РЕШЕНИЕ
№ 280
гр. Плевен, 12.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВА-
ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. З.В
ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря ВЕРГИНИЯ Н. П.
като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА Въззивно
гражданско дело № 20234400500234 по описа за 2023 година
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 21/09.02.2023 г., постановено по гр.д. № 92/2022 г.
Левченският РС е приел за установено на основание чл. 124 ал. 1 от ГПК по
отношение на страните С. К. К., К. С. Н., З. С. К. – П., Й. В. Т. и И. М. Т., че
ищците С. К. К., К. С. Н. и З. С. К. – П. са собственици на основание
давностно владение и наследяване на следния недвижим имот: ГАРАЖ с
площ от 24 кв.м., построен в урегулиран поземлен имот, съставляващ УПИ V-
103, в кв. 65 по плана на с. ****, с административен адрес ул. **** и е осъдил
ответниците Й. В. Т. и И. М. Т. да предадат на ищците С. К. К., К. С. Н., З. С.
К. – П. владението върху посочения по-горе ГАРАЖ.
Със същото решение Левченският РС е осъдил ответниците Й. В. Т. и И.
М. Т. да заплатят на ищците С. К. К., К. С. Н., З. С. К. – П. направените от тях
деловодни разноски в производството в размер на 642,24 лв..
В решението на Левченския РС е посочено, че решението е постановено
1
с участието на третите лица - помагачи на ответниците А. Д. Х. и Х. С. Х..
Недоволни от постановеното решение са останали въззивниците Й. В.
Т. и И. М. Т. от гр. Левски, които го обжалват в законния срок чрез
пълномощника си адвокат Ф. П. от ПлАК. В жалбата се излагат подробни
доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на
постановеното решение и се правят оплаквания за недопускане на направено
от страната доказателствено искане за назначаване на съдебно-техническа
експертиза /СТЕ/, което според тях има отношение към предмета на спора.
Според ищците от събраните по делото доказателства не се установява кога е
построен процесния гараж, законно ли е построен като се имат предвид
разпоредбите на ЗТСУ /отм./, действащия към посочения от ищците период
на построяване на гаража, кой и с какво предназначение е ползвал
постройката. Според ищците процесната сграда е представлявала
селскостопанска сграда - навес, която се е ползвала както от собственика на
дворното място, така и от третото лице - помагач Х. С. Х., когато е гостувал в
имота, а също и от ищеца С. К. К., който е имал къща на около 2 км. от
селото, но не представлява гараж по смисъла на закона, както и не е построена
въз основа на надлежно учредено право на строеж. Твърди се, че сградата е
ползвана инцидентно от въззваемия С. К. К. и това ползване не обосновава
изтекла в негова и на починалата му съпруга придобивна давност. Позовава се
на разпоредбите на чл. 56 от ЗТСУ /отм./ относно правната възможност да се
построи сграда от най-близките роднини в чужд имот и се твърди, че в
конкретния случай по делото не са събрани доказателства собствениците на
имота да са учредили право на построяване на сградата в имота си с
декларация – съгласие с нотариална заверка на подписите им. Твърди се, че
сградата е съществувала от дълги години като навес и в някакъв момент е
изградена още една стена, но това не означава, че същата е станала гараж, тъй
като не са спазени техническите изисквания за построяване на гараж в имота,
липсват издадено разрешително и линия за строеж. Въззивниците твърдят, че
неправилно районният съд е приел, че незаконно изградена постройка може
да бъде предмет на давностно владение и считат, че този извод е в
противоречие със закона, като се позовават на разпоредбите на чл. 160 т. 7,
чл. 162, чл. 164 т. 5 от ЗТСУ /отм./. Поддържа се, че ако сградата е била
законно построена тя е следвало да бъде декларирана, а обстоятелството, че
не е декларирана доказва, че не е законно построена. Въззивниците твърдят,
2
че въззиваемите не са заявили претенции върху процесната сграда въпреки
извършените две сделки през периода 1996 г. – 2020 г. и правят извод, че
исковете са предявени след изтичане на законно установените срокове за
това. Според въззивниците ищците са имали възможност в 6 – месечен срок
от изповядване на всяка от сделките да поискат да отпадне претендираната от
тях сграда от нотариалния акт и като не са направили това са сделката е
породила валидно правно действие в полза на въззивниците. В жалбата се
цитира също разпоредбата на чл. 63 от ЗС и се прави извод, че при липса на
писмен документ, удостоверяващ учредено право на строеж в чужд имот,
както и на доказателства ищците да са отблъсквали владението на
собствениците на имота не може да се направи обоснован извод, че
последните са станали изключителни собственици на имота. Твърди се, че ако
е имал някакви претенции за вложените материали и средства за
построяването на гаража в чуждия имот ищецът С. К. К. е следвало да ги
насочи към праводателя на третите лица- помагачи Д.В.Ч. след продажбата на
имота на същите през 1996 г.. Излагат се и алтернативно възражения за
прекъсване на давността върху имота при условията на чл. 81 от ЗС при
изгубване на владението за повече от шест месеца. Моли се въззивния съд
след като съобрази събраните по делото доказателства и закона да постанови
решение, с което да отмени изцяло първоинстанционното решение и вместо
него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск и
присъди на въззивниците направените по делото разноски.
