Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 04.04.2019 г.
В И МЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на втори април през две хиляди и деветнадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Хипсиме Мъгърдичян
мл.с. Пламен Генев
при секретаря К.Лозева, като разгледа докладваното от съдия Симеонова в.гр.дело
№ 16208 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 30.08.2018 г. по гр.д. № 70762/17 г.,
СРС, ГО, 154 с-в е отхвърлил предявения от А.Х.П., ЕГН **********, К.А.П., ЕГН ********** и Х.А.П., ЕГН **********
с адрес ***, чрез адвокат Т. срещу А.Х.П.-Т., ЕГН ********** с адрес *** иск с
правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на сумата от 25 500 лв.,
представляваща обезщетение за лишаване от възможността да ползват собствените
си 4/6 идеални части от съсобствен недвижим имот - магазин, находящ се в
сградата на етажната собственост на бул. „******, с площ 27 кв. м. за периода
от 01.08.2013 г. до 31.12.2014 г. Осъдил е А.Х.П., ЕГН **********, К.А.П., ЕГН ********** и Х.А.П.,
ЕГН ********** с адрес *** да заплатят
на А.Х.П.-Т., ЕГН ********** с адрес ***, сумата 1300 лева, представляващи разноски в производство на основание
чл. 78, ал.З ГПК.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба А.Х.П., ЕГН **********, К.А.П.,
ЕГН ********** и Х.А.П., ЕГН **********, чрез пълномощника адвокат Л.Т.,*** с мотиви, изложени в нея. Същите твърдят, че
ответницата отдавна ползва самостоятелно процесния съсобствен имот и им пречи
да го ползват реално. Ето защо са подали искова молба от 29.07. 2013 г. по
описа на СРС, 30 състав, на основание чл.32,
ал.2 от ЗС с искане да ползват реално имота в рамките на тяхното право на
собственост, чрез повременно разпределение на това ползване, по която е било
образувано гр.д. № 31894. Сочат, че съдът правилно е отразил, че ищците са
искали да ползват имота, но са били лишени от тази възможност, като
претендират, че са искали това ползване с депозиране на исковата молба по гр.д.
№ 31 894/13 г., която е било оспорена в писмения отговор на ответницата. Същевременно
съдът заявява, че „по делото не се представиха писмени доказателства, че до ответницата
е отправено писмено искане от страна на ищците да ползват процесния имот, с
оглед на което предявеният иск се явява неоснователен.“ Ето защо, решението е
противоречиво, като то е и в противоречие със задължителните указания, дадени с ТР № 7 на ОСГК на ВКС,
които в обжалваното решението според въззивника, са цитирани хаотично. Ето защо
моли съда да постанови решение, с което да отмени процесното и да уважи
исковите претенции. Не претендира разноски.
Въззиваемата
А.Х.П.-Т., ЕГН ********** с адрес ***, чрез пълномощника
по делото адвокатМ.А., със съдебен адрес:*** оспорва въззивната жалба,
като неоснователна. Претендира присъждане на разноски.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по
същество неоснователна, поради следното:
Предявен е иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС.
Ищците А.Х.П., К.А.П. и Х.А.П.
твърдят, че са собственици на част от недвижим имот, а именно магазин, находящ
се в гр.София, бул.“******, ет.*, като ищецът А.Х.П. притежава 2/6 идеални
части от него, К.А.П. и Х.А.П. - по 1/6, а ответника - 2/ 6. Твърдят, че имотът
се е ползвал от ответницата, за което тя заплащала наем до края на 2012 г.,
когато престанала да плаща. От края на 2012 г. до датата на депозиране на
исковата молба са искали да ползват имота, но са били лишени от възможността да
го ползват, като сочат, че са претендирали това ползване с депозиране на искова
молба от 29.07.2013г. по гр.д. № 31894 по описа на СРС, 30 състав. Твърдят, че
за периода от 01.08.2013 г. до 31.12.2014 г. ответницата им дължи обезщетение на всеки един от ищците съобразно
ползваните от тях идеални части, както следва; на А.Х.П. - 12,750 лева, на К.А.П.
- 6 750 лв. и на Х.А.П. 6750 лв., ведно със законната лихва върху тази сума.
Ответницата А.Х.П.-Т.
оспорва предявения иск, като сочи, че ищците са живели в
САЩ и не са били препятствани да ползват имота. Твърди, че не е налице писмено
поискване по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС. Оспорва размера на претендираното
обезщетение.
СГС констатира следното:
По делото е депозиран нот. акт от 22.02.1975 г. № 186, том IV, н. дело 3748/1975 г., с който нотариус Г.М.е
признал А.А. А., Х.Х.П. и А.Х.П. за собственици на процесния недвижим имот, а
именно магазин, находящ се в сградата на етажната собственост на бул. „******,
с площ 27 кв. м. От представеното удостоверение за наследници, издадено на
09.03.1994 г., се установява, че Х.Х. П. е починал на 22.12.1963 г. и е оставил
като наследници по закон А.А. А. - съпруга, А.Х.П. - син и А.Х.П. и В.Х.П. -
внуци. Според нот. акт за дарение на недвижим имот № 114, н. дело 11332/1994 г.
от 17.05.1994 г., А.А. А. е дарила на К.А.П.
