Р Е Ш
Е Н И Е №
гр. Сливен, 31.01.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл.с.СИЛВИЯ
АЛЕКСИЕВА
при секретаря Радост
Гърдева, като разгледа докладваното от съдия Алексиева в.гр.д. № 584 по описа
за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 317, вр. с 310 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба на Р.Й.К., ЕГН **********,*** – ответник в първоинстанционното
производство, против Решение № 1300/08.11.2018 г. по гр.д.№ 4094/2018 г.
на Сливенски районен съд, с което Р.Й.К.
е осъден да заплаща на Д.-К.Р.К. с ЕГН ********** ***, ежемесечна издръжка в
размер на 200 лв., считано от 13.08.2018 г. до завършване на средното й
образование, ведно със законовата лихва за всяка закъсняла месечна вноска до
окончателното й изплащане, като искът до пълния му размер от 300 лв. е
отхвърлен като неоснователен, както и същият е осъден да заплати 88 лв.
държавна такса по сметка на СлРС и 166,67 лв. адвокатски хонорар на Д.-К.Р.К.,
съразмерни с уважената част от иска.
Решението се обжалва само в
осъдителната му част, като неправилно и постановено при неспазване на
процесуалния и материалния закон.
Въззивникът – ответник по
иска по чл. 144 от СК в първоинстанционното производство, основава твърденията
си за порочност на постановения от СлРС акт на следното: Сочи се, че съдът не е
съобразил че оставя въззивника с доход от по-малко от 100 лв. месечно, с които
следва да издържа и другото си дете, което било малолетно. Аргументира се, че
родителят не получава достатъчни доходи за заплащане на издръжка и нейното
поемане представлява особена трудност за него, което изключвало дължимостта й.
Цитира се съдебна практика. Изтъква се неправилна оценка на доказателство, а
именно реализиран от въззивника доход през 2015 г. чрез дружество, в чието
ръководство той участва, както и непроизнасяне по направено от него възражение
за недължимост на издръжката направено с отговора на исковата молба.
В
законоустановения срок от въззиваемата страна е постъпил отговор на въззивната
жалба, с който ищцата в първоинстанционното производство – Д.-К.Р.К., ЕГН **********
***, чрез пълномощника си, оспорва
въззивната жалба. Твърди се, че наведените аргументите са неоснователни, тъй
като издръжката била дължима и доходите на въззивника били достатъчни. Моли
въззивния съд да остави жалбата без уважение и да потвърди решението на СлРС.
Претендира разноски за тази инстанция.
Във въззивната инстанция не
бяха направени искания за събиране на нови доказателства
В с.з., въззивникът Р.Й.К.,
редовно призован, се явява лично, като поддържа подадената жалба и моли за
уважаването й. На първо място посочва, че първоинстанционния съд е разпределеил
погрешно доказателствената тежест, като самият той е доказал, че няма доходи
достатъчни за издръжка на пълнолетната си дъщеря, а тя не е доказала че няма
доход и не може да се издържа сама. Посочва, че издръжката на пълнолетно дете
не се дължи безусловно и че малолетното дете се ползва с предимство пред
пълнолетния учащ. Позовава се на съдебна практика. Навежда възражение за
недължимост на издръжката поради системно оклеветяване, за което били събрани
доказателства.
Въззиваемата страна Д.-К.Р.К., редовно призована в съдебно
заседание не се явява, а се представлява от адвокат, която оспорва въззивната
жалба като неоснователна. Намира атакуваното решение за правилно и
законосъобразно и моли съда да го потвърди. Изтъква, че решението е в унисон с
посочената в него съдебна практика. Коментира се, че посочените от въззивника
съдебни решения са постановени при различни фактически обстоятелства.
Въззивният
съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт съд.
