Р Е Ш Е Н И Е
№ 389 / 17.2.2020г.
гр. Перник, 17.02.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XI състав, в
открито съдебно заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Капка Станчева, като разгледа докладваното от съдия К.
Костадинова гр.д. № 4710 по описа на
съда за 2019 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 422 от ГПК.
Образувано е
по искова молба на „Профикредит България“, с ЕИК: *********, подадена чрез
процесуалния му представител – юрк. К А, срещу Д.И.М., с ЕГН: **********, с
която се иска да бъде признато за установено, че ответникът в качеството си на
солидарен длъжник дължи на ищеца сумата от 1390.03 лева, представляваща
неплатено парично задължение по Договор за потребителски кредит № ***, както и
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на ЗИПЗ до окончателното плащане на сумата. Претендират се и
направените по делото разноски.
В исковата
молба се твърди, че на 08.08.2016 г. между ищеца от една страна, и лицето В. Л.
Д., в качеството й на кредитополучател, и ответника Д.И.М. като солидарен
длъжник, от друга страна, е сключен Договор за потребителски кредит № ***.
Посочва се, че договорът е сключен при следните параметри – сума на кредита:
900 лева, срок на кредита 18 месеца, годишен процент на разходите /ГПР/ 49.88 %
и годишен лихвен процент /ГЛП/ 41.17 %. При тези параметри общото задължение по
кредита е в размер на 1221.12 лева. Посочва се обаче, че към договора е закупен
и пакет от допълнителни услуги на стойност 347.94 лева. Уточнява се, че общото
задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги е в размер на 1569.06
лева като ежемесечната вноска е в размер на 87.17 лева.
Поддържа се,
че както кредитополучателят, така и солидарно задълженото лице са били
запознати с параметрите на договора и са изразили съгласие за сключването му
при посочените условия.
На следващо
място се посочва, че длъжникът по договора е заплатил изцяло едва две от
погасителните вноски по същия, а частично една вноска, поради което
кредитодателят е упражнил правото си да обяви целия кредит за предсрочно
изискуем. Поддържа се, че уведомление за така обявената предсрочна изискуемост
е изпратено до ответника М. на 18.01.2017 г.
Уточнява се,
че от страна на задължените лица по договора за кредит е заплатена сума в общ
размер от 180.80 лева като с посоченото плащане същите са погасили 179.03 лева
от номинала на заема и 1.77 лева лихви за забава по кредита.
В тази
връзка се твърди, че незаплатена е останала сума в размер на 1390.03 лева.
Прави се изрично изявление, че ищецът не претендира сума в размер на 7.72 лева
- обезщетение за забава поради липса на правен интерес. С тези аргументи се иска искът за сумата от
1390.03 лева да бъде уважен в пълен размер.
С исковата
молба са представени Договор за потребителски кредит № ***, общи условия на
„Профи кредит България“ ЕООД, погасителен план към договора, преводно
нареждане, искане за отпускане на потребителски кредит, стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация, извлечение от сметка и уведомително
писмо.
В срока по чл. 131 от ГПК от страна
на ответника Д.И.М. е постъпил писмен отговор, в който предявеният иск се
оспорва изцяло. Излагат се подробни доводи, че главен длъжник по договора за
кредит е лицето В.Л.Д.. Посочва се, че същата има доходи, поради което ищецът
следва да търси вземанията си от нея. Уточнява се, че ответникът е в тежко
здравословно състояние, и има доходи в много по-малък размер в сравнение с
лицето В.Л.Д.. С тези аргументи се иска предявените искове да бъде
отхвърлени.
В съдебно
заседание, проведено на 27.01.2020 г., от процесуалният представител на ищеца е
постъпила писмена молба, с която изразява становище за неоснователност на
възраженията на ответника. Иска се исковите претенции да бъдат уважени.
Ответникът
Д.И.М. се
явява лично в съдебно заседание. Поддържа, че е в много тежко здравословно
състояние, за което представя медицинска документация. Обръща внимание, че има
доходи от около 180 лева, докато главния длъжник е с доходи от над 600 лева. По
тези съображения иска претенцията да бъде отхвърлена, доколкото дружеството
следва да си търси парите от главния длъжник.
Пернишкият районен съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема
за установено от фактическа страна следното:
От ищцовото дружество е депозирано заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу
ответника за вземането, което е предмет на настоящото производство. В тази
връзка по подаденото заявление районният съд е издал заповед № 7/02.01.2018 г.