В срока за отговор по чл. 263 ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от
въззиваемите страни С. К. К., К. С. Н. и З. С. К. – П. чрез пълномощника им
адвокат Н. Д. от ПлАК, с който се оспорва основателността на въззивната
жалба. Въззиваемите възразяват, че от събраните по делото доказателства
безспорно се е установило, че процесната сграда е построена от първия
въззиваем и съпругата му В. Д. К. преди повече от 30 години в имота на
родителите на последната, като всички разходи и труд за построяването са
поети от семейството на въззиваемите. Твърди се, че след построяването на
гаража въззиваемият и съпругата му са владеели имота като свои явно,
непрекъснато и необезпокоявано, като са демонстрирали това по отношение
на собствениците на имота и последните не са се противопоставяли. Твърди
се, че владението на въззиваемите върху имота е отнето след покупката на
имота от въззивниците, поради което същото е продължило повече от 10
3
години и въззиваемият й съпругата му са придобили собствеността върху
имота преди отнемане на владението. Възразява се, че сградата е законно
построена, както и че от значение е обстоятелството, че не е декларирана,
като се твърди, че същата не е декларирарана и от купувачите по сделката от
1996 г.. Позовават се на заключението на приетата в първата инстанция СТЕ,
съгласно което сградата отговаря като разположение, архитектура и
предназначение на изискванията за гараж и е търпима съгласно изискванията
на ЗУТ. Според въззиваемите възраженията на въззивниците свързани със
сроковете по чл. 75 и чл. 76 от ЗС са неотносими към предмета на спора, тъй
като е предявен иск с правно основание чл. 108 от ЗС. Моли се въззивния съд
след като съобрази събраните по делото доказателства и закона да постанови
решение, с което да потвърди изцяло първоинстанционното решение и да
присъди на въззиваемите направените по делото разноски. С отговора не се
правят доказателствени искания.
Третите лица – помагачи на въззивниците А. Д. Х. и Х. С. Х. не
изразяват становище по основателността на въззивната жалба в срока по чл.
263 ал. 1 ГПК.
В с.з. въззивниците лично чрез пълномощника си адвокат Ф. П. от
ПлАК поддържат подадената въззивна жалба. Заявяват пред съда, че ключ за
катинара на процесния гараж са им предадени от продавача при сключване на
сделката, както и че преди завеждане на делото не са виждали въззиваемия С.
К. в имота си и не са знаели за претенциите му. Заявят, че в гаража е имало
мебели на племенника на продавачите, които са изнесли и по-късно са
прибрани. Заявяват, че в гаража не е имало автомобил, а покривът на
постройката е бил счупен от паднало дърво и са направили ремонт на
покрива. Претендират направените по делото във въззивната инстанция
разноски общо в размер на 1 040 лв. съгласно представен списък на
разноските. В писмените бележки депозирани по делото от пълномощника на
въззивниците се поддържат доводите от въззивната жалба, които не следва да
бъдат преповтаряни.
Въззиваемите чрез пълномощника си адвокат Н. Д. от ПлАК поддържат
депозирания отговор на въззивната жалба. Претендират направените по
делото във въззивната инстанция разноски. В писмените бележки депозирани
по делото от пълномощника на въззиваемите се поддържат доводите от
въззивната жалба, които не следва да бъдат преповтаряни.
Третите лица – помагачи на въззивниците А. Д. Х. и Х. С. Х. се явявят
лично и изразяват становище за основателност на въззивната жалба. Пред
съда третото лице Х. Х. заявява, че в процесния гараж са се съхранявали
мебели на внука на въззиваемия след напускане на квартира, като
първоначално са разрешили мебелите да се съхраняват в къщата, а след това
4
при продажбата на къщата в гаража. Заявява, че в гаража преди това са
съхранявани стари прозорци, чували с вълна на тъста му и парчета от
гардероб.
Окръжният съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбата,
взе предвид направените доводи, прецени събраните пред първата и
въззивната инстанции доказателства в тяхната съвкупност и по отделно
и съобрази изискванията на закона, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С исковата молба /ИМ/ Левченският РС, респ. въззивният съд са
сезирани от ищците С. К. К., К. С. Н. и З. С. К. с иск с правно основание чл.
108 от ЗС против ответниците Й. В. Т. и И. М. Т. с искане за признаване за
установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на
основание давностно владение на недвижим имот, представляващ ГАРАЖ с
площ от 24 кв.м., построен в УПИ V-103 в кв. 65 по плана на с. ****, общ.
Левски, с административен адрес на имота: ул. **** и осъждане на
ответниците да предадат на ищците владението върху собствения им
недвижим имот.
