Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 03.05.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Г въззивен състав, в публичното заседание на седми февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Донка
Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 7576 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 50463 от 01.03.2017 г., постановено по гр. д. № 50756/2014
г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 82 състав, е отхвърлен предявения иск
с правна квалификация чл. 108 ЗС от С.Д.Г., с ЕГН **********, с адрес: *** срещу Л.М.Т. с ЕГН ********** с адрес: ***, с който се иска да
бъде признато за установено че ищецът
е собственик на картина „***“ /***година/ на художника Д.К.и да осъди ответника
да му предаде владението ѝ. С решението е отхвърлен и предявеният
евентуален иск по чл. 124, ал.1 от ГПК, с който се иска да
бъде признато за установено, че С.Д.Г., с ЕГН **********, с адрес: *** е
собственик на картина „***“ /***година/ на художника Д.К.. С решението е осъден на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът С.Д.Г., да заплати на ответника разноски по
делото в размер на 500 лв.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ищеца С.Д.Г., чрез адв. Н.С., като във въззивната жалба са изложени твърдения за неправилност, необоснованост на
решението, което било постановено в
противоречие на материалния закон. Излагат се
твърдения, че изводите на районният
съд, че ищецът бил упражнявал владение на процената
картина за периода от 2001 г. до 2002 г., били както неправилни така и неотносими, тъй като на основание чл. 78, ал. 1 от ЗС придобиването
на вещ по възмезден начин го правело собственик, още повече, че по делото било
безспорно, че ищецът бил закупил картината чрез покупко-
продажба. Твърди се, че изводите на съда по отношение на периода на владения на
картината от ответника са неправилни, защото след присвояването на картината не
била текла давност, тъй като присвояването било престъпление. Районният съд
неправилно бил приел и фактическата обстановка по делото, тъй като не било
доказано, че ответникът бил закупил вещта, както и момента, в който ответникът
бил получил държането/владението на вещта, като било единствено установено, че
държал картината на 30.06.2009 г., когато била иззета от него. Посочва се, че
от събраните по делото доказателства се установявало, че картината не била
продадена на ответника, а била освободена като залог на кредит и районният съд
неправилно бил приел, че ответникът придобил същата вследствие на покупко-продажба.
Излагат се твърдения, че влязлото в сила наказателно решение било задължително
за гражданския съд, което било пренебрегнато от гражданския съд. Посочва се
още, че по делото било доказано, че ищецът бил собственик на процесната картина което било установено с влязлата в сила
присъда на наказателния съд, като фактът, че ищецът бил закупил картината през
2000 г. – 2001 г. бил безспорен и не следвало да се доказва, което не се
оспорвало и от ответника. В съдебно заседание пред
въззивната инстанция, процесуалният представител на въззивникът поддържа жалбата и претендира присъждане на разноските по делото,
за което е представил и списък по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемата
страна Л.М.Т., чрез адв. И.И.
изразява становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като счита същата
за неоснователна. Посочва се, че ищецът
не бил доказал, че е собственик на процесната
картина, като ответникът владеел веща на годно основание – покупко-продажба и давностно владение. Посочва се, че ответникът бил закупил
картината през 2001 г., която била в негово владение до 2009 г. Излагат се
твърдения, че по отношение на ответника била текла придобивна
давност, тъй като процената картина била предмет на
престъпление извършена от друго лице. В съдебно заседание пред въззивната инстанция, процесуалният
представител на въззиваемата страна поддържа отговора
на въззивната жалба и претендира присъждане на разноските по делото, за което е
представил и списък по чл. 80 от ГПК.
Софийски градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на
въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по
допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на
правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата.
Предявен е осъдителн иск с правно основание чл. 108 от ЗС, с който се цели
ищецът да бъде признат за собственик
на картината „***“ (***г.) на художника Д.К., както и да се осъди ответника да
предаде владението ѝ. В условията на евентуалност е предявен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, с който се иска да бъде установено по
отношение на ответника, че ищецът е собственик на процесната
картина.
Съгласно т. 2А от Тълкувателно Решение № 4 от 14.03.2016 Г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 от Закона за собствеността, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Искът за собственост по чл. 108 ЗС /ревандикационният иск/ е иск на невладеещия собственик срещу владеещия несобственик. Предмет на делото по този иск е правото на собственост на ищеца. Искът съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота. За да бъде решен предявеният с иска по чл. 108 ЗС гражданскоправен спор, на тези две искания следва да се даде отговор в диспозитива на съдебното решение, тъй като само диспозитивът е източникът на силата на пресъдено нещо на решението. В този смисъл са мотивите към т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС.
