Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 169
16.10.2018г., град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, втори граждански състав
На седемнадесети септември
през две хиляди и осемнадесета година
В публично заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИСЛАВ ГЕОРГИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТЕЛА ДАНДАРОВА
МАРИЯ ПЕТРОВА
Секретар: АННА СТОЯНОВА
Като разгледа докладваното от
съдия М.Петрова в.гр.дело №373 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и
сл. от ГПК.
С Решение №212 от 20.02.2018г., постановено по гр.дело
№2379/2017г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, е отхвърлен предявения от
Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството,
със съдебен адрес:***, пл.“Н* М*“№1, против „Л*-П*“АД, ЕИК *, със седалище и
адрес на управление:***, иск за приемане за установено по отношение на ищеца,
че ответникът „Л*-П*“АД не е собственик на следния недвижим имот: перон,
изграден върху държавна земя, представляваща ПИ с идентификатор ** по
кадастралната карта и кадастралните регистри на с.К* с площ от 2000,805дка,
трайно предназначение на територията – територия за транспорт, начин на трайно
ползване – за летище, аерогара, при граници: ***, който перон е с обща площ от
109182кв.м. и е обозначен на скица №4 към експертизата на вещото лице В* Г* с
букви А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И, Л, А, която скица да се счита за неразделна
част от решението, и Държавата, представлявана от Министъра на регионалното
развитие и благоустройството, със съдебен адрес:***, пл.“Н* М*“№1, е осъдена да
заплати на „Л*-П*“АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление:***,
направените по делото разноски в общ размер на 5800лв., като решението е
постановено при участие на „Л*-П*“ЕАД, ЕИК **, със седалище и адрес на
управление:***, в качеството на трето лице – помагач на „Л*-П*“АД, ЕИК**.
С Определение №1167 от 01.06.2018г. по същото дело е
оставено без уважение искането на Държавата, представлявана от Министъра на
регионалното развитие и благоустройството, заявено чрез юрисконсулт Е.Д. в
подадената от страната въззивна жалба вх.№6726/02.03.2018г., за изменение на
решението в частта за разноските.
Недоволна от постановеното решение е останала жалбоподателят
Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и
благоустройството, която чрез пълномощника Е.Д. – Началник отдел „П и А К“ при
О А - П, го обжалва като необосновано, постановено в нарушение на материалния
закон и съдопроизводствените правила, при неправилно ценене на обективните
факти и събраните писмени доказателства. Изложени са конкретни доводи, свързани
с липсата на надлежни доказателства за правоприемство досежно процесния перон
между държавното предприятие БГА“Б*“ и държавната фирма „Л*-П*“, респективно
между последната и създаденото при преобразуването й еднолично търговско
дружество с държавно имущество „Л*-П*“ЕООД, както и отнасящи се до последвалия
апорт в капитала на новоучреденото „Л*-П*“АД като извършен в нарушение на чл.72
от ТЗ и забраната за разпореждане с имущество – публична държавна собственост.
Настоява се осъщественото през 2009г. разширение на изградения през 1982г.
перон да не е свръх обема на правото на строеж, за да се преценява дали е със
статут на самостоятелен обект или не, а в своята цялост той да представлява
трайно прикрепено съоръжение към терена, което не може да съществува
самостоятелно, ако бъде отделено от земята, тъй като изгубва функционалното си
предназначение, при което за него да е приложим института на чл.92 от ЗС,
евентуално на чл.95,ал.2 от ЗС, а не на възприетия по чл.97 от ЗС, доколкото и
всяка една от двете части на перона може да функционира и да се използва
самостоятелно и помежду им да не е налице съотношение на главна и
второстепенна. Навеждат се процесуални нарушения, довели до постановяване на
решението при неспазване на принципа за равенство на страните в процеса,
свързани с представянето на писмени защити. Претендира се за отмяна на
обжалваното решение и уважаване на иска по същество – цялостно или частично,
както и за присъждане на разноските.
Ответникът по жалбата „Л*-П*“АД е депозирал чрез
пълномощниците си адв.С.Т. и адв.Ц Чписмен отговор със съображения за нейната
неоснователност и искане за потвърждаване на обжалваното решение и за
присъждане на разноски за производството пред настоящата инстанция.
Третото лице-помагач „Л*-П*“ЕАД не е подало отговор на
въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,ал.1 от ГПК;
изхожда от легитимирано лице – ищеца; касае неблагоприятното за него
отхвърлително първоинстнационно решение, и откъм съдържание и приложения е
редовна, поради което се явява допустима.
Против цитираното първоинстанционно решение е подадена и
въззивна жалба вх.№7703/13.03.2018г. от третото лице-помагач „Л*-П*“ЕАД чрез
изпълнителния директор Х* Щ*.
Ответниците по тази жалба не са подали писмен отговор, като
в съдебно заседание „Л*-П*“АД чрез пълномощника си адв.Т. изразява становище тя
да е лишена от правен интерес като изхождаща от трето лице, което подпомага
именно него като ответник в процеса.
Съдът намира въззивната жалба на третото лице-помагач за
недопустима като изхождаща от лице без правен интерес да атакува
първоинстанционното решение, тъй като резултата по същото ползва ответника,
когото именно жалбоподателят подпомага в процеса, съответно – самия него.
„Л.П.“ЕАД е конституирано като трето лице-помагач на ответника с Определение
№510 от 02.03.2016г., с оглед обстоятелството, че като негов праводател на
процесния перон по непарична вноска при учредяване на ответното дружество за
последното при евентуален неблагоприятен изход по спора при уважаване на
предявения иск чрез отричане на правото му на собственост ще се породи
основание за реализиране на последиците от претърпяната евикция, което
обосновава правен интерес по смисъла на чл.218 от ГПК. Със становище
вх.№12693/21.04.2016г. „Л.П.“ЕАД е оспорило конституирането му като подпомагаща
ответника страна в процеса с аргументи капиталът на дружеството да е изцяло
държавен, при което ищецът Държавата да е негов собственик, и за същото да е
налице правен интерес от установяване на факта, че процесният перон е публична
държавна собственост, тъй като през годините се е налагало да го наема от
ответника и да заплаща големи по размер средства за неговото ползване, а и
собствеността и ползването му били повод за нееднократни спорове между двете
дружества, включително съдебни. Изтъква още праводател на ответника „Л.П.“АД
***ЕАД, а Държавата като собственик на последното. Посочените съображения не
обосновават правен интерес за третото лице-помагач да обжалва постановеното
решение. Едноличното търговско дружество, чийто капитал е собственост на
Държавата, държаща дяловете и акциите, е отделен самостоятелен правен субект и
предоставеното му от нея имущество принадлежи на самото дружество, а не на
Държавата. Договорът за наем обвързва валидно страните, които са го сключили,
дори когато наемодателят не е собственик на наеманата вещ, като такъв договор
не поражда действие за действителният собственик на вещта. В този смисъл
постановеното с атакуваното решение на окръжния съд отхвърляне на предявения от
Държавата против „Л.П.“АД отрицателен установителен иск за право на собственост
върху процесния перон не засяга съществуването и развитието на твърдяното
облигационно наемно правоотношение между „Л.П.“АД ***ЕАД, а евентуалното
уважаване на иска не води до прекратяване на това правоотношение и възникване
на такова по повод ползването на перона между „Л.П.“ЕАД и Държавата, които
правни последици зависят единствено от волята на съответните субекти и биха
възникнали при едностранно волеизявление или договаряне. При това положение и
доколкото правният интерес от участие на подпомагаща страна в процеса изисква
тя да издейства благоприятен за подпомаганата резултат по спора, а в случая
такъв е и постановеният с обжалваното решение, то за жалбоподателят „Л.П.“ЕАД
не съществува правен интерес да оспорва същия чрез обжалване, поради което
подадената от него въззивна жалба следва да се остави без разглеждане.
