Р Е
Ш Е Н И Е № 96
гр. Пловдив, 08.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на девети декември две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 4053 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът
е сезиран с искова молба от „Агенция за контрол за просрочени задължения” ООД –
гр. София, срещу П.И.П. *** ****, с която са предявени обективно кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр.
чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване
на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата
от 430,37 лв. - главница, дължима по
договор за потребителски кредит № ****/ 12.05.2017 г., сумата от 49,52 лева – договорна лихва за периода
от 21.05.2017 г. до 25.03.2018 г., сумата от 308,54 лева – такси и комисионни за допълнителни услуги, както и
сумата от 49,38 лв. – обезщетение за
забава за периода от 26.03.2018 г. до 11.01.2019, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението в съда – 16.01.2019 г. до окончателното й
изплащане, за които суми е издадена Заповед № 404/17.01.2019 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 838/2019 г. на ПРС, ХIIІ гр.
с-в.
В
исковата молба ищецът твърди, че между „Провидент Файненшъл България” ООД, в
качеството на заемател, и ответника, в качеството на заемополучател, бил
сключен договор за потребителски кредит № ****/ 12.05.2017 г., при спазване на
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, като с подписването на
договора заемодателят предоставил на заемателя парична сума в размер на 500
лева, като сумата била усвоена веднага след сключване на договора. Посочва, че
със сключването на договора кредитополучателката се съгласила да върне заемната
сума, ведно с начислена договорна лихва и такси на 45 седмични вноски, 44 от
които в размер на 20,79 лв., а последната в размер на 20,67 лв. Първата
погасителна вноска била платима на 21.05.2017 г., а последната – на 25.03.2018
г. По договора ответницата заплатила сумата от 147 лв., като незаплатена
останала главница в размер на 430,37 лв. Начислената договорна лихва била в
размер на 49,52 лв. за периода от 21.05.2017 г. до 25.03.2018 г. С подписването
на договора кредитополучателят се съгласил да му бъдат начислени такси и
комисионни за допълнителни услуги, а именно „такса за оценка на кредитно досие”
и „такса Кредит у дома”, които били в общ размер от 308,54 лв. Ответникът
следвало за заплати заемната сума на 25.03.2018 г., но не изпълнил задължението
си, поради което била начислена лихва за забава в размер на 49,38 лв. за
периода от 26.03.2018 г. до 11.01.2019 г. Ищецът твърди, че на 01.07.2017 г.
бил сключен договор за продажба на вземания (цесия) между „Провидент Файненшъл
България” ООД (с ново име „Файненшъл България” ЕООД) и „Изи Асет Мениджмънт”
АД, по силата на който вземанията по процесния договор за кредит били
прехвърлени на цесионера. От своя страна „Изи Асет Мениджмънт” АД прехвърлило
на ищцовото дружество вземането на кредита с Приложение № 1 от 03.07.2018 г.
към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 30.01.2017 г.
Посочва, че за процесните суми била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение № 404/17.01.2019 г. по ч.гр.д. № 838/2019 г. на ПРС, ХIIІ гр. с-в.,
срещу която длъжникът възразил, с оглед на което обосновава правния си интерес
от предявяване на настоящите установителни искове. Моли за уважаването им и за
присъждане на сторените разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от ответника П.И.П., чрез адв.