Ако в хода на делото бъде установено, че ищецът
притежава правото на собственост върху процесния имот
и ответникът го владее без основание, противопоставимо
на собственика, съдът следва да уважи и двете искания: да се произнесе с установителен диспозитив,
признаващ правото на собственост на ищеца и с осъдителен диспозитив,
осъждащ ответника да му предаде владението върху спорния имот. Ако в хода на
делото по предявен иск по чл. 108 ЗС не бъде установено правото на собственост
на ищеца върху процесния имот, съдът ще отхвърли и
двете искания за защита. Ако в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния
имот, но ответникът не владее този имот или го владее на правно основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи
първото искане за правна защита като признае с установителен
диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с
отделен диспозитив да отхвърли второто искане за
правна защита - за предаване на владението на имота. Така решението ще формира
сила на пресъдено нещо по въпроса относно
собствеността върху имота, който въпрос няма да може да бъде пререшаван в бъдещ
процес между същите страни. Независимо
от диспозитива на съдебното решение, обаче, силата на
пресъдено нещо на това решение ще се формира относно
предмета на делото, който в случая с иска по чл. 108 е твърдяното от ищеца
право на собственост на заявеното от него основание.
С оглед на гореизложеното настоящият
съдебен състав намира, че ищецът няма правен интерес от предявяването под
евентуалност на иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, с който се иска
да бъде установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на процесната картина, доколкото съдът ще се произнесе със сила
на пресъдено нещо по този въпрос по предявения иск по
чл. 108 от ЗС. С разглеждането на предявения евентуален иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК е допуснато съществено процесуално нарушение, които порок води до
недопустимост на решението в частта,
в която съдът се е произнесъл по предявения под евентуалност иск, като на основание чл. 270, ал. 3
първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено
в тази му част.
По делото не е спорно, а и от
приложените към делото н.о.х.д. № 12325/2010 г., по описан на СРС, НО 17 състав,
както и от в.о.х.д. № 2958/2013 г. по описа на СГС, НО IV въззивен състав се установява, че с присъда от 16.05.2012
г. постановена по нохд № 12325/2010 г., по описан на
СРС, НО 17 състав е признат Б.Н.Н.за виновен, за
това, че на 25.06.2002 г. в гр. София, на бил. „Витоша“ противозаконно е
присвоил чужда движима вещ – 1 брой картина „***“ ***г. с автор Д.К., на
стойност 35000 лв., която владеел – предоставена му от собственика С.Д.Г., за
да я занесе и покаже на клиент, който ако я хареса да се договори с Г. да я
закупи, но вместо да изпълни това се разпоредил с нея, като я продал от свое
име и обсебването е в големи размери, поради което на осн.
206, ал. 3 вр. ал. 1 вр.
чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок
от една година и шест месеца. С решение № 143 от 04.02.2014 г.постановено по
в.о.х.д. № 2958/2013 г. е изменена присъда от 16.05.2012 г. постановена по нохд № 12325/2010 г., по описан на СРС, НО 17 състав, като
е намален размера на определеното наказание „лишаване от свобода“ от една
година и шест месеца на шест месеца „лишаване от свобода“, като присъдата е
потвърдена в останалата ѝ част и така постановеното решение е
окончателно.
Не се спори по делото, че с протокол
за доброволно предаване от 25.06.2009 г. Л.М.Т. е предал на разследващ полицай
при ГД „ДП“ МВР във връзка с ДП № ЗМ 97/2009 г., процесната
картина, както и ксерокопие на сертификата ѝ за идентичност с изх. № РД –
19-01/15.01.2001 г. С протокол от 30.06.2009 г. за приемане на художествени
произведения във фонда на галерията за временно ползване е предадена на
националната галерия за чуждестранно изкуство от картината „***“ (***г.) на
художника Д.К., за съхраняването ѝ до приключването на досъдебното
производство или отпадане на необходимостта от съхранението ѝ.
По делото е представен протокол за
приемане на художествени произведения от фонда на галерията от 04.01.2001 г.