по ч.гр.д. ***г. по описа на РС Перник. Последната е връчена на длъжника Д.И.М.,
който е депозирал възражение срещу същата. Заповедта е връчена и на другия
длъжник по договора за потребителски кредит – лицето В.Л.Д., което е признало
вземането по заповедта.
Страните не спорят, а и от представено по делото копие
от Договор за потребителски кредит № *** се установява, че на 08.08.2016 г.
между ищеца, от една страна, и ответника и лицето В.Л.Д. като солидарни
длъжници, от друга страна, е сключен договор за паричен заем при следните
параметри: сума на кредита: 900 лева, срок на кредита 18 месеца, ГПР 49.88 % и
ГЛП 41.17 %. При тези параметри общото задължение по кредита е в размер на
1221.12 лева. Към договора обаче е закупен и пакет от допълнителни услуги на
стойност 347.94 лева. В тази връзка общото задължение по кредита и по пакета от
допълнителни услуги е в размер на 1569.06 лева като ежемесечната вноска е в
размер на 87.17 лева.
По делото липсва спор, а и от представеното платежно
нареждане е видно, и че от страна на лицето В.Л.Д. – кредитополучател по
договора за кредит на 08.08.2016 г. е усвоена сумата в размер на 900 лева.
На следващо място страните не спорят, а и от
представеното извлечение от сметка се установява, и че от страна на ответника и
кредитополучателя са постъпили плащания в размер на 180.80 лева. Видно от
извлечението с посочената сума са погасени 79.88 лева от стойността на
главницата и 60.49 лева от стойността на лихвата – съгласно погасителния план.
От представени по делото уведомления до ответника и до
главния длъжник е видно, че ищецът е упражнил правото си да обяви вземанията по
договора за предсрочно изискуеми. Уведомленията са изпратени на 18.01.2017 г.,
но липсват данни същите да са достигнали до някое от лицата солидарни длъжници.
От представените по делото медицински документи се
установява и че ответникът е с влошено здравословно състояние.
Така установената фактическа обстановка налага
следните изводи от правна страна:
Искът
е с правно основание по чл. 240 от ЗЗД вр. с чл. 9 от Закона за потребителския
кредит /ЗПК/ вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД
вр. с чл. 124, ал. 1 вр. с чл. 415 от ГПК – за установяване вземането на ищеца към ответника по Договор за потребителски кредит № ***/08.08.2016
г, за което е издадена заповед № 7/02.01.2018
г. по ч.гр.д. ***г. на Пернишкия РС за изпълнение на
парично задължение по чл. 410
от ГПК.
Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника, който е депозирал в
срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК възражение срещу същата. Това е наложило даване
на указания за предявяване на иск в хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК. В
тази връзка предявеният установителен иск е допустим като целта му е издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК да влезе в сила
след установяване съществуването на вземането по съдебен ред в исково
производство.
Ответникът по настоящото производство има качеството потребител по смисъла
на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, доколкото е ФЛ и липсват
данни ползваната от него услуга да е предназначена за
извършване на търговска или професионална дейност.
Фактическият състав, от който възниква задължението на
потребителя за връщане на заема, включва кумулативното наличие на следните
елементи: действителен договор за потребителски кредит,
предоставяне на договорения заем и настъпване на
падежа на вземането за неговото
връщане.
От предмета на процесния
договор, страните и съдържанието на правата и задълженията, съдът
прави извода, че е налице
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Договорът е сключен в изискуемата се от чл. 10, ал. 1 от ЗПК писмена форма, а
съдържанието на неговите клаузи са изцяло съобразени със специалната уредба на този вид
договори, които са уредени
в чл. 11 от ЗПК.
В договора се съдържа информация за данните (име, адрес и
ЕГН) на кредитополучателя и на солидарния длъжник, срока на договора (18
месеца), падежите на всяка вноска (10-то число на съответния месец), брой на
вноските (24), сумата на кредита (900 лева), ГЛП (41,17 %), ГПР (49,88 %) и общата сума дължима от потребителя
(1569,06 лева – сбор от сумата по кредита, възнаградителна лихва и пакет
възнаграждение по пакет от допълнителни услуги), поради което същият отговоря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 5, 6, 7, 9 и 10 ЗПК.
