Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 16.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно
заседание на тридесет и първи май две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. д. № 12453 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 378522/04.04.2018 г., постановено по гр. д. № 35158/2017 г. по описа на СРС, II ГО, 56 състав, е отхвърлен предявения от „П.Г.“ ЕООД иск срещу М.О., с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД - за признаване за установено, че в полза на ищеца съществува вземане за сумата от 5 184 лв., представляваща подлежаща на възстановяване парична гаранция по прекратен договор за охрана № ВИ - 54 - 89/30.06.2009 г., поради извършено плащане в хода на производството по делото. Признато е за установено, че М.О. дължи на „П.Г.“ ЕООД, по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД сума от 275, 59 лв., представляваща мораторна лихва за периода 01.09.2016 г. - 10.03.2017 г., както и законната лихва върху главницата от 5184 лв., считано от 14.03.2017 г. до 26.07.2017 г. Ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 648, 17 лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща разноски в исковото производство и сумата от 530, 28 лв., представляваща разноски в заповедното производство (ч. гр. д. № 15326/2017 г. по описа на СРС, ГО, 56 състав).
Срещу
постановеното съдебно решение е постъпила въззивна жалба от ответника М.О., с която го обжалва изцяло. Излага
съображения, че обжалваното решение е необосновано и неправилно. Съдът не е
обсъдил всички факти по делото, а само е съобразил извършеното плащане от
негова страна в полза на ищеца на сумата по претендираната главница. Съдът не е
взел предвид направеното оспорване от М.О., което е свързано с наличието на
основание за задържане на гаранцията да изпълнение в случаите по чл.10, ал.3 от
договора за охрана № ВИ-54-89/30.06.2009 г. Съдът не е взел предвид
обстоятелствата, че МО е възразил срещу дължимостта на тази сума, както и срещу
дължимостта на законната лихва върху нея. Ответникът е имал възражения относно
изпълнението на охранителните услуги. Във връзка с неизпълнението на посочения
договор е предявен иск за заплащане на констатирани липси по вина на
охранителното дружество, установени с протоколи да установени липси за сметка
на вземания от неизвестни лица с рег. № 23-04-114/18.06.2015 г. на стойност 7,
08 лв. с ДДС; рег. № 23-04-114/18.06.2015 г. на стойност 3 824, 77 лв. с ДДС и
рег. № 14-00-80/25.03.2016 г. на стойност 5 242, 72 лв. Първите два посочени
протокола са подписани двустранно. По този начин ищецът е признал констатираните
липси по време на предоставяне на охранителната услуга. Третият протокол е
подписан от двама свидетели, удостоверяващ констатираните липси. Във връзка с
кражбите, по повод на които са установени липсите, са образувани наказателни
производство срещу извършителите. По този начин наличието на кражби в
охраняваните имоти е безспорно установено. МО е предявил иск за заплащане на
обезщетение за тези липси. С оглед на това е налице спор относно изпълнението
на процесния договор. С оглед на това счита, че гаранцията по договора правилно
е задържана от ответника и не е налице забава.
