Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../…….09.2022г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV-Е
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти юни през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
НЕЛИ МАРИНОВА
при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното
от съдия Генжова в.гр.дело № 13041 по описа за 2020 година, и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№35827/07.02.2020г., постановено по гр.д. №32252/2018г. по описа на СРС, 45
състав, е отхвърлен предявеният от Е. Ц.И. срещу Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“, в частност Началника на ОЗ – гр. Плевен И.П., иск с правно
основание чл.71, ал.1, т.1 от Закона за защита от дискриминация за признаване
за установено в отношенията между страните, че И.П. като Началник на ОЗ гр.
Плевен е извършил спрямо Е. Ц.И. като пребиваващ в затвора в гр. Плевен на
22.11.2017г. нарушение на чл.4, ал.2 от ЗИНЗС във вр. с чл.40, ал.2 от ЗИНЗС
във вр. с чл.90, ал.1 от ЗИНЗС, изразяващо се в това, че на 22.11.2017г. ищецът
бил въведен в изолаторна килия за изтърпяване на наказанието си заради това, че
е подал искова молба до АС – гр. Плевен, като по този повод бил извикан на
комисия, където му искали обяснения във връзка с подадената от него искова
молба, поради което е бил преместен в V група при останалите, след което в
килията на св.Дачи, му бил нанесен побой от служител на НСО, протектиран от
ответника.
Постъпила е
въззивна жалба срещу решението от ищеца Е. Ц.И., чрез назначения процесуален
представител адв. С.Г.. Излагат се оплаквания, че решението е неправилно и
необосновано. Поддържа се, че съдът е направил неправилни фактически
констатации, като същите не се подкрепяли от наличните писмени доказателства по
делото и въз основа на тях били мотивирани неправилни правни изводи, като по
този начин било допуснато нарушение на материалния закон. Излагат се доводи, че
събраните по делото доказателства подкрепяли тезата на ищеца и неправилно съдът
приел, че не се установява ищецът да е бил поставян в по-неблагоприятно
положение от това, в което са били поставяни и другите лица, изтърпяващи
наказание лишаване от свобода. Твърди се, че от настаняването на ищеца в
болнична стая можело да се направи извод, че имало основателна причина за това.
Неправилни били изводите на съда, че не е налице неравноправно третиране на
ищеца по признак лично положение в затвора в гр. Плевен в сравнение с
останалите лишени от свобода, пребиваващи в същия затвор. Спрямо ищеца в
затвора в гр. Плевен било упражнено както психическо, така и физическо насилие
от страна на другите затворници и поради неадекватно поведение от страна на
затворническата администрация да го защити, той сам поискал да бъде настанен в
изолаторна килия, за да не бъде обект на тормоз и побой от страна на другите
затворници. Поради това моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъде
постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещната страна
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез пълномощника юрисконсулт Е.Д..
Излагат се доводи, че по делото не е установено ищецът да е бил поставян в
положение по-неблагоприятно от това, в което са поставени другите лица,
изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“. Не било установено същият да е
привикван да дава обяснения във връзка с подадена от него искова молба, да са
нарушени негови права, признати му, съгласно чл.90, ал.1 от ЗИНЗС в сравнение с
другите лишени от свобода в затвора. Не било установено да му е нанасян побой
във връзка с подадената от него искова молба. Не се установило наличието на
неравно третиране на ищеца по признак „лично положение“ в затвора гр. Плевен.
По делото били приети доказателства, които свидетелствали за предприети
действия от страна на началника на затвора гр. Плевен за защита правата на
ищеца като лице изтърпяващо наказание „лишаване от свобода“. Поради това моли
въззивната жалба да бъде оставена без уважение и да бъде потвърден обжалваният
съдебен акт.
Съдът, като
обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е
подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав
споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Събраните в първата инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от
първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства. Във
връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
Нормата на чл.
4, ал. 1 от ЗЗДискр забранява всяка пряка или непряка дискриминация,
основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном,
гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа
принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална
ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други
признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република
България е страна.
ЗЗДискр цели установяване и санкциониране на
всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в
разпоредбата на чл.
4, ал. 1 от ЗЗД, или на всякакви други признаци, установени в закон или в
международен договор, по който Република България е страна. Всяко физическо
лице, чиито права са нарушени въз основа на някой от признаците по чл.
4, ал. 1 от ЗЗДискр, може да ги защити, като предяви иск срещу
дискриминиращия.
С разпоредбата на чл. 9 от
ЗЗДискр изрично е уредена доказателствената тежест в производството за
защита срещу дискриминация. Съгласно цитирания законов текст, след като
страната, която твърди, че е дискриминирана, представи факти, въз основа на
които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, ответната
страна трябва да докаже, че принципът на равно третиране не е нарушен. Ищецът е
длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се
предположи, че той е жертва на дискриминация. В случай, че същият успее да
докаже фактите, законът възлага доказателствената тежест на ответника да
установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в
конкретния случай не е нарушено, и да обори твърденията на ищеца.
Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена
тежест е достатъчно основание за отхвърляне на предявената претенция (в този
смисъл Решение № 511 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 587/2009 г., ГК, ВКС, ІІІ Г.
О.).
