№ 72
гр. София, 13.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-20, в публично заседание на
четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Татяна Костадинова
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Татяна Костадинова Търговско дело №
20211100901809 по описа за 2021 година
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр.
чл. 82 вр. чл. 9 ЗЗД.
Ищецът „К.“ АД твърди, че бил наемодател по договор за наем на
недвижим имот, сключен с третото за процеса лице „А.Н.“ ООД. По време на
действието му ответникът „Д.С.Д.И.“ АД поискал да наеме същия имот и
изразил готовност да заплати разходите по предсрочното прекратяване на
вече сключения договор. Ето защо на 21.12.2018 г. между ищеца, ответника и
собственика на имота било подписано споразумение, съгласно т. 2 от което
ответникът следвало да заплати на ищеца сумата от 40 000 лв. за покриване
на разходи за обезщетения, а съгласно т. 4, ако ищецът бъдел осъден да
заплати на досегашния наемател обезщетение, по-голямо от 40 000 лв.,
ответникът следвало да заплати на третото лице и разликата между сумата от
40 000 лв. и присъдените обезщетение и разноски. На 19.02.2019 г. ищецът и
ответникът прекратили по технически съображения сключеното между тях
споразумение, но подписали ново с идентично съдържание. Ответникът
заплатил на ищеца сумата от 40 000 лв., а на 31.12.2018 г. в изпълнение на
постигнатата уговорка ищецът отправил изявление за предсрочно
прекратяване на договора за наем. В отговор наемателят поискал да му бъде
заплатена сумата от 90 000 лв. (80 000 лв. – обезщетение и 10 000 лв. –
предплатен наем), но вместо да съдейства за доброволно изпълнение, като
посочи банкова сметка, завел срещу ищеца три заповедни производства и
арбитражно дело. В резултат от това ищецът бил осъден да заплати на
досегашния наемател сумата от 40 000 лв. – неустойка за предсрочно
прекратяване (върху която не се начислявал ДДС), 8 333 лв. – подлежащ на
връщане предплатен наем, ведно с лихви за забава, както и 4 940 лв. –
съдебни разноски. След образуване на изпълнително дело окончателната
сума, платена от ищеца като обезщетение, лихви и разноски (без стойността
1
на предплатения наем и лихвата върху него), възлизала на 61 388,76 лв. Част
от тази сума - в размер от 33 333,33 лв. - била покрита от извършеното от
ответника плащане по т. 2 от споразумението в размер от 40 000 лв.,
остатъкът от което (6 666,67 лв.) обаче представлявал начислен от ищеца
ДДС (за който ответникът ползвал данъчен кредит) и не можел да послужи за
обезщетяване на досегашния наемател. След приспадане на сумата от
33 333,33 лв. ответникът следвало да заплати на третото лице сумата от
28 055,43 лв., включваща част от присъдената неустойка, непокрита от
извършеното по т. 2 плащане (6 666,67 лв.), 5 522,15 лв. – лихва върху
неустойката, 4 940 лв. – присъдени в полза на досегашния наемател разноски
по арбитражното дело, 5 366,50 лв. – разноски по изпълнителното дело и
5 560,11 лв. – такси по ТТРЗЧСИ. Въпреки отправените от ищеца покани
обаче плащане не последвало, което наложило ищецът да погаси
горепосочените задължения. Изложеното сочело, че в резултат от
неизпълнението на поетите със споразумението задължения ответникът
причинил на ищеца вреди, изразяващи се в заплащане със свои средства на
сумата от 28 055,43 лв., както и в извършване на разноски за своята защита в
арбитражното производство в размер от 5 435 лв. (вж. уточнителни молби от
22.06.2022 г. и от 13.07.2022 г.), или общо 33 490,43 лв. Ищецът моли съда да
осъди ответника да му заплати тази сума, ведно със законната лихва и
съдебните разноски.
