РЕШЕНИЕ
Гр.София,06.04.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
ІІ-В въззивен
състав в публично съдебно
заседание на седемнадесети март през две
хиляди двадесет и първа година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
Като изслуша докладваното от съдия МАРКОВА в гр.д.№ 14836 по описа за 2018 г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
следв. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от И.И.С., ищец пред СРС, срещу
решение № 424204 от 06.06.2018 г., постановено от СРС, ГО, 50-ти състав по
гр.д.№ 29233 по описа за 2015 г., с което е отхвърлен предявеният от него иск с
дадена от първоинстанционния съд правна квалификация по чл.30, ал.3 ЗС.
В обстоятелствената част
на жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на така
постановеното решение. Счита, че съдът следва да определи правната квалификация
на иска, а не ищецът, в този смисъл била и съдебната практика на ВКС.
Независимо от това поддържа, че претенцията му била по чл.30, ал.3 ЗС, която
била частен случай на неоснователното обогатяване и като такава неправилно била
приета от СРС за неоснователна. Претендираните разноски представлявали
необходими и полезни, които били направени за запазване на правото на
собственост върху общата вещ-недвижим имот. Дори да се приемело, че правната
квалификация на иска е по чл.61, ал.3 ЗЗД, то решението било необосновано. Ако
въззивната инстанция приемела друга правна квалификация, то следвало да му бъде
отново указана доказателствената тежест и фактите, за които не се сочат
доказателства на основание чл.146, ал.1,т.5 и чл.146, ал.2 ГПК.
Иска се решението да бъде отменено и вместо това постановено друго, с
което претенциите да бъдат уважени изцяло.
Постъпило е становище от
А.Д. Антонова, конституирана на основание чл.227 ГПК като правоприемник на
първоначалния ответник пред СРС. Излагат се доводи за неоснователност на
въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение. Счита, че не са
допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуален закон
при постановяване на решението. Сочи, че ищецът не бил доказал, че
претендираните от него разноски са необходими или полезни. Освен това
претенциите за разноски по воденото гр.д.№ 9576/2000 г. по описа на СРС, както
и тези по изп.дело № 20108580400679 по описа на ЧСИ Д.били погасени по давност.
Не били представени и доказателства първоначалният ищец Г.П. да е ползвал
процесната съсобствена вещ. Ищецът не бил упълномощен от другите трима
съсобственици да предявява правата им пред съда. Претендират се разноски.
По допустимостта на
въззивната жалба:
За обжалваното решение
въззивникът е уведомен на 16.07.2018 г.
Въззивната жалба е
подадена на 26.07.2018 г.
Следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от
обжалване.
Ето защо съдът счита, че въззивната жалба е допустима.
По основателността на
въззивната жалба:
По довода относно правната
квалификация настоящата инстанция се е произнесла с нарочно определение от
28.01.2020 г. в следния смисъл:
Действително,
задължение на съда е въз основа на твърдените в исковата молба факти и
обстоятелства да определи правната квалификация на иска, респ. исковете с които
е сезиран, в този смисъл е и решение № 242 от 21.12.2015 г. на ВКС, ГК, Първо
ГО, постановено по гр.д.№ 3664 по описа за 2015 г.
Видно от доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение от 21.07.2017 г./л.176 по делото пред СРС/ липсва
определена правна квалификация от СРС; не е разпределена и доказателствената
тежест между страните. Това е сторено в първото по делото публично съдебно
заседание като е дадена правна квалификация на иска по чл.30 ЗС и е
разпределена доказателствената тежест по следния начин- в тежест на ищеца
- да установи вида и размера на претендираните разходи, периода в който са
извършени, както и необходимостта от извършването им, а в тежест на
ответника – да ангажира доказателства за наличието на правоунищожаващи и
правопогасяващи факти и обстоятелства. Видно от отразеното в съдебния протокол,
обективиращ процесуалните действия на съда и страните в това о.с.з., последните
не са имали възражения по доклада.
В конкретния случай въззивната
инстанция приема, че се касае до искове по чл.61 ЗЗД, тъй като липсва
съгласие на всички съсобственици на вещта за извършване на спорните по делото
разноски; не се твърди и че съсъобствениците и по-конкретно първоначалния
ответник- Г.П., са се противопоставили.