В ИМ ищците, въззиваеми в настоящото производство твърдят, че през
1984-1985 г. са построили процесната сграда в имот, собственост на
родителите на В. Д. К., която е била съпруга на първия ищец и майка на
втората и третата ищца и е починала през 2016 г.. Твърдят, че от
построяването на сградата до м. VІІ 2020 г., когато целият имот е придобит от
ответниците процесната сграда с предназначение гараж е владяна като
собствена явно, непрекъснато и необезпокоявано от ищеца и съпругата му
докато е била жива, а след смъртта й само от ищеца, като владението е било
без противопоставяне на собствениците на земята. Твърди се, че след
изтичане на 10 години от установяване на владението процесната сграда е
станала собственост на ищеца и съпругата му при условията на СИО, а след
смъртта на съпругата съсобствена между ищеца и децата им – втората и
третата ищца. Твърди се, че ответниците са придобили собствеността върху
процесната сграда, тъй като праводателите на ответниците също не са били
собственици на същата и сделката не е породила вещно-транслативен ефект
по отношение на тази сграда.
5
В отговора на ИМ ответниците, въззиваеми в настоящото производство
са оспорили основателността на предявения иск като са възразили относно
законността на построяването на сградата като гараж предвид липсата на
строителна документация за това и недеклариране на имота, както и относно
наличието на установено непрекъснато владение върху сградата повече от 10
години. Според ответниците имотът е бил собственик на прехвърлителите по
сделката и е станал тяхна собственост. Твърди се, че постройката е ползвана
инцидентно от ищеца със съгласието на родителите на съпругата му, но това
не доказва изтекла в негова полза придобивна давност, като наред с това
сградата не е изключена при изповядване на прехвърлителната сделка през
1996 г., от която черпят права праводателите на ответниците.
По делото в първата инстанция са конституирани като трети лица
помагачи на ответниците А. Д. Х. и Х. С. Х., вторият от които изразява
становище пред районния съд, че искът е неоснователен. Според третото лице
– помагач процесната сграда е била построена към 1978 г. и е ползвана както
от родителите на съпругата му, които се явяват родители й на В. Д. К., така и
от него когато им е гостувал в с. ****. Третото лице твърди, че след
сключване на договора за покупко-продажба през 1996 г. родителите на
съпругата му са възмездили парично другата си дъщеря В. Д. К. и ищците
знаят за тези платени суми.
За да постанови обжалваното решение, с което е уважил изцяло
предявения иск Левченският районен съд, е приел, че ищецът С. К. К. и
съпругата му В. Д. К. са станали собственици на процесната сграда въз основа
на давностно владение, продължило повече от 10 години, а след смъртта на В.
Д. К., съсобственици на имота са станали ищците. Левчанският районен съд е
обсъдил подробно събраните по делото гласни доказателства и въз основа на
тях е приел за доказано по делото, че процесният гараж е построен през 1984-
85 г. в имот, собственост на В.Ч. и Д. Ч. с тяхно знание и без
противопоставянето им. Приел, че по делото липсват представени писмени
доказателства, съставляващи строителни книжа и разрешения или такива за
учредено от собствениците на имота право на строеж за тази сграда, но е
също така е приел за неоснователно възражението на ответниците, че
незаконна постройка не може да бъде придобита по давност. За да направи
последния извод, районният съд се е позовал на съдебна практика на ВКС, в
6
която се приема, че изграденият без строителни книжа обект може да бъде
годен обект на извършване на прехвърлителни сделки, както и за
придобиване право на собственост по давност, като началният момент за
течението на придобивната давност върху търпими строежи следва да бъде
тяхното фактическо завладяване при манифестиране на намерението за
своене, което може да съвпада с момента на изграждането им, а не
провеждането на административна процедура по издаване на удостоверение
за търпимост, до която може никога да не се стигне. Като е съобразил
заключението на вещото лице по приетата СТЕ, съдът е приел за доказано по
делото, че процесният гараж е нанесен в кадастралния и регулационен план
на селото, одобрен със заповед № 281/1989 г., построен е на граница със
съседен имот, ползва се самостоятелно от дворното място, тъй като е на
уличната регулация с основен вход, през който единствено може да влезе
кола откъм улицата, построен е значително преди 2001 г. и постройката
съставлява гараж, с оглед нейното разположение, архитектура и
предназначение и е търпима съгласно разпоредбите на ЗУТ. При тези изводи,
като е приел, че от показанията на разпитаните свидетели, които кредитира
като незаинтересовани по дело се е доказало, че първия ищец и съпругата му
до нейната смърт, а след нейната смърт наследниците й са упражнявали
фактическата власт върху гаража от момента на построяването му до момента
на смъртта на Д.Ч. и едва от продажбата на имота на ответниците ищците
нямат достъп до сградата, районният съд е направил извод, че ищците са
придобили собствеността върху гаража на основание изтекла в тяхна полза
придобивна давност преди имота да е продаден от третите лица – помагачи на
ответниците с договора за покупко-продажба, отразен в нотариален акт №
100 т. VІ рег. № 2965 дело 327/2020 г. от 29.07.2020 г. и преди да е
прекъснато тяхното владение. Районният съд е намерил за неоснователно и
възражението на ответниците, че давността на ищците е прекъсната на
основание чл. 81 от ЗС, тъй като същите са загубили владението за повече от
6 месеца, като е приел, че по делото се е доказало, че по делото липсват
доказателства някой да се е противопоставял на владението на ищците до
продажбата на имота на ответниците. При съобразяване на представените по
делото доказателства районният съд е приел, че владението на процесния
гараж от ищците е продължило общо повече от 35 години от момента на
построяването му през 1984 г., най-рано до 14.12.2019 г. и най-късно до
7
29.07.2020 г., както и е приел, че по делото липсват доказателства след
придобиване на имота с договора за покупко - продажба от 15.08.1996 г. или
след това приобретателите А. Х. и нейния съпруг да са установили своя
фактическа власт върху имота и да са прекъснали владението на ищците.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При съобразяване на твърдените в ИМ фактически обстоятелства и
обоснования в нея правен интерес, въззивният съд приема, че обжалваното
решение като постановено от съда по допустим иск е валидно и допустимо и
спора между страните следва да бъде разгледан по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 77 от ЗС правото на собственост се
придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в
закона. Съгласно разпоредбата на чл. 79 ал. 1 от ЗС правото на собственост по
давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 10 години, като по аргумент от ал. 2 на същата разпоредба
това владение е недобросъвестно. Съгласно разпоредбата на 69 от ЗС
предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че
я държи за другиго. Съгласно разпоредбата на чл. 81 от ЗС изгубването на
владението за повече от шест месеца давността се прекъсва, като от
прекъсването на давността започва да тече нова давност.