подписан от ищеца С.Г. и от Я.Б.в качеството ѝ на представител на Международна фондация
„Св. св. К.и М.“ – Художествена галерия. Съгласно посочения протокол на 04.01.2001
г. ищецът е предал на Я.Б.творбата „***“ от ***г. с автор К., като същата
следвало да остане в галерията до 10.01.2001 г. за издаване на сертификат за
авторство. По делото е представен и сертификат за автентичност на живописната
творба на Д.К.„***“ ***г. с изх. № РД – 19-01/15.01.2001 г.
По делото е разпитан свидетеля Я.Б.,
която е посочила, че към момента на разпита е била заместник директор на
направление чуждестранно изкуство на Националната галерия „К.***“. Свидетелката
посочва, че познава ищеца лично, тъй като през началото на 2001 г., същият
занесъл картина за идентификация. Свидетелят посочва, че е извършила
идентификацията на картината лично в качеството си на специалист, като
установила, че това е творба на Д.К., с чиито произведения свидетелката била
запозната. Свидетелката посочва, че при предаване на картината бил изготвен
протокол, като впоследствие бил издаден и сертификат подписан лично от нея.
Картината била донесена лично от ищеца, след което била прегледана от
свидетелката и бил издаден сертификат. Свидетелката посочва, че към момента на
разпита картината се намирала в галерията, но в резултат на прокурорско
нареждане за отговорно пазене.
По делото е разпитан и свидетеля Т.Б.,
като същият бил реставратор в Националната галерия. Свидетелят посочва, че
познавал ищеца, тъй като същият е носил произведения изкуството за реставрация.
През 2001 г. ищецът бил донесъл на свидетеля картината „***“ ***г. с автор Д.К.,
като картина останала при свидетеля за извършваните действия по реставрацията
ѝ. След извършването на реставрацията картината била върната на ищеца.
Разпитвания по делото свидетел И.Г.посочва,
че с ответника били в близки семейни отношения, като последният бил колекционер
на картини. Свидетелят посочва, че ответника закупил картината „***“ през
1998/1999 г. на художника К. и бил виждал картината закачена в дома на
ответника преди 2000 г., като доколкото било известно на свидетеля в дома на
ответника нямало неоригинални картини. Настоящият съдебен състав не кредитира
показанията на свидетеля, доколкото същите противоречат на останалите събрани
по делото доказателства, както и на самите фактически твърдения на ответника.
По делото пред първоинстанционния съд
е разпитан и свидетеля Д.Н., който посочва, че се познавал с ответника Л.Т. от
1995/1996 г. Свидетелят посочва, че имал магазин на пл. „*******, където имал
картини и оттам се познавал с ответника. Свидетелят посочва, че услужил с 500
лв. на негово познато семейство Б.и Г.Н., която сума била предоставена за
закупуването на някакви предмети, като за да бъде сигурен, че ще му върнат
парите, Н.оставили при свидетеля Д.Н.картина, която носили със себе си. Картината
била оставена единствено като гаранция, че ще му върнат парите. Уговорката била
да му върнат парите след два часа, което обаче не се случило, тъй като Н.не се
върнали. На следващия ден при свидетеля дошъл ответникът Л. Т., който знаел за
картината от Н.и заявил на свидетеля, че Н.му дължат пари, след което свидетеля
се свързал с тях по телефона и те го потвърдили и казали на свидетеля да даде
картината на ответника, което той сторил след като Л. Т. върнал сумата от 500
лв., която свидетелят бил предоставил на Н.и взел картината.
За да бъде уважен иск с правно
основание чл. 108 от ЗС ищецът следва да е собственик на имота, а ответникът да
го владее без правно основание, т.е. искът по чл. 108 от ЗС е ревандикационен иск, предявен от невладеещия собственик
срещу владеещия несобственик. В тази връзка основателността на предявения иск
по чл. 108 от ЗС е обусловена от кумулативното наличие на три предпоставки:
ищецът да е собственик на вещта, вещта да се владее
или държи от ответника и осъществяваната от ответника фактическа власт да е без
правно основание.