Е.И., със становище за неоснователност на предявените искове. Възразява срещу
дължимостта на исковите претенции. Поддържа, че договорът за потребителски
кредит бил нищожен поради противоречие с добрите нрави и поради това, че бил
сключен при неспазване на нормите на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК, във вр. чл.22 ЗПК, вследствие на което потребителят дължал връщане само на чистата стойност
на паричния заем, но не и лихва и други разходи по заема. Възразява, че били
нищожни като противоречащи на добрите нрави и като неравноправни по смисъла на
чл.143, т.19 ЗПК клаузите от договора за заем, в които е посочено, че годишният
процент на разходите бил в размер на 49,10 %, като твърди, че действителният
ГПР бил различен от посочения размер, с което потребителят бил въведен в
заблуждение относно стойността на разходите, които щял да прави по обслужване
на заема. Посочва, че не бил установен механизмът, по който бил изчислен този
процент и по-точно, какви други разходи освен възнаградителната лихва били
включени в него. Поддържа, че нищожността на клаузите, регламентиращи част от
реквизитите на договора за потребителски кредит – лихвен процент и ГПР,
представлявали част от същественото съдържание на договора, поради което
правили цялото съглашение нищожно. Твърди, че договорът за цесия, на който
ищецът основавал правата си бил нищожен, тъй като липсвало посочена цена. Моли
за отхвърляне на предявените искове. При евентуалното им уважаване прави
възражение за прихващане между главницата по предявения иск със сумата от 77,37
лв., представляваща получена за периода от 12.05.2015 г. до 28.03.2018 г. без
правно основание от ищеца въз основа на нищожни договорни клаузи
възнаградителна лихва и такса за услуга „кредит у дома”. Претендира разноски. Прави доказателствени
искания.
Ищцовото
дружество е депозирало становище по релевираното възражение за прихващане, като
го намира за неоснователно.
С
протоколно определение от 27.05.2019 г. по делото е привлечено като трето лице
помагач на страната на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД – гр. София.
Третото лице не се е възползвало от възможността да вземе становище по
предявените искове и по направените в писмения отговор възражения.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По допустимостта на иска:
Съдът е сезиран с обективно
кумулативно съединени установителни искове, предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК след депозирано от длъжника възражение срещу заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. За допустимостта на предявените искове съдът, разглеждащ иска, следи
служебно, като извършва самостоятелна преценка за наличието на специалните
процесуални предпоставки и не е обвързан от констатациите по тях на съда в
заповедното производство – така т.10а от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Видно
от приложеното за послужване ч.гр.д. № 838 по описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив,
XIII граждански състав, ищцовото дружество е
депозирало на 16.01.2019 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК срещу длъжника П.И.П.. По
повод на депозираното заявление е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение № 404 от 17.01.2019 г., с която е разпоредено длъжникът да заплати
на заявителя следните суми: сумата от 430,37 лв. - главница, дължима по договор за
потребителски кредит № ****/ 12.05.2017 г., сумата от 49,52 лева – договорна
лихва за периода от 21.05.2017 г. до 25.03.2018 г., сумата от 308,54 лева –
такси и комисионни за допълнителни услуги, както и сумата от 49,38 лв. –
обезщетение за забава за периода от 26.03.2018 г. до 11.01.2019, ведно със
законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 16.01.2019 г. до окончателното й изплащане. Претенциите, предмет на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и на настоящата искова молба
са напълно идентични, както по основание, така и по размер. Заповедта за изпълнение е връчена на
ответницата П.И.П. на 21.01.2019 г., видно от съобщение – л.14 от ч.гр.д. № 838
по описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, XIII граждански
състав. В срока по чл.414, ал.2 ГПК ответницата е депозирала възражение вх. № 5773/24.01.2019
г. Заявителят е уведомен на 13.02.2019 г. с разпореждане на съда от 28.01.2019
г. за депозираното възражение на 24.01.2019 г., поради което предявеният от
него иск на 12.03.2019 г. е в законовия едномесечен срок по чл.415, ал.4 ГПК. Поради
изложените обстоятелства, съдът намира, че предявените установителни искове, с
които е сезиран, са процесуално допустими и отговарят на посочените специални
процесуални предпоставки.
По легитимацията на ищеца:
Въпросът за материалната легитимацията на ищеца е общ по
отношение на всички обективно кумулативно съединени установителни искове,
поради което следва да бъде изследван преди разглеждане на предпоставките за
основателността на всеки един от тях.