Подадена е и частна жалба от Държавата, представлявана от
Министъра на регионалното развитие и благоустройството, против определението на
окръжния съд, с което е оставено без уважение искането й за изменение на
решението в частта му за разноските. Изложени са доводи за недопустимост на
същото като постановено при липса на задължителна процесуална предпоставка за
допустимост на процеса от категорията на абсолютните – липса на надлежно
учредена представителна власт на процесуалния представител на ответника
„Л.П.“АД, евентуално то се счита за неправилно. Аргументите в тази посока са,
че пълномощни за представителство на ответника са налице в полза на адв.Т. и
адв.Ч*-Н* само за производството по гр.дело №3270/2015г. на ПОС и на адв.Т. за
производството по гр.дело №342/2017г. на ПАС, но пълномощно от ответника за
производството по гр.дело №2379/2017г. на ПОС да няма, както и представеният
договор за правна помощ №3301/08.03.2016г. с Адвокатско дружество „Д*, А* и
съдружници“, по който е уговорено възнаграждение от 5000лв., да няма връзка с
упълномощаването на адв.Т. и адв.Ч*-Н*. Евентуално се поддържа възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Ответникът по частната жалба „Л.П.“АД не е подал отговор на
същата, като в съдебно заседание чрез пълномощниците си оспорва същата.
Частната жалба е подадена в срока по чл.275,ал.1 от ГПК;
изхожда от легитимирано лице – ищеца; касае неблагоприятното за него и
обжалваемо, съгласно чл.274,ал.1,т.2 във връзка с чл.248,ал.3 от ГПК
определение за разноските, и откъм съдържание и приложения е редовна, поради
което се явява допустима.
Съдът, след преценка на събраните в хода на производството
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:
Предмет на въззивно разглеждане е предявеният от Държавата,
представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството,
против „Л.П.“АД иск с правно основание чл.124,ал.1 от ГПК да бъде признато за
установено, че дружеството не е собственик на перон, изграден върху държавна
земя, представляваща ПИ с идентификатор №** по кадастралната карта и кадастралните
регистри на с.К* с площ от 2000,805дка.
Обстоятелствата, на които ищецът основава исковата си
претенция, са: ответникът „Л.П.“АД да се е снабдил с констативен НА №**,
нот.дело №1186/2004г. за право на собственост върху процесния перон на основание направена апортна вноска от
акционера „Л* П*“ЕООД, приета с протокол от заседание на ПОС от 13.01.1995г.,
както и с НА от 18.09.1998г., нот.дело №65/1998г. за 11 сгради на същото
основание; правата на вносителя на непарична материална вноска да се удостоверяват
с баланса на дружеството, съгласно чл.10,ал.4 от Устава, а такъв да не се
съдържа по фирменото дело; в чл.10,ал.2 от Устава да е записано, че вноската е
описана в Приложение №1 към същия и е неразделна част от него, а съдържанието
на Приложение №1 към Устава на АД да не е идентично на съдържанието на приетото
заключение за експертна оценка на ДМА на държавното ЕООД, тъй като в
приложението не се съдържа списъкът на ДМА по сметка на 204, а в списъкът към
заключението по сметка 204 „Машини, съоръжения и оборудване“ под №51 фигурира
“перон 111440кв.м.“, при което да не може да се направи извод същия да е
включен в капитала на ответника като материален актив; върху държавна по силата
на отчуждаване земя да е изградено гражданско летище – К*, в което като съоръжение
да е въведен в експлоатация през 1989г. процесния перон; поради липсата на
баланс и разделителен протокол при образуването през 1990г. на държавната фирма
„Л* П*“, която поема съответната част от активите и пасивите на БГА „Б*“,
липсата на баланс при преобразуването през 1991г. на ДФ“Л* П*“ в „Л* П*“ЕООД и
липса на оценки на имуществото на „Л* П*“ЕООД при двукратното увеличаване на
капитала му през 1995г., да не може да се направи извод процесният перон да е
преминал в собственост на ДФ“Л* П*, съответно „Л* П*“ЕООД, преобразувано през
2000г. в „Л.П.“ЕАД, като праводател на ответника; към датата на учредяване на
„Л.П.“АД на 13.01.1995г. стойността на материалния апорт, съставляващ цялото
имущество на „Л* П*“ЕООД, да е определен с експертна оценка на 63950лв., но
вписаният към този момент такъв да е от 3163лв., без в заключението да се
съдържат мотиви за правното основание на собственост върху ДМА на ЕООД-то,
както и в актовете за преобразуване през 1991г. на „Л* П*“ЕООД да липсва
индивидуализация на процесното съоръжение, с което да е нарушено императивното
изискване на чл.72,ал.1 във връзка с чл.166,ал.2 от ТЗ; перонът като
строително/летищно съоръжение с несамостоятелен характер да съставлява
подобрение върху държавния имот и като такова по силата на чл.92 от ЗС да
принадлежи на Държавата, за което нейно право на собственост да са съставени
АПДС№0062/06.02.1998г., АПДС№6835/16.07.2008г. и АПДС№8276/28.06.2013г. за
терена, както и АПДС№1027/06.12.2007г. за изграденото върху му летище,
включващо перон от 62151,106кв.м.
Допълнителна обосновка на правния интерес от предявяване на
установителния иск ищецът е изложил в молба вх.№6746/01.03.2016г. досежно
статута на процесния обект, защитаваното право и обема на търсената защита.
С отговора на исковата молба ответникът „Л.П.“АД е заявил
възражение по допустимостта на иска във връзка с правния интерес от
предявяването му. Оспорил е иска по същество. Твърди перонът да съставлява
съоръжение към летището и неразделна част от него, която няма статут на
самостоятелен обект, годен за своене и ползване без другите елементи на
летището като комплексно съоръжение, което да принадлежи изцяло нему по силата
на валидно извършения апорт от страна на „Л* П*“ЕООД, в чийто счетоводни
записвания да е присъствал неизменно от датата на учредяването му.
От страна на третото лице-помагач „Л.П.“ЕАД като праводател
на ответника е депозиран отговор на исковата молба, посредством който се
признават обстоятелствата, на които се основава исковата молба, и се твърди
процесният перон да съставлява публична държавна собственост.