На основание чл.10, ал.3 вр. с чл.18, т.4 от процесния договор
предоставената гаранция се задържа от МО при неизпълнение на задълженията в
документите по чл.28, т.5 от договора. Счита, че преценката дали е налице
неизпълнение на задълженията по чл.28, т.5 от договора може да се осъществи
едва след приключване на висящия процес по гр. д. № 81816/2017 по описа на СРС,
ГО, 162 състав, поради което неправилно е отказано спиране на производството по
делото до приключване на преюдициалния спор. На основание чл.23 от договора в
случай, че при предаването на обектите бъдат констатирани липси и/или вреди и
незаплатени разходи за консумативи, изпълнителят се е задължил да обезщети МО
до размера на тяхната стойност, като възложителят има право да се удовлетвори
от гаранцията по чл.10 от договора. С оглед на това счита, че няма задължение
за заплащане на лихва за забава, доколкото предоставената от насрещната страна гаранция
правомерно е била задържана. Относно задължението за заплащане на лихва за
забава решаващият съд не е изложил никакви мотиви, освен наличието на главен
дълг. Счита, че съдът не е следвало да приеме, че извършеното от ответника
плащане в хода на делото съставлява признание на иска, а е следвало да го
съобрази с всички останали доказателства по делото и искания на ответника. по
този начин съдът е съобразил само един факт по делото, без да обсъди останалите
факти и доказателства. Съгласно практиката на ВКС при признание на факти съдът
следва да ги обсъди с оглед всички обстоятелства по делото. Моли съда да отмени
обжалваното решение и да отхвърли предявените искове, като му присъди сторените
по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е
постъпил писмен отговор от ответника по жалбата – „П.Г.“ ЕООД, с който я
оспорва. Излага съображения, че е недопустимо обжалването на съдебното решение
в частта, с която е отхвърлен предявения иск относно главницата. С решението в
обжалваната част СРС обстойно е мотивирал изводите си на задължение в тежест на
ответника за заплащане на лихва за забава. При наличие на признат от ответника
дълг чрез извършеното плащане, е налице задължение за заплащане на лихва за
забава. След като такава не е платена от ответника, то същата е дължима. С оглед
на това счита, че доводите на жалбоподателя са неоснователни. Моли съда да
потвърди решението в обжалваната част и да му присъди сторените по делото
разноски.
С определение № 26150/19.11.2018
г., постановено по настоящото дело, въззивната жалба на ответника е оставена
без разглеждане в частта, с която е отхвърлен предявения спрямо него иск с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за сумата от
5 184 лв., като производството по делото е прекратено в същата част.
Определението е влязло в сила, като необжалвано.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно,
кумулативно съединени установителни искове съответно с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.55, ал.1, пр.3 33Д и чл.422, ал.1 ГПК вр.
с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.86 ЗЗД. Ищецът твърди, че по ч. гр. д. № 15326/2017
г. по описа на СРС, II ГО,
56 състав, е постановена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу ответника. Същият е депозирал възражение срещу постановената заповед.
На 30.06.2009 г. между страните е сключен договор за обществена поръчка №
ВИ-54-89/30.06.2009 г., по силата на който ответникът възложител, му е възложил да организира и
осъществява на свой риск, със собствени технически средства и с помощта на
наети от него 16 служители - денонощна въоръжена охрана на следния обект: ВР
1416-складова база Ямбол, която обхваща 53 бр. сгради и площ от 93, 73 дка,
ведно с намиращото се там движимо и недвижимо имущество. Преди подписване на
договора ищецът - изпълнител е предоставил на възложителя гаранция за добро и
качествено изпълнение в размер на 5 184 лв. - предоставена във вид на изходящ
бюджетен банков превод с платежно нареждане от ТБ „ОББ“ АД от 18.06.2009 г.