Договорът е съобразен с чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК,
според която разпоредба следва да е налице погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Това е така, тъй като всяка вноска е в един и същи размер
от 87,17 лева, а техният брой и падеж е също посочен: 18 броя и 10-то число на
съответния месец, т. е. съдът приема, че спазена разпоредбата на чл. 11, т. 11
от ЗПК. В договора се съдържа разяснение
за правото на потребителя да получи информация за обстоятествата, съдържащи се
в чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, както и за правото на отказ по смисъла на чл. 11,
ал. 1, т. 20 от ЗПК.
Горното налага извод, че не са налице основанията за недействителност
на договора за кредит, съдържащи се в чл. 22 от ЗПК, вр., чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2
ЗПК.
Налице е настъпила изискуемост на кредита. Посоченият извод следва от
обстоятелството, че договорът е сключен на 08.08.2016 г. за срок от 18 месеца,
т. е. същият е изтекъл на 10.02.2018 г. От представените по делото уведомления
за предсрочна изискуемост не се установи същите да са достигнали до ответника
или до главния длъжник.
По делото се установи и частично плащане – в размер на общо 180.80 лева. С
посочената сума са погасени 79.88 лева от стойността на главницата и 60.49 лева
от стойността на лихвата – съгласно погасителния план. Погасени са и 38.66 лева
– стойност на пакет от допълнителни услуги.
Исковата претенция обаче съдът намира за основателна до сумата от 781.46
лева. За сумата от 608.57 лева, представляваща разликата до пълния предявен
размер от 1390.03 лева, претенцията следва да бъде отхвърлена като
неоснователна и недоказана.
Посоченият извод се обосновава на първо място с обстоятелството, че с
исковата молба е предявено едно единствено вземане в размер на 1390.03 лева,
което следва от формулировката в петитума на същата „…установите съществуване
на вземане…“ и „…представляваща неизплатено парично задължение по доовор…“. В
петитума на исковата молба не е изрично уточнено дали посочената сума от
1390.03 лева представлява главница, възнаградителна лихва или друго вземане по
договора за кредит. Предвид съдържанието на исковата молба и изложените в нея
твърдения обаче съдът намира, че според ищеца същата представлява главница по
процесния договор. Този извод следва от обстоятелството, че ищецът твърди, че
със сумата от 180.80 лева са погасени 179.03 лева от номинала по заема. В тази връзка доколкото общото задължение по
кредита е в размер на 1569.06 лева, а се претендират 1390.03 лева /или 1569.06
лева – 179.03 лева/, то съдът счита, че ищецът възприема целия размер на
задълженията по кредита от 1569.06 лева като главница по същия или за „номинал“
на заема, както е посочено в исковата молба.
Посочената логика ищецът е приложил и в заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, подадено по ч.гр.д. ***г. на Пернишкия
РС, където изрично е посочил, че вземането от 1390.03 лева е едно
вземане и същото представлява именно „главница“ по договора за кредит. Тази
сума като едно единно вземане съвпада с предмета на установителния иск по
настоящото исково производство, поради което и съдът е приел същият за
допустим.
Предвид наличните по делото факти и
доказателства обаче съдът счита, че дадената от ищеца правна квалификация на
вземането му за сумата от 1390.03 лева като вземане за „главница“ е неправилна.
Посоченият извод следва от обстоятелството, че видно от съдържанието на
договора за кредит и погасителния план към него, а и от изложените в исковата
молба параметри на сделката сумата от 1569.06 лева е формирана от няколко
отделни вземания: вземането за 900 лева – сума на кредита, вземането за 321.12
лева – стойност на възнаградителна лихва и вземането от 347.94 лева – стойност
на пакет от допълнителни услуги. Доколкото от доказателствата по делото се
установява, че размерът на отпуснатата в заем сума възлиза на 900 лева, то
съдът намира, че ищецът е доказал размер на главницата по договора за кредит до
сумата от 900 лева.
Останалите две вземания: 321.12 лева – стойност на възнаградителна лихва и
вземането от 347.94 лева – стойност на пакет от допълнителни услуги, по своята
правна същност не представляват главница, както смята ищецът, доколкото
понятието „главница“ изразява главното вземане по сделката, което в случая е
стойността на отпуснатата в заем сума. Посочените две вземания противно на
твърденията на ищеца не представляват главница, а изразяват – първото стойността
на възнаградителната лихва или т.нар. цена на ползването на заемната сума, а
второто стойността на допълнителни услуги, извън предоставянето на заемната
сума.