Съобразно приетото в ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, когато въззивният съд прецени,
че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което
на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване
факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи
правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания
относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на
съответни доказателства.
При това положение въззивната инстанция прие, че доклада по чл.146 ГПК
е непълен. Дадени бяха указания на ищеца, че не сочи доказателства, че
поставянето на алуминиева врата на сградата повишава нейната стойност, респ. с
колко се е обогатил ответника от извършването на разходите във връзка с
поставянето на този тип врата, ако това представлява подобрение, респ. каква е
по-малката сума между обогатяването на ответника и обедняването на ищеца за
това подобрение /ако е налице такова/.
След уведомяване за тези
указания, ищецът с молба от 11.02.2020 г. заяви, че оттегля иска за сумата от
203,33 лв., представляваща 1/6 от платени разноски за доставяне на алуминиева
врата, както и за сумата 62,20 лв.- лихва върху тази главница, изтекла за
периода 27.05.2012 г.- 27.05.2015 г.
С молба от 26.03.2020 г. въззиваемият не изрази съгласие
във връзка с оттеглянето на претенцията при което ищецът се отказа от
претенцията си и производството в тази му част беше прекратено, а постановеното
от СРС решение- частично обезсилено.
Производството пред въззивната инстанция продължава по инстанционен контрол на постановеното от СРС
решение в частта, в която са отхвърлени претенциите на ищеца относно:
-претенцията за сумата в размер на 481,10 лв.,
представляваща 1/6 от разноските по воденото гр.д.№ 9576 по описа за 2000 г.
на СРС;
- сумата в размер на 1679,15 лв., представляваща
1/6 от разноските по воденото изп.дело № 20108580400679 по описа на ЧСИ У.Д.;
-сумата в размер на 1690,63 лв. представляваща 1/6 от платената сума за сигнално охранителна техника и
такси за охрана на имота за периода от м.08.2010 г. до 27.05.2015 г.
На основание чл.86, ал.1 ЗЗД се претендира лихва
за забавено издължаване на главниците, както следва:
-147,19 лв. по отношение на главницата в
размер на 481,10 лв., изтекла за периода 27.05.2012 г. до 27.05.2015 г.;
-513,72 лв. по отношение на главницата в
размер на 1679,15 лв., изтекла за периода 27.05.2012 г. до 27.05.2015 г.;
-400 лв. по отношение на главницата в
размер на 1690,63 лв. изтекла за периода 27.05.2012 г. до 27.05.2015 г.
Главниците се претендират ведно със законната
лихва, считано от предявяване на иска -27.05.2015 г. до окончателното им
изплащане.
В обстоятелствената част на исковата молба от
ищеца се сочи, че бил извършил претендираните от него разноски, както за
връщане на имота във владение на собствениците, така и бил направил текущи
разноски по неговото ползване и опазване.
Не се спори по делото, че ответника е
съсобственик на 1/6 идеална част от процесния недвижимия имот /5/24 идеални
части/ за който са насочени претенциите и с адм.адрес: гр.София, бул.“********
Софийски градски съд
приема за установено следното от фактическа и правна страна на спора:
Относно претенцията за сумата в размер на
481,10 лв., представляваща 1/6 от разноските по воденото гр.д.№ 9576 по
описа за 2000 г. на СРС:
Видно от представеното съдебно решение от
04.03.2004 г., постановено по гр.д.№ 9576 по описа за 2000 г., ищецът и по
настоящето дело, е предявил иск по чл.108 ЗС срещу „ММС.“ ЕООД. Първоначалният
ответник – Г.Х.П. не е страна по това гр.д. Касае се до иск по чл.108 ЗС като
предявяването на иска от един от съсобствениците не означава, че останалите
съсобственици на вещта автоматично придобиват качеството на страна в процеса.
Това е така, защото всеки от съсобствениците има право на иск относно своята
идеална част в съсобствеността. Не е налице изключението на чл.26, ал.2 ГПК.
Точно обратното, приложимо е правилото, че никой не може да предявява от свое
име чужди права пред съд.