Ответникът „Д.С.Д.И.“ АД оспорва исковете, като твърди, че по
силата на процесното споразумение имал задължение за покриване на
разходите на ищеца за неустойка, дължима по предсрочно прекратения
договор за наем, а доколкото неустойката била зачетна, поел задължение да
обезщети и съдебно признатите вреди на досегашния наемател, чиято
стойност надвишавала уговорената неустойка, както и разноските за
присъждането им. Други задължения на ищеца към третото лице обаче не
следвало да се заплащат от ответника, нито последният дължал
възстановяване на направените от ищеца съдебни разноски по водените
срещу него дела. Според ответника с получената сума от 40 000 лв. ищецът
могъл да изпълни своевременно задължението си към предходния наемател за
заплащане на неустойката за предсрочно прекратяване, но него сторил, а
бездействието му довело до извършване на съдебните разходи и до
начисляването на лихва. Ето защо ответникът не можел да бъде отговорен за
извършените от ищеца плащания по изпълнителното производство, заведено
срещу него от предходния наемател. Освен това вземанията за разноски,
лихва и за връщане на предплатения наем не представлявали вземания за
обезщетение за вреди над неустойката по смисъла на т. 4 от споразумението и
погасяването им от ответника било извън обхвата на поетото задължение. Въз
основа на изложеното ответникът моли съда да отхвърли иска и да му
присъди разноски.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
По правната квалификация:
С уточнителна молба от 29.10.2021 г. ищецът конкретизира твърденията
си относно фактите, от които произтича предявеното от него вземане, като
сочи, че е налице договорно задължение на ответника да поеме разходите за
обезщетения, дължими във връзка с предсрочно прекратяване на договор за
наем, като една част от сумата заплати на ищеца, а друга част – след
2
присъждането й – заплати пряко на третото лице. Неизпълнението на това
задължение от ответника довело до причиняване на вреди на ищеца,
изразяващи се в извършените за своя сметка разходи по заплащане на
присъденото обезщетение, лихва и съдебни разноски, както и по извършване
на разноски за своята съдебна защита.
Тези фактически твърдения могат да се подведат под хипотезиса на
разпоредбата на чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 вр. чл. 9 ЗЗД – претендира се
обезщетение за вредите от неизпълнение на договорно задължение, поето от
ответника към ищеца по силата на ненаименован договор. Неизпълненото
задължение е именно към ищеца, който се явява кредитор, а предходният
наемател – само делегатар по наредената делегация за плащане. Ето защо,
неизпълнението на задължението, по което ищецът е кредитор, би довело до
възникване в неговия патримониум на право на обезщетение за вреди и
именно при тази процесуална активна легитимация ищецът предявява
процесния иск.
Въпреки предоставената с определението от 18.05.2022 г. възможност
ищецът не е изложил други, различни от вече поддържаните по договорния
иск, фактически твърдения, с които да обоснове евентуална претенция за
неоснователно обогатяване, поради което следва да се приеме, че такъв иск не
е предявен, а посочената от ищеца правна норма на чл. 59 ЗЗД съставлява
само предложена от ищеца и необвързваща съда правна квалификация на
източника на процесното вземане.
По основателността:
Безспорно е, че през 2015 г. между „К.“ АД и „И.***“ ООД, с настояща
фирма „А.Н.“, е бил сключен договор за наем на недвижим имот (част от
поземлен имот) с цел ползване от наемателя на статично рекламно
съоръжение за външна реклама. На 21.12.2018 г. във връзка с желанието на
ответника „Д.С.Д.И.“ АД да наеме същия имот е подписано споразумение
между собственика на имота „Г.М.Д. И.“ ЕООД, ищеца в качеството му на
наемодател и ответника и едновременно с това – договор за наем между
„Г.М.Д. И.“ ЕООД и „Д.С.Д.И.“ АД. Съгласно споразумението „К.“ АД се е
задължило да отправи предизвестие за прекратяване на договора за наем от
2015 г., а ответникът - да заплати на „К.“ АД „компенсация“ в размер на
разходите за заплащане на обезщетение за предсрочното прекратяване на
досегашния договор. Стойността на тази компенсация е определена от
страните чрез два компонента: определен – в размер на 40 000 лв. с включен
ДДС и платим в деня на подписване на споразумението (т. 2), и определяем –
в размер на разликата между платената вече компенсация и размера на
присъденото в полза на досегашния наемател обезщетение в по-голям размер
и разноски (т. 4). На същата дата ищецът е издал фактура № 824/2018 г. за
сумата от 40 000 лв. (от която 33 333,33 лв. – данъчна основа и 6 666,67 лв. –
ДДС), платена от ответника в деня на издаване на фактурата (в този смисъл е
признанието на ищеца, направено в исковата молба).
