РЕШЕНИЕ
№ 129
гр. Бургас , 06.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XX СЪСТАВ в публично заседание на
единадесети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ИВАН Г. ДЕЧЕВ
при участието на секретаря МАРИЯ А. МИЛЕВА
като разгледа докладваното от ИВАН Г. ДЕЧЕВ Гражданско дело №
20202120104953 по описа за 2020 година
Предявена е искова молба от “Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, район Младост, жк.“Младост 4“, Бизнес парк
София, сграда 6, представлявано от М.С. и Д. К. К. против П. И. Г., ЕГН ********** от
гр.Б.*** за приемане за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата
от 1187.20 лева, представляваща такси за предоставени и таксувани далекосъобщителни
услуги, лизингови вноски, неустойки за предсрочно прекратяване на договори и предсрочно
изискуем остатък от лизингови вноски, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане.
Твърди се в исковата молба, че страните са свързани с облигационни
правоотношения по договори за мобилни услуги и договори за лизнг от 04.11.2010г. и от
08.12.2015г. и допълнителни споразумения към договорите. Ответницата не е заплатила
сумите по седем издадени фактури за периода от септември 2018г. до януари 2019г., като
дължи 74.46 лева такси и 206.97 лева лизингови вноски. След предсрочно прекратяване на
договора по вина на ответницата поради изпадането й в забава, тя дължи и неустойка за
прекратяването на договора в размер на 215.90 лева, която е равна на три месечни
абонаментни такси. Лизинговите вноски са обявени за предсрочно изискуеми на основание
чл.12 от ОУ. Моли се исковете са се уважат.
Исковете са по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.92 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ответницата е подала отговор в срока по чл.131 ГПК, с който оспорва исковете.
Заявява, че ищецът не е изправна страна по договорите и няма доказателства, че мобилните
услуги са предоставени. Фактурите и справките за потребление не са подписани от
1
ответницата и не доказват доставката на услугите. Клаузата за неустойка е нищожна поради
нарушение на добрите нрави, тъй като размерът на неустойката е всъщност равен на цената
на самата услуга за оставащия период на договора и така ищецът може да получи цялата
цена, въпреки че не предоставя услугата след прекратяване на договорите. Моли се за
отхвърляне на исковете.
За процесните вземания е била издадена заповед за изпълнение № 849/14.05.2020г.
на БРС ч.гр.дело № 2126/2020г.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събрания по делото
доказателствен материал и съобрази разпоредбите на закона, намира следното:
Искът по чл.422 ГПК за вземанията за месечните абонаментни такси е основателен.
Доказва се облигационната връзка между страните, възникнала със сключване на
договорите за мобилни услуги между тях. Впрочем ответницата в отговора си не е оспорила
възникването на правоотношенията с “Теленор“, оспорила е само, че ищецът е изправна
страна по тези правоотношения. Към исковата молба са приложени договор за мобилни
услуги № 60673464/04.11.2010г., договор за лизинг от същата дата, договор за мобилни
услуги № *********/08.12.2015г., договор за лизинг от същата дата, допълнително
споразумение към договор за мобилни услуги от 24.10.2017г., договор за лизинг от същата
дата и допълнително споразумение към договор за мобилни услуги от 30.04.2018г. Част от
тези договори и допълнителни споразумения са представени и в оригинал. Нито в отговора
си, нито след запознаване с оригиналите на част от договорите ответницата е направила
оспорване, че има облигационно правоотношение между нея и ищеца, нито е заявила, че
документите не съществуват на хартиен носител. Следователно, няма спор, че ответницата е
подписала всички посочени договори и допълненията към тях, т.е. такива договори
съществуват и съдът следва да ги зачете при решаване на спора, независимо, че не всички са
представени в оригинал.