Действително, на 03.05.2011 г. е издаден
изпълнителен лист за разноските по гр.д.№ 9576 по описа за 2000 г. в полза на И.И.С.
и едно трето за настоящия спор лице- Д.А.М., но длъжник на сумата в размер на
5 773,78 лв. е ответника по гр.д.№ 9576 по описа за 2000 г.- „ММС.“ ЕООД/виж
л.72 по делото пред СРС/.
Разноските в съдебните производства се уреждат по
правилата на чл.78 ГПК и отговорността е в зависимост от изхода на спора. В
конкретния случай след като Г.Х.П. не е страна по спора, то няма как да бъде
ангажирана неговата отговорност.
Относно сумата в размер на 1679,15 лв.,
представляваща 1/6 от разноските по воденото изп.дело № 20108580400679 по
описа на ЧСИ У.Д.:
Дейаствително, образувано е изп.дело №
20108580400679 по описа на ЧСИ У.Д.. Това е станало въз основа на издадения
на 29.06.2010 г. изпълнителен лист по воденото гр.д.№ 9576 по описа за 2000 г.
по иска по чл.108 ЗС. Самият изпълнителен лист касае предаването на
владението на недвижимия имот, предмет на спора по иска по чл.108 ЗС и по който
иска отбелязахме вече, че Г.Х.П. не е бил страна в съдебното производство. Не е
страна и в изпълнителния процес. Разноските в изпълнителния процес се уреждат
по реда на чл.79 ГПК. Г.Х.П. няма качеството нито на взискател, нито на длъжник
и затова неговата отговорност не може да бъде ангажирана.
Като краен извод се налага, че по
проведеното производство по иска по чл.108 ЗС, за който е налице влязло в сила
решение по гр.д.№ 9576 по описа за 2000 г. ищецът И.И.С. е бранил собствения си
интерес поради което не са налице предпоставките за уважаване на горните две
негови претенции.
За пълнота на изложението ще посочим, че
първоначалния ответник - Г.Х.П. е бранил интереса си на съсобственик в
процесния недвижим имот по друго гр.д. по което е издаден изпълнителен лист от
05.07.2011 г. по гр.д.№ 3654 по описа за 2004 г. По този изпълнителен лист е
образувано изп.д.№ 20117810401019 по описа на ЧСИ Г.Д.По това изп.дело И.И.С. е
длъжник.
При неоснователност на претенциите за главници,
неоснователен е иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за забавеното им издължаване, поради
което и претенциите в размер на 147,19 лв. по отношение на главницата в
размер на 481,10 лв., изтекла за периода 27.05.2012 г. до 27.05.2015 г. и на
тази в размер на 513,72 лв. по
отношение на главницата в размер на 1679,15 лв., изтекла за периода 27.05.2012
г. до 27.05.2015 г., правилно са прието от СРС като неоснователни. В тази му
част първоинстанционното решение ще следва да бъде оставено в сила.
Относно сумата в размер на 1690,63 лв. представляваща 1/6 от платената сума за сигнално охранителна техника и
такси за охрана на имота за периода от м.08.2010 г. до 27.05.2015 г.
От данните по делото се установява, че на
02.08.2010 г. е сключен договор за охрана между ищеца И.И.С. е „СОТ“ ЕООД /л.83
по делото пред СРС/ за имота с административен адрес: гр.София, бул.“********
Охраната, както е посочено там касае „офиси“, находящи се на този
адм.адрес.
Представен е и договор със същата дата –
02.08.2010 г. /л.93/, касаещ „магазин“ на същия адрес. Договор за охрана
от 14.09.2010 г. относно „ресторант“ на същия адрес /л.105 и следв./.
Представен е и договор от 03.03.2014 г. за
извършване на охранителна дейност със същите страни /л.87/ и
приложение № 1, представляващо неразделна част от договора относно офис сграда /л.92/. Аналогичен
договор относно два магазина на процесния адрес/л.99-104/. Договор за охрана от
07.08.2013 г. относно „магазин за дрехи“ на същия адрес /л.109 и
следв./. Договор за охрана от 07.10.2014 г. /л.115 и следв./ относно „магазин
за дрехи втора употреба“.