Тази сума подлежи на възстановяване в срок от 30 дни след изтичане на срока на
договора, който е 3 години. След изтичане на срока на договора охраната на
обекта продължила със знанието и без противопоставянето на възложителя до края
на 2015 г. при условията на сключения договор. След прекратяване на договора с
писмо на възложителя в края на 2015 г. обектите по договора били предадени от
изпълнителя с приемо - предавателен протокол от 14.01.2016 г., подписан от
името на възложителя и от „РИО - Пловдив“ без забележки и без преразход за вода
и ел. енергия за охраняваните обекти, като било дадено становище за
възстановяване от възложителя в полза на охранителната фирма на гаранцията по
договора. Също така състоянието на охраняваните обекти повторно било установено
в констативен протокол от 01.02.2016 г., подписан от страна на възложителя. В
него изрично било посочено, че през м.01.2016 г. охранителната услуга е била
изпълнена съгласно клаузите на сключения договор за охрана и е предложено да се
изплати дължимото възнаграждение за м.01.2016 г. в полза на изпълнителя и в
срока по договора. Въпреки изпратените покани до ответника внесената гаранция
не е била възстановена. Тъй като договорът за охрана е прекратен, ответникът
държи исковата сума на отпаднало основание. Моли съда да постанови решение, с
което да признае за установено по отношение на ответника, че му дължи сумата от
5 184 лв. - неоснователно задържана гаранция по прекратен договор, ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане на делото до окончателното
изплащане, сумата от 274, 59 лв. - лихва за забава за периода 01.09.2016 г. -
10.03.2017 г., както и направените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът оспорва предявения иск. Твърди, че претендираната главница е възстановена на ищеца. Съгласно чл.10, ал.1 от сключения между страните договор за охрана ищецът се е задължил да представи на ответника гаранция в размер на 5 184 лв., като обезпечение за добро изпълнение на договора във вид на парична сума или банкова гаранция със срок на валидност 30 дни след изтичане срока на договора. Възстановената сума на ищеца е именно в посочения размер. С извършеното плащане МО е изпълнило задължението си по чл.10, ал.1 от сключения между страните договор за охрана. Моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен ида му присъди сторени по делото разноски.Въз основа на заявление от 14.03.2017 г., подадено от Министерство нва отбраната, е постановена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 16.03.2017 г. по гр. д. № 15326/2017 г. по описа на СРС, II ГО, 56 състав, срещу „П.Г.“ ЕООД за сумата от 5 184 лв., представляваща невъзстановена гаранция по договор за охрана № ВИ-54-89/30.06.2009 г., ведно със законната лихва, считано от 14.03.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 275, 59 лв. - лихва за периода 01.09.2016 г. - 10.03.2017 г. и 609, 19 лв. - разноски по делото, от които: 109, 19 лв. - държавна такса и 500 лв. - възнаграждение за адвокат.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу постановената заповед, с което е посочил, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение.
На 30.06.2009 г. между страните в производството е
сключен договор за охрана № ВИ-54-89/30.06.2009 г., по силата на който МО -
възложител е възложил на „П.Г.“ ЕООД - изпълнител, да организира и осъществява
на свой риск и със свои 16 служители и технически средства денонощна въоръжена
охрана на обект: ВР 1416 - складова база в гр. Ямбол - 53 бр. сгради и площ 93,
73 дка, ведно с намиращото се в него недвижимо и движимо имущество. Договорът е
сключен за срок от 3 години. Дължимото възнаграждение от възложителя възлиза на
7 200 лв. с ДДС месечно, платимо на 25-то число на месеца, следващ месеца на
предоставянето на услугата по договора. Плащането се извършва чрез банков
превод на посочена в договора банкова сметка. ***.10, ал.1 от договора страните
са се съгласили, че изпълнителят се задължава преди подписване на договора да
представи на възложителя гаранция в размер на 5 184 лв., като обезпечение за
добро изпълнение на договора във вид на парична сума или банкова гаранция, със
срок на валидност 30 дни след изтичане срока на договора. Във втората алинея е
предвидено, че гаранцията се освобождава след изтичане на срока на договора. В
ал.3 страните са уговорили хипотезите на неточно изпълнение на договора от
страна на изпълнителя, при които възложителят задържа представената гаранция
или при едностранно прекратяване на договора от страна на изпълнителя.
Съгласно представеното извлечение от банкова сметка ***.06.2009
г. ищецът е превел по банков път в полза на ответника сумата от 5 184 лв., представляваща гаранция по
процесния договор.
На 14.01.2016 г. на основание чл.4 от процесния
договор е съставен приемателно – предавателен протокол, в който е удостоверено,
че състоянието на ВР 1416 - гр. Ямбол съответства на първоначалния приемателно
- предавателен протокол - опис от 15.07.2009 г. за сградите и съоръженията в
обекта. Няма преразход на ел. енергия и вода. Предложението на комисията, в
състав: главен специалист и изпълнител в „РИО Пловдив“ и управителя на ищцовото
дружество, е предложила да се възстанови внесения от охранителната фирма
депозит. Протоколът е подписан от председателя и членовете на комисията.
