№ 2702
гр. Варна, 16.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на девети
юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Добрина Петрова
при участието на секретаря Антоанета М. Атанасова
като разгледа докладваното от Добрина Петрова Гражданско дело №
20253110101030 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по предявен от Ж. В. П. срещу В.к. АД иск с
правно основание чл. 26 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем
Standart 14 № 5855077 от 20.09.2022г. поради противоречие със закона чл. 22 от ЗПК вр.чл.
10 и чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, в условията на евентуалност – прогласяване нищожност на
клаузата по чл.5, ал.2 от договора поради накърняване на добрите нрави и нарушаваща
изискванията на чл.143, ал.2, т.5 и чл.146 от ЗЗП.
Ищцата твърди, че е сключен Договор за паричен заем Standart 14 № 5855077 от
20.09.2022г.с В.к. АД, въз основа на който му е отпусната сума в размер на 600 лева, при
фиксиран ГЛП от 40.32 % и ГПР от 49.35 %. Следвало да внесе общо дължима сума от
1 416,38 лв., като сумата включвала главница, лихва, такса за експресно разглеждане и
неустойка.
Сочи, че в договора е нищожен, съдържащ неравноправни клаузи ГЛП е 40,32 % -
видно от самия договор лихвата е прекомерна и само на това основание договора следва да
се обяви за нищожен. Посочва, че ГПР е 49.35 %, като съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, В ал. 4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим
размер - пет пъти размера на законната лихва.; ГПР по скрит начин е увеличен, тъй като в
него не е включена дължимите допълнително такса и неустойка, което е още едно основание
за нищожност на договора.
Ищцата се позовава на разпоредбата на чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
В исковата молба се подчертава, че кумулираието на таксата за експресното
разглеждане и неустойката за непредставяне на обезпечение в срок към погасителните
вноски води до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по
кредита за потребителя като ГПР от 49,35 % нараства допълнително и обогатява
неоснователно кредитора като въвежда допълнителен източник на доход на икономически
1
по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР. Доколкото начислената в настоящия
случай такса в размер на 190,74 лв. е свързана с процедурата по усвояване на кредита, то
договорната клауза, предвиждаща нейната дължимост, е в противоречие с повелителните
норми на закона и като такава е нищожна.
Ищцата счита, че изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване на общата
дължима сума е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се
формира неговото задължение. В тази връзка ГПР представлява вид оскъпяване на кредита,
защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,35 %, а възнаградителната лихва
40,32%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява
разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това сочи, че
поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването
му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото законово основание. В ГПР следва да са включени
всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В молбата се сочи, че погасителния план е оформен с включено възнаграждение за
неустойка, дължимо на вноски, което сочи, че още към момента на сключване на договор е
било известно това оскъпяване от 42,36 %, но то не е включено в ГПР. Поради това ищцата
счита, че процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като
липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от него води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за
да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26
ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
Подчертава се, че в процесния Договор за потребителски кредит е посочен процент
на ГПР от 49,35 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК,
доколкото така отразен този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК . Този
размер на ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от
разходите по кредита, а именно неустойката при непредоставяне на обезпечение, както и
таксата за експресно разглеждане. В процесния случай неустойката е предвидена за
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да осигури обезпечение на
отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по Договора за
кредит. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
2
кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Уговорената между страните неустойка не обезпечава изпълнението на
задълженията по Договора за кредит, нито вредите от неизпълнението на задълженията по
Договора, а евентуални такива от непредоставяне на обезпечение чрез поръчителство или
банкова гаранция. Чрез неустоечната клауза от Договора се цели санкциониране на
кредитополучателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне
на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на предоставената в заем сума. От неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размерът на която да бъде
обект на обезвреда в клауза за неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна,
доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до
скрито оскъпяване на кредита. Непредоставянето на обезпечение е посочено като условие,
при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че
предоставянето на обезпечение е условие, от което зависи размера на разходите по кредита,
т. е. "неустойката" се явява разход по кредита, а не обезщетение, който в противоречие на
правилото на чл. 11, т. 10 от ЗПК не е включен в ГПР. При тези условия, намирам, че с
процесната неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се уговоря
по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. Въпреки че формално
в Договора е посочен размер на ГПР, който не надвишава законово допустимия, без
включването в него на сумата по чл. 11 от Договора, той не отговаря на реално прилагания
между страните по Договора и не може да изпълни функцията си - да даде възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от Договора, въз основа на което да вземе информирано решение
за сключването му. Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация и следва да се определи като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. Посочването на стойност на ГПР по-
малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до
недействителност на целия Договор за кредит, на основание чл. 22 от ЗПК . Като не е
оповестил действителен ГПР в Договора за кредит кредиторът е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка.