Следва да се отбележи, че по исковете по чл. 71
от ЗЗДискр не е достатъчно да се установи само неблагоприятно третиране на
определено лице или лица, а е необходимо да се докаже още, че същото е
извършено съзнателно по някой от признаците, очертани в чл.
4, ал. 1 от ЗЗДискр, като следва да е налице и пряка причинно-следствена
връзка между тях.
В обобщение, в тежест на ищеца е да докаже
фактите, въз основа на които твърди, че е подложен на дискриминация и неравно
третиране.
Според чл.
4, ал. 2 от ЗЗДискр, пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно
третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира,
било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни
обстоятелства въз основа на признак, посочен в ал. 1 на същата разпоредба или в
друг закон, или международен договор, по който Република България е страна.
Неблагоприятното третиране, съгласно легалната дефиниция, е всеки акт, действие
или бездействие, което пряко или непряко засяга права или законни интереси.
За да може да се приеме наличие на пряка
дискриминация, следва преди всичко да бъде установено дали лицето е третирано
по-неблагоприятно, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано
друго лице при сравними сходни обстоятелства. Липсва дефиниция за това кои
обстоятелства могат да бъдат сравнявани и кога е налице сходство, поради което
следва да се изхожда от установената в закона регламентация на обществените
отношения.
Съобразно установената практика на ВКС от
значение при установяването на дискриминация е обективно съществуващият
недопустим противоправен резултат при упражняване на дейността, проявен в която
и да е от очертаните в ЗЗДискр форми на нежелано или по-неблагоприятно
третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени
съответните нормативни изисквания.
В конкретния случай не се установи наличието
на обективно съществуващ недопустим правен резултат спрямо ищеца при
упражняване на дейността на затворническата
администрация във връзка със законосъобразното съблюдаване на нормативно
уредения режим, при който ищецът е изтърпявал наложеното му наказание
"лишаване от свобода". Настоящата съдебна инстанция приема, че ищецът
не е доказал наличието на факти, от които може да се направи безспорен извод,
че е налице дискриминация - пряка или непряка по някой от критериите, изложени
в чл.
4, ал. 1 от ЗЗДискр.
Установено е по делото, че ищецът два пъти е
бил настаняван в самостоятелно помещение при засилен надзор и охрана, първо със
заповед №501/22.06.2017г. на началника на затвора гр. Плевен за времето от
22.06.2017г. до 28.09.2017г., и впоследствие със заповед №767/10.10.2017г. на
началника на затвора гр. Плевен за периода от 10.10.2017г. до 22.12.2017г.,
както и, че със заповед от 25.05.2018г. на Главния директор на ГД „ИН“ същият е
преведен в затвора гр. Враца за изтърпяване на наложеното наказание.
Съгласно чл. 38, ал. 1 вр. ал. 2 от ППЗИЗС
настаняването на лишените от свобода в отделението по чл.
60, ал. 2 ЗИНЗС се извършва със заповед на началника на затвора въз основа
на писмен доклад от инспектор психолог и инспектор по социални дейности и
възпитателна работа, а когато има данни за психически разстройства или
зависимости - и от психиатър или директора на медицинския център, като
заповедта подлежи на обжалване пред главния директор на ГДИН в седемдневен срок
от обявяването й на лишения от свобода.
В случая настаняването на ищеца в
самостоятелно помещение при засилен надзор и охрана е станало по негово изрично
желание, изразено писмено, продиктувано от съображения за сигурността му. По
отношение на изложените от ищеца съображения за осъществен спрямо него акт на
дискриминация заради отмяната на взетите спрямо него мерки по чл.60 от ЗИНЗС и
настаняването му в затворническа група, следва да се отбележи, че продължителната
изолация на ищеца не произтича от присъдата, наказанието и режима, на които е
осъден, като същата оказва неблагоприятно въздействие върху неговата личност,
целите на наказанието и последващата ресоциализация на лицето, поради което и с
разпоредбата на чл.38, ал.5 от ЗИНЗС е предвидено на всеки три месеца да се
прави преценка за необходимостта от продължаване на мярката. В случая
затворническата администрация е предприела всички необходими мерки с оглед
характеровите и личностни особености на ищеца въз основа на изготвената
психологическа оценка за съхраняване личната сигурност и безопасност на ищеца и
на останалите осъдени, като са предприети необходимите действия за защита на
правата му, включително посредством превеждането му в затвора в гр. Враца за
изтърпяване на остатъка от наказанието. Поради изложеното не се установява по
делото да е осъществен спрямо ищеца акт на дискриминация нито при настаняването
му в самостоятелно помещение при засилен надзор и охрана, нито при прекратяване
на тази мярка. Предявеният иск е неоснователен и правилно е бил отхвърлен от
първоинстанционния съд.
Поради изложеното
и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на
спора на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за
юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното
производство в размер на 100 лева.
По изложените мотиви, Софийски градски
съд, ГО, ІV-Е въззивен състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№35827/07.02.2020г., постановено по гр.д. №32252/2018г. по описа на СРС, 45
състав, с което е отхвърлен предявеният от Е. Ц.И. срещу Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, иск с правно основание чл.71, ал.1, т.1 от Закона
за защита от дискриминация.
ОСЪЖДА Е. Ц.И.
да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
Решението подлежи
на касационно обжалване при условията на чл.
280, ал. 1 и ал.
2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.