Първоначално по исковата молба е било образувано гр.дело
№2328/2014г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, по което е постановено
неприсъствено Решение №891 от 21.05.2015г., с което иска е уважен. Решението е
отменено в производство по чл.240,ал.1 от ГПК с Решение №236 от 17.12.2015г. по
гр.дело №595/2015г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, и делото е върнато на
Окръжен съд-Пловдив за ново разглеждане от друг съдебен състав, което да
започне от фазата на връчване на исковата молба за отговор на ответника. След
връщането му е образувано гр.дело №3270/2015г. пред Окръжен съд-Пловдив. В
изпълнение на указанията препис от исковата молба е връчен на ответника за
отговор. От същия е подаден отговор вх.№4909/15.02.2016г. чрез пълномощник
адв.С.Т.. Към отговора е приложено пълномощно от 01.02.2015г. за процесуално
представителство и защита на ответното дружество от адв.Т. по цитираното дело.
Впоследствие е представено и пълномощно от 24.02.2016г. за упълномощаване на
адв.Ц* Ч*-Н* с процесуално представителство и защита по конкретното дело.
Постановено е Решение №482 от 24.04.2017г. По депозирани против същото въззивни
жалби е образувано в.гр.дело №342/2017г. по описа на Апелативен съд-Пловдив. По
това дело е представено пълномощно от 19.06.2017г., с което ответното дружество
овластява с представителство адв.С.Т. по образуваното дело. С Решение №135 от
14.07.2017г. първоинстанционното решение е обезсилено изцяло като постановено
не по предявения иск и делото е върнато на окръжния съд за ново разглеждане от
друг състав. Образувано е гр.дело №2379/2017г. на ПОС. В хода на производството
по това дело ответното дружество е било представлявано от адв.С.Т.. По него са
постановени обжалваните Решение №212 от 20.02.2018г. и Определение №1167 от
01.06.2018г. По жалбите срещу тях е образувано настоящото в.гр.дело №373/2018г.
на Апелативен съд-Пловдив. Представено е пълномощно за упълномощаване от страна
на ответното дружество на адвокатско дружество „Д*, А* и съдружници“ и на
основание чл.71,ал.2 от ЗАдв лично на съдружника адв.Ц Чс процесуално
представителство по настоящото дело, като в него се съдържа волеизявление на
органния представител на дружеството, от когото е подписано, за потвърждаване
на извършените до момента от адв.Ч* процесуални действия по гр.дело
№3270/2015г. на ПОС и гр.дело №2379/2017г. на ПОС. Представено е и пълномощно
за адв.Т. за осъществяване на процесуално представителство и защита на
дружеството в производството по настоящото дело и за потвърждаване на
извършените до момента процесуални действия по гр.дело №3270/2015г. на ПОС.
При тези обстоятелства и с оглед възраженията на
жалбоподателя в депозираната частна жалба и заявените в открито съдебно
заседание за недопустимост на производството и извършените процесуални действия,
както и предвид правомощия си по чл.269 от ГПК служебно да следи за валидността
и допустимостта на обжалваното решение, настоящата инстанция намира то да е
валидно и допустимо.
Обжалваното първоинстанционно решение е постановено по
предявения отрицателен установителен иск за право на собственост върху недвижим
имот.
При положение, че както ищеца, така и ответника, претендират
да са собственици на процесния перон, за който и двамата разполагат с титули за
собственост, то очевидно помежду им е налице спор относно неговата
принадлежност. Когато и двете спорещи страни претендират да са носители на
правото на собственост върху даден имот, както в случая, всяка от тях разполага
с право на иск в защита на накърненото свое право. С оглед диспозитивното начало
и съобразно конкретните обстоятелства по спора, упражнилата правото си на иск
страна сама определя вида и обема на защита на материалното си право. Тя
разполага с възможността да предяви както положителен установителен иск за
правото си на собственост, по който със сила на пресъдено нещо в отношенията
между страните то да й бъде признато, така и отрицателен установителен иск, по
който с обвързваща задължителна сила да бъде отречено претендираното от
ответника право на собственост, с оглед на всички възможни основания за
възникване на такова в полза на същия. Според задължителните указания по т.1 от
Тълкувателно решение №8 от 27.11.2013г. по тълк.дело №8/2012г., правен интерес
от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права
е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, както и
при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ имот,
както в случая.
Отричаното от ищеца право на собственост касае „перон“ като
строително/летищно съоръжение и елемент от целия летищен комплекс. Според
легалната дефиниция по пар.1,т.54 от ДР на Наредба №14 от 15.10.2012г. за
летищата и летищното осигуряване, „летище“ е определен район от земна или водна
повърхност /включващ всяка сграда, съоръжение и оборудване/, предназначен
изцяло или частично за излитане, кацане и движение по тази повърхност на
въздухоплавателни средства. Физическите характеристики на летищата включват
перони, които се изграждат на места, където се осигуряват условия за слизане и
качване на пътници, извършване на товаро-разтоварни операции на карго и поща,
както и за обслужване на въздухоплавателните средства на безопасно разстояние
от летищния трафик, съгласно чл.105,ал.1 от Наредбата, с оглед на което и
съгласно пар.1,т.78 от ДР на Наредбата, „перон“ е определена площ от наземно
летище, предназначена за разполагане на въздухоплавателни средства с цел
вземане /натоварване/ или разтоварване на пътници, поща или товари, зареждане с
гориво, паркиране или техническо обслужване. В този смисъл летището като
комплекс от функционално свързани елементи/съоръжения и оборудване със статут
на движими и недвижими вещи, предназначени в своята цялост да обслужват
упоменатата дейност по излитане, кацане и движение на въздухоплавателни средства,
съставлява самостоятелен обект на вещно право, който като такъв може да
принадлежи на лице различно от собственика на терена. В подкрепа на този извод
е, че летището като съоръжение на транспортната техническа инфраструктура,
съставлява „строеж“ по смисъла на пар.5,т.38 от ДР на ЗУТ, който като такъв с
определено наименование, местоположение и самостоятелно функционално
предназначение съставлява „обект“, съгласно пар.5,т.39 от ДР на ЗУТ. Обект е и
реалната част от строеж с упоменатата в последноцитираната норма обособеност,
какъвто характер има и „перонът“ като елемент/съоръжение на летището със статут
на недвижимост, поради което и от тази гледна точка за ищеца съществува правен
интерес от предявяване на установителния иск за перона, при положение и, че двете
страни разполагат с титули за собственост именно за него – приложените АПДС
№1027 от 06.12.2007г. и констативен НА ***., за собственост в полза на
ответното дружество.
Наличието на представителна власт е положителна процесуална
предпоставка от категорията на абсолютните, за която съдът следи служебно.
Липсата й обуславя недопустимост на процеса само при ненадлежно упражняване на
правото на иск или на жалба от лице без представителна власт, т.е. при
извършване на тези процесуални действия, които поставят началото на процеса
пред съответната инстанция и имат сезиращ с разрешаването на материалноправния
спор характер. В този смисъл възражението на жалбоподателя за недопустимост на
процеса поради липса на надлежно учредена представителна власт на процесуалния
представител на ответника „Л.П.“АД е несъстоятелно, тъй като не ответникът е
инициатор на процеса пред първоинстанционния и въззивния съд. Извършените от и
спрямо страната без представителна власт процесуални действия по движението на
делото, които не слагат край на процеса, не се вземат предвид от съда, съгласно
чл.101 от ГПК, докато нередовността във връзка с представителството не бъде
поправена, в противен случай и за постигане на последиците им те следва да
бъдат повторно валидно извършени. В конкретния случай се установи ответното
дружество да е било представлявано в процеса от адв.Т. и адв.Ч* въз основа на
представени пълномощни, в които е посочено по смисъла на чл.34,ал.4 от ГПК, да
са за представителство в производството по конкретно образуваните пред
инстанциите отделни дела, при което да не овластяват с представителна власт до
завършване на делото във всички инстанции, на което настоява жалбоподателя.