На 01.02.2016 г. е съставен констативен протокол
относно предоставена охранителна услуга от ищеца по процесния договор. В него е
удостоверено, че охранителната услуга за обекта е извършена съгласно клаузите в
договора за охрана и ЗЧОД с фиксиран брой охранители - 16 броя охранители и
СОТ. Не е искано съдействие от органите на МВР или служба „Военна полиция“. Не
са отразени други извършени проверки в имота през месеца. Предложено е да се
изпълни възнаграждението за извършена охрана през м.01.2016 г., съгласно чл.1
от договора за охрана. Протоколът е подписан от главен специалист в Сектор
„Пловдив“ и от упълномощен представител на ищеца. Констативният протокол е
утвърден от началник сектор „Пловдив“.
Ищецът е отправил до ответника писма, постъпили
съответно на 10.05.2016 г. и на 01.09.2016 г., с които е отправил покана за
връщане на гаранцията по процесния договор в размер на 5 184 лв.
С платежно нареждане от 04.07.2017 г. ответникът е
наредил в полза на ищеца сумата 5 184 лв. Като основание за извършеното плащане
е посочено - освобождаване на гаранция.
В проведеното първо редовно открито съдебно
заседание ответникът е представил препис от искова молба, депозирана от МО
срещу „П.Г.“ ЕООД, за заплащане на обезщетение за констатирани липси в
охранявания обект във връзка с процесиня договор. Изразено е становище, че
ответникът не дължи заплащане на претендираната главница, тъй като вземането е
погасено чрез плащане. По отношение претендираната лихва, счита, че не дължи
такава, тъй като гаранцията е задържана на основание чл.10, ал.3 от процесния
договор, поради неизпълнение на чл.28, т.5 от същия.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси
съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното решение е
валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен
от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока по
чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на
ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването
на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Липсва спор между страните относно наличието на
облигационна връзка между тях, възникнала по силата на договор за охрана № ВИ –
54 – 89/30.06.2009 г., както и относно плащане от страна на ищеца в полза на
ответника на предвидената в него гаранция в размер на 5 184 лв., в каквато
насока са и ангажираните по делото доказателства.
С влязлото в сила решение на СРС в необжалваната част е
установено, че ответникът е изпълнил задължението си да върне след прекратяване
на сключения договор на получената от него гаранция в горепосочения размер,
като е платил в хода на процеса претендираната сума.
Спори се относно обстоятелството дали е налице забава от
страна на ответника във връзка с връщане на платената гаранция.
В случая с постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор
на исковата молба ответникът е релевирал едно правоизключващо възражение, а
именно: извършено плащане на претендираната от ищеца гаранция. Относно
претендираната от ищеца лихва за забава ответникът не е заявил възражения,
включително не се е позовал на правомерност на задържането на гаранцията от
негова страна поради наличие на неточно изпълнение на договорните задължения от
страна на ищеца - допуснати кражби в охранявания обект. Същевременно
релевирането на такива доводи извън установения в нормата на чл.131 ГПК срок,
не води до промяна на спорния предмет, очертан с исковата молба и писмения
отговор на ответника и съответно съдът не дължи произнасяне по несвоевременно заявените
от ответника възражения.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 1 от
09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, т.4 възраженията на
ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор
на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК. По силата на изричната разпоредба на
чл.133 във връзка с чл.131, ал.2, т.5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се
преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на
съществуващи и известни нему към този момент факти. Ето защо в срока за отговор
на исковата молба ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения. Обсъждането
и произнасянето на съда по възражения, които не са своевременно заявени от
ответника в срока по чл.131 ГПК съставлява съществено нарушение на процесуалния
закон, освен ако не се касае до хипотезата на особени непредвидени
обстоятелства. Такива обаче не се сочат от жалбоподателя.
