Р Е Ш Е Н И Е №
26.07.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на единадесети май две хиляди двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИРИНА СТОЕВА
при секретаря Нина
Светославова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
13837 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 76921 от 24.04.2020 г. по гр.д. № 79154/2017 г. Софийски
районен съд, 171 състав осъдил М.Й.Г., ЕГН **********, и Г.В.Г., ЕГН **********,
да заплатят солидарно на „Б.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 79, ал.
1 сумата 10 757.07 лева, представляваща неплатена последна вноска по
договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 190,
том І, рег.№ 1346, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
изпадане в забава – 29.11.2017 г., до окончателното плащане, и отхвърлил
предявения от „Б.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу М.Й.Г., ЕГН **********, и Г.В.Г.,
ЕГН **********, иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата 3 284.08
лева, представляващи обезщетение за забавено плащане. На основание чл. 78, ал.
1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата 2 238.29 лева –
разноски съразмерно с уважената част от исковете; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответниците сумата 233.89 лв. – разноски
съразмерно с отхвърлената част. Решението е постановено при участието на „И.“
АД, ЕИК *******, като трето лице помагач на страната на ответниците.
С решение № 20234612 от 14.10.2020 г. (по правната си същност определение),
постановено по същото дело по реда на чл. 248 ГПК, е оставено без уважение
искането на ответниците за изменение на решение № 76921 от 24.04.2020 г. в
частта за разноските.
Срещу решението от 24.04.2020 г. е подадена въззивна жалба вх. №
5032347/07.05.2020 г. от ищеца „Б.“ ЕООД, който го обжалва в частта, с която
искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен до размер от 3 211.68
лв. и за периода 27.11.2014 г. – 06.11.2017 г., с оплаквания за неправилност.
Изводът на СРС за неоснователност на акцесорния иск бил необоснован. Съдът
неправилно възприел датата на подаване от страна на ответниците на декларацията
по чл. 14 ЗМДТ, като годината вместо 2014 била възприета като 2017 г. От приетите
писмо от СО – Дирекция „Общински приходи“ и приложената към него декларация с
вх. № **********/21.11.2014 г. се установило по безспорен начин, че най-късната
дата, на която ответниците били уведомени за издаването на разрешение за
ползване № ДК-07-С-232/29.10.2014 г. и разполагали с препис от същото била
21.11.2014 г., а не както неправилно приел съдът 21.11.2017 г. Дори съдът да
приеме, че съобразно уговореното в нотариалния акт последната вноска от продажната
цена се дължи до 27.11.2014 г., за периода 27.11.2014 г. – 06.11.2017 г.
дължимата мораторна лихва била в размер на 3 211.68 лв., съгласно приетото
заключение на ССЕ. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение
в обжалваната част, включително в частта за разноските и вместо това постанови
друго, с което да уважи предявения акцесорен иск до размера от 3 211.68
лв. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство
представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемите страни М.Й.Г. и Г.В.Г.
с отговор по чл. 263, ал. 1 ГПК оспорват жалбата и молят съда да потвърди
решението в обжалваната част като правилно. Не претендират разноски за
въззивното производство.
Третото лице помагач на ответниците – „И.“ АД, не
е депозирало отговор на жалбата. В открито съдебно заседание на 08.12.2021 г.
чрез процесуален представител оспорва жалбата.
Подадените от ответниците въззивна жалба вх. № 5058249/21.05.2020 г. и
частна жалба вх. № 25165802/12.11.2020 г. са върнати и въззивното производство
в тези части е прекратено с влезли в сила определения.
Въззивната жалба на ищеца, с вх. № 5032347/07.05.2020 г., е процесуално
допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се
произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
По предмета на въззивна проверка: Първоинстанционният съд е бил сезиран с
обективно кумулативно и субективно пасивно съединени искове – с правно
основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 200, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 10 757.07
лв. (левова равностойност на 5 500 евро), претендирана солидарно от
ответниците и представляваща последна трета вноска от продажната цена по
договор за покупко-продажба на недвижим имот от 08.06.2011 г., сключен с нотариален
акт № 190, том І, рег. № 1346, д. № 148/2011 г. на нотариус с рег. № 152 на НК,
и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 284.08 лв.,
представляваща лихва за забава в плащането на вноската за периода 06.11.2014 г.
