Р
Е Ш Е Н И Е
№
260774 / 30.6.2021г.
гр.
П., 30.06.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД П.,
Гражданско отделение, I състав, в открито заседание на седемнадесети юни, две
хиляди двадесет и първа година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Д. Асенова, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 1038 по описа на ПРС за 2021 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба на Д.Н.М. срещу „Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр. П.. Ищецът
твърди, че в полза на ответника е издадена изпълнителен лист от 10.12.2013 г. в
рамките на ч.гр.д.№ ***+г., по описа на Районен съд П.по силата, на който той е
осъден да заплати на „Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр. П.суми в размер на
720,24 лева - главница за доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на
отпадни води за периода 01.08.2009 г. – 29.07.2013 г., ведно със законна лихва
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
окончателното плащане; 75,15 лева - законна лихва за забава за периода от
08.10.2009 г. до 22.08.2013 г., както и разноски в размер на 25,00 лева.
Твърди, че въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано и.д.№ ***г.
по описа на ЧСИ С.б.с р-н на действие ОС-П.на 06.03.2014 г. Твърди, че в
рамките на изпълнителното производство действията по изпълнение се
ограничават изпращане на 24.03.2014 г.
на запорно съобщение за налагане на запор върху трудово възнаграждение и такова
за налагане на запор върху МПС. Признава, че в периода от 06.11.2014 г. до
09.10.2015 г. в рамките на изпълнителното дело е заплатена сума в общ размер на
600,00 лева, с които са погасени разноските по изпълнение, пропорционални
такси, мораторна и законна лихва, като с остатъка от 36.73 лева е погасена част
от главницата. Намира, че изпълнителното производство е прекратено към
06.03.2016 г. – с изтичане на две години от последното действие по изпълнение.
Твърди, че остатъка от задължението –
683,51 лева е погасено по давност, позовавайки се на тригодишна такава, тъй
като сумите не са установени с влязло в сила решение а с влязла в сила заповед
за изпълнение, поради което моли съда да постанови решение, с което да признае
за установено, че описаните суми не се дължат, като същевременно оспорва
правото на принудително удовлетворяване на питезанието. Извършва анализ на
тълкувателната съдебна и практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК от ВКС,
като намира и че общата петгодишна давност също е изтекла.
С оглед на изложеното, моли съда да
приема за установено, че остатъкът от задължението – 683,51 лева главница за
доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода
01.08.2009 г. – 29.07.2013 г. , за която сума е издаден изпълнителен лист от
10.12.2013 г. в рамките на ч.гр.д.№ ***г., по описа на Районен съд П.не подлежи
на принудително изпълнение.
Претендира разноски.
Ответникът е депозирал отговор в срок.
Намира предявените искове за допустими, но неоснователни по отношение на
твърдението за недължимост, като признава, че вземането е погасено по давност.
Не оспорва издаването на изпълнителен лист в негова полза, образуването на
изпълнително дело и неговото прекратяване. Твърди, че дружеството взискател не
е предприемало други действия за принудително събиране на посочените суми,
поради което не е провокирало предявяване на настоящия иск. Поддържа, че
вземането съществува, но не би могло да бъде събрано принудително, а единствено
ако длъжникът доброволно плати.
Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
Районен съд П.е сезиран с обективно,
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. 124, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя възможност на длъжника за защита
срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Предмет на
спора по предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е отричаното
от ищеца право на принудително изпълнение за вземането на ответника поради
погасяването му по давност, въз основа на факти, непреклудирани от формираната
сила на пресъдено нещо и водещи до погасяване на възникналото и претендирано
право на взискателя или на отговорността на длъжника (така Решение № 105 от
18.09.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2978/2018 г., IV г. о., ГК и Решение № 71 от
24.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2576/2018 г., III г. о., ГК).
Наличието на изпълнителен титул срещу
ищеца в полза на ответника свидетелства за правния интерес на ищеца от
предявяване на отрицателните установителни искове. В настоящия случай ищецът
оспорва вземанията, като се позовава на нов факт – погасителна давност, изтекла
след издаване на процесния изпълнителен лист.
В хипотеза на предявен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи
единствено правния си интерес от търсената искова защита. В тежест на ответната
страна е да установи, че в нейна полза съществува изискуемо вземане – в конкретния
случай настъпването на такива факти, водещи до прекъсване на давността за
вземането (така ТР № 8/2012 г. на ОСГТК).
С доклада по делото за безспорно е
обявено издаването на изпълнителен лист от 10.12.2013 г. в рамките на ч.гр.д.№ ***+г.,
по описа на Районен съд П.. Образуване на и.д.№ ***г. по описа на ЧСИ С.б.с р-н
на действие ОС-П.на 06.03.2014 г. Предприемане на действията по изпълнение на
24.03.2014 г. – налагане на запор върху трудово възнаграждение и такова за
налагане на запор върху МПС. Извършване на плащания от ищеца в периода от
06.11.2014 г. до 09.10.2015 г. на сума в общ размер на 600,00 лева.
При въведено възражение/позоваване на
някоя от страните по спора за приложимия давностен срок, съдът следи за изтекла
давност. В случая е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г. постановява, че
ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога
пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г., е предвиждала същото правило,
изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия. При влизането в
сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е
бил Законът за гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното
производство и изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед
за изпълнение произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че
молбата бъде оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие
(арг. чл. 156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не
е било уредено, а на процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни
изпълнителни основания“ по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като
преки основания за издаване на изпълнителен лист.
Понастоящем в заповедното производство
издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на специален
съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е
спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание (арг. чл. 404, т. 1,
предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са
аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има
установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в
сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа
на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с
които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за
възражение.
