№ 3864
гр. София, 19.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело
№ 20241100510296 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 12763/19.07.2023 г., постановено по гр.д. № 31914/2022 г.
по описа на СРС, 65 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение
1821/01.02.2024 г. по гр.д. № 31914/2022 г. по описа на СРС, 65 състав, са
уважени частично обективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
осъждане на ответника А. М.Х.А.-С., гражданин на Кралство Дания, роден на
********** г. в Лондон, Великобритания, да заплати на ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, по отношение на
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Младост 3“, бл. ****, аб. №
186070, суми, както следва:
0,22 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия за
периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 14.06.2022 г., до окончателното
изплащане на вземането;
120,97 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г.
до 05.05.2022 г. върху главницата за топлинна енергия;
1
12,30 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за
периода от 01.10.2020 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 14.06.2022 г., до окончателното
изплащане на вземането;
С решението са отхвърлени исковете, както следва:
за горницата над 0,22 лв. до пълния предявен размер от 1038,06 лв.,
представляваща главница за незаплатена топлинна енергия за периода
от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 14.06.2022 г., до окончателното изплащане
на вземането;
за горницата над 120,97 лв. до пълния предявен размер от 191,58 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г. до
05.05.2022 г. върху главницата за топлинна енергия;
за мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение в размер
на 1,44 лв. за периода от 30.10.2020 г. до 05.05.2022 г.
С решението е разпределена и отговорността за разноски, като
ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца
сумата от 550 лв., представляващи деловодни разноски. Разноските са
преразпределени с Определение № 30410/26.07.2024 г. по гр.д. № 31914/2022
г. по описа на СРС, 65 състав, като в тежест на ответника са възложени само
59,05 лв., съобразно уважената част от исковете.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД.
Срещу така постановеното решение в отхвърлителната част е
депозирана въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство
– „Топлофикация София“ ЕАД.
Срещу така постановеното решение в частта, с която частично са
уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство – А. М.Х.А.-С..
Въззивникът ищец поддържа, че решението в обжалваната част е
неправилно, необосновано и постановено при нарушение на материалния
закон, съдопроизводствените правила. Не било съобразено, че извършените
плащания преди депозиране на исковата молба били за текущи задължения.
2
Моли съда решението на първоинстанционния съд да бъде отменено, а
исковете – изцяло уважени. Претендира разноски.
В срока по чл. 259, ал. 1 и 263, ал. 1 ГПК въззивникът ответник е
депозирал въззивна жалба, в която е инкорпориран и отговор на въззивната
жалба на ищеца, с който оспорва последната като неоснователна. Поддържа
се, че решението в обжалваната от ответника част е незаконосъобразно –
недопустимо и в противоречие със закона. Въззивникът ответник посочва, че
всички претендирани суми са платени преди депозиране на исковата молба, а
мораторна лихва e дължима само върху сумата от 329,19 лв. от датата на
възникване на задължението до окончателното му изплащане. Счита
решението за недопустимо поради съществени нарушения на процесуалните
правила, изразяващи се в нередовно връчване на исковата молба и нередовно
призоваване за съдебно заседание в първоинстанционното производство.
Пълномощникът на ответника нямал представителна власт за извършване на
процесуални действия. Счита, че решението следва да бъде обезсилено, а
делото – върнато на първа инстанция от етап връчване на книжа по чл. 131
ГПК. По същество на спора посочва, че всички суми са били заплатени преди
началото на производството, поради което не са дължими суми за мораторна
лихва, освен върху сумата от 329,19 лв., платена в хода на процеса. Посочва
грешки в изчисленията в заключението по съдебносчетоводната експертиза.
Моли решението да бъде обезсилено, евентуално отменено като неправилно в
обжалваната част, а исковете – изцяло отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззивникът ищец „Топлофикация София“
ЕАД е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като
неоснователна. Счита, че решението на районния съд е правилно в
обжалваната от ответника част и моли същото да бъде потвърдено.
Претендира и разноски.
Третото лице помагач „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява становище по
въззивната жалба на ищеца.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба на ищеца е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
3
същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Въззивната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по
същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата
цялост.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно.