Съдът извърши служебна проверка
на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното
съдебно решение е валидно а с оглед обхвата на обжалването
– и допустимо в обжалваната част.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната
от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в
мотивите на решението, е в голямата си част правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА
своята към нея, като следва да я уточни и допълни със следното:
От представените справки за
социално осигуряване на лицето Р.Й.К. за 2017 и 2018 г., е видно че същият се
осигурява на две основания, а именно: Трудов договор в Професионална гимназия
по икономика Проф. Димитър Табаков“ и Паралел проект ЕООД. Осигурителният доход
на лицето в Професионалната гимназия варира за 2018 г. от 552,36 лв. до 692,78
лв., а за Паралел проект ЕООД същият е в размер на минималната работна заплата.
От Годишна данъчна декларация
за финансовата 2017 г. на Паралел Проект ЕООД е видно, че дружеството извършва
дейност, което не се отрича и от самия въззивник.
От представеното
допълнително споразумение № РД 07-109/09.10.2017 г. към трудов договор № РД
07-12/14.04.2017 г. е видно, че месечното възнаграждение на въззивника е определено на
531,36 лв., а от допълнителното споразумение от 31.08.2018 г. е видно че възнаграждението
остава същото за настоящата година, но трудовият договор е трансформиран в
срочен такъв, чийто срок изтича на 31.08.2019 г.
Въззивният съд счита че следва
допълнително да анализира гласните доказателствени средства, като отчита
близостта на двете свидетелки със страните. Свид. З.Ф.Е.е леля на ищцата и въпреки
че се оценяват в светлината на чл. 172 от ГПК, съдът кредитира нейните
показания доколкото същите кореспондират с писмените доказателства по делото.
Съдът намира, че същата добросъвестно е изложила фактите, които лично е
възприела, тъй като липсва абсолютната категоричност характерна за повлияните
свидетели относно обстоятелства релевантни към предмета на доказване, а именно
по въпроса дали лицето работи. От нейните показания може да се приеме за
доказано, че ищцата учи в редовна форма на обучение и има високи разходи за
издръжка, както и че не ев добри отношения с баща си.
Съдът не кредитира
показанията на свид. М.Р. в частта относно липсата на дейност на фирмата на
въззивника от „доста време“, тъй като същото не кореспондира с доказателствата
по делото и твърденията на въззивника. От Данъчната декларация на дружеството е
видно, че действително свид. Радева е счетоводител на фирмата или поне извършва
счетоводни услуги за дружеството. Същата е попълнила приходи, разходи и печалба
за 2017 г. в размер на 606 лв., което не е липса на дейност, а свидетелства за
развиване на такава. Дори самият въззивник пред съда заявява, че не е спряна
дейността на предприятието, тъй като има дълг. Поради тези противоречия
показанията на свидетелката в тази им част остават изолирани и не следва да се
кредитира с доверие, а да се преценят като такива обслужващи тезата на К., чиято
сестра е свидетелката. Навеждат се твърдения от свидетелката, че неочаквано за
бащата, детето е изведено от РБългария, като те противоречат на установения в
държавата правов ред, а именно да се дава писмено съгласие от бащата за
извеждане на непълнолетно дете в чужбина, което отново разколебава
достоверността на изнесеното от свидетелката.
Фактите, които свидетелката изнася по отношение на работата на
въззиваемата в китайски ресторант остават изолирани и впечатленията за тях са
опосредени, тъй като разказите за това са пресъздадени от трето лице, което
допълнително разкъсва връзката с релевантния факт, а именно реализира ли доходи
К.. Съдът кредитира показанията на Радева в частта, в която същата
свидетелства, че е съдействала на семейството на брат си да се преместят в
наследствена къща в с. М. Чочовен, тъй като тази информация съвпада с
изнесеното от самия въззивник в отговора на исковата молба. Поради това не следва
да се обсъжда представения договор за наем от 30.06.2016 г., тъй като същият
представлява неотносимо доказателство към настоящия спор.