По тези съображения ищцата моли за уважаване на исковете.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество В.к. АД е депозирало писмен отговор, в
който навежда доводи за неоснователност на предявените искове. Счита, че разпоредбата на
чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК не изисква да се посочи в договора математическият алгоритъм, по
който се изчислява ГПР. Разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично предвижда, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се прибавят разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит. Неустойката за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение има
точно такъв характер и категорично не следва да участва при формирането на ГПР.
В допълнение към изложеното по-горе ответникът сочи, че съобразно текста на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Законодателят е предвидил
като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е
пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави
общото оскъпяване на кредитите.
3
По изложените съображения, моли да се приеме, че при подписване на процесния
договор, не са допуснати предвидените в чл. 22 от ЗПК а съществени пороци, при наличието
на които потребителят да е бил в невъзможност да разбере икономическите последици на
договора. Съдържанието на Договора отговаря на изискването за яснота, а евентуалната
недействителността на отделни клаузи, които не влияят върху основните елементи на
договора и без които той може да породи действие, не следва автоматично да води до
недействителност на цялото съглашение.
Ответникът счита, че ако заемополучателят добросъвестно е изпълнил поетото
договорно задължение и е предоставил такава гаранция, то кредиторът щеше да е събрал
вземането си и нямаше да търпи посочените по-горе вреди.
Що се касае до позицията, че уговорената неустойка противоречи на принципа за
добросъвестността, преценката за основателността й следва да бъде направено чрез
комплексно изследване не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане
на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните,
функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи
размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно
обогатяване. Дори и се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави а priori
нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейният размер.
Отбелязва се също така, че всеки заемател по договор за потребителски кредит
разполага с гарантираната от чл. 29 от ЗПК възможност да се откаже от договора в 14-
дневен срок, за която ищцата е била информирана чрез СЕФ и от текста на самия Договор.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично предвижда, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се прибавят разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Неустойката за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение има точно такъв характери
категорично не следва да участва при формирането на ГПР. Периодът, за който е начислена
неустойка е от изтичането на тридневния срок за предоставяне на обезпечението до крайния
срок на договора, а претендираната законна лихва е за период от настъпването на падежа на
договора до изплащане на задължението, тоест за периода, за който се начислява неустойка
за неизпълнение на договорно задължение, не се претендира обезщетение за забава.
Моли за отхвърляне на претенциите и присъждане на сторените в производството
разноски. Прави възражение за претендираното адвокатско възнаграждение като развива
подробни съображения затова. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и
възраженията на страните, намира следното от фактическа и правна страна и прави следните
правни изводи:
Предявени са обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД. Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи
наличие на сключен между страните договор при посочените параметри, основанията за
нищожност, на които се позовава.
Между страните е обявено за безспорено, а и от представените по делото
доказателства се установява факта, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение по Договор за паричен заем Standart 14 № 5855077 от 20.09.2022г. за сумата
от 600 лева.
С клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договора е установено, че за извършена от кредитора
допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят
дължи такса в размер на 190,74 лева. В чл. 1, ал. 4 от Договора е предвидено, че таксата за
експресно разглеждане на заявката за паричен заем в размер на 190,74 лева ще се заплаща
разсрочено на равни части и ще се включва в размера на погасителните вноски. В чл.5,ал.1
4
от договора е уговорена неустойка от 127,60 лв. при непредставяне на обезпечение.
Безспорно между страните е и обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла
на чл. 9, ал. 3 ЗПК. Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем, по
своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо
който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/.
В чл. 143 от ЗЗП е дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в
договор с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправна клауза в договор,
сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на
потребителите. Императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда, че договорът за
кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи.