Издадени са били от ищеца няколко фактури – № **********/01.10.2018г., №
**********/05.10.2018г., № **********/01.11.2018г., № **********/05.11.2018г., №
**********/05.12.2018г. В тях са начислени месечните такси за далекосъобщителни услуги
по двата договора. Според изготвената икономическа експертиза фактурите са осчетоводени
при ищеца. След извършени приспадания са се получили сумите, претендирани с исковата
молба по всяка от фактурите. По фактура № **********/01.10.2018г. се дължат 20.99 лева за
такси. По фактура № **********/05.10.2018г. са начислени 30.98 лева за такси. По фактура
№ **********/01.11.2018г. таксите са в размер на 21.89 лева. По фактура №
**********/05.11.2018г. таксите са в размер на 31.88 лева. След приспадане на 17.85 лева
надвнесено плащане и приспадане на 13.43 лева между таксата съобразно броя дни на
ползване на услугите и таксата за предварително начислен пълен брой дни с достъп на
услугите са получава, че се дължат за месечни такси общо 74.46 лева по фактурите, колкото
са присъдени и със заповедта за изпълнение. Възражението на ответницата, че липсвали
данни за реалното предоставяне на мобилни услуги и за осигуряване на достъп до
2
мобилната мрежа за срока на договорите, се преценява за неоснователно. Фактурите касаят
периоди от септември до декември 2018г., за които се претендират неплатени месечни
такси. Същевременно договорите са от 2010г. и 2015г., а допълнителните споразумения са
от 2017г. и 2018г. /30.04.2018г./. Следователно за периодите преди септември 2018г., за
които не се търсят месечни такси, следва да се приеме, че ответницата ги е заплащала и
съответно извънсъдебно е признала, че получава мобилни услуги и има достъп до мрежата
на оператора. Косвено доказателство за това е и пратената до ответницата последна покана
за доброволно плащане, в която й е заявено, че ако не плати задълженията си договорът ще
бъде прекратен, след което ползването на съответния мобилен номер няма да бъде
възможно. Следователно, по аргумент на противното, следва да се приеме, че ищецът е
предоставял в полза на ответницата достъп до мрежата си. С исковата молба се търсят само
месечни такси. Понеже месечните такси са уговорени с договора като размер, те се дължат с
настъпването на падежа им и издадените фактури представляват годно доказателство за
тяхното установяване. Ето защо БРС намира, че фактурите доказват по безспорен начин
дължимите вземания за такси. Доколкото ответницата е имала достъп до мрежата на
оператора, то се дължат само на това основание месечните такси за процесните периоди и
по двата договора. Налага се извод, че претенцията за дължимостта на месечните такси е
доказана и основателна.
По отношение на установителния иск за неустойките, дължими за предсрочното
прекратяване на договорите, съдът намира следното:
Този иск е неоснователен. Договорите са сключени за по 24 месеца, видно от
съдържанието им. С допълнителните споразумения сроковете са удължени съответно до
24.10.2019г. и 30.04.2020г. Заповедното дело е образувано на 08.05.2020г., т.е. след изтичане
на допълнително продължените срокове по договорите. В договора за мобилни услуги от
08.12.2015г. е предвидено, че в случай на прекратяването му преди изтичане на срока по
вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от
стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти до края на този срок. В
същия смисъл е и допълнителното споразумение от 24.10.2017г. В допълнително
споразумение от 30.04.2018г., с което се изменя договорът от 04.11.2010г. също е
предвидена неустойка при предсрочното прекратяване на договора по вина на ответницата,
която е в размер на всички стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяване до
изтичане на уговорения срок, но в този случай максималният размер на неустойката не
може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти. Неустоечните
клаузи от договорите уреждат последиците от настъпилото прекратяване /разваляне/, но не
уреждат ред за упражняването му, различен от предвидения в общото правило на чл. 87, ал.