По въпроса за допустимостта на решението съдът намира следното:
Съгласно чл. 270, ал. 3 ГПК, когато решението е недопустимо, въззивният
съд го обезсилва, като прекратява делото. Когато основанието за обезсилване
е неподсъдност на спора, делото се изпраща на компетентния съд. Ако е
разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на
първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.
В правната доктрина и в съдебната практика е прието безспорно, че
липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, което е налице
при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на
отрицателна такава, правят процеса недопустим, а постановеното решение –
недопустимо и подлежащо на обезсилване. В този смисъл са Определение №
370/27.06.2018 г. по гр.д. № 350/2018 г. на II Г.О. на ВКС, Решение №
60104/26.11.2021 г. по гр.д. № 272/2021 г. на II Г.О. на ВКС, Решение № 155 от
12.07.2018 г. по т. д. № 2786 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър.
отделение, Решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748 / 2015 г. на Върховен
касационен съд, 1-во тър. отделение, Решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр. д.
№ 212 / 2011 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.
Допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в
4
първоинстанционното производство при връчването на исковата молба,
прилагането на правилата на чл. 47 ГПК и призоваването на страната за
открито съдебно заседание не могат да обусловят недопустимост на процеса,
съответно обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото
за ново разглеждане на друг първоинстанционен състав, доколкото въззивният
съд не разполага с такова правомощие, характерно за контролно-отменителна
инстанция. Елиминирането на последиците от тези съществени процесуални
нарушения се осъществява посредством въвеждането на всички защитни
твърдения, доводи и доказателствени искания на ответника във въззивната
жалба, както и прилагането на всички доказателства, относими към правния
спор, към въззивната жалба. Твърденията и доказателствата следва да бъдат
обсъдени по съществото на спора с крайния съдебен акт на въззивната
инстанция, доколкото при нередовно проведена процедура по чл. 131 ГПК
преклузиите на чл. 133 ГПК не са настъпили.
Следователно първоинстанционното решение е допустимо.
По същество на спора съдът приема следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която са
предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
осъждане на ответника А. М.Х.А.-С., гражданин на Кралство Дания, роден на
********** г. в Лондон, Великобритания, да заплати на ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, по отношение на
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Младост 3“, бл. ****, аб. №
186070, суми, както следва:
1038,06 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна
енергия за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 14.06.2022 г., до
окончателното изплащане на вземането;
191,58 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г.
до 05.05.2022 г. върху главницата за топлинна енергия;
12,30 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за
периода от 01.10.2020 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 14.06.2022 г., до окончателното
изплащане на вземането;
5
1,44 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 30.10.2020 г. до
05.05.2022 г. върху главницата за дялово разпределение.
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да
установи при условията на пълно и главно доказване следните
правопораждащи факти: 1) съществуването на договорни отношения между
страните за доставката на топлинна енергия; 2) обем на реално доставената на
ответника топлинна енергия за процесния период; 3) стойност на доставената
топлинна енергия, отговаряща на претендираната сума; 4) през процесния
период да е извършвана услугата дялово разпределение; 5) ищецът да се явява
легитимиран да претендира вземането за заплащане на възнаграждение за тази
услуга в претендирания размер; 6) стойност на извършената услуга за дялово
разпределение. По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
изпадане в забава на длъжника за заплащане на задълженията, както и размер
на дължимата лихва.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже правоизключващите си възражения.
По отношение на вземането за главница за топлинна енергия въззивният
съд намира следното:
Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че
„Топлофикация София“ ЕАД е енергийно предприятие, като по отношение на
дейността му са приложими разпоредбите на Закона за енергетиката и
подзаконови актове по прилагането му. Установява се от представените по
делото доказателства, че процесният имот се намира в сграда – етажна
собственост, присъединена към топлопреносната мрежа.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда в режим на етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия.
Законът императивно урежда възникването на облигационно
6
правоотношение между клиентите на топлинна енергия и топлопреносното
предприятие. Достатъчно е притежанието на вещно право върху
топлоснабдения имот – на ползване или собственост, за да възникне
задължение за заплащане на доставената и потребена топлинна енергия.
Това обаче не е единственият начин, по който може да възникне
облигационно отношение за доставка на топлинна енергия. Възможно е да
бъде постигнато съгласие между лице, което не е титуляр на право на
собственост или ограничено вещно право на ползване върху топлоснабден
имот, и топлопреносно предприятие за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия. Тогава именно това
лице, а не титулярят на вещното право, ще има задължение за заплащане на
цената на доставената топлинна енергия. Договорът подлежи на доказване по
общите правила на ГПК – напр. с откриване на индивидуална партида на
ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело №
2/2017 г., ОСГК/.