Пълномощни за двамата посочени адвокати не са представени единствено за
представителство по гр.дело №2379/2017г. на ПОС, в производството по което
ответното дружество е било представлявано само от адв.Т., поради което и доводите на жалбоподателя за липса на
представителна власт на адв.Ч*по това дело са неоснователни. Освен това, в
представените пред настоящата инстанция пълномощни и за двамата адвокати
поотделно се съдържа изрично волеизявление на органния представител на
дружеството за потвърждаване на всички извършени до момента в производството по
делата, образувани пред Окръжен съд-Пловдив, по които е протекло първоинстанционното производство по общия
ред, процесуални действия, поради което повторното им извършване е
безпредметно. Несъстоятелни са възраженията на жалбоподателя за упълномощаване
само на адвокатското дружество по представеното по настоящото дело пълномощно,
тъй като в него изрично фигурира упълномощаване и на адв.Ч*, на основание
чл.71,ал.2 от ЗАдв, както и за липса на подписи на представляващите
адвокатското дружество съдружници-членове на управителния съвет, което не държи
сметка за характера на упълномощаването като едностранна правна сделка.
В проведеното на 25.01.2018г. открито съдебно заседание, в
което е даден ход на устните състезания, по искане на главните страни окръжният
съд на основание чл.149,ал.3 от ГПК е определил 7-дневен срок за ищеца и
10-дневен срок за ответника за представяне на писмени защити. Такива от тях са
депозирани съответно на 31.01.2018г. и на 05.02.2018г. Неоснователно в тази
връзка е възражението на жалбоподателя, че вследствие определянето на различни
срокове за представяне на писмени защити и по-конкретно – с възможност
ответника да депозира такава след като се запознае с представената от ищеца, е
нарушен принципа на равенство на страните в процеса по чл.9 от ГПК и в частност
правото на защита на ищеца след като се запознае с правните аргументи на
ответника, да ги вземе предвид при изграждане на своята защитна теза. Писмената
защита е предназначена за обосноваване на тезата на страната по спора с оглед
събраните по делото доказателства при фактическа и правна сложност на делото,
съгласно чл.149,ал.3 от ГПК, при което тя замества или допълва пледоарията на
страната по време на устните състезания. С нея не могат да се заявяват нови
фактически обстоятелства, нови правоизключващи, правопогасяващи или правоотлагащи
възражения, нито нови претенции и по такива съдът не може да се произнася като
преклудирани. Поради това законът не е предвидил срок за отговор на писмената
защита за насрещната страна. С писмената защита страната развива фактически и
правни доводи в подкрепа на заявените своевременно в хода на производството
претенции и възражения на база събраните доказателства за надлежно въведените в
предмета на спора обстоятелства. В този смисъл и тъй като съдът е задължен
служебно да прецени дали са доказани твърдените от страните правопораждащи,
съответно правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи или правоотлагащи
факти, както и да ги подведе под приложимия материален закон, срокът за
представяне на писмена защита не е преклузивен, а инструктивен и пропускането
му не води до погасяване на правото на страната да развие писмено доводите си
по същество на спора и в по-късен момент до постановяване на решението, до
когато могат да бъдат взети предвид от съда. При това положение определянето в
случая на различен срок за всяка от страните за представяне на писмена защита
не обуславя неравнопоставеност, която да нарушава правото им на защита. То би
било засегнато, когато съдът постанови решението си преди изтичане на
определения от него срок за представяне на писмена защита, тъй като по този
начин страната на практика бива лишена от процесуалната възможност за участие
във фазата на устните състезания на
процеса чрез писмено излагане на защитната си теза, а дори в този случай,
какъвто настоящият не е, допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение
няма пречка да бъде поправено като игнорираните доводи на страната бъдат взети
предвид при въззивното разглеждане на спора по същество.
За страните не е спорно и се установява от събраните писмени
доказателства, че с ПМС №1654/25.04.1948г. /поверително/ са предоставени
4934,682дка частни и държавни имоти за нуждите на Министерство на войната за
изграждане на военно летище, като с Решение №103 от 13.03.1965г. на Бюрото на
Министерския съвет за обезпечаване на селскостопанската авиация със самолети,
машини и други съоръжения, е постановено Министерство на народната отбрана да
предаде безвъзмездно на Министерство на транспорта и съобщенията, Управление
Български граждански въздушен транспорт „Табсо“ част от сградите на бившата
аерогара на „Табсо“ в летище П*. С Решение №КЗ-14 от 31.10.1977г. на Комисията
за земята /т.21/ се отчуждава за нужди на Министерството на народната отбрана
20дка обработваема земя от първа категория на АПК-П* срещу заплащане на
обезщетение за сметка на ИК на ОНС-П*, а с Решение №38 от 17.03.1982г. на
Министерския съвет се отчуждават за изграждане на гражданско летище от
Министерството на народната отбрана край с.К* 68дка обработваема поливна земя
от първа категория и 104дка обработваема земя от трета категория на АПК-А* и се
предоставя 44дка обработваема поливна земя от втора категория, стопанисвана от
НПК“Г.Д*“-П*, и 77дка некатегоризирано поречие на река Ч*, при граници по
скица. Въз основа на така цитираните актове е съставен Акт за публична държавна
собственост №0062 от 06.02.1998г. за застроен терен от 4421,943дка застроена и
незастроена площ в с.К*, предоставен за стопанисване и управление на
Министерство на отбраната, от който към 02.12.1996г. по КВС са били обособени
имот **** с площ от 1,220дка. На 18.12.1981г. е взето Решение №185 от Бюрото на
Министерския съвет за изграждане на летище край с.К*, като е възложено на
Министерство на отбраната да бъде инвеститор и да изработи до 30.01.1982г.
генерален план и проект за изграждане на летището върху собствения му терен,
чието изграждане да се осъществи от СО“Т*“ и да се финансира с бюджетни
средства. Летището, включващо и перон с площ от 61752кв.м. е изградено и
въведено в експлоатация през м.декември.1982г., в каквато насока са и приетите в
заключение от 27.02.2017г. на СТЕ с вещо лице инж.Л* С* и заключение от
11.01.2018г. на СТЕ с вещо лице инж.В* Г*. С Решение №390 от 25.09.1992г. на МС
летище П*-К*е определено за международно летище и е възложено на министъра на
отбраната и на министъра на транспорта да съгласуват реда и условията за
по-нататъшното му използване. През 2006г. имот №*** с площ от 3793,725дка по
КВС е разделен и от него е обособен имот №** с площ от 3702,190дка. През 2007г.
