№ 15522
гр. София, 14.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20241110151748 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Производството е образувано по искова молба, подадена от В. С. А., чрез адв. .,
срещу „..“ ЕООД, с която е предявен частичен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД за сумата от 50 лева, като частична претенция от 1607,63 лева, представляваща
получена без основание от ответника сума по договор за кредит № L.. г., ведно със
законната лихва от датата на предявяване на исковата претенция – 30.08.2024 г. до
изплащането.
В исковата молба се излага, че между страните бил сключен договор за кредит
№ L.. г., по силата на който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 2500
лева, чието връщане било уговорено да бъде с тридесет на брой равни месечни
погасителни вноски, при годишен лихвен процент в размер на 22% и ГПР 50%. В
раздел „Основни положения“ от договора било предвидено, че кредитополучателят
дължи еднократна такса за разглеждане в размер на 758,71 лв., разсрочена за
изплащане с погасителните вноски по кредита. За погасяване на задълженията по
процесния договор за кредит, в периода от 06.12.2022 г. до 11.07.2024 г., ищецът
изплатил в полза на кредитодателя сумата от 4107,63 лв.
Ищецът твърди, че клаузата от договора, предвиждаща заплащането на такса за
разглеждане е нищожна. Излага доводи относно недействителността на процесния
договор за потребителски кредит, доколкото не били спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1 ЗПК. Сочи, че уговорената такса за разглеждане била в противоречие с
изискванията на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и че същата не била съобразена при
формиране на ГПР по кредита, което имало за цел заобикаляне на изискванията на чл.
19, ал. 4 ГПК. Твърди, че ГЛП и ГПР по кредита били посочени единствено като
абсолютни стойности, при липсата на яснота относно механизма на формирането им.
Поддържа, че отбелязаният в договора ГПР по кредита не отразявал действително
приложимия, което обуславяло наличието на „заблуждаваща търговска практика“ по
1
смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Твърди нищожността на договора и с оглед
неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК. Излага съображения, с оглед
които счита, че уговорената такса за разглеждане е нищожна поради противоречието й
с добрите нрави, както и поради неравноправния й характер.
Поддържа, че договорът е нищожен, като с оглед специалната разпоредба на чл.
23 ЗПК дължи връщането само на чистата стойност на кредита, без да дължи лихва и
други разходи, поради което предявява иск да му бъде върната сумата от 50 лв. -
частична претенция от общо дължимото вземане в размер на 1607,63 лв.,
представляващо разликата между главницата по договора и заплатената без основание
сума по кредита, ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба до
окончателното изплащане на дълга. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез юрк. ., е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва правния интерес на ищеца от търсената защита. Потвърждава
наличието на сключен с ищеца договор за кредит, при посочените в исковата молба
параметри. Оспорва твърденията на ищеца относно недействителността на процесния
договор за кредит. Счита, че уговорената такса за разглеждане представлява част от
преддоговорните отношения между страните, поради което не противоречи на
изискванията на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Твърди, че дължимата такса е взета предвид
при определяне на ГПР по кредита, както и че същият е в съответствие със
законоустановените граници. Излага доводи, че клаузата относно таксата за
разглеждане е индивидуално уговорена. Моли съда да остави без разглеждане
предявения иск като недопустим, евентуално да го отхвърли като неоснователен.
Претендира разноски. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на
страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от
ГПК, приема за установено следното:
Като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните
са отделени следните обстоятелства: сключен договор за кредит № L.. г., по силата на
който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 2500 лева, при уговорени
годишен лихвен процент в размер на 22% и ГПР от 50%, както и задължение за
заплащане на такса за разглеждане в размер на 758,71 лв., разсрочена за изплащане с
погасителните вноски по кредита. Същите се установява и от представените по делото
доказателства – договор за кредит № L.. г., Приложение №1 към същия и погасителен
план. Установява се от представените платежни нареждания на лист 20-39 от делото,
че ищецът е заплатил по процесния договор сума в общ размер на 4107,63 лева.
Съдът намира, че клаузата от сключения между страните договор,
предвиждаща заплащане на такса за разглеждане в размер на 758,71 лева е
нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 2
ЗПК изрично забранява на кредитора да събира от потребителя такси за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, какъвто именно е
характерът посочената такса, поради което и на това основание уговорката се
явява нищожна.