Съгласно закона и установената съдебна практика регламентираният с
нормата на чл. 79 ал. 1 от ЗС фактически състав на придобивната давност при
недобросъвестно владение включва като елементи изтичането на определен в
закона период от време и владение по смисъла на чл. 68 ал. 1 от ЗС и има за
правна последица придобиване на вещното право на собственост върху
вещта. Фактическият състав на владението съгласно чл. 68 ал. 1 ЗС включва
както обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и
субективния елемент вещта да се държи като своя. Съгласно т. 2 и т. 3 от ТР
№ 4/17.12.2012 г. по тълк. дело № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС позоваването не
е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а
процесуално средство за защита на материалноправните последици на
давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок и е възможно
да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл.
8
79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и
неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по
спор за собственост. В мотивите към т. 2 на ТР ОСГК на ВКС приема, че
„Обективният елемент на владението - упражняването на фактическа власт -
съвпада с този при държането. Субективният елемент определя
упражняването на фактическа власт върху имот като владение. Законът /чл.
69 ЗС/ предполага наличието на намерението да се свои вещта. Именно
затова, за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана
фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право в
самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на
намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната
давност. Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС урежда волевото
изявление на субективния елемент на владението чрез процесуални средства -
предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или
чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с
цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския
оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на
кадастрална карта и т. н. До момента в който предполагаемото от закона
намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може
да се придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване,
правните последици - придобиване на вещното право - се зачитат от момента
на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на
фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79,
ал. 2 ЗС.“ В мотивите към т. 3 на ТР ОСГК на ВКС приема, че „Позоваването
на придобивна давност има за последица придобиване на правото на
собственост само при осъществен фактически състав по чл. 79 ЗС. То може да
бъде направено както от владелеца, така и от неговите кредитори, ако
длъжникът им бездейства Следователно правото на позоваване на
придобивното основание по чл. 79 ЗС не е с оглед на личността и не се
погасява със смъртта на владелеца, а се включва в наследството му.
Имуществото на наследодателя преминава към наследниците му като
съвкупност от права, задължения и фактически състояния. Ако едно лице е
владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди
да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството се
включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се
9
позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност щом
са продължили владението. Тъй като действието на придобивното
основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при наличие на
позоваване от страна на наследниците, ще се счита, че придобивното
основание е осъществено от наследодателя.“
След постановяване на цитираното по-горе ТР е налице противоречива
практика на ВКС, основана на същото относно последиците от прекъсване на
давността при условията на чл. 81 от ЗС в зависимост от това дали
прекъсването на давността за повече от 6 - месеца е извършено преди или
след позоваване на придобивната давност от владелеца или неговите
наследници при положение, че владението е продължило повече от срока
предвиден в чл. 79 ал. 1 или ал. 2 от ЗС, като са налице съдебни актове на
ВКС, в които се приема, че с изтичане на давностния срок правото на
собственост се придобива автоматично дори лицето да не се е позовало на
този придобивен способ, който може да релевира и по-късно /определение №
70 от 9.02.2016 г. по гр. д. № 6259/2015 г., I г. о. на ВКС, определение № 1691
от 16.06.2023 г. по к.гр.д. № 134/2023 г., І г.о. на ВКС, решение № 74 от
13.037.2022 г. по гр.д. № 4588/2021 г, І г.о. на ВКС и др./, както и съдебни
актове /решение № 118 от 11.01.2021 г. по гр. д. № 665/2020 г., II г. о. на ВКС
и др./, в които се приема, че владелецът не придобива собствеността върху
имота, ако позоваването на изтеклия давностен срок е направено след като
владението е било изгубено за повече от шест месеца и по този начин
давността е прекъсната.