С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно
отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или
техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на
постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По
общите правила на облигационното право това съглашение се счита за
постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните
съвпаднат, което следва да бъде изрично или с конклудентни действия,
изразяващи съгласие, като в определени случаи законът може да изисква
форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно
обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия. Чл.
149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се
извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда –
етажна собственост.
Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и
без наличието на подобен изричен писмен договор, когато се касае за
7
топлоснабдена сграда – етажна собственост. Тогава всички собственици или
титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната
собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното
правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът
придава допълнителни правни последици на придобиването на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот –
сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът
императивно приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на
придобиване на имота с новия собственик или вещен ползвател на същия.
Следователно облигационното отношение между топлопреносното
предприятие и друг правен субект може да възникне както с изричен писмен
акт /при постигане на съгласие за същественото съдържание на договора/, така
и презюмирано /със самия факт на придобиване на собственост или вещно
право на ползване/. Възникването на ново облигационно правоотношение за
конкретен имот /без значение дали изрично или презюмирано/ води до
преустановяване на действието за в бъдеще на предходното правоотношение
за този имот. Следователно, за да може да се прецени с кое лице ищцовото
дружество е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за
конкретен имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кого
последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия
/изричен или презюмиран/.
По делото не се спори, че ответникът е собственик на процесния
топлоснабден имот, като същото се установява от представените писмени
доказателства – Нотариален акт № 137, том I-А, рег. № 19609, дело №
106/29.12.2014 г. и Заявление-декларация за откриване на партида на името
на ответника. Следователно същият е страна по облигационно отношение с
„Топлофикация София“ ЕАД и клиент на топлинна енергия.
По делото са представени платежни документи, удостоверяващи
извършени плащания в полза на ищцовото дружество, извършени преди
процесния период и в хода на процеса. Същите са предмет на заключението по
съдебносчетоводната експертиза.
Основното възражение на въззивника ищец е, че извършените плащания
са се отнасяли до текущите задължения на ответника – тези след процесния
период. Основното възражение на въззивника ответник е, че с извършените
8
плащания са погасени всички дължими суми. По делото не е се спори по
отношение на размера на претенцията на ищеца за топлинна енергия – реално
потребената такава.
Въпросът кои задължения са погасени с направените от ответника
плащания е правен, като в случая въззивният съд приема, че е приложимо
правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД този, който има към едно и
също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно
да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това,
погасява се най-обременителното за него задължение. При няколко еднакво
обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са
възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.
От представените 5 бр. разписки за извършения плащания чрез касите на
Easy Pay се установява, че на 06.01.2021 г. (121,99 лв.), 20.05.2021 г. (41,01
лв.), 18.11.2021 г. (621,30 лв.), 11.04.2022 г. (417,27 лв.) и 04.08.2022 г. (329,19
лв.) т.е. първите четири преди подаването на исковата молба, а последното – в
хода на процеса, са извършени плащания на обща стойност 1530,76 лв. По
делото не се спори, че плащанията са направени в размерите, които се твърдят
от ответника, и на датата, посочена на всяка от разписките, както и че
съществуват задължения на ответника по отношение на ищцовото дружество
както за процесния период – 01.05.2019 г. – 30.04.2021 г., така и за текущия
период към момента на извършените плащания – от 01.05.2021 г. насетне.
В заключението по съдебносчетоводната експертиза вещото лице е
посочило, че дължимата от ответника сума за процесния период след
съобразяване на сумите по задълженията на последния, направените
плащания и записванията в регистрите на ищеца възлиза на 0,02 лв.
В допълнителното заключение вещото лице е посочило, че дължимата от
ответника сума за топлинна енергия възлиза на 0,22 лв.
Доколкото ищецът не е ангажирал доказателства, от които категорично да
се установи, че с процесните плащания са погасени текущи задължения
(такива извън процесния период), въззивният съд, прилагайки правилото на
чл. 76, ал. 1 ЗЗД, приема, че изчисленията на вещото лице по основната и
допълнителната съдебносчетоводни експертизи са правилни и ответникът
9
дължи на ищеца сумата от 0,22 лв., представляваща главница за топлинна
енергия за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г. В тази част решението е
правилно и подлежи на потвърждаване.