По тези съображения и доколкото със заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, а и с исковата молба, се претендира едно единствено вземане и това
е вземането за главницата по кредита, то съдът намира, че същото е в размер от
900 лева.
На следващо място съдът достигна до извода и че вземането от 347.94 лева –
стойност на пакет от допълнителни услуги поначало не се дължи от ответника.
Последният има качеството потребител, поради което се ползва от защитата срещу неравноправни клаузи,
уредена в ЗЗП, за наличието на които съдът следи служебно и без да е наведено
от страната подобно възражение. В този смисъл е и трайната съдебна практика, съгласно която съдът следва да следи служебно за съществуването
на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза
в потребителския договор и да се произнася, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора
са нищожни. В този смисъл е и практиката на Съда на ЕС по приложението на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Съобразно последната националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата.
От своя страна в разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП се съдържа
легално определение на понятието „неравнопрана клауза" в договор с потребител, съгласно което такава е всяка уговорка във вреда на същия, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като различните хипотези на неравноправни уговорки са
неизчерпателно изброени в 20 точки от посочения текст. Освен това според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, а съгласно ал. 2 – не са индивидуално уговорени клаузите, които
са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. В този
смисъл са и разрешенията, дадени в цитираната
Директива 93/13/ЕИО.
В конкретния случай, по делото не се
спори, че процесният договор за потребителски кредит е сключен при общи
условия, т. е. при предварително определени от ищеца договорни клаузи. Това е
видно и от самия договор, който представлява стандартизиран бланков формуляр,
чието съдържание е предварително изготвено, поради което настоящият
състав намира, че същият не е бил
предмет на предварително договаряне между страните и ответникът не е имал възможност да
влияе върху съдържанието му. Видно е
също, че в договора за потребителски кредит като съставна част е включен и съответен
избран и закупен пакет от
допълнителни услуги, за който ответникът дължи заплащане на възнаграждение в
размер на 347.94 лева.
На следващо
място съдът намира, че клаузите за заплащане на възнаграждение по допълнителния пакет
услуги противоречат на добрите нрави и на нормите на 10а, ал. 2 и ал. 4, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което обосновава извод за тяхната нищожност. Възнаграждението в размер
на 347.94 лева за
допълнителния пакет се явява прекомерно и не отговаря на изискванията на закона. Посоченият
извод следва на първо място от обстоятелството, че процесните услуги не са изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит,
каквото е изискването на императивните разпоредби на закона, като не е
формирана и цената за всяка от услугите по отделно. В тази
връзка следва да се отбележи, че съгласно
разпоредбата на чл. 10 а, ал. 4 от ЗПК, видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит, което в
случая не е направено. В
противоречие с императивното изискване на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК в процесния договор е определено общо възнаграждение за плащане за
различните видове допълнителни услуги, като наред с това заплащането на
възнаграждението от потребителя е уговорено да е предварително. Следователно,
то е дължимо само за „възможността
за предоставянето" на изброените в споразумението услуги и е без значение
дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на
сключения между страните договор. Подобно разрешение обаче противоречи на принципа за добросъвестност и справедливост при
договарянето, който изисква потребителят да заплаща такса за реалното ползване на определена услуга, а не за хипотетичното
ползване на такава, каквато е тезата на ищеца. По тези съображения настоящият
състав намира, че е налице неравноправна
клауза в договора за кредит, доколкото потребителят
се е задължил да заплати възнаграждение на кредитора за услуги, които не са му предоставени, поради което тази уговорка противоречи и на добрите нрави.
В тази връзка следва да се вземе
предвид, че според чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 10а, ал. 2 от ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая включените
във въпросния пакет т.нар. „допълнителни услуги“, представляват
именно услуги във връзка с усвояването и управлението на кредита, поради което и не може да се
приеме, че същите попадат в приложното поле на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК.
Регламентираните в последната норма допълнителни услуги са такива, които нямат
пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора. В настоящия
случай обаче посочените в т. 2, 3 и 4 от споразумението допълнителни услуги по
своята същност касаят изпълнението на задълженията на потребителя по договора /в този
смисъл Решение № по в.гр.д. № *** г. по описа на Пернишкия ОС е много други/.