– 06.11.2017 г. Претендирана е и законната лихва от подаване на исковата молба
в съда до окончателното плащане.
Предвид връщането на въззивната жалба на
ответниците, вх. № 5058249/21.05.2020 г., и обжалваната от ищеца част, предмет
на въззивна проверка за допустимост и правилност е първоинстанционното решение
само в частта, с която искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен
до размера от 3 211.68 лв. и за периода 27.11.2014 г. – 06.11.2017 г.
Обжалваното решение е валидно, поради което в необжалваните части същото е
влязло в сила.
Решението е и допустимо в обжалваната част, но въззивният
съд го намира за неправилно в тази част по следните съображения:
От фактическа страна: Съгласно т. 1 от сключения между
ищеца, като продавач, и ответниците, като купувачи, договор за покупко-продажба
на недвижим имот от 08.06.2011 г., обективиран в нотариален акт № 190, том І,
рег. № 1346, д. № 148/2011 г. на нотариус с рег. № 152 на НК, е уговорена
продажна цена от 55 000 евро, платима в левовата й равностойност по
фиксинга на БНБ, като дружеството – продавач чрез управителя си заявило, че е
съгласно цената да бъде изплатена от купувачите със средства, произхождащи от
банков кредит, отпуснат на купувачите от „Емпорики банк – България“ ЕАД на
основание договор за ипотечен банков кредит № М 361084-11 от 08.06.2011 г., като
продавачът ще може да получи (усвои) сумата по банков път, както следва: сума в
размер на 44 000 евро, платими в левовата им равностойност по фиксинга на
БНБ, след представяне в банката на нотариалния акт за сделката, вписан в СВ и
вписване на законна ипотека в полза на банката, представяне на удостоверение по
чл. 181, ал. 2 ЗУТ за сградата, в която се намира имотът и след представяне на
удостоверение за тежести за имота, от което да е видно, че ипотеката в полза на
банката е първа по ред и че върху имота няма други тежести и/или
противопоставими права на трети лица; сума в размер на 5 500 евро, платими
в левовата им равностойност по фиксинга на БНБ – в срок от 7 дни след
представяне в банката на акт обр. 15 за сградата, в която се намира имотът, и
сума в размер на 5 500 евро, платими в левовата им равностойност по
фиксинга на БНБ – в срок от 7 дни след представяне на разрешение за ползване на
сградата.
От ищеца е представено разрешение за ползване № ДК-07-С-232/29.10.2014 г.,
оспорено от ответниците в частта за поставения в горния десен ъгъл вх. №
КЦ-70-097/30.10.2014 г. при твърдения, че разрешението за ползване не е било
представено от ищеца в кредитиращата купувачите банка. Разрешението за ползване
не се намира и в изисканото кредитно досие от „Експресбанк“ АД (на която банка
с договор за прехвърляне на вземания от 05.12.2014 г. са били цедирани
вземанията на кредитиращата купувачите банка по сключения от тях договор за
ипотечен банков кредит № М 361084-11 от 08.06.2011 г.).
От приложените към писмо на СО – Дирекция „Общински приходи“, отдел „ОП -
Подуяне“ декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. № **********/21.11.2014 г. и описано в
декларацията и приложено към нея разрешение за ползване №
ДК-07-С-232/29.10.2014 г. се установява, че най-късно на датата на подаване на
декларацията – 21.11.2014 г., ответниците – купувачи са разполагали с препис от
разрешението за ползване на сградата, в която се намира закупеният от тях имот.
От правна страна: Съгласно нормата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, когато денят на
изпълнението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му; Когато
няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде
поканен от кредитора – ал. 2 на чл. 84 ЗЗД.
В случая уговореният от страните падеж на задължението за плащане на
последната трета вноска от продажната цена не е абсолютно определен, но е
определяем – плащането следва да бъде направено в 7-дневен срок от представяне
в кредитиращата купувачите банка на разрешение за ползване на сградата. Уговорката
между страните е неясна относно това чие е задължението за представяне на
разрешението за ползване, поради което се налага тълкуването й по реда на чл.