2
На следващо място посочената такса несъмнено се явява разход по
кредита и е следвало да бъдат включени в ГПР, същата е в размер почти равен
на дължимата по договора възнаградителна лихва за целия му срок. Като не е
сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно реалните
разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК. Така уговорената такса по същество има за цел да увеличи
размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели
заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Отделно от това, посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не
е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР,
противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставена от разпоредбата на
чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази пар. 2 от
ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/ 48/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г относно
договорите за потребителските кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на
законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане
целите на цитираната Директива 2008/48/ ЕО. Съгласно Съображение 19 от
Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
3
решения при пълно знание на фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да
вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна
прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази
информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите,
приложим за кредита и определен по еднакъв начин навсякъде в Общността. В
тази насока и в Съображение 24 от същата Директива е посочено, че е
необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация преди
да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на
кредита участва кредитен посредник, или не. Според Съображение 31 от
Директивата за да се даде възможност на потребителя да познава своите права
и задължения по договора за кредит, този договор следва да съдържа цялата
информация по ясен и кратък начин. С оглед цитираните цели на Директивата
следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК ще е налице не само, когато в
договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и
ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посочения в договора ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднакво
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като потребителят се явява
реално лишен от възможността за преценка относно действителния
размер на ГПР, което право Директивата и ЗПК целят да му признаят и
гарантират. Както бе посочено по-горе, в настоящия случай е налице
посочване само на цифровата величина на ГПР (50%), която не обезпечава
получаването на каквато и да информация относно вида, размера и
компонентите, включени в годишния процент на разходите. С оглед на това не
може да се приеме за основателно становището на ищеца за липса на
противоречие с императивната разпоредба на чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по
смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди заемателя относно цената
и икономическите последици от сключването му. Същевременно, посочването
4
на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по
смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост.
С оглед всичко изложено по-горе, съдът приема, че не са спазени
посочените изисквания на ЗПК, поради което договорът за паричен заем е
недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при
констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане
основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23
ЗПК, ответникът дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и
лихви (вкл. Договорна лихва и лихва за забава) или други разходи. С оглед
всичко изложено, на връщане подлежи само чистата стойност на заема –
сумата от 2500 лв.
С оглед представените доказателства за извършено плащане от ищеца на
сума в общ размер от 4107,63 лева по процесния договор, то предявеният
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на платена
сума при начална липса на основание въз основа на нищожен договор, се
явава основателна до пълния предявен размер от 1607,63 лева.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в
размер на 50 лева за заплатена държавна такса.
Пълномощникът на ищеца адв. Преслав . е направил искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена на ищеца
безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.2 от ГПК. Видно от
представения по делото договор за правна защита и съдействие адв. . е
предоставил на ищеца безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от
ЗА. В такива случаи съдът осъжда другата страна да заплати
възнаграждението на съответния адвокат, чиито размер определя съобразно
фактическата и правна сложност на делото. В настоящия случай се касае за
5
иск, чиито предмет е връщане на суми по нищожен потребителски кредит.
Формирана е значителна непротиворечива практика по спорните въпроси,
съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи по искове, чиито
предмет са вземания по договори за потребителски кредит, в производството
са събрани само писмени доказателства в неголям обем, проведено е едно
открито съдебно заседание, в което не се е явил лично представител на никоя
от страните. Поради изложеното съдът намира, че следва да се присъди
адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева при съобразяване на
актуалната практика на СЕС (решение на Съда на Европейския съюз /първи
състав/ от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 по
преюдициално запитване от български съд относно адвокатските
възнаграждения, с което е прието, че съдът не е обвързан от минималните
прагове на възнагражденията, приети от съсловната организация на
адвокатите с Наредба и може да определи разноски за възнаграждение под
приетия минимум и Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на СЕС),
която е в подкрепа на изложените от съда мотиви при определяне на
възнаграждението на процесуалния представител на ищеца.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „..“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. ..., ДА ЗАПЛАТИ на В. С. А., ЕГН **********, с адрес гр. София,
..., сумата от 1607,63 лева на основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
представляваща недължимо платена сума въз основа на нищожен договор за
кредит № L..г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба 30.08.2024г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „..“ ЕООД, ЕИК .., да
заплати на В. С. А., ЕГН **********, разноски по делото в размер на 50 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. „..“ ЕООД, ЕИК .., да
заплати на адвокат Преслав Светославов ., вписан в САК, БУЛСТАТ ..., сумата
в размер на 200 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставена на ищеца В. С. А. безплатна правна помощ в настоящото
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
6
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7