По делото е допусната, изслушана, приета и
неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза от заключението на което
се установява, че общият размер на платените суми по представените по делото
фактури за заплащане на такса за охрана и разписки за поставяне на охранителна
техника възлиза на общ размер от 10 143,83 лв. /7 188,48 лв. +
2 955,35 лв./ Размерът на законната лихва за процесния период възлиза
на 404,79 лв. относно 1/6 идеална част от имота.
Въззивната инстанция приема, че от събраните по
делото /пред СРС/ писмени и гласни доказателства, се установява, че
предприемането на действия по охрана на процесния имот е било необходимо и
уместно: представено е разпореждане на полицейски орган, с което се дават указания
на съсобствениците на имота да го укрепят и да предприемат мерки за неговата
охрана. Необходимостта от охраняване на имота се потвърждава и от показанията
на свидетеля Б., който е присъствал на въвода във владение. Същият сочи, че се
появили „яки момчета“, които започнали разправии, обиди, викове. Както сочи
свидетеля „големи разправии бяха“. Тези „яки момчета“ са били предвождани от
„г-н М.“, който е крещял, че ще се върне вечерта и че не могат да го изкарат
отвътре. СОТ са изплатили кола с 4
човека, защото било много „напечено“; участниците във въвода са били
заплашвани. Това наложило викане на жива охрана. А на следващия ден е започнало
монтиране на охранителната техника. Изграждането е продължило около седмица.
Освен това отзад на сградата е имало друга сграда в която са влизали клошари,
наркомани.
При това положение противно на приетото от СРС,
въззивната инстанция намира, че предприетите действия от ищеца по поставянето
на охранителна система представлява действие за поддържане и запазване на
съсобствения имот, т.е. „необходими разноски“.
Основателен е довода на въззивника, че
осигуряване на охрана на сградата е обусловено и от обстоятелството, че са
касае до сграда със стопанско предназначение – офиси и магазини.
Гесцията, уредена от чл. 60-61 ЗЗД
установява хипотезите, когато едно лице предприело работа в чужд интерес, която
е приета от лицето в чиято полза е извършено, следва да бъде възмездено по
правилата на неоснователното обогатяване, в която насока е и действащото ТР
85/1968 г. на ОСГК на ВС.
Съгласно чл.61, ал.2 ЗЗД, ако работата е била предприета и в собствен
интерес, заинтересуваният отговаря само до размера на обогатяването му.
В случая обогатяването на ответника се изразява в
„спестяването“ на разходите за охрана на общия съсобствен имот.
При съобразяване с квотата в съсобствеността на
ответника, размера на задължението му възлиза на 1690,64 лв. , т.е. претенцията
на ищеца /въззивник/ е доказана по основание и размер.
По възражението за давност:
С отговора по исковата молба /л.171 по делото
пред СРС/ ответникът е направил възражение за погасяване на претенциите по
давност като е посочено, че всички претенции възникнали преди 06.2012 г. са
погасени по давност.
Началото на течението на погасителния давностен
срок се свързва с изискуемостта на вземането, арг. от чл. 69 ЗЗД, а вземането на
гестора става изискуемо от момента на извършване на съответния разход /в случая от изразходване на паричните средства/.
Петгодишният погасителен давностен срок по чл. 110 ЗЗД за обезщетенията за
необходимите разноски и подобрения за имот започва да тече от извършването им.
От ищеца /въззивник/ се претендират такива за
периода м.08.2010 г. до 27.05.2015 г. Исковата молба е подадена на 28.05.2015
г.
Следователно давностният срок по чл.110 ЗЗД не е
бил изтекъл към момента на предявяване на исковата молба.
Неоснователен е довода на въззиваемия, че е
приложима кратката три годишна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД, виж в този смисъл
приетото в РЕШЕНИЕ № 160 ОТ 05.12.2019 Г.
ПО ГР. Д. № 948/2019 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС и РЕШЕНИЕ № 146 ОТ 15.02.2021 Г. ПО ГР. Д. № 1238/2020
Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС.
При това положение в тази му част обжалваното
решение се явява неправилно и като такова ще следва да бъде отменено и вместо
това постановено друго, с което претенцията по чл.61, ал.2 ЗС,
представляваща стойност на извършените действия по монтиране на охранителна
техника и таксите заплатени за поддържането й, ще бъде уважена в пълния
претендиран размер от 1690,63 лв.