Установеното със заповедта вземане не
подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи,
лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1,
т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката
на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство,
по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК,
макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми
законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на
влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до
степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения.
Същевременно вземането за периодични
плащания, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след
подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с
общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с
кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено
възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от
процесуалното поведение на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по
реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено: „Влязлата в сила заповед за
изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните
сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС
(Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г.
о., Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т.
о.; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV
г. о.; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г.,
IV г. о.). В този смисъл е и константната практика на ВКС, постановена по реда
на чл. 290 ГПК - Решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV
г. о.;Решение № 6/21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г., I т.о.
По изложените съображения съдът намира,
че погасителната давност за вземането, установено с влязла в сила заповед за
изпълнение е общата 5-годишна давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е
приложим и в настоящия случай.
За прекъсването на давността в рамките
на изпълнителното производство е от значение единствено на коя дата е влязла в
сила заповедта за изпълнение, както и кога е било поискано или предприето последното
валидно изпълнително действие и дали от тази дата са изминали повече от пет
години, за да се приеме, че вземането, което е предмет на принудително
изпълнение е погасено поради давност.
При бездействие на кредитора в период от
две години производството се прекратява поради т. нар. „перемпция“.
Прекратителното основание на изпълнителното дело в тази хипотеза настъпва ex
lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), без
да е необходим допълнителен юридически факт. В този случай новата давност е
започнала да тече от поискването или предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
Същевременно по силата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и разясненията в т. 10 от ТР №
2/2015 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва при предприемането на
кое да е
изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ – поискано от взискателя или
предприето по инициатива на съдебния изпълнител.
По отношение спирането и прекъсването на
давността следва да се добави, че към момента на образуване на изпълнителното
дело е било в сила ППВС № ***г., съгласно което образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а
докато трае изпълнителното производство давност не тече, като с т. 10 от ТР № 2
от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено различно
разрешение, а именно, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с
всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да
тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено
цитираното ППВС.
Към настоящия момент е налице
противоречива съдебна практика и висящо тълкувателно дело по въпроса за това от
кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г. и дали ТР №
2/26.06.2015 г. се прилага за вземания по изпълнително дело, което е образувано
преди приемането му. До постановяването на решение по новообразуваното т.д. №
3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав следва да се съобразява с
разрешението, застъпено в Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. дело № 2382/2017
г. ГК, IV г. о. на ВКС, че отмяната на ППВС № 3/1980 г. има действие занапред,
а новото тълкуване на правната норма започва да се прилага именно от момента на
постановяването на новия тълкувателен акт, т. е. от 26.06.2015 г.
По делото се установи, че давността е
била прекъсната с влизане в сила на заповедта за изпълнение, което е станало
най – късно 09.12.2013 г. (денят преди издава на изпълнителен лист). Следващото
прекъсване е на 09.10.2015 г. (признание на ищеца за извършено плащане в
рамките на образуваното изпълнително производство, което съдът цени с оглед на
обстоятелството, че това е неизгоден за него факт). Съдът е указал на
ответника, че в негова доказателствена тежест е да установи твърдения факт на
прекъсването на давността, както и че не сочи и не представя доказателства в
тази насока. Въпреки това, до приключване на съдебното дирене той не е
ангажирал никакви доказателства в тази насока, поради което съдът дължи
прилагане на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Тази процесуална санкция е
свързана с процесуалното бездействие на страната и неизпълнението на изрично
възложената й процесуална (доказателствена) тежест (в този смисъл и Решение №
136 от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4488/2013 г.). Ето защо и при прилагане
неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да
приеме недоказания факт за неосъществил се.
Липсват
данни за ново искане и/или действие по изпълнение, което да е довело до прекъсване
на давността рамките на това изпълнително производство, поради което новата
погасителна давност е започнала да тече на 09.10.2015 г. и е изтекла на 09.10.2020
г.
При горния извод и правните съображения
за прекъсване на давността, предявените искове са изцяло основателни и следва
да бъдат уважени в цялост.
По
разноските:
С
оглед изхода на правния спор, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на
ответната страна е да заплати разноските за платена държавна такса (50,00 лева)
и процесуално представителство на ищцовата страна. Своевременно заявеното
възражение на ответната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение
се явява основателно, доколкото размерът на уговорения от ищеца адвокатски
хонорар от 380,00 лв., надхвърля минималния размер, съгласно относимата
редакция на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, поради което следва да бъде уважено до размер от 300,00
лева предвид липсата на правна сложност по делото. Не следва да се уважава и
претенция за сума в размер на 3,00 лева (такса банков превод), тъй като същата
е предмет на друго правоотношение, по което насрещната страна по делото е трето
лице и не би могла да бъде възложена в негова тежест.
При
този изход от спора ответникът няма право на разноски.
В светлината на гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от Д.Н.М., ЕГН **********,
с адрес *** срещу „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ООД, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. П., ул. „Средец“ № 11,
искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, че в
полза на „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ООД не съществува изпълняемо право (право на принудително изпълнение)
спрямо Д.Н.М. за сумата от 683,51 лева остатъчна главница за доставка на
питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадни води за периода 01.08.2009 г.
– 29.07.2013 г. , за която сума е издаден изпълнителен лист от 10.12.2013 г. в
рамките на ч.гр.д.№ ***г., по описа на Районен съд П., поради погасяването им по давност.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ“ ООД да заплати на Д.Н.М. сумата от 350,00 лева – разноски по делото.
Решението може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните с въззивна жалба пред Окръжен съд
П..
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните
СЪДИЯ_________________