20 ЗЗД. При тълкуването й по този ред, изхождайки и от характеризиращите
договора за покупко-продажба престации – за продавача – да прехвърли
собствеността върху вещта, а за купувача – да плати уговорената цена, съдът
стига до извод, че представянето на разрешението за ползване на банката е било задължение
на купувачите, а не на продавача. Действително, последният е имал интерес разрешението
за ползване да бъде представено в банката своевременно, за да получи остатъка
от продажната цена, но не и задължение да направи това.
По делото не е установено твърдението на ищеца да е представил в банката
разрешението за ползване на твърдяната от него дата – 30.10.2014 г. Установи се
обаче по безспорен начин, че най-късно на 21.11.2014 г., когато е подадена
декларацията по чл. 14 ЗМДТ, купувачите са разполагали с препис от разрешението
за ползване, а следователно към този момент са могли да го представят пред
банката, която да извърши разплащането. Поради това с изтичане на 7-дневния
срок (на 28.11.2014 г., петък, работен ден), от 29.11.2014 г. същите са
изпаднали в забава за плащане на последната вноска от продажната цена в размер
на 10 757.07 лв.
Следователно акцесорният иск е доказан по основание. По реда на чл. 162 ГПК
и с помощта на електронен калкулатор съдът определя размера на дължимата лихва
за забава в плащането на главницата за периода от 29.11.2014 г. до 06.11.2017
г. на 3 211.87 лв. Съобразно диспозитивното начало в процеса, искът с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен до претендирания с
жалбата размер от 3 211.68 лв.
Предвид несъвпадението на крайните
изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено
в обжалваната част и вместо това въззивният съд постанови друго, с което
акцесорният иск се уважи за посочения размер и период. Това налага отмяна на
първоинстанционното решение и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на
ответниците разноски за първата инстанция над сумата от 5.16 лв. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца
разноски за първата инстанция в размер на още 668.29 лв. Няма основание за
присъждане на разноските на ищеца в цялост, както се претендира от въззивника,
тъй като акцесорният иск е отхвърлен за разликата над 3 211.68 лв. до
претендирания с исковата молба размер от 3 284.08 лв.
При този изход и изричната
претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззивника. Доказано
направените такива са в размер на 64.23 лв. – заплатена държавна такса, и
1 200 лв. – адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, което е заплатено по
банков път, видно от представеното платежно нареждане. На въззивника се следват
разноски както с оглед изхода на спора по неговата жалба, така и с оглед
прекратяването на производството в частта по жалбата на ответниците – чл. 78,
ал. 4 ГПК. Поради това минималното възнаграждение следва да се определи върху
материален интерес от 13 968.75 лв. Определено по реда на чл. 7, ал. 2 вр.
§ 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, същото възлиза на 1 138.87 лв. с вкл. ДДС. Заплатеното
възнаграждение от 1 200 лв. с ДДС незначително надвишава този размер,
поради което възражението на въззиваемите за прекомерност по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК е неоснователно. Въззиваемите страни следва да бъдат осъдени да
заплатят на въззивника разноски в размер на 1 264.23 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 76921 от 24.04.2020 г., постановено по гр.д. № 79154/2017 г. на
Софийски районен съд, 171 състав в обжалваната
част, с която предявеният от „Б.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу М.Й.Г., ЕГН
**********, и Г.В.Г., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
е отхвърлен до размер от 3 211.68 лв., както и в частта, с която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Б.“ ЕООД, ЕИК *******, е осъдено
да заплати на М.Й.Г., ЕГН **********, и Г.В.Г., ЕГН **********, разноски за първоинстанционното производство над сумата от 5.16 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М.Й.Г., ЕГН **********, и Г.В.Г.,
ЕГН **********, двамата с адрес: ***, да
заплатят солидарно на „Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 3 211.68 лв., представляваща лихва за забава в плащането на
главницата от 10 757.07 лв. за периода 29.11.2014 г. – 06.11.2017 г.
ОСЪЖДА М.Й.Г., ЕГН **********, и Г.В.Г.,
ЕГН **********, двамата с адрес: ***, да
заплатят солидарно на „Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от още 668.29 лв.,
представляваща разноски за първоинстанционното производство, както и на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 4 ГПК сумата 1 264.23
лв., представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваните части решението по гр.д. № 79154/2017 г. на
Софийски районен съд, 171 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „И.“ АД, ЕИК *******,
като трето лице помагач на страната на ответниците – въззиваеми
страни М.Й.Г., ЕГН **********, и Г.В.Г., ЕГН **********.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.