При съобразяване на постановките на т. 2 на Постановление №
6/27.12.1974 г. по гр.д. № 9/1974 г. на ПВС, въззивният съд приема, че при
изясняване дали подобрителят е владелец следва да се изхожда от
презумпцията на чл. 69 ЗС като се изследва доколко тя не е оборена. ПВС
приема, че намерението на лицето да държи вещта като своя се изразява в
действия, които фактически запълват съдържанието на правомощията на
собственика и при промяна на държането във владение тези действия трябва
да са насочени и към собственика.
В конкретната хипотеза, в която въззиваемите чрез иск по чл. 108 от ЗС
се позовават на придобито право на собственост върху процесната сграда с
предназначение гараж на основание недобросъвестно давностно владение,
10
установено приживе на наследодателката им /съпруга на първия от тях и
майка на втората и третата ищца/ за да се осъществи придобиване на вещното
право на собственост въз основа на придобивната давност при
недобросъвестно владение следва по делото да се докаже от страна на
въззиваемите както упражняване на фактическа власт върху имота за период
не по – малък от 10 години, така и наличието на представи и желания у
владелците, насочени към установяването и придобиването на права върху
имота, обективирани чрез волеви изявления, насочени към възприемането му
от собствениците на имота. В тежест на въззивниците е да докажат по делото
отсъствието на обективния признак на владението /вкл. - изгубването,
изоставянето или отнемането на фактическата власт/ или да докажат факти,
оборващи предположението, че фактическата власт е упражнявана с
намерение за своене, както и фактите, имащи за последица спиране или
прекъсване течението на срока на давността.
Не се спори между страните, а видно и от представения по делото в
първата инстанция в заверен препис договор за покупко-продажба, склюмен
на 15.08.1996 г. , обективиран в нотариален акт № 146 том ІІ н.д. № 742/1996
г. по описа на нотариуса при ЛРС, че със същият продавачите Д.В.Ч. и В. И.
Ч. са продали на дъщеря си А. Д. Х. в качеството на купувач следния свой
недвижим имот, придобит по време на брака им като СИО: дворно място от
1 040 кв.м., находящо се в с. ****, общ. Левски, ведно с построените в него
жилищна сграда и стопански сгради, съставляващо парцел V с пл. № 103 в
кв. 65 по плана на с. ****, като продавачите са си запазили правото на
продадения имот до края на живота си.
Не се спори между страните, а и видно и от представените по н.д. №
327/2020 г. по описа на нотариус Х. К., рег. № 21 на НК и район на действие
при ЛРС декларации по чл. 25 ал. 8 от ЗННД и изготвените от РС Левски
справки за родствени връзки, че А. Д. Х. и Х. С. Х. са сключили граждански
брак на 14.05.1978 г. и към датата на сключване на сделката са били съпрузи,
съответно придобитият възмездно от съпругата имот е станал СИО при
условията на чл. 19 ал. 1 от СК /отм./
Не се спори между страните, а видно и от представения по делото в
първата инстанция в заверен препис договор за покупко-продажба, склюмен
на 29.07.2020 г., обективиран в нотариален акт № 100 том VІ рег. № 2966 н.д.
11
№ 327/2020 г. по описа на нотариус Х. К., рег. № 21 на НК и район на
действие при ЛРС, че със същият продавачите А. Д. Х. и Х. С. Х. са продали
на въззиваемите в качеството на купувачи следния свой недвижим имот,
придобит по време на брака им: УПИ V-103 в кв. 65 по дворищно
регулационния план на с. ****, одобрен със заповед № 281/1989 г., с площ
1 040 кв.м., с административен адрес: с. ****, общ. Левски, ул. ****, ведно с
построените в него жилищна и стопански сгради, а по скица масивна
жилищна сграда, едноетажна масивна сграда, двуежна масивна сграда, три
паянтови сгради и навес.
Не се спори между страните, а видно и от представените по делото
извлечения от актове за смърт и удостоверения за наследници, че В. И. Ч. е
починала на 17.03.2012 г. и е оставила за законни наследници съпруга си
Д.В.Ч. и дъщерите си А. Д. Х. и В. Д. К., В. Д. К. е починала на 26.02.2016 г. и
е оставила за законни наследници съпруга си С. К. К. и дъщерите си К. С. Н.,
З. С. К. – П., Д.В.Ч. е починал на 14.12.2019 г. и е оставил за законни
наследици дъщеря си А. Д. Х. и децата на починалата преди него дъщеря В.
Д. К. - К. С. Н., З. С. К. – П..
Установява се от констативно-съобразителната част заключението на
приетата в първата инстанция СТЕ, изготвено от вещото лице инж. С. С.
имащо за цел да определи пазарната оценка на процесната сграда с
предназначение гараж по чл. 70 от ГПК, че сградата съществува в имота,
съставляващ УПИ V-103 в кв. 65 по кадастралния регулационен план на с.
****, одобрен със заповед № 281/1989 г.. Установява се, че огледа на сградата
вещото лице е констатирало каменни и бетонни основи на сградата, тухлени
ограждащи зидове и двускатен покрив с дървена конструкция и керемиди.