Безспорно е също, че в изпълнение на поетото със споразумението
задължение ищецът е отправил предизвестие за прекратяване на договора
за наем, получено от досегашния наемател „А.Н.“ ООД на 31.12.2018 г. В
отговор третото лице е изпратило писмо, с което е заявило, че следва да му
бъде заплатена неустойка в размер от 40 000 лв. за предсрочното
прекратяване съгласно чл. 7.4. от договора за наем вр. т. 3 от Анекс № 1/2018
г., и неустойка за извършеното междувременно разпореждане с правото на
3
собственост върху отдадения под наем имот без уведомяване на наемателя,
както и му бъде върнат предплатения наем в размер от 10 000 лв. с ДДС.
На 19.02.2019 г., между страните по първоначалното споразумение е
подписано ново споразумение, в т. 2 от което е удостоверено
изпълнението на задължението на ответника да заплати сумата от
40 000 лв. за покриване на разходите за предсрочно прекратяване на договора
за наем с третото лице, като е потвърдено задължението за заплащане на
разликата между платената сума и по-голямо присъдено обезщетение и
разноски в тридневен срок от представяне на влязло в сила решение.
Междувременно, през 2019 г., поради неплащане на дължимите му се
във връзка с прекратяване на договора за наем суми досегашният наемател е
подал две заявления по чл. 410 ГПК, по които са издадени заповеди съответно
за 10 000 лв. – авансово платения наем и за 16 000 лв. – част от неустойката за
предсрочно прекратяване, както и е заведено арбитражно дело, приключило с
решение от 26.10.2020 г., с което ищецът е осъден да заплати следните суми:
40 000 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване, 8 333 лв. – подлежащ на
връщане авансово платен наем, законна лихва върху главниците от
30.08.2019 г. и разноски в размер от 4 940 лв. За събиране на посочените суми
кредиторът е образувал изпълнително дело № 20208510402401, в рамките на
което съгласно издаденото от съдебния изпълнител удостоверение ищецът е
заплатил общо сумата от 72 216,73 лв., включваща главниците за
неустойка и предплатен наем в общ размер от 48 333 лв., законна лихва върху
тях, присъдените разноски в размер от 4 940 лв., разноски по изпълнителното
дело в размер от 5 366,50 лв., такси по ТТРЗЧСИ в размер от 5 560,11 лв. и
публични задължения в размер от 1 344,55 лв. След приспадане на стойността
на подлежащия на връщане наем и лихвата върху него (8 333 лв. и 1 150,42
лв.) и на стойността на публичните задължения (1 344,55 лв.) размерът на
платените от ищеца задължения за неустойка и лихва върху неустойката,
ведно с всички съдебни разноски и разноски в изпълнението, възлиза на
61 388,76 лв.
Преди плащането ищецът е отправил до ответника покана да заплати
задълженията по сметка на съдебния изпълнител, което е отказано от
ответника с аргумент, че допълнително понесените разходи се дължат на
бездействието на ищеца своевременно да заплати неустойката, за която вече е
получил парични средства.
При тези факти е спорни са следните въпроси:
1). дължал ли е ответникът заплащане на сума, по-голяма от
първоначално платената (40 000 лв.), в частност - дължал ли е заплащане в
полза на третото лице на присъдената му в арбитражното производство лихва
върху неустойката и съдебни разноски, както и разноските по изпълнението;
2). отговорен ли е ответникът за направените от ищеца разноски по
своята съдебна защита срещу претенциите на третото лице.
Както беше посочено, ответникът е поел две свързани помежду си
задължения – задължението по т. 2 от споразумението от 21.12.2018 г. за
плащане на определена сума на ищеца и задължението по т. 4 от
споразумението, поето към ищеца, за плащане на определяема сума в полза на
трето лице. Свързаността на задълженията произтича от общия кредиторов
интерес, към чието удовлетворяване те са насочени, а именно – ищецът да
може да прекрати предсрочно договора за наем, с който е обвързан към
4
момента на сключване на споразумението, без да понесе финансовата тежест,
свързана с това прекратяване.