във връзка с предоставянето на част от територията на летището на Министерство
на транспорта, за нуждите на Главна дирекция „Гражданска въздухоплавателна
администрация“, за което е взето Решение №15 от 15.01.2008г. на МС, от имот №**
е обособен имот №** с площ от 2000,806дка, за който е съставен Акт за публична
държавна собственост №** от 06.12.2007г. и Акт за публична държавна собственост
№** от 16.07.2008г. Този имот е заснет по кадастралната карта, одобрена със
Заповед №РД-18-31/07.04.2009г. на ИД на АГКК като поземлен имот с идентификатор
** с площ от 2000,806дка и за него е съставен Акт за публична държавна
собственост №** от 28.06.2013г. Въз основа на Разрешение за строеж
№465/23.10.2008г. на името на Министерство на транспорта-Главна дирекция
„Гражданска въздухоплавателна администрация“ е започнало разширение на перона
източно от съществуващия, като на 29.01.2009г. е подписан протокол за откриване
на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво за строежи на
техническата инфраструктура, на 10.06.2009г. е подписан констативен Акт образец
15 за установяване на годността за приемане на строежа, на 11.08.2009г. е
подписан Протокол образец 16 на Държавна приемателна комисия за установяване
годността за ползване на строежа, и е издадено Разрешение за ползване
№СТ-05-959/12.08.2009г., с което обекта е въведен в експлоатация, в каквато
насока е заключението на СТЕ от 27.02.2017г. Според това заключение, перонът е
изпълнен във вид на настилка, която в старата си част, изградена през 1982г., е
от бетон – 26см, пясък – 4см, и баластрова основа – 60см, а в новата,
представляваща разширение на съществуващия перон, осъществено през 2009г., е
изпълнена с конструкция от циментобетон клас В35 -30см, циментостабилизираща
основа – 15см, и противозамръзващ пласт – 20см. В обясненията си в съдебно
заседание на 07.03.2017г. при изслушване на експертизата вещото лице заявява
между двете части да има визуална разлика, но те да не са разделени физически
на място за отделно ползване и да осигуряват възможност за използване на перона
като единно съоръжение. Според заключението от 11.01.2018г. на СТЕ,
разширението на стария перон е с площ от 47420кв.м., като и двете части на
перона попадат изцяло в границите на ПИ с идентификатор ** и са обозначени
цветово и буквено в приложените комбинирани скици между имота по кадастралната
карта на с.К* и Генералния план на обект „Л* П*“-перони, съответно по
приложение №4 границите на старата част са повдигнати със син контур по буквите
А, Б, К, И, Л, А, а границите на новата част са в кафяв контур по буквите Б, В,
Г, Д, Е, Ж, З, И, К, Б.
Видно е при така установеното от фактическа страна, че
процесният перон като съоръжение към летищния комплекс е изграден върху
държавна по силата и на отчуждаване земя на два етапа – първоначално през
1982г. със самото летище и впоследствие разширен през 2009г.
От момента на изграждането му през 1982г. от Министерство на
отбраната върху държавна земя летището, включващо и перона, по силата на чл.92
от ЗС е станало държавна собственост и е било стопанисвано и управлявано от СО
Българска гражданска авиация „Б*“, в каквато насока са данните по заключението
от 27.02.2017г. на СТЕ от архивният фонд №1594, според които със Заповед
№1796/17.12.1982г. на СО БГА“Б*“ летище П* е определено като резервно на Б* и
А* и е утвърден от генералния директор на СО БГА“Б*“ на 15.12.1982г. Акт за
състоянието на основните характеристики на летище Пл*/К*, приложен към делото.
Не е спорно, че със Заповед №РД-08-408/Ф-7/28.12.1990г. на министъра на
транспорта, на основание чл.11,ал.3,т.1,б.А от Указ №56 за стопанската дейност
/отм./ и ПМС №112/1990г., БГА“Б*“ е прекратена и са образувани фирми с държавно
имущество, сред които и ДФ“Л* П*“, вписана със съдебно решение
№3847/22.02.1991г. по ф.дело №4129/1991г. с уставен фонд от 2643,00лв.,
получени като правоприемник на БГА“Б*“ по баланса към 31.12.1990г. на
съответната част от активите и пасивите и други права и задължения, съгласно
разделителен протокол. Както основателно възразява жалбоподателя, по делото не
са представени нито баланса, нито разделителния протокол, за да се установи
дали активите, които са преминали към ДФ“Л* П*“ включват и процесния перон. С
Разпореждане №25 от 15.10.1991г. на МС, на основание чл.1,ал.1 от Закона за
образуване на еднолични търговски дружества с държавно имущество, е постановено
преобразуването на посочени в Приложение №1 държавни фирми в еднолични
търговски дружества с държавно имущество, сред които под №13 и ДФ“Л* П*“, като
образуваното дружество „Л* П*“ЕООД, вписано с решение №12294/01.11.1991г. по
ф.дело №11169/1991г., е с капитал от 3163 хил.лева и поема всички активи и
пасиви на фирма „Л* П*“ по баланса към 15.10.1991г., съгласно Приложение №16,
който капитал е увеличаван на 31088хил.лева със Заповед №РД-08-406/22.09.1995г.
на министъра на транспорта и и на 63950хил.лева със Заповед №РД-08-407 от
22.09.1995г., а въз основа на Заповед №ТД-I-31/17.12.1999г. на министъра на транспорта дружеството е
преобразувано в еднолично акционерно дружество с държавно имущество. По делото
не е приложен баланса на държавната фирма към 15.10.1991г., за да се установи
дали в него фигурира и процесния перон, на което акцентира жалбоподателя. С
писмо №03-07-69/01.11.1994г. министърът на транспорта е дал съгласие „Л*
П*“ЕООД да участва в учредяването, съвместно с Инвестиционен фонд „Тракия“ на
акционерно дружество „Л.П.“АД с 55% държавно участие, съставляващо имуществото
на „Л* П*“ООД, съобразно което е образувано ч.гр.дело №27/1994г. на ПОС и по
него с протокол от 13.01.1995г. е прието заключение на трима експерти за оценка
на дълготрайните материални активи на „Л* П*“ЕООД, с оглед учредяването на
апорта. Според същото, пазарната стойност на ДМА възлиза на общо 63950000лв., в
които се включва и фигуриращият под №51 в сметка 204-Машини, съоръжения и
оборудване перон от 111440кв.м. Между учредителите е подписан на 12.01.1995г.