Въз основа на установеното
от фактическа страна, настоящия състав на СлОС достига до следните правни
изводи, относно
дължимостта на издръжката на пълнолетното дете Д.-К.Р.К.:
Според чл.144 от Семейния
кодекс издръжка на навършили пълнолетие деца, които не могат да се издържат от
доходите си или от използване на имуществото, ако учат, се дължи само ако не
съставлява особено затруднение за родителите. Пълна безусловност на
задължението в случая не е налице - трябва да се установи, че детето продължава
да учи редовно в средно или висше учебно заведение, че то не може да се издържа
от доходите си или от използването на имуществото си, както и даването на
издръжката не трябва да създава особени затруднения за родителя. Това означава,
че родителят трябва да притежава средства над собствената си необходима
издръжка, които да му позволяват без особено затруднение да отделя средства и
за издръжка на пълнолетното си учащо дете. Преценката за това е винаги
конкретна и зависи от имуществото, от доходите, квалификацията, семейното
положение, здравословното състояние и начина на живот на задълженото лице, както
е посочено ППВС № 5/70 г.
Поради това следва да се
отбележи, че съдът правилно е квалифицирал иска и е разпределил
доказателствената тежест. Неоснователно е възражението на въззивника, че е в
тежест на ищцата да докаже факта на липсата на трудово правоотношение.
Отрицателните факти в гражданското право се доказват от положителните такива
оставили следи в действителността или респ. при пълно доказване от насрещната
страна на положителен факт, изключващ наличието на отрицателния. Следва да се
отбележи, че ответникът в първоинстанционното производство не е провел успешно
доказване на факта, че ищцата има доходи или имущество, от които да се издържа.
От писмените доказателства и от
гласните, такива следва че пълнолетното дете на ответника, учи в редовна форма
на обучение, което по скоро подкрепя твърдението, че същата не реализира доход
от трудова дейност. Не се наведоха доказателства за наличие на имущество, от
което същата може да се издържа.
На първо място от обстоятелствата приети за
доказани по делото може да се направи извод, че Д. –К. изпълва условията на
закона, които и позволяват да изисква заплащането на издръжка от своя баща. На
първо място същата е навършила пълнолетие на 17.06.2017 г. и към настоящия
момент не е навършила двадесет години. Учи в редовна форма на обучение и не се
доказа да има собствени доходи или
имущество, от което да се издържа.
Според житейската логика и
твърденията на ищцата потвърдени от свидетелката Енчева. издръжката на лицето в
Норвегия възлиза на повече от 700 лв. месечно. По-голямата част от издръжката
се пада на майката на ищцата на първо място, тъй като същата реализира доход в
Норвегия и е избрала именно тази държава да отгледа и двете си деца. Видимо от
гласните доказателства същата е подпомагана и от бащата на второто й дете.
Поради това съдът счита че справедливият размер, който трябва да се възложи в
тежест на бащата е 200 лв., доколкото той също е отговорен за образованието и
реализация на дъщеря си и към която, въпреки че не живее с него и не е в добри
отношения, следва да изпълни бащиния си дълг.
За да бъде уважен искът по
чл. 144 от СК, обаче е необходимо да се изследва въпросът дали плащането на
издръжка би създало особени затруднения на бащата. Като това следва да се
прецени в светлината на неговото имущество, задължения и доходи.
Доказателствата по делото сочат, че въззивникът дължи издръжка на малолетното
си дете, което безспорно е с предимство пред пълнолетното. Същата обаче следва
да бъде поделена със съпругата му и майка на малолетното, както и разходите по
домакинството, като самият той признава, че домакинството му е тричленно и няма
друго дете, за което да дължи издръжка. От официалните данни на НСИ за третото
тримесечие на 2018 г. (най-скорошното) издръжката на домакинство за 3 месеца се
равнява на 3 387.14 лв, което на месец е близо 1130 лв. Съдът счита, че това е
абсолютен минимум на съществуване, затова средномесечната издръжка на тричленно
домакинство следва да се определи на 1600 лв. месечно и същата бъде поделена
между двамата работоспособни възрастни, във връзка с това следва да се приеме,
че К. е задължен да осигурява за новото си семейство по минимум 800 лв.