1 ЗЗД. Съдът намира, че ищецът е следвало да уведоми ответницата, че прекратява
договорите, за да й манифестира волята си в този смисъл и тази воля да стане достояние на
клиента /арг. чл.13 и чл.14 ЗЗД/. Следователно, неплащането на задълженията по договорите
не води автоматично до тяхното прекратяване, а следва кредиторът да се позове на това
неплащане и да изрази воля за прекратяване на облигационната връзка, която воля да
3
достигне до насрещната страна. Твърди се, че преди завеждане на заповедното дело ищецът
е упражнил надлежно потестативното си право да развали /прекрати/ договора чрез
отправяне на писмено уведомление, получено от длъжника. В тази връзка са ангажирани
доказателства. С последна покана за доброволно плащане до ответницата от 02.12.2018г.,
последната се уведомява, че общата стойност на задълженията й за предоставени услуги по
сключените договори възлиза на 227.06 лева с ДДС, като е предупредена, че договорите за
предоставяне на мобилни услуги ще бъдат прекратени, ползването на мобилния номер няма
да бъде възможно, ще бъде начислена неустойка и всички оставащи лизингови вноски ще
станат предсрочно изискуеми. Цитираното предупредително писмо е доставено до пощенска
кутия от куриер на 11.12.2018г. на посочения в договорите адрес на ответницата. Липсват
клаузи в договорите, които да предвиждат т.нар. „фингирано връчване“, в която хипотеза
опитът за връчване да е приравнен на фактическо връчване на адресата. В случая няма
доказателства за каквито и да е действия и трудности при връчването на съобщението на
адреса, посочен от ответницата в индивидуалния договор, а видно от удостоверението,
издадено от куриера обявения начин на доставка е до пощенска кутия. При тези данни
връчването не може да се приеме за редовно. В съдебната практика трайно се поддържа
становището, че двустранен договор може да се развали и чрез връчването на исковата
молба, с която се претендират последиците от развалянето на договора, като съдът е длъжен
да вземе предвид настъпилото в хода на процеса разваляне на договора на основание чл.
235, ал. 3 ГПК. В процесния случай обаче препис от допълнителната молба с приложенията
е връчен на ответницата на 17.12.2020г., в съдебно заседание, към който момент вече е бил
изтекъл двегодишният срок на договорите за мобилни услуги, поради което не е налице
предвидената в неустоечната клауза хипотеза на разваляне на договора преди изтичане на
срока, за който е сключен. Въз основа на изложеното съдът приема, че не са налице
предпоставките за дължимост на претендираните неустойки. Искът в тази част е
неоснователен.
Искът за дължимостта на лизинговите вноски е основателен. Сключени са договор
за лизинг от 04.11.2010г., с предмет мобилно устройство, за срок от 23 месеца, договор за
лизинг от 08.12.2015г., с предмет мобилно устройство, за срок от 23 месеца, както и договор
за лизинг от 24.10.2017г., с предмет мобилно устройство, за срок от 23 месеца.
Неоснователни са възраженията на ответницата, че ищецът не е предал лизинговите
устройства в нейно държание. В договорите има клауза, че лизингополучателят декларира и
потвърждава, че лизингодателят му предава устройството във вид, годен за употреба,
функционира изрядно и съответства напълно на договорените технически характеристики и
е комплектован с цялата документация, включително гаранционна карта. В Общите условия
на тези договори-чл.12, ал.2 е предвидено, че месечните вноски и другите дължими
възнаграждения стават предсрочно изискуеми в случай на прекратяване на договора за
предоставяне на мобилни услуги, сключен от лизингополучателя, както и в случай на забава
в плащане на дължими съгласно договора плащания. В конкретната хипотеза основните
договори са вече прекратени, но не предсрочно, а с настъпване на нормалните им крайни
4
срокове. С прекратяване на основните договори, стават предсрочно изискуеми всички
неплатени лизингови вноски. В случая обаче договорите за лизинг са били с изтекъл срок на
действие още преди завеждане на заповедното дело, поради което всъщност всички
лизингови вноски се дължат не заради предсрочната си изискуемост, а заради това, че
нормалната им изискуемост е настъпила. Дали изискуемостта е предсрочна или нормална
всъщност няма значение за делото, тъй като и в двата случая неплатените лизингови вноски
са с настъпил падеж и са дължими от ответницата. Основателни са мотивите на ищеца, че
доколкото по делото няма данни устройствата да са били върнати или договорите за лизинг
да са били прекратени, то договорите са действали през целия техен уговорен срок и затова
ответницата дължи всички неплатени вноски по лизинга.