учредителен протокол, според който участието на съдружника „Л* П*“ЕООД в
уставния капитал е с непарична вноска на стойност 63950000лв., представляващ
имуществото на дружеството, което е залегнало и в приетия на учредителното
събрание устав, като новоучреденото дружество „Л.П.“АД е вписано с Решение №121
от 13.01.1995г. по ф.дело №99/1995г. на ПОС. Според приетото заключение от
16.01.2017г. на ССчЕ, изготвено от вещото лице Б* В*, в Държавния архив са
налице годишни финансови отчети на БГА“Б*“ към 31.12.1990г. и на „Л*П*“ЕООД към
31.12.1991г., които са съставени съобразно Закона за счетоводството и
приложимите счетоводни стандарти, но счетоводната информация по отделните
раздели, групи и статии на баланса е представена в хил.лева в обобщен вид, получена
от началните и крайните салда на счетоводните сметки, отчитащи активите и
пасивите на предприятието, поради което не може да бъде даден еднозначен
отговор дали процесния перон е попадал в имуществото на държавната фирма,
респективно образуваното с държавно имущество търговско дружество. В тази
връзка следва да се има предвид, че, съгласно чл.1,ал.1 от ПМС №201 от
25.10.1993г. на МС, при преобразуване на държавни предприятия в еднолични
търговски дружества с държавно имущество правото на собственост върху земята и
другите недвижими имоти, които са били предоставени на предприятията за
стопанисване и управление, се внася в капитала на тези дружества, освен ако в
акта за тяхното преобразуване е посочено друго. В идентичен смисъл е и
разпоредбата на чл.17а /Нов-Дв, бр.51 от 1994г./ от ЗППДОП /отм./. Според
задължителните указания по т.2Г от Тълкувателно решение №4 от 14.03.2016г. по
тълк.дело №4/2014г. на ОСГК на ВКС, за да се приложи тази норма, не е
необходимо предоставеният за стопанисване и управление имот да е заприходен
нито в баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването, нито в
баланса на преобразуваното търговско дружество, а предоставянето на имуществото
за стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде доказано
и с косвени доказателства: актове за държавна собственост, в които е вписано
предоставянето, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в
инвентарните книги на държавното предприятие и други. Според цитираното
заключение на ССчЕ, на експертизата е била предоставена инвентарна книга на „Л*
П*“ЕООД на заведените дълготрайни материални и нематериални активи и
начислените амортизации за 1992г.,1993г. и 1994г., от която вещото лице е
констатирало, че първоначално през 1992г. „перонът“ е заведен по сметка
203-Сгради, а през 1993г. е прехвърлен по сметка 204-Машини и съоръжения, в
която фигурира и за 1995г. в баланса, изготвен към 31.01.1995г., в
предоставената оборотна ведомост за м.01.1995г. и в инвентарната книга, като по
оборотната ведомост за м.02.1995г. ДМА са отписани от актива на баланса на „Л*
П*“ЕООД във връзка с участието му с апортната вноска в новоучреденото дружество
„Л.П.“АД, при оценка на ДМА, във връзка с която е включен и процесния перон.
При изслушване на експертизата в съдебно заседание на 24.01.2017г. вещото лице
е заявило в предоставената му инвентарна книга да не е намерил отражение
относно основанието за записване на перона като актив на „Л* П*“ЕООД, както и
книгата да не е била номерирана по страници, прошнурована и с подпис и печат на
дружеството. На тези констатации жалбоподателят основава възраженията си
инвентарната книга като счетоводен регистър да не се ползва с доказателствена
сила, с оглед нейната нередовност. Разпоредбата на чл.182 от ГПК релевира
редовността на самите вписвания в счетоводните книги, а не на техния носител
като документ, като какъвто не е представена по делото, чиято доказателствена
сила се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото, съгласно чл.178 от ГПК. Обстоятелството, че вещото лице не е намерило отражение на основанието за
записване на актива в инвентарната книга само по себе си не обосновава
нередовност на записванията, а като реквизит такъв не фигурира сред посочените
в чл.9,т.1-т.4 от ЗСч от 1991г. /отм./, на които се позовава жалбоподателя,
нито в книгата се установява да съществуват непопълнени графи. При това
положение, съобразявайки обстоятелството, че процесния перон е заприходен като
актив на „Л* П*“ЕООД веднага след вписване на дружеството в края на 1991г. и е
фигурирал ежегодно като такъв до м.01.1995г., когато е извършен апорта при
учредяването на „Л.П.“АД и считано от м.02.1995г., с оглед апорта, е отписан
като актив на дружеството, то няма основание вписванията да се приемат за
нередовни. Обстоятелствата, че процесния перон е бил стопанисван от държавната
фирма БГА“Б*“, част от активите на която след прекратяването й са преминали към
образуваната от нея в началото на 1991г. държавна фирма “Л* П*“, преобразувана
в края на 1991г. в едноличното дружество с държавно имущество „Л* П*“ЕООД, в
чийто активи непосредствено след вписването му е заприходен и процесния перон,
обосновават извода той да е бил предоставен за стопанисване и управление ***,
при което и с акта на преобразуване на държавната фирма в търговско дружество и
от момента на възникване на последното, съобразно чл.1 от ПМС201 от
25.10.1993г., респективно чл.17а от ЗППДОП /отм./, собствеността върху
процесния перон е преминала в „Л* П*“ЕООД, доколкото не е изрично изключен от
имуществото, включващо се в капитала на дружеството, а впоследствие в
патримониума на новоучреденото дружество ответникът „Л.П.“АД по силата на
извършения апорт, който касае цялото имущество на учредителя-акционер „Л*
П*“ЕООД. Доводите на жалбоподателя в исковата молба за неспазване на
императивната разпоредба на чл.72,ал.1 във връзка с чл.166,ал.2 от ТЗ относно
индивидуализацията на непаричната вноска досежно перона са преклудирани от
силата на пресъдено нещо на влязлото в сила на 17.06.2003г. решение от
30.03.1999г. по т.дело №1729/1998г. на ПОС, противно на възраженията във
въззивната жалба те да не се обхващат от нея. Делото е водено между същите
страни и негов предмет са били претенции за прогласяване нищожността на
процесния апорт, които са отхвърлени. Едно от релевираните основания за
нищожност е било за извършване на апорта в противоречие със закона, изразяващо
се в неспазване на императивните изисквания на чл.72 и чл.73 от ТЗ. Фактическите обстоятелства, на които се е
основавал този иск, са идентични на сега наведените. При това положение настоящата
инстанция не обсъжда възраженията относно индивидуализацията на непаричната
вноска и събраните във връзка с тях доказателства. Пред настоящата инстанция
жалбоподателят застъпва тезата апортирането като особен вид отчуждаване на вещ
или ограничено вещно право в полза на учредявано юридическо лице в изпълнение
на основно задължение на участник в търговското дружество да преминава през две
фази – извършване и изпълнение, който фактически състав в случая да не е
завършен, тъй като апортът на перона не е изпълнен чрез прехвърляне на правото
върху му и неговото реално предаване. Обстоятелствата, на които се основава
това възражение, са свързани отново с липсата на индивидуализация на перона в
Приложение №1 към учредителния устав и липсата на баланс и други надлежни
доказателства за удостоверяване правата на вносителя. Освен, че тези въпроси са
били предмет на разрешаване по цитираното дело, по което са били наведени
нарушения на специалните изисквания на чл.72 и чл.73 от ТЗ, формиращи
фактическия състав на апорта, настоящата инстанция намира, че
вещнопрехвърлителното действие на апорта настъпва с вписването му в търговския
регистър, с което се финализира и фактическият състав на апорта. При
учредителния апорт, какъвто е и процесния, правото на собственост върху
вноската се придобива от момента на възникване на дружеството, съгласно
чл.73,ал.4 от ТЗ, а вписването на вноската се извършва едновременно с
вписването на учредяваното дружество, съобразно чл.174,ал.2 от ТЗ, при което,
ако не е била внесена изискуемата част от капитала по смисъла на чл.70,ал.1,т.6
от ТЗ, това би обусловило недействителност на самото учредяване на дружеството,
което би могло да се релевира само чрез конститутивния иск по чл.70,ал.1 от ТЗ.