Горната цел очертава обема на поетите задължения, който впрочем
ясно може да бъде определен и от съдържанието на самите клаузи: сумата от
40 000 лв. е предназначена за заплащане на „обезщетение за предсрочно
прекратяване на договора с предходния наемател“; плащането, евентуално
дължимо по т. 4, е насочено отново към погасяване на обезщетение („щети“
според използвания израз), ако такова се дължи в по-голям размер от вече
платената по т. 2 сума и е присъдено в полза на третото лице. В последния
случай (и само тогава – с оглед мястото на уговорката в общия текст на т. 4)
ответникът следва да възстанови и разходите за заплащане на присъдените
съдебни разноски.
Следователно ответникът ще е изправна страна, ако е заплатил сумата
от 40 000 лв., както и всяка друга присъдена в полза на предходния наемател
на основание чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД сума, ведно с разноските във връзка с
това присъждане. И обратно – ако някоя от тези суми е останала
незаплатена от него и от това в тежест на ищеца са произтекли вреди,
ответникът ще е отговорен за тяхното обезщетяване.
От събраните писмени доказателства може да се заключи, че
задължението за сумата от 40 000 лв., поето по т. 2 от споразумението, е
изпълнено чрез плащане. Действително, за него ищецът е издал фактура, в
която е фактурирал данъчна основа в размер от 33 333,33 лв., а остатъкът от
6 666,67 лв. е фактуриран като дължим ДДС. Това обаче не би могло да се
отрази върху точното изпълнение от страна на ответника – същият е
извършил плащане както в уговорения в споразумението размер (където
страните са посочили, че се дължи сумата от „40 000 лв. с включен ДДС“),
така и в размера, посочен в издадената от самия ищец фактура. Нещо
повече, в сключеното на 19.02.2019 г. споразумение ищецът изрично е заявил,
че ответникът „добросъвестно е изплатил предварително уговорената
компенсация – разходи за заплащане на обезщетение за предсрочно
прекратяване на договор с предходния наемател в размер на 40 000 лв. с
включен ДДС“, като не е направено никакво възражение относно
действителното съдържание на уговорката по т. 2 от споразумението от
2018 г., вкл. относно непълния размер на извършеното плащане. Ако ищецът
зле е договорил вземането си по т. 2, без да съобрази разпоредбата на чл. 26,
ал. 2, изр. 2 ЗДДС, или ако е начислил върху него ДДС, без това да е било
дължимо (в случай че превеждането на средства за погасяване на неустоечния
дълг съставлява по смисъла на ЗДДС плащане на неустойка), последиците от
това и в двата случая не могат да се възложат в тежест на ответника и същият
да бъде задължен да извърши доплащане. Договорът има силата на закон
между страните и когато съглашението е било точно изпълнено според
неговото недвусмислено съдържание, а и когато изпълнението е било
определено като „добросъвестно“ от кредитора, не би било в съответствие с
добрата (търговска) практика след приемане на изпълнението да се поддържа
друго тълкуване на договора, водещо до възлагане на допълнителна тежест на
изпълнилата страна. Поради изложеното съдът счита, че ответникът не дължи
доплащане на сумата от 6 6667 лв., формирана според претенцията на ищеца
като разлика между дължимата сума за покриване на неустоечния дълг по
договора за наем с предходния наемател в размер от 40 000 лв. и данъчната
основа на издадената от ищеца фактура в размер от 33 333,33 лв.
5
Останалата част от претенцията включва обезщетение в размер на
заплатената от ищеца лихва за забава върху присъдената неустойка,
съдебни разноски (тези, на които ищецът е бил осъден, и тези, които сам е
понесъл в хода на арбитражното дело) и разноски в изпълнителното
производство (вж. уточнителни молби от 22.06.2022 г. и от 13.07.2022 г.),
като размерът на разноските не е ограничен до тези, свързани с иска за
неустойка, а обхваща всички разноски, т.е. и тези, които са направени във
връзка с вземането за връщането на предплатения наем.