Неоснователно се явяват наведените във
въззивната жалба твърдения, че наказателния съд вече бил установил с влязло в
сила решение, че ищецът се явявал собственик на процесната
картина. Съгласно установена и непротиворечива съдебна практика разпоредбата на
чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд, е задължителна затова
дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца. Задължителната сила на присъдата се простира до деянието,
което е включено в състава на престъплението, за което е осъден дееца, от
обективна страна. За останали извън пределите на фактите, включени състава на
престъплението от обективна страна, за гражданския съд не съществува
ограничение да приеме, че същите не са били, респ. са били налице, като
съобрази тяхното значение за гражданския спор, в т.ч. и относно действителния
собственик на вещта предмет на престъплението, подлежат на доказване от
страната, която ги твърди. С оглед на гореизложеното не може да бъде прието
твърдението на въззивника, че след като с влязла в
сила присъда от 16.05.2012 г. постановена по нохд №
12325/2010 г., по описан на СРС, НО 17 състав е признат Б.Н.Н.за виновен за извършеното
престъпление по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 от НК и в диспозитива на присъдата е посочено, че обсебената вещ е
била собственост на С.Д.Г., то в един последващ
граждански процес по предявения иск с правно основание чл. 108 от ЗС ищецът е
освободен от задължението си да проведе пълно и главно доказване на претендираното от него право. Още повече, че предмет на
наказателното дело е бил да установи, че вещта предмет на престъпление е била
чужда по отношение на дееца, а не е да се произнася по въпроса дали лицето
посочено в присъдата се явява действителният собственик на вещта.
Основателно се явява наведеното във
въззивната твърдение, че било доказано обстоятелството, че ищецът е закупил
картината от Б.Ни съпругата му К.Н.. Действително св. Н. не е разпитвана в
настоящото производство, тъй като същата е починала, но към делото е приложено н.о.х.д.
№ 12325/2010 г., по описан на СРС, НО 17 състав, по което производство на
28.09.2011 г., в откритото съдебно заседание е разпитвана свидетелката К.Н..
Същата е посочила, че заедно със съпруга ѝ закупили картината през 1961
г., като през 1999 г. продали картината на ищеца С.Г.. За проведеното съдебно
заседание, на което е разпитвана свидетелката по наказателното производство е
съставен протокол подписан от
председателя на състава и съдебния секретар /лист 78-79 от съдебното
производство/. Съгласно чл. 152 от ГПК протоколът от проведено по делото
съдебно заседание е доказателство за извършените в същото съдопроизводствени
действия, като удостоверените в този официален свидетелстващ документ действия
се смятат за извършени. Свидетелстващият документ материализира удостоверително
изявление на своя издател като отразява неговото възприятие за фактите, които
са възпроизведени в документа. Когато свидетелстващият документ е официален -
издаден е от длъжностно лице, в кръга на служебните му задължения и
удостоверява изявления или действия, извършени от него или пред него, съгласно
чл. 179, ал. 1 ГПК, той се ползва с материална доказателствена
сила и съдът е задължен да приеме, че удостоверените в документа факти са се
осъществили, като съдебният протокол изготвен за проведеното на 28.09.2011 по н.о.х.д.
№ 12325/2010 г., по описан на СРС, НО 17 състав, съдебно заседание, се явява
именно такъв официален свидетелстващ документ. Тъй като не може да се отрече доказателствената сила на протокола от съдебното заседание,
то настоящият съдебен състав не може да игнорира показанията на К.Н. дадени
пред наказателния съд.
Обстоятелството, че ищецът е придобил процесната картина се установява и от другите доказателства
по делото. От показанията на свидетелите Б.и Б., които съдът кредитира като логични и последователни и подкрепени от
останалите доказателства по делото се установява, че през 2001 г. картината е
била във владение на ищеца, който е осъществил идентификация на същата, за
което е издаден намиращия се по делото сертификат за авторство, както и е
осъществена нейната реставрация. В тази връзка по делото е представен и протокол
за приемане на художествени произведения от фонда на галерията от 04.01.2001 г.
подписан от ищеца и Я.Б.в качеството ѝ на представител на Международна
фондация „Св. св. К.и М.“ – Художествена галерия, като съгласно посочения
протокол на 04.01.2001 г. ищецът е предал на Я.Б.творбата „***“ от ***г. с
автор К., като същата следвало да остане в галерията до 10.01.2001 г. за
издаване на сертификат за авторство.
От гореизложеното и вследствие на анализа на
доказателствата и последствията на указанията за разпределената доказателствена тежест на страните, съдът намира, че ищецът е станал собственик на процесната
вещ, поради което следва да бъде разгледано възражението на ответника за
придобиването на същата поради изтичането в негова полза на придобивна
давност.