Позоваване на тази норма не е заявено, нито искане за обявяване
недействителност на учредяването. Позоваването на пороци, водещи до
недопустимост или нищожност на вписано обстоятелство могат да бъдат релевирани
само чрез иск по чл.124,ал.1 или ал.4 във връзка с чл.537 от ГПК, въз основа на
което се извършва заличаване на вписването, съгласно чл.604 от ГПК. От тази
възможност ищецът се е възползвал по приключилото с отрицателен за него изход
дело. Нищожност на апорта като сделка би могла да се наведе по общите правила
на чл.26 от ЗЗД при пороци на волеизявлението за извършване на апорта, каквато
в случая не се твърди. На практика жалбоподателят-ищец застъпва процесния перон
да е апортиран в ответното търговско дружество от несобственик в лицето на
подпомагащата страна, при което вещнопрехвърлителния ефект на апорта като
деривативен придобивен способ да не е настъпил, което възражение е допустимо в
рамките на спор за собственост, но в случая се явява неоснователно по
изложените съображения относно установеното правоприемство. За неоснователно
настоящата инстанция намира и възражението на ищеца процесният перон да е със
статут на публична държавна собственост и като такъв да не е могло да бъде
придобит от ответника. Перонът е актуван като публична държавна собственост
през 2007г. Актът за държавна собственост само констатира собствеността, без да
я поражда, съгласно чл.5 от ЗДС. Разграничението на собствеността на публична и
частна е регламентирано с чл.17,ал.2 от Конституцията на Република България,
като в чл.18,ал.1 от нея са посочени обектите изключителна държавна
собственост, а режимът им е детайлизиран с приемането на ЗДС от 1996г., като и
до приемането му характерът на държавната собственост като публична се определя
от предназначението на вещите да служат за удовлетворяване на обществени
интереси от страна на субекти упражняващи властнически правомощия. В тази
връзка разпоредбата на чл.9 /Отм., ДВ, бр.30 от 1990г./ от Закона за
гражданското въздухоплаване /Обн. ДВ, бр.94 от 01.12.1971г./ е предвиждала
изключително право на гражданските въздухоплавателни организации към
Министерство на транспорта, каквато е била и БГА „Б*“, да притежават
въздухоплавателни средства и да извършват превоз на пътници и товари по въздуха
и други въздухоплавателни услуги срещу заплащане, а, според чл.8 в
първоначалната редакция до изменението /ДВ,бр.85 от 1998г./, Министерството на
транспорта ръководи и контролира гражданското въздухоплаване и гражданските
въздухоплавателни средства и съоръжения на територията на Народна република
България, независимо от това на кого принадлежат и кой ги стопанисва, при което
не е съществувало изключително право върху самите наземни съоръжения. Режимът е
променен със ЗИДЗГВ /ДВ, бр.85 от 24.07.1998г., в сила от 01.01.1999г./, когато
е изменена разпоредбата на чл.8 и приета новата разпоредба на чл.43а,ал.1,
според която, гражданските летища за обществено ползване са публична държавна
собственост. Този режим е действал до приемането на ЗИДЗГВ /ДВ, бр.66 от
25.07.2008г., в сила от 25.07.2008г./, с който разпоредбата на чл.43а,ал.2,
предвиждаща, че гражданските летища за обществено ползване са публична държавна
собственост, е отменена. Видно е при тази нормативна уредба, че към момента на
преобразуване през 1991г. на държавната фирма „Л*П*“ в еднолично търговско
дружество с държавно имущество „Л* П*“ЕООД и към момента на апортиране през
1995г. на имуществото му в капитала на новоучреденото „Л.П.“АД процесният перон
не е имал статут на публична държавна собственост, поради което и от тази
гледна точка не е съществувало нормативно ограничение за разпореждане с него в
полза на ответника.
Установи се при на извършване на апорта перонът да е бил в
първоначалния си вид при изграждането му през 1982г. с площ от 61752кв.м.,
както и през 2009г. въз основа на строителни книжа на името на Министерство на
транспорта, Главна дирекция „Гражданска въздухоплавателна администрация“ да е
осъществено разширение на перона с площ от 47420кв.м. Установи се между старата
и новата част на перона да съществува визуална разлика, поради различно
изпълнената конструкция и материали, но двете части да са свързани помежду си
по начин, че перонът да се използва като единно съоръжение, без да са физически
отделени на място. При това положение, противно на доводите на жалбоподателя,
старата и новата част на перона не съставляват функциониращи и използваеми
самостоятелно съоръжения, а към съществуващия перон е присъединена чрез
осъщественото от държавата разширение част по начин, че е увеличен неговия обем
и двете формират единно съоръжение. Това обосновава приложимост на хипотезата
на чл.97 от ЗС относно придобиването на правото на собственост върху
присъединената част от собственика на главната вещ, за който възниква
задължение за обезщетяване на собственика на присъединената. Презумпцията на
чл.92 от ЗС, на която се позовава жалбоподателят, е оборена от установената
собственост на ответника върху старата част на перона, придобита отделно от
държавната земя, върху която той е изграден, като се има предвид и, че двете
части на перона нямат статут на отделни самостоятелни вещи на правото на собственост.
Хипотезата на чл.95,ал.2 от ЗС, за евентуалното приложение на която настоява
жалбоподателят, касае възникване на нова вещ в резултат на изработването й с
чужди материали, а в случая не се касае до нова вещ, а до съществуваща, чийто
обем е увеличен чрез присъединяване.
Обсъденото дава основание да се приеме процесният перон да е
собственост на ответника, чието отричане посредством предявения иск е
неоснователно и същият правилно е отхвърлен с обжалваното първоинстнационно
решение, което следва да се потвърди.
С първоинстанционното решение на основание чл.78,ал.3 от ГПК
на ответника „Л.П.“АД са присъдени разноски в размер на 5800лв., от които
800лв. за депозит за съдебно счетоводна експертиза и 5000лв. за адвокатско
възнаграждение по договор №3301/08.03.2016г. и представени доказателства за
заплащането му. С въззивната жалба в срока по чл.248,ал.1 от ГПК ищецът е
заявил искане за ревизиране на решението в частта за разноските, оспорвайки
присъдените такива с твърдения в съдебно заседание на 25.01.2018г. ответникът
чрез пълномощника си да е направил изрично волеизявление за отказ от
разноските, за каквито да не е представил и списък по чл.80 от ГПК, както и да
липсват доказателства за заплащане на адвокатското възнаграждение във връзка с
осъщественото от адвокатите процесуално представителство по делото и
възнаграждението да е прекомерно по смисъла на чл.78,ал.5 от ГПК. С обжалваното
Определение 1167 от 01.06.2018г. окръжният съд е приел ответникът чрез
пълномощника си адв.Т. да е заявил в съдебно заседание на 25.01.2018г. изрично
искане за присъждане на разноски, непредставянето на списък за които да няма за
последица неприсъждането им, а да е единствено пречка страната да поиска
изменение на решението по реда на чл.248 от ГПК, както и заплатеното възнаграждение
от 5000лв. да не е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна
сложност на делото. Настоящата инстанция констатира, че в съдебно заседание на
25.01.2018г. адв.Т. като пълномощник на ответника е заявил изрично, че не
представя списък за разноските, но претендира за такива. Налице е в този смисъл
изрично искане за присъждане на разноски, по което съдът дължи произнасяне.