Наред със задълженията по договора за кредит, ответното дружество е начислило и е
изисквало от потребителя да заплаща такса експресно разглеждане на документи и
неустойка за нередсавяне на обезпечение. Начисляването на тази такса и неустойка
ежемесечно, наред с възнаградителната лихва и заплащано в полза на ответника,
представлява всъщност скрито възнаграждение за кредитора. Напълно основателно от
страна на ищеца се поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19,
ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет.
Съгласно чл. 19 ЗПК - ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като
в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора.
С невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска
практика по см. на С-453/10 на СЕС. Уговорката има неравноправен характер, от което
следва неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. При
включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава
чл. 19, ал. 4 ЗПК, следователно с оглед чл. 19, ал. 5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК урежда,
че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в в приложение № 1 към ЗПК начин, т. е. договорът за кредит
следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова, ако съответства на
параметрите на договореното във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и
косвени разходи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 35%, но от съдържанието на
договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и
по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече както вече бе коментирано, предвид
5
предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати такса
експресно разглеждане и неустойка за непредставяне на обезпечение по чл.5,ал.1 от
договора за сумата от 127,16 лв., то същите са с характер на сигурен разход и следва да
бъдат включени изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само
върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително
възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това
обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то
той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Ето защо в случая е
налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на
разходите. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй
като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни
норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за
сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да
му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора
за кредит ответникът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка.
С оглед на горното, предявения от ищцата главен иск е основателен и като такъв
следва да бъде уважен.
Поради извода за основателност на главния иск, съдът не дължи произнасяне по
предявените евентуално съединен иск за прогласяване нищожността на клаузата по чл.5,
ал.2 от договора поради накърняване на добрите нрави и нарушаваща изискванията на
чл.143, ал.2, т.5 и чл.146 от ЗЗП.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски. Претендират се в следните
размери – 50 лева държавна такса и адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.1,т.2 от ЗА .
Предвид осъществената от пълномощника безплатна защита, в полза на адвоката
следва да се присъди адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от
ЗА.
В производството ищцата е представлявана от адв. Л. Б., който моли в негова полза
да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА за оказаната
безплатна правна защита и съдействие в полза на материално затруднено лице, на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Представен е и съответен договор за правна защита и съдействие, в
който изрично е посочено, че същият е безвъзмезден и е сключен на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 от ЗА.
От страна на ответника е направено възражение за прекомерност на претендираното
възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съобразно посоченото с Решение на Съда на
Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 и предвид обвързващия му
националните съдилища характер, предвиденото с Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатски възнаграждения минимуми, не следва да се прилага. Посочените в
наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като
ориентир при определяне на възнагражденията от съда при своевременно релевирано
възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, но без да са обвързващи за съда. Тези
размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са:
видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото /така Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д.
6
№ 1908 по описа за 2022 г. на ВКС, I ТО/.
Настоящият състав намира, че липсва фактическа и правна сложност на делото, което
ведно с ограничените процесуални действия, представлява предпоставка за намаляване
размера на адв. възнаграждение при приложение на цитираното по-горе решение на СЕС. С
оглед наличието на многобройна и константна съдебна практика по сходни дела, предвид и
служебното задължение на съда да следи за наличие на неравноправни клаузи, прави
процесуалната защита стандартна и лишена от правна сложност и продължителни
процесуални действия. С оглед на изложеното съдът намира, че сума в размер на 200 лева за
адвокатско възнаграждение за иска, след въведено от ответника възражение за
прекомерност е достатъчна да овъзмезди положения от адвоката труд по гражданското дело.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за паричен заем Standart 14 № 5855077 от
20.09.2022г. сключен между „В.к.„ АД, ЕИК ****, със седалище гр. София и Ж. В. П., ЕГН
**********, с адрес в гр.В., поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1,
предл. I от ЗЗД, чл. 22 от ЗПК вр.чл. 10 и чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК.
ОСЪЖДА „В.к.„ АД, ЕИК ****, със седалище гр. София да заплати на Ж. В. П.,
ЕГН **********, с адрес в гр.В. сумата от 50 лева (петдесет лева) - разноски по делото, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „В.к.„ АД, ЕИК ****, със седалище гр. София да заплати на адв. Л. К. Б.,
член на АК-София, сумата 200 лв. (двеста лева), представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение за оказаната правна защита и съдействие в полза на ищеца Ж. В. П., на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд, в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7