По отношение на вземането за главница за дялово разпределение,
възлизащо на 12,30 лв., липсват конкретни оплаквания във въззивната жалба
както по отношение на основанието, така и по отношение на размера на
претенцията. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото
във въззивната жалба, когато контролира правилността на решението, поради
което същият не следва да обсъжда първоинстанционното решение по този
въпрос. В този смисъл Решение № 288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г. на
III Г.О. на ВКС. Следва да бъде отбелязано, че съдът не констатира да е
приложена неправилно императивна правна норма. В тази част решението е
правилно и подлежи на потвърждаване.
По отношение на вземането за мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия въззивният съд намира следното:
За процесния период действат Общи условия, одобрени от ДКЕВР на
27.06.2016 г. и в сила от 11.08.2016 г.
Съгласно чл. 32, ал. 1 ОУ месечната дължима сума за доставената
топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се
извършва по смисъла на чл. 71 от Наредбата за топлоснабдяването, се
формира въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна
енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно
фактура от продавача.
Съгласно чл. 33, ал. 1 ОУ клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят.
Съгласно чл. 32, ал. 3 ОУ след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки.
Съгласно чл. 33, ал. 2 ОУ клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за
10
отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят.
Съгласно чл. 28 ОУ продавачът връчва чрез търговеца на
упълномощеното лице в СЕС изравнителните сметки /обща и индивидуални/
на клиентите, като датата на връчването на изравнителните сметки се
удостоверява с подпис на упълномощеното лице, а последното информира
клиентите в СЕС за общата изравнителна сметка, датата на получаването и
връчва индивидуалните изравнителни сметки срещу подпис, удостоверяващ
датата на връчването.
Съгласно чл. 33, ал. 4 и 5 ОУ продавачът начислява обезщетение за забава
в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 3, ако не са
заплатени в срока по ал. 2, а при неизпълнение в срок на задълженията по ал.
2, клиентите заплащат на продавача обезщетение в размер на законната
лихва от деня на забавата до момента на заплащането на дължимата сума
за топлинна енергия.
Видно от уредбата в действащите за процесния период общи условия,
мораторна лихва върху прогнозно определени суми за потребление на
топлинна енергия не се начислява. Такава се дължи само върху задължения за
реално потребена енергия, отчитана в края на отоплителния сезон
/изравнителни сметки/ или ежемесечно /при реално отчитане показанията на
топломерите и водомерите всеки месец/.
Задълженията на клиента на ТЕ е уговорено да се заплащат след изтичане
на 45-дневен срок от изтичането на периода, за който се отнасят, поради което
следва да се приеме, че падежът на същите възниква с изтичане на този срок.
Първоинстанционният съд е съобразил заключението на вещото лице по
допълнителната съдебносчетоводна експертиза, като е приел, че дължимата
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2020
г. – 05.05.2022 г. възлиза на 120,97 лв. Тези изводи на районния съд обаче са
частично неправилни. Видно от заключението по допълнителната
съдебносчетоводна експертиза (л. 102 от първоинстанционното дело) в тези
120,97 лв. е включена сумата в размер на 108,62 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 15.09.2019 г. насетне върху главницата за
топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г. Исковите
претенции на „Топлофикация София“ ЕАД са за главница за топлинна енергия
11
за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г. и за мораторна лихва върху същата
за периода от 15.09.2020 г., поради което въззивният съд приема, че сумата от
108,62 лв. не е дължима от ответника за процесния период. Следователно и
вземайки предвид заключението по допълнителната ССчЕ задължението на
ответника за мораторна лихва за процесния период възлиза на 12,35 лв.
(120,97 лв. – 108,62 лв.). В тази част решението е частично неправилно и
подлежи на частична отмяна за сумата от 108,62 лв.
