на топлинна
енергия по смисъла на §1, т.42 ЗЕ и респективно е страна по договорното правоотношение за
доставка на топлинна енергия досежно процесния топлоснабден имот. В
случая ищецът не сочи доказателства за възникнала облигационна връзка между
страните с предмет доставка на топлинна енергия за процесния
топлоснабден имот. След като по делото такива доказателства
не са представени, то правилен и законосъобразен се явява обоснованият краен
извод на първостепенния съд, че не е доказано наличие на валидно договорно
отношение между страните за доставка на топлинна енергия за процесния
топлоснабден имот за исковия период от време и оттук
неоснователни и недоказани се явяват
предявеният главен и акцесорен иск за
установяване на дължимост по отношение на ответника
на парични задължения, произтичащи от това облигационно правоотношение. С оглед
на изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата
страна, но поради липса на заявена в този смисъл претенция съдът не следва да
се произнася в тази насока.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №401560 от 07.05.2018г., постановено по гр.дело №28287/2012г. по описа на СРС, І Г.О., 127-ми състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./