Установява се от заключението на същото вещото лице по приетата във
въззивната инстанция СТЕ, че процесната сграда е нанесена като паянтова
сграда в действащия застроителен и регулационен план на с. ****, одобрен
със заповед № 281/1989 г., не съвпада по площ и предназначение с нито една
от декларираните като построени в имота сгради, в Техническата служба на
Община Левски не се съхраняват документи, свързани с построяването на
процесната сграда, в това число разрешение за строеж, договор за отстъпено
право на строеж и декларация на собственика на УПИ V-103 в кв. 65 по плана
на с. ****. Вещото лице заключава също, че след като сградата е нанесена в
действащия действащия застроителен и регулационен план на с. ****, то тя е
12
законно построена преди 1989 г. преди одобряване на плана. От констативно-
съобразителната част на заключението се установява, че сградата е с гаражни
врати откъм ул. ****, изградена е със стандартни материали за времето на
изграждането си и конструктивно е съобразена с правилата и нормативите,
действали преди 1989 г. – ЗТСУ и ППЗТСУ, без покрива на сградата, който е
двускатен, а не едноскатен с наклон към собствения УПИ.
Установява се от показанията на разпитаните по делото в първата
инстанция свидетели Б.М.И. и З.Р. К. /първи братовчед на въззиваемия С. К./,
че същите имат непосредствени впечатления от построяването на процесната
сграда като гараж в двора на дядо Д. и баба В. в с. **** преди повече от 30
години и ползването му след построяването му от въззиваемия С. К. до
смъртта на съпругата му В. К. и след това до продажбата на имота. И двамата
свидетели установяват, че гаражът е построен със знанието на родителите на
съпругата на въззиваемия и не са чували за спорове във връзка с ползването
на гаража до продажбата му. Установяват, че гаражът има врата за достъп с
автомобил откъм улицата, а свидетелят З. К. установява, че гаражът има и
входна врата откъм двора на имота. Свидетелят Б. И. установява, че
строителството на гаража е било преди повече от 30 години /т.е. преди 1992
г./, баща му е бил майстор строител и е участвал в строителството му, знае, че
на баща му е платено от въззиваемия, а свидетелят лично е прекарвал дървен
материал за покрива на гаража. Свидетелят З. К. установява, че е карал
товарен камион през периода 1974 г. -1976 г., както и автобус през периода
1978 г. – 1996 г., като през този период по време на отпуск също е карал
товарен камион и без да може да посочи точно кога е прекарвал с товарен
камион инертни материали за строителството на гаража без възнаграждение,
тъй като с въззиваемия С. К. са роднини. Установява, че гаражът е строен
преди другата дъщеря А. да бъде семейна, както и че е виждал след това
нейния мъж също да си паркира колата в този гараж. Установява, че дядо Д. е
искал да построи гаража по-навътре в имота, но собственикът на съседния
имот е дал разрешение и гаражът е построен на границата със съседния имот.
Свидетелят установява, че дядо Д. не е имал кола и не е участвал в
строителството, но го е наблюдавал, а за материали и майстори е плащал
въззиваемият С. К.. Показанията на свидетеля З. К. следва да се ценят при
условията на чл. 172 от ГПК с оглед евентуалната му заинтересованост като
близък роднина на въззиваемите и се намират в частично противоречие с
13
показанията на свидетеля Б. И. относно момента на построяване на гаража.
Според свидетеля К. строителството е извършено в периода между 1974 г. до
1996 г., но преди третото лице помагач А. Х. да сключи брак, т.е. ограничава
периода на строителството до м. V 1978 г., към който свидетелят И. е бил
дете и не би могъл да превозва материали на обекта, поради което по делото
остава неизяснено въз основа на свидетелските показания кой е точният
момент на построяването на гаража.
По първия спорен правен въпрос налице ли е правна възможност да се
придобие по давност собствеността върху незаконно построена сграда в чужд
имот е налице установена практика на ВКС, а именно определение № 1212 от
19.05.2023 г. по гр. д. № 3732/2022 г., I г.о. на ВКС, решение №
233/27.11.2012 г. по гр.д. № 195/2012 г., IІ г.о. на ВКС, решение № 280 от
6.12.2016 г. по гр. д. № 2394/2013 г., IV г.о. на ВКС, решение № 60144 от
25.01.2022 г. по гр.д. № 491/2020 г. IІ г.о. на ВКС, решение № 60087 от
28.06.2021 г. по гр.д. № 3984/2020 г. IІ г.о. на ВКС и др., в която се приема, че
незаконните строежи могат да бъдат предмет на делба и на вещно правна
защита, че незаконният строеж, дори в режим на нетърпимост е годен обект
на вещни права и съответно на прехвърлителни сделки, а обстоятелството, че
е незаконен строеж се съобразява при оценяването му, ако се изисква такова
и дали е даден статут на търпим строеж, ако се иска премахването му. В
последното цитирано по - горе решение ВКС приема, че незаконен е всеки
строеж, за който собственикът не може да представи строителна
документация и за който в общините не се съхранява такава, като доказването
на законността се извършва само със съответните строителни разрешения и
документация. ВКС приема също, че строежът е незаконен и ако е
осъществен въз основа на строителни книжа, но строителното разрешение е
отменено, а за строежите, изградени след влизането в сила на ЗУТ -
31.03.2001 г. критериите за определяне строежа като незаконен са посочени в
чл. 225 ал. 2 от ЗУТ. Приема, че до влизане в сила на ЗУТ не е имало
изискване за установяване законността на строеж при извършване на
разпоредителни сделки, т.е. всеки самостоятелен обект на вещни права е
можел да бъде предмет на прехвърлителна сделка независимо дали е законен
или не, а изискването за установяване законността на строежа, респ. на
търпимостта на незаконен строеж, е въведено с § 16 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1
ПЗР ЗИДЗУТ /ДВ бр. 82/2012 г./ и то с оглед на нотариалното производство.