Относно лихвата за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД върху сумата в размер на
1690,63 лв.:
Действително, на 19.09.2011 г. е отправено
уведомление /л.79 по делото пред СРС/ до Г.Х.П.. Същото касае възможност за
сключване на договор за наем с „Билла-България“ ЕООД, както и за необходим
ремонт на покрива на сградата; възстановяване на оградата на имота, разходи по
поддържане на имота, вкл. и за отстраняване на лицето, което брат му е допуснал
в имота. Липсват данни тази покана да е връчена на ответника Г.Х.П., респ. на
негов пълномощник.
Както посочихме по-горе, обаче, задължението за
главницата възниква по реда на чл.69 ЗЗД.
Лихвата за забава се претендира за периода
3-години преди подаването на исковата молба – от 27.05.2012 г. до 27.05.2015 г.
/датата на предявяване на исковата молба/.
Видно от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза /л.189 по делото пред СРС/ размерът на лихвата за забава върху 1/6
от изплатените такси за охрана и поставяне на техника, изчислен за процесния
период, възлиза в размер на 404,79 лв.
При съобразяване с диспозитивното начало в
процеса /чл.6 ГПК/ претенцията на ищеца се явява изцяло основателна и като
такава ще следва да бъде уважена в пълния й претендиран размер от 400 лв.
Налага се извод, че и в тази му част
обжалваното решение е неправилно и като такова ще следва да бъде отменено;
вместо това ще бъде постановено друго, с което ответникът ще бъде осъден да
заплати на ищеца на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата в размер на 400 лв.,
представляваща размерът на лихвата за забава върху 1/6 от изплатените такси за
охрана и поставяне на техника, изтекла за периода от 27.05.2012 г. до
27.05.2015 г.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
На ищеца се следват разноски за
уважената част на претенцията или такива в размер на 206,52 лв.
/Адв. възнаграждение не се присъжда, тъй като
липсват данни за уговорен размер и съответно плащане, виж пълномощното на л.160
по делото пред СРС/.
На ответника се следват разноски за частта,
в която претенцията беше приета за неоснователна или такива в размер на 201,61
лв.
/Относно адв.възнаграждение съдът съобразява
списъка по чл.80 ГПК, където се претендира такова в размер на 500 лв.виж л.219
по делото пред СРС, както и, че договора за правна защита и съдействие,
противно на приетото от СРС представлява разписка/.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника се следват разноски, които
съдът определя в съответствие с уважената част на въззивната жалба или такива в
размер на 43,15 лв.
/Адв. възнаграждение не се присъжда, тъй като
липсват данни за уговорен размер и съответно плащане, виж пълномощното на л.43
по делото пред СГС/.
На въззиваемия се следват разноски, които
съдът определя в съответствие с отхвърлената част на въззивната жалба, както и
при съобразяване, че ответника има право на разноски и в хипотезата на чл.233 ГПК във връзка с чл.78, ал.4 ГПК или такива в размер на 282,26 лв.
Тъй като въззиваемия се е представлявал от двама
адвокати по арг. от чл.78, ал.1 ГПК, съдът определя размера на база едно
адв.възнаграждение.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Съгласно чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1/2004 г. за
минималния размер на адв.възнараждения, минималния размер на адв.възнаграждение
при материален интерес от 5 177,32 лв. възлиза на 588,87 лв.
Съдът като съобрази активното процесуално
поведение на процесуалните представители на въззиваемия,намира, че за база
следва да бъде взето предвид адв. възнаграждение в размер на 700 лв.