месечно.
Видно от годишната данъчна
декларация на Паралел Проект ЕООД и справката за социално осигуряване на К.,
едноличното дружество, което същият притежава и управлява - извършва дейност.
Отрицателният факт на липсата на доход от дружеството следваше да бъде доказан
с оставящите следи в действителността положителни факти, а именно
– липсата на осигурителен доход от този стопански субект, липсата на дейност
или печалба, удостоверение за липса на доходи (каквото е представено по делото
на СлОС, чието решение се цитира в жалбата). Тъй като това не е било сторено, а
напротив беше опровергано от цитираните доказателства, съдът приема, че лицето
реализира доход и от този субект. Тъй като ищцата не е доказала размер на дохода по-висок от минималния за страната, то
съдът следва да приеме, че от юридическото лице се реализират доходи в размер
на минималната работна заплата равна на осигурителния доход. Т.е. за 2018 г.
същият е получавал 510 лв. от Паралел Проект ЕООД и 531,36 лв. от
Професионалната гимназия по икономика Проф. Димитър Табаков“, което общо
възлиза на 1061,36 лв.
Като се има предвид и
определената издръжка на семейство, която К. следва да осигури става ясно, че
200 лв. не биха представлявали особени затруднения за него.
По направеното възражение за недължимост на
издръжката, съдът намира следното: Съгласно чл. 151, ал. 1 СК не може да търси
издръжка лице, което се е провинило тежко срещу онзи, който дължи издръжката,
срещу негов съпруг, низходящ или възходящ. Понятието „тежко провинение"
няма легална дефиниция в закона. Дали е налице провинение и дали то е
достатъчно тежко, за да погаси правото на издръжка, зависи от конкретния
случай. Не е необходимо да се касае до престъпление, а до силно морално укоримо
поведение на нуждаещия се от издръжка, което прави нейното получаване противно
на морала. Провинението е винаги умишлено деяние и дали е налице и дали е тежко,
се преценява във всеки конкретен случай, като се имат предвид и личността на
задълженото за издръжка лице и на оправомощеното да я получава. Във всички
случаи провинението трябва да е тежко, като този белег се преценява въз основа
на моралните критерии, с оглед адекватността и тежестта на санкционирането -
изгубване на издръжката. По делото стана ясно, че отношенията между бащата и
дъщерята търсеща издръжка са влошени, но това не може да обуслови такова тежко
провинение, водещо до неплащане на издръжка. Упражняването на законовото право
да се търси издръжката по съдебен ред или чрез органите на полицията, каквото
на практика представлява подаването на жалба за неплащане на издръжка, не
следва да се приравнява на тежко провинение, както и обжалването на решението
за заплащането на такава, поради личното виждане на задълженото лице, че не
дължи същата. Това са законово регламентирани права, чието упражняване не
следва да се тълкува като неморално. Въззивникът се позовава на приключило
наказателно производство срещу него с прекратяването му поради недоказаност.
Посоченото постановление не доказва извършването на умишлено морално укоримо
злодеяние от страна на 17 годишната тогава К.. Наведените от него твърдения за
„оклеветява“не остават недоказани.
Съдът съобрази, че трудовият
договор на ответника е срочен и изтича през август 2019 г. Същият обаче не би
изпаднал в невъзможност да заплаща издръжката, тъй като такава не би била
дължима, тъй като въззиваемата навършва 20 г. на 17.06.2019 г. и следователно от
тази дата издръжка не й се дължи.
Първоинстанционното решение,
в отхвърлителната част не е обжалвано и като такова е влязло в сила.
Въззиваемата страна е
претендирала разноски пред въззивната инстанция. С оглед изхода на процеса
такива следва да се възложат в тежест на въззивника, но тъй като страната не
доказва извършването на такива, не следва да й се присъждат.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1300/08.11.2018 г. по гр.д.№
4094/2018 г. на Сливенски районен съд в
обжалваната част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.