14
В същото решение ВКС приема, че при липсата на изрична правна норма и от
посоченото в решението неизчерпателно изброяване на нормативната уредба
и начина на прилагането й от гражданските и административните съдилища, е
видно, че законодателят не е изключил незаконните строежи от обектите,
върху които могат да съществуват вещни права, нито ги е изключил от
гражданския оборот.
При съобразяване на гореизложеното и събраните по делото
доказателства въззивният съд приема, че след като по делото е безспорно
доказано с помощта на СТЕ и събраните гласни и писмени доказателства, че
процесната сграда е изградена и съществува като вещ, същата може да бъде
обект на вещно право на собственост, основано на давностно владение. При
липса по делото на представени строителни книжа или документи за
учредяване на право на строеж в полза на въззиваемия или починалата му
съпруга и след като от заключението на СТЕ се установява, че
строителството на сградата е преди 1989 г., следва да се приеме, че сградата е
незаконно построена без дадено по надлежния ред съгласие от собственика на
дворното място и без строителни книжа, но това не съставлява пречка същата
да бъде обект на вещно право на собственост, основано на недобросъвество
владение. Иревантно към предмета на спора се явява обстоятелството дали
процесната сграда е декларирана в съответната общинска служба.
По спорния въпрос осъществявали ли са въззиваемите явно,
необезпокоявано и непрекъснато недобросъвестно давностно владение върху
процесната сграда с предназначение гараж, продължило повече от 10 години
при съобразяване на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност,
въззивният съд приема, че по делото не са събрани доказателства
въззиваемият и неговата съпруга до смъртта й, респ. наследниците й след
това да са установили владение върху сградата с намерение за своене, респ. да
са станали собственици на сградата при условията на чл. 79 ал. 1 от ЗС. Както
се посочи и по - горе действията, с които това намерение се изявява са винаги
конкретни и следва да се съобразяват с оглед всички обстоятелства, вкл.
отношенията между владелеца и собственика на имота през периода на
установената фактическа власт. Установи се безспорно по делото, че в
някакъв момент преди влизане в сила на застроителния и регулационния план
на с. **** през 1989 г. собствениците на имота Д.Ч. и В. Ч. са допуснали
15
въззиваемия С. К. и съпругата му В. К. да изградят гараж в имота им за
автомобила си и да упражняват фактическа власт върху сградата при
необходимост, но не се доказа тази фактическа власт да е трансформирана от
държане във владение, т.е. преобръщане на държането във владение
манифестирано спрямо собствениците на имота. С оглед събраните по делото
гласни доказателства съдът приема, че установената фактическа власт върху
сграда в имот, собственост на родителите на съпругата на въззиваемия към
този момент и продължила при собственост върху имота на сестрата на
съпругата се основава на близките лични роднински отношения между
страните, които предполагат държане на сградата в имота от допуснати в него
лица от страна на собственика на имота, а не владение по смисъла на чл. 68 от
ЗС и презумпцията следва да се счита оборена. По делото не са представени
доказателства въззиваемият и съпругата му да са демонстрирали своене върху
сградата както спрямо първоначалните собственици на имота, които са
родители на съпругата на въззивемия, така и спрямо последващите
приобретатели – сестрата на съпругата на въззиваемия и нейния съпруг и
техни субективни намерения в тази насока да са възприети от собствениците
на имота, не се установи родителите на съпругата на въззиваемия да са
признали техни права и изрично да са изключили процесната сграда при
сделката, сключена през 1996 г., както и не се установи сградата да е била
заключена от въззиваемия и съпругата му след построяването й и да е
препятстван достъпа на собствениците на имота до нея. Напротив, установи
се от свидетелските показания, писмените доказателства, допълнитеното
заключение на СТЕ, изготвено от вещото лице инж. С. и заявленията на
страните в частта, в която кореспондират с тези доказателства, че до сградата
с предназначение гараж е имало достъп както от улицата, от която се влиза с
автомобил, така и откъм двора, че въззиваемият и съпругата му са били в
добри роднински отношения със собствениците и ползвателите на имота до
м. ХІІ 2019 г. , когато е починал праводателя Д.Ч., който е имал запазено
право на ползване върху целия имот, че съсобственикът на имота от 1996 г. и
трето лице – помагач в производството Х. Х. също е паркирал амтомобила си
в този гараж при посещение на имота, че ключовете за катинара на гаража са
се намирали в имота, а не във въззиваемия при продажбата на имота, че в
гаража към момента на продажбата му на въззивниците е имало вещи на
бившия ползвател на имота Д.Ч. и вещи на внука на въззиваемия, допуснати
16
от собствениците, т.е. достъпът до гаража не е бил ограничен от въззиваемите
както за собствениците, така и за ползвателите на имота докато са били живи.