Издадени са фактури за общо 206.97 лева неплатени лизингови вноски по договор
за лизинг от 24.10.2017г. за периода 05.09.2018г. -04.12.2018г. /това са вноските с падежи
24.09., 24.10. и 24.11.2018г./. Отделно се дължат и останалите 10 вноски, с падежи от
24.12.2018г. до 24.09.2019г., в общ размер от 689.90 лева, за които е била издадена фактура
№ **********/01.05.2019г. Те са считани от ищеца за предсрочно изискуеми, но всъщност
още към подаване на заявлението по чл.410 ГПК са имали нормална изискуемост, като това
обстоятелство не е пречка за уважаване на претенциите. Налага се извод, че се дължат както
206.97 лева, така и 689.90 лева за лизингови вноски, които не са платени от ответницата,
общо 896.87 лева. Искът за лизинговите вноски е основателен и доказан и подлежи на
уважаване.
По горните съображения искът по чл.422 ГПК следва да бъде уважен за сумата от
74.46 лева месечни такси по двата договора за мобилни услуги и допълнителните
споразумения към тях, за които са издадени фактури № **********/01.10.2018г., №
**********/05.10.2018г., № **********/01.11.2018г., № **********/05.11.2018г., както и за
сумата от 896.87 лева лизингови вноски, сбор от 206.97 лева по фактури №
**********/05.10.2018г., № **********/05.11.2018г., № **********/05.12.2018г. и 689.90
лева по фактура № **********/05.01.2019г. /последната за предсрочно изискуем остатък от
вноските/. Общо са дължими 971.33 лева, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението по чл.410 ГПК до изплащането.
Искът трябва да се отхвърли в останалата си част, за търсените неустойки за
предсрочното прекратяване на договорите в размер на 215.90 лева, по издадени фактури №
**********/01.01.2019г. и № **********/05.01.2019г.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата трябва да бъде осъдена да заплати на
ищеца разноски в настоящото производство от 573.30 лева и в заповедното дело от 315 лева,
съразмерно на уважената част от исковете.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът трябва да бъде осъден да заплати на
ответницата разноски в исковото производство от 72.74 лева, съразмерно на отхвърлената
част от исковете.
5
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на П. И. Г., ЕГН ********** от
гр.Б.***, че дължи на “Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, район Младост, жк.“Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6,
представлявано от М.С. и Д. К. К. сумата от 971.33 лева /деветстотин седемдесет и един
лева и тридесет и три стотинки/, представляваща сбор от 74.46 лева за месечни абонаментни
такси за потребление на мобилни услуги по фактури № **********/01.10.2018г., №
**********/05.10.2018г., № **********/01.11.2018г. и № **********/05.11.2018г. и 896.87
лева лизингови вноски (присъдени със заповедното дело като 206.97 лева неплатени
лизингови вноски и 689.90 лева предсрочно изискуем остатък от лизингови вноски) по
фактури № **********/05.10.2018г., № **********/05.11.2018г., № **********/05.12.2018г.
и № **********/05.01.2019г., ведно със законната лихва върху сумата от 971.33 лева,
считано от 08.05.2020г. до изплащане на вземането, които вземания са присъдени със
заповед за изпълнение № 849/14.05.2020г. на БРС по ч.гр.дело № 2126/2020г., като
ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от 215.90 лева неустойки за предсрочно прекратяване на
договорите за мобилни услуги по фактури № **********/01.01.2019г. и №
**********/05.01.2019г.
ОСЪЖДА П. И. Г., ЕГН ********** от гр.Б.*** да заплати на “Теленор България“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, район Младост,
жк.“Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, представлявано от М.С. и Д. К. К. сумата от
573.30 лева /петстотин седемдесет и три лева и тридесет стотинки/ съдебно-деловодни
разноски в исковото производство и сумата от 315 лева /триста и петнадесет лева/ съдебно-
деловодни разноски в заповедното дело.
ОСЪЖДА “Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, район Младост, жк.“Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6,
представлявано от М.С. и Д. К. К. да заплати на П. И. Г., ЕГН ********** от гр.Б.*** сумата
от 72.74 лева /седемдесет и два лева и седемдесет и четири стотинки/ съдебно-деловодни
разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок
от съобщението.
Вярно с оригинала:
ММ
Съдия при Районен съд – Бургас: /п/_
6