За всички тези вземания е характерно, че те произтичат от
забавеното изпълнение – ищецът е бил в забава спрямо предходния наемател
за плащане на неустойка за предсрочното прекратяване на договора и за
връщане на частта от предплатения наем, която съответства на времето от
прекратяването до края на предплатения период. Нито едно от тези вземания
обаче няма характер на такова по т. 4 от споразумението – нито е
присъдено обезщетение за вреди, непокриващи се от неустойката, нито във
връзка с присъждането на такова обезщетение са присъдени и съдебните
разноски.
Въз основа на изложеното може да се заключи, че ответникът е бил
изправна страна по споразумението и поради това не може да бъде отговорен
за допълнително извършените от ищеца разходи във връзка с прекратяване на
предходния договор за наем. Именно изправността на ищеца води до
ирелевантност на всички възражения на страните, насочени към приложение
на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ЗЗД, тъй като тази разпоредба би била
приложима, ако се приеме, че ответникът не е изпълнил някое свое договорно
задължение, но произтеклите от това вреди са могли да бъдат избегнати от
кредитора.
Въпреки това, за пълнота съдът намира за необходимо да посочи, че
възникването на задължението за лихва върху неустойката и за част от
разноските (съответни на присъдената неустойка) се дължи на бездействието
на ищеца да погаси своевременно неустоечния дълг, за чието плащане
ответникът е предоставил средства (възражението за неоказано съдействие от
кредитора на ищеца, изразяващо се в непредоставяне на банкова сметка, би
било неоснователно с оглед съществуващата разпоредба на чл. 97, ал. 1, изр. 2
ЗЗД). Същевременно, друга част от разноските (съдебни и в
изпълнителното производство) е присъдена за защита по иска за връщане
на предплатения наем (съединен с иска за неустойка, съответно предмет на
общо принудително изпълнение с вземането за неустойка) и поради това не
би могла въобще да бъде вменена в тежест на ответника, тъй като последният
не е поемал задължение за стойността на наема. Във всяка една от
разпоредбите на споразумението страните използват израза „обезщетение“,
„неустойки“, „щети“, а задължението за връщане на предплатената наемна
цена няма обезщетителен характер, произтича от забраната за неоснователно
обогатяване и в частност от разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Освен че
не отговаря на определението за „обезщетение“, това задължение, ако беше
погасено от ответника, щеше да доведе до обогатяване на ищеца, който за
един и същ период би получил наемна цена от две лица – от стария наемател
(комуто тя ще бъде върната от ответника, а ищецът ще я задържи) и от новия
наемател (който за същия период е предплатил своето наемно задължение).
Ето защо дори такова задължение да беше поето, то би било нищожно поради
противоречие с добрите нрави, съответно неизпълнението му не би довело
6
до ангажиране на договорната отговорност на ответника за заплащане
на съдебните разноски, свързани с това задължение.
Въз основа на изложеното може да се заключи, че ответникът е бил
изправна страна по споразумението, като е изпълнил задължението по т. 2 от
него, така както то е било уговорено, а задължение за плащане по т. 4 не е
възникнало, тъй като в полза на предходния наемател не са били присъдени
обезщетения по чл. 92, ал. 1, изр. 2 ТЗ, нито са направени разноски за съдебно
присъждане на такива обезщетения. Доколкото с тези вземания се изчерпва
поетото от ответника задължение да плати в полза на третото лице, то всички
други разходи, понесени от ищеца във връзка с прекратяване на договора за
наем, следва да останат за негова сметка.
При тези мотиви предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
Ищецът следва да заплати на ответника разноски за адвокат в размер от
4001,32 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „К.“ АД, ЕИК *******, срещу „Д.С.Д.И.“ АД,
ЕИК *******, иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД за
сумата от 33 490,43 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на
произтичащо от споразумение от 19.02.2019 г. задължение за обезщетяване на
трето лице за вреди от предсрочно прекратяване на договор за наем.
ОСЪЖДА „К.“ АД, ЕИК *******, да заплати на „Д.С.Д.И.“ АД, ЕИК
*******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 4 001,32 лв. разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Апелативен съд – гр. София в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
7