По изложените съображения въззивният съд счита, че като не
е разгледал по същество несвоевременно заявените от ответника възражения срещу
предявените искове, извън установения в нормата на чл.131 ГПК преклузивен срок,
решаващият съд не е допуснал соченото във въззивната жалба процесуално
нарушение.
Доколкото несвоевременно заявеното оспорване от ответника
не е довело до промяна на спорния предмет, искането на ответника, поддържано и
в настоящото производство, за спиране на делото до приключване на висящия
съдебен процес относно наличието на неточно изпълнение на поетите договорни
задължения от страна на ищцовото дружество, е неоснователно, тъй като липсва
преюдициалност на това производство спрямо настоящото.
Задължението
на ответника е парично и за периода на своята забава същият дължи заплащане на
обезщетение в размер на законната лихва, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Страните
са уговорили, че гаранцията се освобождава след изтичане срока на договора. В
случая договорът между страните е прекратен, като ищецът е отправил покани до
ответника за възстановяване на гаранцията. Същите са връчени съответно на
10.05.2016 г. и на 01.09.2016 г. Ищецът претендира присъждане на законна лихва
от момента на връчване на втората покана - 01.09.2016 г., до 10.03.2017 г.
Нейният размер, определен въз основа на представената по делото и неоспорена от
насрещната страна справка, възлиза на 275, 59 лв. Ето защо предявеният иск
относно претендираната лихва за забава се явява изцяло основателен.
Неоснователен
е релевирания от жалбоподателя довод за необоснованост на решението в
обжалваната част. Решаващият съд е обсъдил всички релевантни обстоятелства
относно периода и размера на забавата, като е обсъдил по същество само
своевременно заявените от ответника възражения срещу предявения иск.
Тъй
като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските по
производството:
На основание чл.78, ал.3 ГПК в
тежест на жалбоподателя следва да се възложат сторените по делото разноски.
Техният размер възлиза на 500 лв. – заплатено възнаграждение за един адвокат.
Жалбоподателят своевременно е
направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Нормата на чл.78,
ал.5 ГПК регламентира, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото,
съдът може по искане на насрещната страна да присъди по - нисък размер на
разноските в тази им част, но не по - малко от минимално определения размер
съобразно чл.36 ЗАдв. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 6 от
06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и
фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да съобрази
доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото
правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност
при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие
между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на
процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар.
В конкретния случай усилията на процесуалния
представител на ответника по жалбата се свеждат до изготвяне на писмен отговор
на въззивната жалба, становище по депозираната молба – уточнение, явяване в
проведеното едно открито съдебно заседание, представяне на списък на разноските
по чл.80 ГПК и доказателства относно техния размер. Установеният минимален
размер в разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия
адвокатски съвет, предвид
обжалваемия интерес от 275, 59 лв.,
възлиза на 300 лв. С оглед на това следва да се приеме, че е налице
несъответствие между размера на адвокатското възнаграждение и усилията на
защитата при упражняване на процесуалните права, поради което същото не следва
да се намали до 300 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 378522/04.04.2018 г., постановено по гр. д. № 35158/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 56 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е признато е за установено, че М.О., ЕИК *******, с адрес гр. София, ул. „*******, дължи на „П.Г.“ ЕООД, ЕИК *******, с адрес ***, партер, по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД сума от 275, 59 (двеста седемдесет и пет лева и петдесет и девет стотинки) лв., представляваща мораторна лихва за периода 01.09.2016 г. - 10.03.2017 г., както и законната лихва върху главницата от 5184 лв., считано от 14.03.2017 г. до 26.07.2017 г.
ОСЪЖДА М.О., ЕИК *******, с адрес гр. София, ул. „*******, да заплати на „П.Г.“ ЕООД, ЕИК *******, с адрес ***, партер, сумата от 300 (триста) лв., на основание чл.78, ал.3 вр. с ал.5 ГПК, представляваща сторени разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване, на основание чл.280, ал.3 т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.