и Х.А.П. по 1/2 ид.ч. от притежаваните от нея 2/6 ид.ч. или по 1/6 ид.ч от
процесния недвижим имот. Видно от депозирания по делото нот. акт № 121, том
VIII, дело 1768/1992 от 31.07.1992 г., А.Х.П.-Тосунидис е призната за собственик
по наследство на 1/6 от процесния недвижим имот и за собственик на основание
продажба на наследство на 1/6 от процесния имот или собственик на общо 2/6 от
имота. От приетата СТЕ се установява, че според действителната площ на
процесния имот, неговото местоположение и характер реалният месечен наем, който
би могъл да се получи е в размер на 1638 лева на месец или в размер на 27 846
лева за процесния период от 01.08.2013 г. до 13.12.2014 г.
По направените във въззивната жалба доводи
настоящата инстанция приема следното:
Съгласно чл.31 ал.1 от ЗС - съсобственикът може да си служи с общата вещ
съобразно предназначението, което тя е имала при възникването на
съсобствеността и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с
нея според правата им. Фактическият състав на
нормата на чл.31, ал.2 от ЗС съдържа доказване от ищците на следните обстоятелства:
1)между страните е съществувала
съсобственост върху имота през процесния период при посочените квоти; 2) че са
отправили до ответника писмена покана за плащане на обезщетение; 3) че през
процесния период ответникът е ползвал имота или е ползвал площ, по-голяма от
съответстващата на правата му в съсобствеността; както и 4) размерът на
пропуснатата полза след поканата. При установяване на тези обстоятелства в
тежест на ответника е да докаже, че е погасил претендираното вземане, респ. че
е предоставил достъп на ищците до съсобствения имот съобразно дела им от него. Ползващият съсобственик започва да пречи, когато друг съсобственик е
отправил искане да си служи с вещта, което е доведено да знанието на първия и
той не е отстъпил частта, съответстваща на дела на претендиращия или не му е
предоставил възможност да ползва общата вещ заедно с него. В тази хипотеза -
лишеният от възможността да ползва общата вещ според нейното предназначение и
според притежавания от него обем права съсобственик - има съгласно чл.31, ал.2
от ЗС право да получи обезщетение.
По делото е
безспорно, че ищците притежават заедно с ответницата в съсобственост процесния
недвижими имот, при квоти по 2/6 ич. за ищеца А.Х.П. и за ответницата А.Х.П.-Т. и по 1/6 ид.ч. за останалите двама ищци К.А.П. и Х.А.П..
Безспорно е и обстоятелството, че само ответницата А.Х.П.-Т. ползва процесния
магазин.
Спорно по делото се явява обстоятелството дали ищците са поканили
ответницата писмено да им заплаща
обезщетение към дата, предхождаща процесния период. Ищците твърдят, а и
представят писмени доказателства за това, че са
претендирали ползването на процесния магазин, като са депозирали искова молба
от 29.07.2013г. по гр.д. № 31894 по описа на СРС, 30 състав и според
тях, тази искова молба представлява и искане за обезщетение по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС. Както е
посочено в ТР 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, задължението за заплащане на
обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на
писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик.
Писменото поискване по чл.31, ал.2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на
обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и
съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл.81, ал.2 от ЗЗД и след получаването му
съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение и от този
момент започва да тече срокът на общата пет годишна погасителна давност. Веднъж
отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато
трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Трябва да се прави разграничение между различните искове, този по чл.32,
ал.2 от ЗС и чл.31, ал.2 ЗС. В решение № 72 от 15.07.2015 г. по гр.д. 553/15
г., ІІ ГО на ВКС, в решение №
164/11.07.2014 г. по гр.д. № 247/14 г., І г.о. на ВКС, на решение 104/08.04.2014 г. по гр.д. № 5821/13 г., І г.о. на ВКС и др., постановени по реда на чл.290 ГПК е прието, че когато липсва възможност да
се разпредели ползването на един съсобствен имот, който се ползва изцяло от
единия съсобственик, то за неползващия възниква правото на обезщетение. Това
право възниква и когато единият съсобственик ползва по-голям дял от имота в
сравнение с другия съсобственик. Това означава възможност за предявяване на
такъв иск в отделно производство или в това по чл.32, ал.2 от ЗС, но не и че
искането за присъждане на обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС се съдържа имплицитно в претенцията по чл.32, ал.2 от ЗС. Изводът е, че предявената претенция по чл.32, ал.2 от ЗС за разпределяне на
ползването не означава, че е предявена и претенция по чл.31, ал.2 от ЗС за
заплащане на обезщетение.
Предвид гореизложеното, настоящата инстанция също
намира, че ищците не са доказали твърденията си за отправена до ответницата писмена покана именно за плащане на
обезщетение за ползата, от която са били лишени, предхождаща процесния период,
поради което в тяхна полза не е възникнало претендираното парично вземане за
периода 01.08.2013 г.-31.12.2014 г. и това е достатъчно основание обосноваващо
неоснователността на иска.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. На основание
чл.271, ал.1, изр.1, І пр. ГПК, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода на спора
и предявената претенция въззивниците следва
да заплатят на въззиваемата направените от нея разноски по делото във вид на
адвокатско възнаграждение в размер на 1100 лв. Процесуалният представител на въззивниците/ищци не е
направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
въззиваемата /ответница.
Водим от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 30.08.2018 г. по гр.д.
№ 70762 /17 г. на СРС, ГО, 154 с-в.
ОСЪЖДА А.Х.П., ЕГН **********, К.А.П., ЕГН ********** и Х.А.П., ЕГН **********,
чрез пълномощника адвокат Л.Т.,*** да заплатят на А.Х.П.-Т., ЕГН ********** с адрес ***, чрез
пълномощника по делото адвокатМ.А., със съдебен адрес:*** направените от нея разноски по делото във вид на
адвокатско възнаграждение в размер на 1100 лв.
Решението е окончателно и
не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.