Показанията на разпитаните в първата инстанция свидетели кореспондират с
изявленията на въззивниците и третите лица техни помагачи пред въззивния
съд, от които се установява след придобиване на собствеността върху имота
въззивниците са установили фактическа власт върху процесния гараж въз
основа на получен ключ за катинара на гаража от продавача и от този момент
- м. VІІ 2020 г. и към датата на завеждане на делото през м. ІІ 2022 г.
сградата се владее изключително от въззивниците. При липса на изявено и
демонстрирано спрямо собствениците намерение за своене на сградата през
периода от постояването й най - късно 1989 г. до м. VІІ 2020 г. , съдът
намира, че без значение е с чии средства или с чие участие е била изградена
сградата, като самото влагане на труд и средства в построяването на сграда
върху чужд имот не е основание за придобиване на сградата по давност и
отношенията между приобретателя и собственика на имота могат да уредят
при условията на чл. 59 от ЗЗД. При тези изводи и тъй като държането само
по себе си не е основание за придобиване на собствеността върху имота по
силата на упражняването му в определен срок, въззивният съд намира, че не
следва да обсъжда подробно възражението на въззивниците по чл. 81 от ЗС за
прекъсване на фактическата власт на въззиваемите върху процесната сграда
за период от повече от шест месеца след м. VІІ 2020 г.. Следва да се посочи
само, че възззивният съд възприема в мнозинството си тази практика на ВСК,
в която се приема, че владелецът не придобива собствеността върху имота,
ако позоваването на изтеклия давностен срок е направено след като
владението е било изгубено за повече от шест месеца и по този начин
давността е прекъсната и в конкретният случай дори по делото да беше
доказано своене на имота от въззиваемите до м. VІІ 2020 г следва да се
приеме, че към датата на подаване на ИМ – м. ІІ 2022 г. - давността е
прекъсната за повече от шест месеца и владелците са загубили правото да се
позоват на изтеклата в предходен период придобивна давност.
Налице са основанията на чл. 92 от ЗС и тъй като собствениците на
земята са станали при условията на СИО собственици на сградите в него, вкл.
незаконно построените от трети лица, а собствеността върху имота, ведно с
построените в него с сгради без да са уговорени изключения е прехвърлена от
първоначалните собственици на праводателите на въззивниците през 1996 г.,
17
които също без изключения през м. VІІ 2020 г. са я прехвърлили на
въззивниците, следва да се приеме, че последните се легитимират като
собственици при условията на СИО на процесната сграда с предназначение
гараж въз основа на договора за покупко-продажба, сключен през м. VІІ 2020
г..
При тези правни изводи въззивният съд приема, че въззиваемите не са
придобили чрез недобросъвестно давностно владение собствеността върху
процесната сграда с предназначение гараж и към датата на подаване на ИМ не
се легитимират като собственици на имота на основание давностно владение
при условията на чл. 79 ал. 1 от ЗС, поради което предявеният иск с правно
основание чл. 108 от ЗС е неоснователен и недоказан.
Като е достигнал до други правни изводи и е уважил изцяло предявения
иск Левченският районен съд е постановил решение, което следва да бъде
отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което искът бъде
отхвърлен.
С оглед изхода на делото във въззивната инстанция в полза на
въззивниците следва да се присъдят направените по делото разноски за двете
съдебни инстанции в общ размер на 1 620 лв. съгласно представените списък
на разноските, договори за правна помощ и фискални бонове.
Водим от горното, Окръжният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 21/09.02.2023 г., постановено по гр.д. № 92/2022
г. на Левченският РС, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от ищците С. К. К., ЕГН ********** от с.
****, общ. *** К. С. Н., ЕГН ********** от гр. ********* и З. С. К. – П., ЕГН
********** от ****** против ответниците Й. В. Т., ЕГН ********** и И. М.
Т., ЕГН ********** иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване за
установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на
основание давностно владение и наследяване на следния недвижим имот:
ГАРАЖ с площ от 24 кв.м., построен в урегулиран поземлен имот,
съставляващ УПИ V-103, в кв. 65 по плана на с. ****, с административен
адрес ул. **** и за осъждане на ответниците да предадат на ищците
18
владението върху имота като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 от ЗС С. К. К., ЕГН ********** от
с. ****, общ. *** К. С. Н., ЕГН ********** от гр. ********* и З. С. К. – П.,
ЕГН ********** от ****** да ЗАПЛАТЯТ на Й. В. Т., ЕГН ********** и И.
М. Т., ЕГН ********** и двамата от ********* направените по делото в
двете инстанции деловодни разноски в производството в общ размер на 1 620
лв..
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третите лица - помагачи
на въззивниците А. Д. Х., ЕГН ********** и Х. С. Х., ЕГН ********** и
двамата от ***********.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от съобщаването му на страните при условията на чл. 280
ал. 3 т. 1 от ГПК, с касационна жалба.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19