С оглед гореизложеното доколкото съдът прие, че главницата по процесния
договор е в размер от 900 лева, но са заплатени суми в размер 179.03 лева, от
които 79.88 лева дружеството е отнесло за погасяване на главница, то остава
дължима главница в размер 820.12 лева. От тази сума обаче следва да бъде
приспадната и сумата от 38.66 лева /2х19.33 лева/, които ответното дружество е
отнесло за погасяване на две вноски от стойността на „пакета от допълнителни
услуги“ /179.03 лева – 79.88 лева – 60.49 лева/, която стойност обаче, както се
отбеляза и по-горе не се дължи, доколкото се основава на неравноправна клауза. По
тези съображения съдът достигна до извода, че с извършените от ответника
плащания са погасени общо 118.54 лева от главницата по кредита. В тази връзка
исковата претенция е основателна за сумата от 781.46 лева. За разликата до 1390.03
лева или за сумата от 608.57 лева исковата претенция се явява неоснователна.
На последно място съдът намира за неоснователно възражението на ответника,
че не дължи процесната сума, доколкото бил в тежко финансово и здравословно
състояние, а кредитополучателят имал по-високи доходи. Видно от договора за
кредит ответникът се е задължил именно като солидарен длъжник. Съгласно чл. 122
от ЗЗД кредиторът, в случай ищецът, може да търси изпълнение на цялото
задължение от когото и да е от солидарните длъжници, като изпълнението от един
длъжник освобождава останалите. В този смисъл трайна и категорична е съдебната
практика, че при наличие на солидарна отговорност кредиторът е този, който има
право да избере от кой длъжник да търси изпълнение, като длъжникът от своя
страна няма възражение за поредност.
По исканията за разноски на страните:
Съгласно т.
12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС съдът, който разглежда иска по чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК,
следва да се произнесе по дължимостта на разноските, направени в заповедното
производство като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за
разноски, както в исковото, така и в заповедното производство.
Искане за
разноски е направила само ищцовата страна:
По
разноските в производството по ч.гр.д. ***г. по описа на РС Перник /заповедно
производство/:
В това
производство ищцовото дружество претендира разноски в размер на общо 77.96
лева, от които 27.96 лева държавна такса и 50 лева юрисконсултско
възнаграждение, определено от заповедния съд по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК. С
оглед изхода на делото съобразно уважената част от претенцията от тези разноски следва да му бъде присъдена сумата
от 43.83 лева.
По
разноските в производството по гр.д. № ***г. по описа на РС Перник /исково
производство/:
В това
производство ищцовото дружество претендира разноски в размер на общо 350 лева,
от които 50 лева държавна такса, 300 лева – юрисконсултско възнаграждение,
съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК
във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ на
ищеца следва да бъдат определени разноски за юрисконсулт в минималния размер от
100 лева. от така посочените суми с оглед изхода на делото на ищеца следва да
бъдат присъдени разноски в размер 84.33 лева съобразно уважената част от иска.
Ответната
страна не претендира разноски и не представя доказателства да е извършила
такива.
Водим от
горното, Пернишкият районен съд:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че Д.И.М., с ЕГН: ********** и адрес: ***
в качеството си на солидарен длъжник ДЪЛЖИ
на „Профикредит България“, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата от 781.46 лева – неизплатено парично
задължение по Договор за потребителски кредит № ***/08.08.2016 г., както и законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 28.12.2017 г. до окончателното плащане на сумата, за което вземане
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № *** г. по описа на Пернишкия РС
КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 608.57 лева, представляваща разликата между
уважения размер от 781.46 лева и пълния размер на претенцията от 1390.03 лева.
ОСЪЖДА Д.И.М., с
ЕГН: ********** ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на „Профикредит
България“, с ЕИК: ********* сумата от общо 43.83 лева, представляваща разноски
в производството по ч.гр.д. ***г. по описа на Пернишкия РС и сумата от общо 84.33
лева, представляваща разноски в настоящото исково производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЛЕД влизане на
решението в сила на решението, изисканото ч. гр. д. № 8931 по описа за 2017 г. на Пернишки районен съд
да бъде върнато на съответния състав, като към него се приложи и препис от
влязлото в сила решение по настоящето дело.
РАЙОНЕН СЪДИЯ
К.
КОСТАДИНОВА