По отношение на вземането за мораторна лихва върху главницата за
дялово разпределение въззивният съд намира следното:
В тази част първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде
потвърдено. В общите условия не е уговорен конкретен падеж на
задължението за плащане на цена за дялово разпределение. При това
положение, за да изпадне в забава, длъжникът следва да е поканен от
кредитора съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени никакви
доказателства, от които да се установи, че ищецът е отправил подобна покана
до ответника за плащането на цената за дялово разпределение, поради което и
последният не е изпаднал в забава по отношение тези плащания и не дължи
обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По отношение на разноските:
В първата инстанция:
В Определение № 224/09.05.2016 г. по ч.гр.д. № 5263/2015 г. на IV Г.О. на
ВКС е посочено, че „при постановяване на решението си въззивният съд
трябва, при спазване на правилата на чл. 78 от ГПК, да определи
дължимите се между страните разноски пред първата инстанция с оглед на
измененото решение и да присъди същите, заедно с направените пред
втората инстанция разноски“.
Ищецът е претендирал разноски в размер на 450 лв. /100 лв. за държавна
такса и 350 лв. за експертиза/, както и юрисконсултско възнаграждение. На
основание чл. 78, ал. 8 ГПК първоинстанционният съд е определил такова в
размер на 100 лв. Съобразно уважената част от исковете и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат възстановени 11 лв.
Първоинстанционното решение, изменено с определение по чл. 248 ГПК,
следва да бъде отменено в частта за разноските за сумата над 11 лв. до
12
присъдените 59,05 лв.
В полза на ответника разноски не са разпределяни, тъй като не са
претендирани.
Във въззивната инстанция:
При този изход от делото въззивната жалба на ищеца е оставена изцяло
без уважение, а тази на ответника е уважена частично.
Предвид частичната неоснователност на последната въззивникът ищец
има право на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК да получи съответна част
от сторените деловодни разноски за въззивното производство в размер на 6
лв.
Следва да бъде разпределена отговорността за разноски за държавна
такса за въззивната жалба на ответника, подадена от особения му
представител, чийто размер е 50 лв. В тежест на ищеца и в полза на бюджета
на съдебната власт следва да бъдат възложени 40,68 лв., а в тежест на
ответника – 9,32 лв.
По сметка на СРС е заплатен депозит за особен представител в размер на
400 лв. Ищцовото дружество може да поиска възстановяването му от СРС.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 12763/19.07.2023 г., постановено по гр.д. №
31914/2022 г. по описа на СРС, 65 състав, в ЧАСТТА, с която е уважен
осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника А. М.Х.А.-С., гражданин на Кралство Дания, роден на **********
г. в Лондон, Великобритания, да заплати на ищеца „Топлофикация София“
ЕАД, ЕИК *********, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „Младост 3“, бл. ****, аб. № 186070, сумата над 12,35 лв. до
първоначално присъдените 120,97 лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 15.09.2020 г. до 05.05.2022 г. върху главницата за топлинна
енергия,
13
както и В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която ответникът А. М.Х.А.-
С., гражданин на Кралство Дания, роден на ********** г. в Лондон,
Великобритания, е осъден да заплати на ищеца „Топлофикация София“
ЕАД, ЕИК *********, горницата над 11 лв. до присъдените 59,05 лв.,
представляващи разноски съобразно уважената част от исковете, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
осъждане на ответника А. М.Х.А.-С., гражданин на Кралство Дания, роден на
********** г. в Лондон, Великобритания, да заплати на ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, по отношение на
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „Младост 3“, бл. ****, аб. №
186070, сумата от 108,62 лв., представляваща горницата над 12,35 лв. до
първоначално присъдените 120,97 лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 15.09.2020 г. до 05.05.2022 г. върху главницата за топлинна
енергия.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 12763/19.07.2023 г., постановено по гр.д.
№ 31914/2022 г. по описа на СРС, 65 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА А. М.Х.А.-С., гражданин на Кралство Дания, роден на
********** г. в Лондон, Великобритания, да заплати на ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, на основание чл. 273 вр. чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 6 лв., представляваща деловодни разноски във
въззивната инстанция съобразно изхода на спора.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на СГС сумата 40,68 лв., представляваща държавна такса за
въззивното производство съобразно уважената част от въззивната жалба.
ОСЪЖДА А. М.Х.А.-С., гражданин на Кралство Дания, роден на
********** г. в Лондон, Великобритания, да заплати на основание чл. 78, ал.
6 ГПК в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС сумата 9,32
лв., представляваща държавна такса за въззивното производство съобразно
отхвърлената част от въззивната жалба.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страната на „Топлофикация София“ ЕАД – „Техем Сървисис“ ЕООД.
14
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15