Ищецът извлича правото си да претендира процесните суми от
факта, че е придобил вземането по договора за потребителски кредит от „Изи Асет
Мениджмънт” АД съгласно Приложение № 1 от 03.07.2018 г. към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 30.01.2017 г., което от своя страна е
придобило процесното вземане от кредитодателя – „Провидент Файненшъл България”
ООД (със сегашно наименование „Файненшъл България” ЕООД) по силата на договор
за цесия от 01.07.2017 г. Затова, за да бъде титуляр на процесното вземане и
кредитор на ответника по процесния договор за потребителски кредит, в тежест на
ищеца е да установи осъществяването на така описаните прехвърляния на вземания,
т.е. наличието на двата валидни договори за цесия, както и уведомяването на
длъжника за прехвърлянията. В този смисъл са и дадените от съда указания в
доклада при разпределение на доказателствената тежест.
По делото обаче ищецът не установи да е станал титуляр на
вземането по процесния договор за кредит. На първо място, не се ангажираха от
ищеца, нито като приложение към исковата молба, нито в първото по делото
открито съдебно заседание, доказателства за извършено на 01.07.2017 г.
прехвърляне на вземането от първоначалния кредитор „Провидент Файненшъл
България“ ЕАД по процесния договор за потребителски кредит от 12.05.2017 г., на
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, т.е. за твърдяната първа по ред цесия. От това
следва, че дружеството „Изи Асет Мениджмънт“ АД не би могло да прехвърли на
ищеца процесното вземането, доколкото не се доказа то самото да го е придобило.
Отделно от това, за извършената цесия с ищеца по делото се представи само
рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017 г.
(дата, предхождаща темпорално сключения първи по ред договор за цесия), но не и твърдяното приложение № 1 от
03.07.2018 г., в което би следвало да е индивидуализирано кое точно вземане се
прехвърля. Представените от ищеца уведомление за извършена цесия и пълномощно
от „Изи Асет Мениджмънт“ АД не са достатъчни, за да установят при условията на
пълно и главно доказване прехвърлянето на вземането по процесния договор от
неговия първоначален титуляр в полза на ищцовото дружество.
Предвид изложените съображения, съдът приема, че ищецът не
доказа твърдяната си материално правна легитимация, т.е. да е титуляр на
вземането на процесния договор за кредит. Поради това и всички обективно
кумулативно съединение установителни искове следва да се отхвърлят като
неоснователни, без да се разглеждат материалноправните предпоставки за основателността
на всеки от тях. Също така, съдът не дължи произнасяне по релевираното от
ответника и прието за съвместно разглеждане възражение за прихващане, доколкото
процесуалното условие за това възниква при уважаване на предявените от ищеца
искове, което в случая не е налице.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски на основание
чл.78, ал.3 ГПК има ответницата. По делото се доказа да са сторени разноски за
ССчЕ в размер на 150 лв., които следва да се присъдят в полза на ответната
страна. На основание чл. 38, ал.2 ЗА в полза на адв. Е.И. следва да се присъди
сумата от общо 600 лева - адвокатски хонорар за представителство по настоящото
дело и по заповедното производство.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Агенция за контрол за
просрочени задължения” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет.3 срещу П.И.П., ЕГН: **********,***,
за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи
на ищеца сумата от 430,37 лв. -
главница, дължима по договор за потребителски кредит № ****/ 12.05.2017 г.,
сумата от 49,52 лева – договорна
лихва за периода от 21.05.2017 г. до 25.03.2018 г., сумата от 308,54 лева – такси и комисионни за
допълнителни услуги, както и сумата от 49,38
лв. – обезщетение за забава за периода от 26.03.2018 г. до 11.01.2019, ведно със законната лихва за забава
върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
16.01.2019 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед №
404/17.01.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 838/2019 г. на ПРС, ХIIІ гр. с-в.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК „Агенция за контрол за
просрочени задължения” ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на П.И.П., ЕГН: ********** сумата от 150
лв. (сто и петдесет лева) – разноски за депозит за експертиза.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал.3 ГПК,
вр. чл. 38, ал.2 ЗАдв. „Агенция за контрол за просрочени задължения” ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на адв. Е.Г.И., адрес на
упражняване на дейността: гр. Пловдив, ул. „Хан Кубрат” № 2 сумата от 600 лв. (шестстотин лева), представляваща адвокатско възнаграждение в
исковото и в заповедното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице
помагач на страната на ищеца – „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК:
*********.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен
срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с оригинала.
К.К.