Следва да бъде посочено, че в
настоящият случай, приложение не следва да намери разпоредбата на чл. 78, ал. 1
от ЗС с оглед на обстоятелството, че ответникът не е придобил владението на
картината по възмезден начин. От показанията на св. Н., които съдът кредитира,
се установява, че картината била оставена при него от Б.Н. на 25.06.2002 г.,
като гаранция за предоставен заем в размер на 500 лв. Свидетелят изрично е
посочил, че уговорката е била да се върнат парите, като той е поискал картината
да остане при него, за да е сигурен, че заемът ще бъде върнат. От показанията
на свидетеля се установява, че на 26.06.2002 г. ответникът Л.Т. дошъл при него
заплатил дължимата сума от 500 лв. по предоставения заем и след телефонен
разговор на св. Д.Н.с Б.Н., последния помолил картината да бъде предадена на
ответника по делото. С оглед на изложените обстоятелства може да се заключи, че
в случая при заплащане на сумата от 500 лв., явяваща се предмет на договора за
заем е налице изпълнение на чужд дълг по смисъла на чл. 73, ал. 1 от ЗЗД, а не
е извършена покупко-продажба, поради което ответникът не придобил процесната картина по възмезден начин, поради което не е било
възможно да се придобие собствеността по правилото на чл. 78, ал. 1 ЗС.
По тази причина, като не е придобил
собствеността върху вещта с квалифицирана форма за прехвърлянето по правилото
на чл. 78, ал. 1 ЗС, за ответника в качеството му на владелец на такава вещ
остава открита единствено възможността да я придобие с непрекъснато владение в
продължение на 5-годишния давностен срок по чл. 80,
ал. 1 ЗС. За придобиване на правото на собственост по давност върху движими
вещи обстоятелството, че вещта е била предмет на обсебване е без значение,
освен когато самият владелец е придобил владението чрез престъпление - чл. 80,
ал. 2 ЗС. В настоящият случай, тъй като ответникът не е придобил владението на процесната вещ чрез престъпление приложение ще намери
разпоредбата на чл. 80, ал. 1 от ЗС, а именно владение в продължение на 5
години.
По делото се установява /показанията
на св. Д.Н./, че ответникът Л.Т. е придобил владението върху процесната картина, един ден след като същата била оставена
при него, т. е. на 26.06.2002 г. Не е спорно обстоятелството, че с протокол за
доброволно предаване от 25.06.2009 г. Л.М.Т. е предал на разследващ полицай при
ГД „ДП“ МВР във връзка с ДП № ЗМ 97/2009 г., процесната
картина, както и ксерокопие на сертификата ѝ за идентичност с изх. № РД –
19-01/15.01.2001 г. С оглед на предвидената в чл. 83 ЗС презумпция, че който
докаже, че е владял в различни времена, се предполага, че е владял и в
промеждутъка се установява, че ответникът е владял картината за периода от
26.06.2002 г. до 25.06.2009 г. В тази връзка твърденията на ищеца, че
владението е придобито от ответника в един по-късен момент, са неоснователни и
не са подкрепени с никакви доказателства по делото.
На следващо място следва да бъде
посочено и обстоятелството, че ищецът по делото не е ангажирал никакви
доказателства, които да оборят предвидената в чл. 69 от ЗС презумпция, че
ответникът е държал вещта като своя.
С оглед на гореизложеното
предявеният иск по чл. 108 от ЗС следва да бъде отхвърлен, като първоинстанционното решение в тази му част следва да бъде
потвърдено, а въззивната жалба да се устави без
уважение.
При този изход на спора на въззивника не се дължат разноски, поради което искането за присъждането на такива следва да бъде оставено без уважение.
С оглед неоснователността на въззивната жалба на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът дължи да
заплати на въззиваемия направените във въззивното производство разноски в размер на 500 лв.
Воден от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 50463 от 01.03.2017 г., постановено по гр. д. № 50756/2014 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 82 състав в частта по отношение на предявеният евентуален иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, с който се иска да бъде признато за установено, че С.Д.Г., с ЕГН **********, с адрес: *** е собственик на картина „***“ /***година/ на художника Д.К..
ПРЕКРАТЯВА производството по делото по отношение на предявеният евентуален иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, с който се иска да бъде признато за установено, че С.Д.Г., с ЕГН **********, с адрес: *** е собственик на картина „***“ /***година/ на художника Д.К..
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 50463 от 01.03.2017 г., постановено по гр. д. № 50756/2014 г., по описа на
Софийски районен съд, ГО, 82 състав, в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА С.Д.Г., с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Л.М.Т. с ЕГН ********** с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 500 лева – разноски в производството пред СГС.
Решението може
да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.