По обжалването:
При съобразяване на частта, в която
производството беше прекратено в хипотезата на чл.233 ГПК, обжалваемият интерес
е под 5 000 лв. Не е налице и изключението на чл.280, ал.3,т.1 ГПК.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 424204 от 06.06.2018 г., постановено от
СРС, ГО, 50-ти състав по гр.д.№ 29233 по описа за 2015 г., в частта, в
която са отхвърлени предявените от И.И.С., ЕГН **********, съдебен адрес: ***,
офис 1-адв.Т., искове при дадена от СРС правна квалификация по чл.30, ал.3 ЗС и
по чл.86, ал.1 ЗЗД, срещу Г.Х.П., ЕГН ********** /починал и заместен по реда на
чл.227 ГПК от А.Д. А.-П., ЕГН **********, с адрес: ***, както следва: относно
сумата в размер от 1690,63 лв., представляваща 1/6 от стойността на
монтираната охранителна техника и таксите заплатени за поддържането й за
периода м.08.2010 г. до 27.05.2015 г. относно недвижим имот с административен
адрес: гр.София бул********, както и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата в размер
на 400 лв., представляваща размерът на лихвата за забава върху 1/6 от
изплатените такси за охрана и поставяне на техника, изтекла за периода от
27.05.2012 г. до 27.05.2015 г.
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА А.Д. А.-П., ЕГН **********, с
адрес: ***, конституирана на основание чл.227 ГПК като правоприемник на
първоначалния ответник Г.Х.П., ЕГН ********** /починал на 22.09.2018 г./, ДА
ЗАПЛАТИ на И.И.С., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, офис 1-адв.Т., на
основание чл.61, ал.2 ЗС, сумата в размер от 1690,63 лв., представляваща
1/6 от стойността на монтираната охранителна техника и таксите заплатени за
поддържането й за периода м.08.2010 г. до 27.05.2015 г. относно недвижим имот с
административен адрес: гр.София бул********, , както и по чл.86, ал.1 ЗЗД
сумата в размер на 400 лв., представляваща размерът на лихвата за забава
върху 1/6 от изплатените такси за охрана и поставяне на техника, изтекла за
периода от 27.05.2012 г. до 27.05.2015 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 424204 от 06.06.2018 г., постановено
от СРС, ГО, 50-ти състав по гр.д.№ 29233 по описа за 2015 г., в частта,
в която са отхвърлени предявените от И.И.С., ЕГН **********, съдебен адрес: ***,
офис 1-адв.Т., искове при дадена от СРС правна квалификация по чл.30, ал.3 ЗС и
по чл.86, ал.1 ЗЗД, срещу Г.Х.П., ЕГН ********** /починал и заместен по реда на
чл.227 ГПК от А.Д. А.-П., ЕГН **********, с адрес: ***, както следва: относно
сумата в размер на 481,10 лв., представляваща 1/6 от разноските по
воденото гр.д.№ 9576 по описа за 2000 г. на СРС, както и за сумата в
размер на 1679,15 лв., представляваща 1/6 от разноските по воденото
изп.дело № 20108580400679 по описа на ЧСИ У.Д., при правна квалификация
по чл.61, ал.2 ЗС, и исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 147,19 лв.
по отношение на главницата в размер на 481,10 лв., изтекла за периода
27.05.2012 г. до 27.05.2015 г. и на тази в размер на 513,72 лв. по отношение на главницата
в размер на 1679,15 лв., изтекла за периода 27.05.2012 г. до 27.05.2015 г.
ОСЪЖДА А.Д. А.-П., ЕГН **********, с адрес: ***,
конституирана на основание чл.227 ГПК като правоприемник на първоначалния
ответник Г.Х.П., ЕГН ********** /починал на 22.09.2018 г./, да заплати на
И.И.С., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, офис 1-адв.Т., сумата в размер
на 206,52 лв.- разноски пред първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА И.И.С.,
ЕГН **********, съдебен адрес: ***, офис 1-адв.Т., да заплати на А.Д. А.-П.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в размер на 201,61 лв.- разноски пред
първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА А.Д. А.-П., ЕГН **********, с
адрес: ***, конституирана на основание чл.227 ГПК като правоприемник на
първоначалния ответник Г.Х.П., ЕГН ********** /починал на 22.09.2018 г./, да
заплати на И.И.С., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, офис 1-адв.Т.,
сумата в размер на 43,15 лв.- разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА
И.И.С., ЕГН **********, съдебен
адрес: ***, офис 1-адв.Т., да заплати на А.Д. А.-П., ЕГН **********, с
адрес: ***, сумата в размер на 282,26 лв.- разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: