№ 187
гр. Пазарджик, 23.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
ИВАНИНА ИГН. ИВАНОВА
при участието на секретаря Стоянка Ст. Коцева
като разгледа докладваното от ИВАНИНА ИГН. ИВАНОВА Въззивно
гражданско дело № 20245200500135 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 260015 от 19.10.2023г., постановено по гр.дело №
136/2018г. по описа на Районен съд – В., е осъдена на основание чл. 31, ал. 2
от ЗС О. В. със седалище и адрес гр. В., бул. „Х. А." №**, представлявана от
кмета д-р К. Т. К., да заплати на Н. В. Ц., с ЕГН **********, конституиран
като ищец на мястото на починалата в хода на процеса С. Н. М., с ЕГН
**********, сумата от 600 лева, представляваща обезщетение за лишаване от
ползването на съсобствените й 2/3 идеални части от парцел № 424, с площ от
2729 кв.м., съгласно отменения регулационен план на гр. В., който имот е
идентичен с имот пл. № ****, от кв. 424, с площ от 2729 кв.м. от настоящия
регулационен план на града, за периода от 01.01.2015г. до 31.01.2015г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.01.2018г. до
окончателното плащане, както и на основание чл. 86 от ЗЗД е осъден
ответникът да заплати на ищеца сумата от 182,50 лева, представляваща лихва
за забава за периода от 19.01.2015г. до датата на подаване на исковата молба.
Присъдени са разноските по делото в полза на ищеца.
В законния срок е постъпила въззивна жалба от О. В., представлявана от
1
кмета д-р К. Т. К., със седалище и адрес гр. В., бул. „Х. А." №**, чрез
процесуалния представител ст.експерт В. Г., срещу частта на решението, с
която е осъдена ответната страна да заплати на ищеца сумата над 270,97 лева
до пълно уважения размер на иска от 600 лева за обезщетение за лишаване от
ползването на съсобствения недвижим имот. В жалбата се излагат оплаквания
за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част,
като считат, че претендираното обезщетение представлява периодично
плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, тъй като по същността си е
повтарящо се еднородно задължение, което следва да се заплаща ежемесечно,
и като такова се погасява с кратката тригодишна давност. С оглед на това се
излагат доводи, че вземането на ищеца за обезщетение за лишаване от
ползването на съсобствения имот е частично погасено по давност за периода
от 01.01.2015г. до 17.01.2015г. на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД, като дължимо
е единствено обезщетение за лишаване от ползването на 2/3 идеални части от
парцел № 424, с площ от 2729 кв.м., в размер на 270,97 лева, дължимо за
периода от 18.01.2015г. до 31.01.2015г. С тези аргументи се иска отмяна на
решението в обжалваната му част и съответно отхвърляне на иска за сумата
над 270,97 лева до предявения размер от 600 лева. В останалата му част
първоинстанционното решение не е обжалвано.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от въззиваемата
страна Н. В. Ц., чрез адв. М. П., с който се оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Излагат се подробни съображения във връзка с възраженията,
направени във въззивната жалба. Прави се искане за отхвърляне на
въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение.
Претендира се присъждане на разноски в производството.
С въззивната жалба и отговора не са представени нови доказателства и не
са направени нови доказателствени искания пред въззивния съд.
Съдът намира въззивната жалба за процесуално допустима, като
подадена в срок, от надлежна страна и против подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата следва да бъде разгледана по същество.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията по чл. 269 ГПК, съдът намери, че същото е валидно и
допустимо. Предвид горното и съгласно чл. 269, изр. второ ГПК следва да
бъде проверена правилността на решението по изложените във въззивната
2
жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми, като въззивният съд, като инстанция
по същество, се произнесе по съществуващия между страните правен спор.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба
против О. В. от ищеца С. М., в която се твърди, че влязло в сила решение на
Окръжен съд - Пазарджик от 14.06.2001 г. по гр. д. № 633 по описа за 2001 г.
С. Н. М. била призната за съсобственик на 2/3 идеални части от имот,
възстановен по силата на ЗВСОНИ, намиращ се в град В. и представляващ
парцел № 424 от 2729 кв.м., съгласно отменения регулационен план на град
В., идентичен с имот пл. № ****, от кв. 424, с площ от 2729 кв.м. от
настоящия регулационен план на града. Имотът попадал в двора на училище
„Г. Б.“, като ищцата притежава 2/3 идеални части от процесния имот, а
останалата 1/3 идеална част от него принадлежи на О. В.. От момента на
възстановяване на собствеността до настоящия момент, имотът се ползвал за
училище, като представлява неговия двор. Налице била хипотезата на чл. 31,
ал. 2 от ЗС и ответникът дължал обезщетение за ползването на имота.
Ответникът О. В. многократно бил канен да заплати обезщетение за
ползването на имота, но не заплащал такова, поради което ищцата предявила
иск за присъждане на обезщетение, като исковата молба имала и ролята на
покана по смисъла на чл.31 ал.2 от ЗС. С влязло в сила решение на ВКС №
14/07 от 27.02.2007 г., на IV отделение, по гр. д. № 2776 по описа за 2005г.
било присъдено такова обезщетение. В решението си ВКС изложил подробни
мотиви относно пасивната легитимация на общината да отговаря по
предявения иск, които аргументи имали сила и към настоящото производство.
В решението било взето предвид, че съсобствения на страните по делото имот
се ползва от друг самостоятелен субект - общинско начално училище, но ВКС
е приел, че ответната община като съсобственик на имота, е допуснала
същият да бъде използван за задоволяване на специфичните образователни
цели на самата община, което е в унисон с нейните нужди и фактически
общинската собственост се ползва съобразно задачите на местното
самоуправление в сферата на образованието. Позовават се на задължителна
съдебна практика относно хипотезата на лично ползване по смисъла на чл.31
ал.2 от ЗС. Общината продължила да не изплаща обезщетения и били
предявени нови претенции от ищцата. Присъдено било обезщетение в
производства по гр. дела №346/2011 и №394/11 на ПзОС, решенията по които
3
били влезли в сила. Имало и трето образувано производство, в което
Окръжен съд уважил претенцията за главница и отхвърлил тази за лихва.
След произнасяне на касационната инстанция за втори път били уважени и
двете претенции на ищцата. Посочени са производствата , по които било
присъдено обезщетение за
същия имот. Моли да бъде осъдена О. В. да заплати на ищцата исковата сума
от 600 лева за периода от 01.01.2015 г. до 31.01.2015 г. на основание чл. 31,
ал. 2 от ЗС, както и сума в размер на 183 лева, представляваща лихва за
забава, изчислена от 19.01.2015 г. до датата на подаване на исковата молба.
Претендира законна лихва и разноски.
В срок е постъпил писмен отговор от О. В.. Оспорват иска по основание,
като оспорват собствеността върху имота, съответно идентичността на имота
по съдебното решение с имот по настоящия план. Със съдебно решение на С.
Н. М. било признато правото на собственост върху 2/3 идеални части от
парцел ІІ-2480 от кв.424 по плана на гр. В. от 1983г. В плана на гр. В. от
1983г. бил нанесен имот с пл.№2480, който е част от парцел II- за училище
(попадащ в южната част на училищния двор), като части от него попадат в
прилежащите улици (южно и източно от парцела). Площта на този имот е
около 1370 кв.м.(изчислени графически по плана). Следователно, с
диспозитива на съдебното решение на ОС Пазарджик, на С. Н. М. са признати
2/3 идеални части от недвижим имот с площ от около 1370кв.м., а не от имот
с площ 2729 кв.м. При имот с площ от около 1370 кв.м., на 2/3 идеални части
съответства квадратура с размер от 913,34 кв.м. Изчислено пропорционално
на база квадратурата, съответстваща на идеалните части от признатото (по
съдебното решение на ОС Пазарджик) право на собственост на С. Н. М.,
същата не притежавала 2/3 идеални части от имот пл. №****. През процесния
период част от процесния имот пл. №**** (2 058 кв. м) попадала в УПИ II - за
училище, части от този имот (541 кв.м.) попадат в реализирани съгласно
регулацията улици, а други части (1,5 кв.м.) в УПИ VI от кв. 347 и (128,5
кв.м.) в УПИ VII от кв.347. Никоя от тези части не се ползвала лично и само
от О. В. и нямало никакво предоставяне от страна на общината на имота на
трети лица за ползване след настъпването на регулацията, защото училището
било изградено на това място много преди това през 1966г. О. В. по никакъв
начин не създавала пречки на ищцата да ползва имота съобразно
4
предназначението му и правата й. Ищцата не била заявявала и подобни
претенции, в т.ч. и такива относими към процесния по делото период.
Оспорва се пасивната легитимация на Общината в материално правен аспект,
като се излагат доводи, касаещи регулационния статут на имота и
извършеното върху него строителство. Обобщено твърденията са , че имотът
не се ползва лично от Общината и че тя не създава пречки на ищеца да ползва
имота си. Ответната Община не била канена да заплати обезщетение. Прави
се възражение за изтекла погасителна давност на претендираното вземане.
С протоколно определение от 16.04.2018г., първоинстанционният съд,
събиране на допуснатите доказателства и приемането им по делото, на
основание чл. 229, ал. 1,т. ГПК, е спрял производството по него до
приключване на първа фаза по допускане на делба в производство по гр.д. №
921/2015г. по описа на РС – В..
С определение от 15.06.2023г., първоинстанционният съд е възобновил
производството по делото на основание чл. 230, ал. 1 ГПК и като е
констатирал, че ищцата е починала в хода на процеса и след подаване на
исковата молба, на основание чл. 227 ГПК е конституирал като ищец нейния
наследник Н. Ц. на мястото на починалата ищца.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е
приел, че е изпълнен фактическият състав на чл. 31, ал. 2 ЗС, поради което е
уважил исковата претенция.
Съдът, като прецени представените по делото доказателства и доводите
на страните и основно, че във въззивната жалба се подържа единствено и
само довод, че претенцията е такава за периодични плащания, поради което
вземането е частично погасено по давност, за да се произнесе, прие за
установено следното:
С решение на Окръжен съд - Пазарджик, постановено по гр.д.№ 663 по
описа за 2001 година е прието за установено, по отношение на О. В., че
ищцата С. Н. М. от гр. С., ж.к. "М. *" бл.***, вх.*, ап.** е собственик на 2/3
идеални части от следния недвижим имот – парцел ІІ-2480 в кв.424 по
действащия план на гр.В. от 1983 г., като е осъдена О. В. да предаде на С. Н.
М. с посочен адрес, владението върху описания имот.
Видно от служебно направената по делото от първоинстанционния съд
5
справка „НБД“ Н. В. Ц. е единствен наследник на С. М.. С произнасяне на
ВКС по цитираното в исковата молба дело № 1568/2010 година, съдът е
отговорил на материалноправния въпрос за началния момент, от който става
дължимо акцесорното задължение за лихви за забава, при наличие на
изпратена покана за заплащане на основното задължение, позовавайки се на
постоянната съдебна практика, с която е прието, че съобразно разпоредбата
на чл.31, ал.2 ЗС обезщетението се дължи от момента на получаване на
писменото поискване. По естеството си то представлява едностранно
волеизявление, от което следва да е видно, че лишеният от ползване иска да
му се заплаща обезщетение. Веднъж отправено, писменото искане се
разпространява неограничено във времето докато съществува
съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Поради това
не е нужно за всеки период от време, докато трае ползването на съсобствената
вещ само от единия или няколко съсобственици, да се отправя писмена
покана. Без значение е дали поканата е нарочна. Същата може да се съдържа
и в искова молба за обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС, като от този момент
насетне се дължат и лихви за забава. Дал е отговор на въпроса и относно
значението на начина, по който се ползва имота. Тези съображения не следва
да бъдат обсъждани отново, тъй като вече са били част от решаващите мотиви
на ВКС, а и по задължителен за съдилищата начин в ТР №7/2012 година се
дефинира понятието „лично ползване“ по смисъла на чл.31 ал.2 от ЗС.
Конкретната хипотеза безспорно попада в обхвата на тази дефиниция. Също
така в цитираното решение на ВКС по гр.д.№1715/2011 година е прието по
спор между същите страни /респективно праводателката на въззивника/,което
решени е общодостъпна практика, че без значение за възприетото принципно
разрешение е дали съсобствеността е между гражданин и община, когато
последната предоставя с оглед задачите на местното самоуправление в
сферата на образованието целия съсобствен недвижим имот на общинско
училище и така допуска, като съсобственик, фактическото състояние на
невъзможност гражданинът да ползва своята част от общия недвижим имот.
При установена съсобственост между община и физически лица върху
недвижимост, не нуждите на обществото, представлявани и съобразявани от
общината, обуславят предназначението на съсобствено дворно място.
Препятстването от страна на ползващия съсобственик, макар и по силата на
правомерно поведение, на възможността друг съсобственик да упражни
6
субективното си материално право да ползва своята част от общата вещ,
нарушава забраната по ал. 1 да не се пречи и поражда установеното в ал. 2 на
чл. 31 от ЗС право на обезщетение. Към посочената в Тълкувателно решение
№7 от 02.11.2012г. ОСГК хипотеза за основателност на иска при създаване на
пречка, когато ползващият съсобственик е допуснал безвъзмездно трето за
собствеността лице да ползва само или заедно с него, без това фактическо
положение да намира основание в правомощията, произтичащи от правилата
за управление на съсобствена вещ, респ. разпределение на ползването, следва
да бъде отнасяна и хипотезата, в която община допуска съсобствен с
граждани имот да се ползва само за общински нужди. При другите
установени предпоставки за успешно провеждане на иска по чл. 31 ал.2 ЗС ,
от подобно фактическо положение може да се направи извод за създаване на
пречка, когато след покана общината не е предприела активи действия в
отстъпване на частта, съответстваща на дела на претендиращия. При
съсобственост в резултат на реституция, противоправно е очакването на
общината като съсобственик, че лишеният от ползване гражданин следва да
приеме предназначение на целия имот, свързано с нужда от задоволяване
цели на населението, тъй като това са нужди само на единия съсобственик.
С приетото в постановените решения на ВКС по спор между страните,
съдът всъщност отговаря на доводите, изложени в отговора пред РС В., макар
и те да не са изложени във въззивната жалба, относно обема на правата,
ползването на имота, наличието или не на покана към другия съсобственик и
началния момент, от който се дължи лихва. Ответникът всъщност не е
оспорил факта на ползване на имота от ответната Община, а в тази връзка са и
събраните гласни доказателства, като в показанията си свидетелката З., че
знае за процесния имот и за водените дела между страните, като дворът на
училището, чийто директор е тя, е разположен върху този общ имот на
страните.
По делото е прието заключение на експерт, неоспорено от страните, от
което е видно какъв е размерът на пазарния наем за периода, за който е
заявена претенцията и дължимата лихва за период три години преди
предявяване на иска, който съответства на предявения иск, поради което и
претенциите му се явяват основателни.
Както бе посочено, единственият довод във въззивната жалба е, че
7
претенцията е погасена по давност, тъй като се касаело за периодични
плащания и намирала приложение разпоредбата на чл.111 б“в“ от ЗЗД.
Същият е неоснователен. Непротиворечива и последователна е съдебната
практика, че вземането по чл.31 ал.2 от ЗС не е периодично плащане и се
погасява с общата петгодишна давност.
Като е уважил изцяло предявените искове, първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено при
условията на чл.272 от ГПК в обжалваната му част, поради неоснователност
на възражението за частично погасяване на вземането на ищеца по давност.
При този изход на делото на въззиваемата страна се дължат разноски в
производството пред настоящата инстанция. С отговора на въззивната жалба
се претендира заплащане на разноски в размер на 1100 лева за
производството пред първата инстанция, както и 600 лева за заплатено
адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция. Впоследствие, с
депозирана молба по настоящото дело, въззиваемият претендира присъждане
на сумата от 1200 лева за заплатено адвокатско възнаграждение пред
въззивната инстанция.
На първо място следва да се отбележи, че с определение от 29.12.2023г.,
постановено в хода на първоинстанционното производство, съдът се е
произнесъл по молба по чл. 248 ГПК на ищеца за допълване на решението в
частта за разноските, като е оставил същата без разглеждане като
процесуално недопустима поради пропускане на срока за депозирането й,
както и поради липсата на представен списък по чл. 80 ГПК по делото от
страната. Соченото определение не е обжалвано от него, поради което и
направеното искане пред настоящата инстанция за присъждане на разноски в
размер на 1100 лева за производството пред първата инстанция не е
основателно.
По отношение претенцииите на въззиваемия за присъждане на разноски
за заплатени адвокатски възнаграждения пред въззивната инстанция,
настоящият състав намира, че дори и същият да бе конкретизирал коя от
двете претенции поддържа, то и двете не са съобразени с действителната
фактическа и правна сложност на делото, поради което следва да му бъдат
присъдени разноски в размер на 300 лева за заплатено адвокатско
възнаграждение за настоящата инстанция. При определяне размера на
8
адвокатското възнаграждение, съдът съобрази решение на СЕС от 25.01.2024
г. по дело С 438/2022 г., с което е възприето становището, че съдът не е
обвързан с определения размер на минималните адвокатски възнаграждения,
съгласно Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. При определяне размера на адвокатското
възнаграждение съдът съобрази както посочената вече липса на правна и
фактическа сложност на делото, така и обстоятелството, че в производството
пред въззивната инстанция са били проведени две публични съдебни
заседания и то само поради нередовното призоваване на страните, като
процесуалният представител на въззиваемата страна не се е явил на нито едно
от тях. В този смисъл съдът приема, че адвокатското възнаграждение,
определено в размер на 300 лева съответства на реално положения от
процесуалния представител труд за защита на въззиваемата страна в
производството пред настоящата инстанция.
Предвид изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260015 от 19.10.2023г., постановено по
гр.дело № 136/2018г. по описа на Районен съд – В., В ОБЖАЛВАНАТА
ЧАСТ, с която е осъдена на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС О. В. със седалище и
адрес гр. В., бул. „Х. А." №**, представлявана от кмета д-р К. Т. К., да
заплати на Н. В. Ц., с ЕГН **********, конституиран като ищец на мястото на
починалата в хода на процеса С. Н. М., с ЕГН **********, сумата над 270,97
лева до пълно уважения размер на иска от 600 лева, представляваща
обезщетение за лишаване от ползването на съсобствените й 2/3 идеални части
от парцел № 424, с площ от 2729 кв.м., съгласно отменения регулационен
план на гр. В., който имот е идентичен с имот пл. № ****, от кв. 424, с площ
от 2729 кв.м. от настоящия регулационен план на града, за периода от
01.01.2015г. до 17.01.2015г.
ОСЪЖДА О. В. със седалище и адрес гр. В., бул. „Х. А." №**,
представлявана от кмета д-р К. Т. К., да заплати на Н. В. Ц., с ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр.С., ж.к. „М. *", бл.***, ет.**, ап.**, сумата
от 300 лева, представляваща разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10