Присъждането на разноските не е обусловено от представяне на списък за тях по
чл.80 от ГПК. Непредставянето на такъв препятства единствено възможността на
страната, на която такива са присъдени, да иска изменение на решението относно
тях. Разноски на ответника се дължат при отхвърляне на иска, какъвто е
резултата и при настоящото въззивно разглеждане на спора, и наличие на
доказателства за реално заплатени такива във връзка с производството, съгласно
чл.78,ал.3 от ГПК. При първоначалното въззивно разглеждане на спора е
представен договор №3301/08.03.2016г., с който „Л.П.“АД е възложило на
Адвокатско дружество „Д*, А* и съдружници“ правна защита и процесуално
представителство, като за въззивната инстанция е уговорено в чл.2.2
възнаграждение в размер на 5000лв. без включен ДДС, което, съгласно чл.2.3, е
за един адвокат, който дружеството ще упълномощи, и е платимо в брой или по
банков път, според чл.2.4. С договора е представена издадена от адвокатското
дружество фактура №5396/13.06.2017г. за сумата от 6000лв. с включен ДДС за
процесуално представителство пред Пловдивски апелативен съд, както и платежно
нареждане от 28.06.2017г. за превод на сумата по цитираната фактура и
извлечение от сметката на дружеството за получаването й. Видно е, че
заплатената сума е за адвокатско възнаграждение за въззивното производство по
в.гр.дело №342/2017г. на ПАС въз основа на сключен между ответника и Адвокатско
дружество „Д*, А* и съдружници“, в който случай и съгласно чл.71,ал.1,изр.2 от
ЗАдв, управителят на дружеството преупълномощава един или няколко съдружници,
като доверителят има право да избира и да упълномощава адвокат, независимо, че договорът
е сключен с адвокатско дружество, според чл.71,ал.2 от ЗАдв. Във въззивното
производство по цитираното дело ответника е бил представляван от адв.Т. и
адв.Ч*, чрез които е подаден отговора на въззивната жалба и които като негови
пълномощници са се явили на проведеното на 03.07.2017г. съдебно заседание. За
представителството на адв.Т. е представено пълномощно от 19.06.2017г.,
изхождащо от ответника, а не от адвокатското дружеството, като няма данни
адв.Т. да е съдружник в същото, за да се приеме хипотезата на директно
упълномощаване по чл.71,ал.2 от ЗАдв. За адв.Ч*не е било представено
пълномощно. Такова пълномощно е представено при настоящото въззивно разглеждане
на спора, като с него ответното дружество упълномощава както адвокатското
дружество, така и лично адв.Ч*, на основание чл.71,ал.2 от ЗАдв, като съдружник
в него с представителство по настоящото дело. В това пълномощно се съдържа и
изрично изявление на органния представител на дружеството за потвърждаване на
извършените от адв.Ч* процесуални действия, но конкретно по гр.дело
№3270/2015г. на ПОС и по гр.дело №2379/2017г. на ПОС, а не и по в.гр.дело
№342/2017г. на ПАС, по което при това положение тя не е разполагала с
представителна власт, а такава е била надлежно учредена само за адв.Т.. При
това положение след като адвокатското възнаграждение е било заплатено за
процесуално представителство при първото въззивно разглеждане на спора, а
такова от надлежно упълномощен адвокат-съдружник в адвокатското дружество, на
което е изплатено, не е осъществено, то не се касае за разноски във връзка с
производството, поради което, както основателно възразява жалбоподателят,
такива не следва да присъждат на ответника, на когото дължими са единствено
разноските от 800лв. за депозит за ССчЕ.
Това налага обжалваното определение да се отмени като неправилно и вместо него
да се постанови изменение на първоинстнационното решение в частта му за
разноските чрез намаляването им на 800лв.
Въззиваемото дружество изрично претендира за присъждане на
разноските за настоящото производство, каквито му се следват, с оглед
неоснователността на въззивната жалба и отхвърляне на иска. Такива то е
заплатило за адвокатско възнаграждение в размер на 2500лв. с ДДС от 500лв. или
общо 3000лв. по представените фактура №6195/10.09.2018г. и извлечение от сметка
на Адвокатско дружество Д*, А*и съдружници, от надлежно упълномощен
адвокат-съдружник на което е било представлявано в лицето на адв.Ч* по
представеното по настоящото дело пълномощно. Жалбоподателят е заявил изрично
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Същото е
неоснователно. С оглед посочената в исковата молба цена на иска от 32600лв.,
минималният размер на адвокатското възнаграждение, съгласно чл.7,ал.2,т.4 от
Наредба №1 от 09.07.2004г., се равнява на 1508лв. без ДДС. С оглед значителната
фактическа и правна сложност на делото, заплатеното възнаграждение от 2500лв.
без ДДС не е прекомерно.
Предвид изложените мотиви, съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №212 от 20.02.2018г., постановено по
гр.дело №2379/2017г. по описа на Окръжен съд-Пловдив.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивна жалба вх.№7703/13.03.2018г.
на третото лице-помагач „Л.П.“ЕАД, ЕИК **, против Решение №212 от 20.02.2018г.,
постановено по гр.дело №2379/2017г. по описа на Окръжен съд-Пловдив.
ОТМЕНЯ Определение №1167 от 01.06.2018г., постановено по
гр.дело №2379/2017г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, с което е оставено без
уважение искането на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното
развитие и благоустройството, заявено чрез юрисконсулт Е.Д. в подадената
въззивна жалба вх.№6726/02.03.2018г., за изменение на постановеното по същото
дело решение в частта за разноските, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ Решение №212 от 20.02.2018г., постановено по гр.дело
№2379/2017г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, в частта му за разноските, както
следва: ОТМЕНЯ Решение №212 от 20.02.2018г., постановено по гр.дело
№2379/2017г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, в частта му, с която Държавата,
представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, със
съдебен адрес:***, пл.“Н* М*“№1, е осъдена да заплати на „Л.П.“АД, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление:***, разноски по делото в размер над 800лв. до
присъдения от 5800лв.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на
регионалното развитие и благоустройството, със съдебен адрес:***, пл.“Н*М*“№1,
да заплати на „Л.П.“АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление:***, сумата
от 3000лв. /три хиляди лева/, представляваща разноски за въззивното
производство по настоящото дело.
Решението е постановено при участието на „Л.П.“ЕАД, ЕИК **,
като трето лице – помагач на „Л.П.“АД, ЕИК***.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ при условията
на чл.280,ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните, като в
частта с характер на определение, с която е отменено определението за
разноските, подлежи на обжалване пред ВКС на РБ с касационна частна жалба в
едноседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: