Р Е Ш Е Н И Е
Номер
08.03.2022г. Град София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Първо
ГО, 30 състав
На осемнадесети февруари Година 2022
В публичното заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕРИЯ БАНКОВА
и секретар Диана Борисова
като разгледа докладваното от съдия Банкова гр. дело N 5367 по описа за 2021 година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Ищцата С.К. – М.
поддържа в исковата молба, че през 2013г. „ ОББ“ АД е отпуснало кредит на „ Г.К.“
ЕООД, по който ищцата се е задължила като поръчител. През 2014г. били издадени
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК и изпълнителен
лист по ч.гр.д. №429/2014г. на РС – Ботевград за част от сумите по процесния
договор, а именно – 5 000 лв. – част от главницата по договора за кредит,
ведно със законната лихва върху сумата от 09.04.2014г. до окончателното й
изплащане, 100 лева съдебно-деловодни разноски и 486 лева – адвокатско
възнаграждение. Въз основа на издадения изпълнителен лист срещу ищцата било
образувано изп. дело №391/2014г. на ЧСИ Н.Д.. След като през 2019г. вземанията
по процесния договор били прехвърлени от „ОББ“ АД, ответникът „Е.М.“ ЕООД е
конституиран като взискател по делото.
Вследствие
на наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата от 28.07.2016г. до
м.април 2021г. по изп. дело били постъпили суми в общ размер на 2 650 лв.,
с които били погасени разноските по изп. дело, възнаграждението за образуване и
водене на същото, разноските по заповедното производство, както и част от
публичните задължения към държавата като присъединен взискател до сумата 928,42
лв., поради което към датата на исковата молба по изп. дело били държими сумите
– 5 000 лв. главница, ведно със законната лихва върху тази сума от
09.04.2014г.
Твърди,
че след сключването на договора за цесия от 2019г. новият кредитор многократно
търси от нея изпълнение на задължението в пълния му размер – вкл. за частта, за
която не е образувано изпълнително дело. Съгласно удостоверение за задължение
от 30.03.2021г. от „ Е.М.“ ЕООД, актуалният размер на задължението на ищцата
възлиза на сума в размер на 99 683,41 лв.
Счита, че
задълженията по процесния договор за кредит са погасени по давност, поради
следното:
По отношение на
частта от вземането, която не е била съдебно предявена – счита, че давността за
същата е започнала да тече от 09.04.2014г. – когато е било образувано ч.гр. д.
№429/2014г. на РС – Благоевград, евентуално – от 23.09.2014г. – падежа на
задължението, съгласно договора за кредит. И в двата случая, давността е
изтекла преди датата на исковата молба.
По отношение на
частта от вземането, което е предмет на посочената по-горе заповед за
изпълнение и изпълнителен лист, и за чието събиране е било образувано
изпълнително дело – сочи, че между 04.12.2015г. и 17.04.2018г. по
изпълнителното дело не са предприемани валидни изпълнителни действия спрямо
длъжника „Г.К.“ ЕООД, поради което изпълнителното дело се е перемирало по
силата на закона. Счита, че давността по отношение на главния длъжник е
започнала да тече на 04.12.2015г. и е
изтекла на 14.12.2020г., като на осн. чл.3, т.2 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното
положение, обявено на 13.03.2020г., давността следва да се счита изтекла на 04.02.2021г.
/съгласно уточнителна молба от 18.05.2021г./ Доколкото ищцата отговаря
солидарно с главния длъжник като поръчител, на осн. чл.142 от ЗЗД и предвид
акцесорния характер на поръчителството, счита че и нейното собствено задължение
следва да се счита погасено по давност.
Моли
да бъде признато за установено, че поради изтичане на давностния срок, не дължи
на ответника сума в общ размер на 99 863,41 лв., формирана като сбор от
сумите, за които има издаден изп. лист по ч.гр. д. №429/2014г. и образувано
изп. дело и които не са погасени, както следва: 5 000 лв., част от
главницата по договора за кредит, 3541,12 лв. – законна лихва върху главницата
за периода 09.04.2014г. – 30.03.2021г., законна лихва върху главницата от
30.03.2021г. до окончателното плащане – от една страна и от друга страна -
останалите незаплатени задължение по процесния договор за кредит, за които няма
образувано изп. дело, както следва: 40 139,34 лева - част от главницата по процесния договор за
кредит; 3000,79 лв. –договорна лихва за периода от 23.10.2013г. до
09.04.2014г.; 286,44 лева – наказателна лихва за периода 23.10.2013г. –
09.04.2014г.; 107, 85 лв. –неплатена
такса; 28427,64 лв. – законна лихва върху главницата от 09.04.2014г. до
30.03.2021г.; 19180,23 лв. – такси и разноски по кредита.
Ответникът
„ЕОС М.“ АД оспорва основателността на претенцията за признаване на установено,
че ищцата не дължи сумите, за които има издаден изп. лист с аргумента, че по
процесното изпълнително дело са искани и извършвани многократно изпълнителни
действия, които са прекъснали както перемпцията, така и давностния срок.
Навежда доводи и във връзка с приложимостта на ТР №2/26.06.2015г. по отношение
на висящите към момента на обявяването на решението изп. производства и счита,
че от този момент за кредитора е започнала да тече нова давност. По отношение
на претенцията, касаеща неплатените задължения по процесния договор за кредит,
извън тези по изпълнителния лист, заявява, че не е предявявал искови претенции
спрямо ищцата във връзка с тези вземания, а представената по делото справка е
справка за размера на изкупения дълг.
Предявени
са следните искове: иск с пр. осн. чл.124 вр. с чл.439 ГПК за признаване
на установено в отношенията между страните, че правото на принудително
изпълнение за посочените в исковата молба вземания по изп. лист от
11.04.2014г., издаден по ч.гр. д. №429/2014г. по описа на РС – Ботевград, е
погасено поради изтичане на давностния срок, обективно съединен с отрицателен
установителен иск с пр. осн. чл.124 от ГПК за признаване на установено, че са погасени по давност вземанията по
процесния договор за банков кредит, извън частта от тях, която е предмет на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК и изп. лист по
ч.гр.д. №429/2014г. на РС – Ботевград, а именно: 40 139,34 лева - част от главницата по процесния договор за
кредит; 3000,79 лв. –договорна лихва за периода от 23.10.2013г. до
09.04.2014г.; 286,44 лева – наказателна лихва за периода 23.10.2013г. –
09.04.2014г.; 107, 85 лв. –неплатена
такса; 28 427,64 лв. – законна лихва върху главницата от 09.04.2014г. до 30.03.2021г.;
19180,23 лв. – такси и разноски по кредита.
С молба по
делото от 14.09.2021г. ответникът изрично е признал, че вземанията по процесния
договор за кредит, извън тези, за които е била издадена заповед за изпълнение и
изпълнителен лист по посоченото по-горе заповедно производство, са погасени по
давност. В свое писмено становище, депозирано по делото на 24.09.2021г.,
ответникът поддържа така направеното признание на иска. Моли, в частта по
признатия иск, да не бъде осъждан за разноски в производството, т.к. не е дал
повод за образуването на делото.
В открито съдебно заседание, проведено на 18.02.2021г., ищецът е поискал произнасяне на съда с решение при признание на иска по реда на чл.237 от ГПК по отношение на предявения отрицателен установителен иск с пр. осн. чл.124 от ГПК, но във връзка с разпределянето на отговорността за разноски е поддържал искане за приемане по делото на представените от него в тази връзка писмени доказателства, както и разпит на свидетел, с цел доказване на обстоятелството, че ответникът е дал повод за завеждане на делото.
Съдът обсъди доводите на страните и прецени събраните по
делото доказателства, след което приема за установено от фактическа страна следното:
Установява се от приложеното заповедно
производство по гр.д. №429/2014г. на РС – Ботевград, че по заявление на „ОББ“
АД на 11.04.2014г. е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и
изпълнителен лист срещу длъжниците „ Г.К.“ ЕООД и С.М.К. – М., с която е
разпоредено същите солидарно да заплатят на „ОББ“ АД следните суми от: 5 000 лв. за погасяване на оборотен
кредит, съгласно договор от 23.09.2013г. и договор за поръчителство от същата
дата, законна лихва върху същата сума, считано от 09.04.2014г. до окончателното
изплащане, както и сумата от 100 лв. разноски по делото и 486лв. адвокатско
възнаграждение. Установява се от приложените към заявлението доказателства, че
договорът за оборотен кредит е бил сключен с търговеца „ Г.К.“ ЕООД, а ищцата е
обезпечила кредита като е сключила с банката договор за поръчителство.
Въз основа на издадения изпълнителен
лист и по искане на взискателя „ОББ“АД на 09.07.2014г. било образувано изп.
дело №20147930400391 по описа на ЧСИ Н.Д..
Покани за доброволно изпълнение са
връчени да длъжниците на 26.08.2014г. Не се спори относно обстоятелството, че в
срока по чл. 414 от ГПК длъжниците не са подали възражение срещу издадената
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ, поради
което и на основание чл. 416 от ГПК следва да се приеме, че заповедта за изпълнение се
е стабилизирала на 10.09.2014 г. От посочената дата се счита, че давността е
прекъсната / с изтичането на срока за възражение по чл. 414 от ГПК/ и е започнала да тече нова
5-годишна давност за вземанията, установени със сила на пресъдено
нещо.
По изпълнителното дело са извършени
следните изпълнителни действия:
На 22.08.2014г. е наложен запор върху
дяловете на ищцата в „Г.К.“ ЕООД, както и са наложени запори по банковите
сметки на длъжника „Г.К.“ ЕООД в „Р.Б.“ ЕАД и „ОББ“ АД.
След установяването на публични
задължения на длъжника „Г.К.“ ЕООД в размер на 4 195,52лв., държавата е
конституирана като присъединен взискател.
На 18.12.2014г. е наложена възбрана
върху недвижими имоти, собственост на ищцата,
а именно 1/11 ид. част от три броя ниви в землището на с. Селановци.
На 04.12.2015г. взискателят е поискал
да бъде наложен запор по сметки на длъжника в „ЦКБ“ АД, ПБ.Е.и Б.П.Б.АД, ако
след проверка бъдат установени такива. С молба от 09.06.2016г. взискателят е
поискал да бъде наложен запор по банкови сметки на дружеството – длъжник, както
и да бъде извършен опис на движимите вещи, собственост на поръчителя С.К. – М..
Не са налице данни така поисканите изпълнителни действия да са извършени.
С молба от 19.05.2016г. взискателят е
поискал налагането на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата, който е
бил наложен със запорно съобщение, получено от третото задължено лице – ОУ
„Васил Левски“ на 29.07.2016г. От приетия по делото препис от изпълнителното
дело се установява, че въз основа на така наложения запор по сметка на ЧСИ са започнали
да постъпват по 50 лв. месечно.
С молба от 28.09.2017г. взискателят е
поискал налагането на запор по банковите сметки на ищцата в „ОББ“ АД.
С молба от 25.02.2019г. взискателят е
поискал налагането на запори по банковите сметки на ищцата в „Инвестбанк“ АД,
„ЦКБ“ АД и „Ю.Б.“ АД, което е направено със запорни съобщения от 18.04.2019г.
На 30.05.2019г. запорът, наложен по банковата сметка в „Инвестбанк“ АД е
вдигнат.
На 08.09.2020г. по изпълнителното дело
е постъпила молба от „Е.М.“ ЕООД, с която дружеството е уведомило за настъпило
правоприемство по отношение на вземанията, за чието събиране е било образувано
принудителното изпълнение, по силата на договор за цесия, и на осн. чл.429,
ал.1 от ГПК е поискало да бъде конституирано като взискател.
С молба от 12.08.2019г. взискателят
„ОББ“АД е направил изявление в същия смисъл, като е посочил банкова сметка ***
„Е.М.“ ЕООД, по която да бъдат разпределяни постъпващите по делото суми.
Приложена е обратна разписка за получено от длъжника уведомление за извършената
цесия.
С акт на ЧСИ без посочена дата, намиращ
се на л.222 от изпълнителното дело, „Е.М.“ ЕООД е конституиран като взискател
по делото.
При тази фактическа
обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
По иска с пр. осн. чл.124 от ГПК за признаване на
установено, че са погасени по давност вземанията по процесния договор за банков
кредит, извън частта от тях, която е предмет на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.417 от ГПК и изп. лист по ч.гр.д. №429/2014г. на РС –
Ботевград, както следва: 40 139,34 лева
- част от главницата по процесния договор за кредит; 3000,79 лв.
–договорна лихва за периода от 23.10.2013г. до 09.04.2014г.; 286,44 лева –
наказателна лихва за периода 23.10.2013г. – 09.04.2014г.; 107, 85 лв. – неплатена такса; 28 427,64 лв. – законна
лихва върху главницата от 09.04.2014г. до 30.03.2021г.; 19180,23 лв. – такси и
разноски по кредита:
Настоящият
съдебен състав споделя виждането, че длъжникът има интерес от иск за
несъществуване на вземането или иск за установяване на погасяването на правото
за принудителното му изпълнение, дори и когато не е заплашен от процесуална
принуда, защото кредиторът не се е снабдил с изпълнителен титул. Това е така,
защото всяка от спорещите страни има интерес от установяването на
действителното правно положение със сила на пресъдено нещо. От извънпроцесуалното
и процесуалното поведението на кредитора – ответник по така предявения иск ще
зависи само разпределението на разноските, но то няма правно значение за
допустимостта на иска. Ето защо, искът е допустим.
Съгласно разпоредбата на чл.237, ал.1 от ГПК когато ответникът признае иска, по
искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение
съобразно признанието. Съгласно, ал. 2 на същия член в мотивите на решението е
достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска. Поради
изложеното и като съобрази, че признатото право не противоречи на закона или на
добрите нрави, от друга страна е признато право, с което страната може да се разпорежда,
съдът намира, че следва да бъде уважена исковата претенция в цялост по реда
на чл.237 от ГПК.
По иска с пр. осн. чл.439 от ГПК:
По
допустимостта на иска и легитимацията на страните:
В хипотезата на висящ
изпълнителен процес, предявяването на отрицателен установителен иск, че вземането на кредитора
е погасено по давност, цели да установи липса /погасяване/ на
изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение, поради настъпил след
издаване на изпълнителното основание нов факт и като последица - прекратяване
на изпълнителния процес (чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК). Липсата на изпълняемо право
отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение. Правният интерес
на длъжника произтича от задължението на съдебния изпълнител да зачете силата
на пресъдено нещо по успешно проведения иск и съответно да прекрати
образуваното пред него изпълнително дело при установяване несъществуването на
спорното вземане. Давността е забрана за принудително изпълнение на вземането. В този смисъл,
когато длъжникът се позовава на изтекла давност, предмет на предявения по
реда на чл. 439 ГПК иск не е съществуването или несъществуването на вземането,
а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение,
въпреки евентуалните прекъсвания или спирания на давността.
Горното налага извода, че легитимирани страни по иска
с пр. осн. чл.439 от ГПК са длъжникът и кредиторът по оспореното вземане, респ.
длъжникът и взискателят по висящото изпълнително дело.
В настоящия случай, първоначалният кредитор е придобил
и качеството на взискател по изпълнителното дело. С
договор за цесия, сключен от взискателя и трето за делото лице –„Е.М.“ ЕООД –
процесното вземане е прехвърлено преди датата на завеждане на делото, за което
длъжникът в изпълнителното производство е бил уведомен. С акт на ЧСИ ответникът
„ Е.М.“ ЕООД е конституиран като взискател по изпълнителното дело, поради което това е и легитимираният
ответник по предявените искове.
Мотивиран от горното, съдът намира, че е сезиран с
допустим иск, насочен срещу легитимирания ответник, който следва да бъдат
разгледан по същество.
Последователно съдебната практика възприема, че по
действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл са - решение № 37 от 24.02.2021 г., на
ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV ГО; определение № 443 от 30.07.2015 г.
на ВКС по ч.т.д. № 1366/2015 г., II ТО, определение № 576 от 16.09.2015 г.
на ВКС по ч.гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО и др. В този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на
процесната заповед за изпълнение на посочените по-горе дати по отношение на
всеки един от длъжниците е започнала да тече нова
петгодишна давност за процесните вземания.
Ищцата не отрича, че по отношение на нея в рамките на
изпълнителното производство са извършвани редица изпълнителни действия, довели
до събиране на суми, поради което и искът е предявен само по отношение на
останалата непогасена част от вземанията по процесната заповед за изпълнение и
издадения въз основа на нея изпълнителен лист. Доводите й за погасяване по
давност на вземането на ответника спрямо нея се основават на твърдението, че погасителната
давност е изтекла по отношение на главния длъжник - „Г.К.“ ЕООД, а с погасяване
по давност на вземането срещу главния длъжник, е отпаднала и отговорността й
като поръчител.
Следователно, съдът следва да извърши проверка по въпроса
дали действително погасителната давност по отношение на главния длъжник е
изтекла, след което да отговори на въпроса как се отразява това на правното
положение на ищцата.
Според разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД, давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение
№ 2/2013 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013 г., ОСГТК, прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са
изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността. В изпълнителния процес
давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали да действа /да
иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не
действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и
кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер.
Поради това, новата давност започва да тече не от датата на
постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на
предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно
изпълнително действие.
С посоченото Тълкувателно решение е обявено за
изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд.
Според даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване,
образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае
изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от
горепосоченото Тълкувателно решение е дадено противоположно разрешение като е
прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие
по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече
нова давност, но давността не спира.
Поставя се въпросът от кой момент поражда действие
отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г.
по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания
по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. На съда е
служебно известно, че по този въпрос е образувано тълкувателно дело №3/2020г.
на ОСГТК на ВКС, като понастоящем по делото не е постановено тълкувателно
решение. Ето защо, съдът е свободен сам да съобрази кое от двете съществуващи в
съдебната практика становища приема за правилно и да реши спора съобразно
дадения от него отговор на така поставения въпрос.
Част от съдебните състави застъпват тезата, че
отмяната на ППВС № 3/1980 г. има обратно действие, поради което давността върху
вземания, предмет на изпълнително дело, образувано преди 26.06.2015 г., тече от
момента на последното валидно изпълнително действие, тъй като давност в
изпълнителния процес тече.
Според второто становище, намерило израз напр. в Решение
№ 170/17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. на ВКС, Четвърто ГО, Решение № 51/21.02.2019 г. по гр.д. №
2917/2018 г. на ВКС, Четвърто ГО, Решение №252/ 17.02.2020 година по гр. дело № 1609/2019 на ВКС,
Трето ГО, когато се касае до първоначално приети тълкувателни решения и
постановления, те имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от
момента, в който правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още
тогава е имала съдържанието, посочено в тълкувателните актове. Възможно е след
издаването на първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна в тълкуваната
норма или свързани с нея други правни норми, или в обществено-икономическите
условия, които да правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на
действителния смисъл на закона. В тези случаи при постановяването на нов
тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на същата правна
норма и се възприема различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма
подобно на първоначалното обратно действие, а се прилага от момента, в който е
постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да се прилага
и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази хипотеза, ако
преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които
са от значение за спорното между страните правоотношение и са породили правните
си последици, то тези последици следва да бъдат преценявани с оглед
обвързващото им тълкуване, дадено и действащо към момента на настъпването им. В
противен случай би се придало същинско обратно действие на новия тълкувателен
акт, което е недопустимо, освен съгласно чл. 14 ЗНА по изключение и въз основа
на изрична разпоредба за това. За заварените като висящи от ТР № 2/26.06.2015
г. на ВКС, ОСГТК производства по принудително изпълнение и спрямо осъществените
по тях факти до посочената дата следва да намери приложимост задължителното
тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през времетраенето на
изпълнителното производство – от датата на образуването му, до датата на
приемане на последващия тълкувателен акт (придаващ различно обвързващо
тълкуване на последиците на давността при висящност на изпълнителния процес),
погасителната давност е спряла.
Настоящият съдебен състав споделя второто
становище, защото намира, че то в пълна степен се доближава до разбирането, че не
може да бъде изисквано от правните субекти да съобразяват действията си с
тълкувателен акт, който все още не е действащ. Когато те са съобразили своето
поведение с дадено задължително тълкуване относно съдържанието на дадена правна
норма, не може с обратна сила тяхното поведение да бъде свързано с
неблагоприятни последици. Това би нарушило принципа на правна сигурност. Затова
следва да се приеме, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните
такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са
постановени и обявени по съответния ред. Ако преди постановяване на новото
тълкувателно решение са се осъществили факти, които за от значение за
съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си
последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на
тълкувателното постановление или решение, което е било действащо към момента на
настъпването на последиците.
Следователно, ако към датата на обявяване на
посоченото тълкувателно решение изпълнителното производство е било висящо,
следва да се приеме, че до този момент давността е била спряла и новата давност
е започнала да тече от 26.06.2015г.
Установява се от доказателствата по
делото, че от датата на образуване на процесното изпълнително производство на
09.07.2014г. до 26.06.2015г. не е изтекъл период по-дълъг от две години, в
който взискателят да е бездействал, поради което и не са били налице
основанията за прекратяване на изпълнителното производство поради перемпция. Ето
защо, съобразно възприетото от съда по-горе от правна страна, следва да се
приеме, че за периода до 26.06.2015 г., към която дата процесното изпълнително
дело е било висящо, давност за вземанията не е текла, като от тази
дата е започнала да тече новата
петгодишна давност. Срокът е следвало да изтече на 26.06.2020г. На осн.
чл.3, ал.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение,
обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на
последиците (загл. доп. - дв, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) срокът
е спрял да тече до отмяна на извънредното положение.
Продължаване на спрените по силата
на чл. 3 от ЗМДВИП срокове е регламентирано със
ЗИД на Закона за
здравето - обн. ДВ бр. 44/13.05.2020 г. Съгласно § 13, ал. 1 от ЗИД на Закона за
здравето, сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането
на 7 дни от обнародването на този закон в Държавен вестник, тоест сроковете,
спрени по силата на чл. 3 от ЗМДВИП, продължават да текат, считано от 21.05.2020
г.
Следователно,
давностният срок е изтекъл на 02.09.2020г., доколкото в посочения период не е
установено прекъсване на давността по отношение на вземанията срещу главния длъжник „Г.К.“ ЕООД. Дори и да се приеме, че
давността е била прекъсната с предприемането на изпълнителни действия -
налагане на запор по банкови сметки на главния длъжник, въз основа на молба на
взискателя от 04.12.2015г., в който смисъл са твърденията в исковата молба /за
което обаче не са налице доказателства по изпълнителното дело/, то в този
случай следва да се приеме, че давността е изтекла на 11.02.2021г.
По въпроса дали погасяването по давност
на вземането спрямо главния длъжник води до отпадане на поръчителевата отговорност,
съдът намира следното:
В мотивите по т. 1 от Тълкувателно
решение от 09.07.2019 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ВКС, ОСГТК, е
посочено, поръчителството е лично обезпечение, чрез което се гарантира
изпълнението на чужд дълг - този на главния длъжник. Поръчителят обещава същия
резултат, който главният длъжник трябва да осъществи - и дължи това, което
последният дължи, освен ако не е уговорено друго или друго не следва от
естеството на дължимата престация. Отговорността на поръчителя е
акцесорна - в генетична и функционална зависимост от главния дълг /обуславя се
от съществуването и обема на отговорността на главния длъжник/, но и
относително самостоятелна; тя е солидарна - длъжникът и поръчителят са
солидарни длъжници и спрямо всеки от тях кредиторът може самостоятелно да търси
изпълнение на вземането си /чл. 141 от ЗЗД и т. 5в от Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС/ и не е субсидиарна -
длъжникът няма възражение за предварителен иск или поредност, кредиторът може
да насочи претенцията си както срещу основния длъжник, така и
срещу поръчителя. По тези съображения е направен извод, че със сключването
на договора за поръчителство поръчителят става допълнителен длъжник на
кредитора.
Тези правни последици обаче не могат да
се разглеждат независимо от същността на договора за поръчителство и неговия
акцесорен характер. Поръчителството е функция на друг главен дълг и не може да съществува самостоятелно, а само
във връзка с главно задължение, което означава, че погасяването или
прекратяването на главното задължение погасява или прекратява и акцесорното. С
този договор поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице - длъжник
да отговаря за изпълнението на задължението на длъжника. Предметът и обемът на
главния дълг определят предмета и обема на задължението
на поръчителя - чл. 139 от ЗЗД. Предпоставка за действието на
договора за поръчителство е съществуването на главен дълг. Погасяването
по давност на главния дълг има аналогично действие и за
поръчителството /в този смисъл решение № 89 от
31.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 907/2016 г., Второ ТО/. Този извод следва пряко от
акцесорния характер на поръчителството - аргумент от чл. 138, ал. 2
от ЗЗД и чл. 142 от ЗЗД. Ако главният дълг е погасен
по давност, поръчителят също се освобождава - чл. 119 от ЗЗД и чл. 142 от ЗЗД. Съгласно нормата на чл. 142 от ЗЗД поръчителят може да
противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника, както
и да направи прихващане с вземане на длъжника към кредитора. Това означава, че
може да направи и възражение за недължимост на претендираното от кредитора
вземане поради погасяването на вземането по давност спрямо главния
длъжник. Предвид акцесорния характер на поръчителството, то се прекратява при
прекратяване на обезпеченото главно задължение чрез изпълнение или други
погасителни способи - прихващане с вземане на длъжника, опрощаване, заместване
на длъжника, както и поради изтекла давност. Изключения от правилото за
акцесорната отговорност на поръчителя са уредени в изрични законови
разпоредби и тези разпоредби са в защита интересите на поръчителя -
например в нормите на чл. 147, ал. 1 и
ал. 2 от ЗЗД и чл. 148 от ЗЗД. Такова изключение не е уредено по
отношение на действието на изтеклата погасителна давност, поради което
следва да се прилагат правилата, произтичащи от акцесорния характер
на отговорността на поръчителя. Налага се извод, че погасяването
на правото на принудително изпълнение срещу главния длъжник има същото действие
и по отношение на правото на принудително изпълнение срещу поръчителя.
Следователно, с погасяването по давност
на отговорността на главния длъжник на 02.09.2020г., е погасено и правото на
принудително изпълнение спрямо поръчителя – ищцата. Искът е основателен и
следва да бъде уважен.
По
разноските:
Ответникът
е направил искане да не му бъдат възлагани разноски по иска, за който е
направил признание, т.к. счита, че с действията си не е дал повод за делото и
следва да намери приложение разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК. Ищецът е
оспорил това искане, като е ангажирал писмени и гласни доказателства чрез разпита на свидетеля М.,
че ответникът не е преставал да търси изпълнение от ищцата за погасеното по
давност вземане, макар и за същото да не се е снабдявал с изпълнителен титул.
Съдът
намира, че са налице предпоставките за приложение на чл.78, ал.2 от ГПК, поради
следното:
Съгласно
чл.78 от ГПК разноските по делото се разпределят съобразно основателността на
претенцията, предявена пред съда – при уважаване на иска, отговорността за
разноски е за ответника, а при отхвърлянето му - разноските понася ищецът. С
ал.2 на чл.78 ГПК е установено изключение, съгласно което ако ответникът с
поведението си не е дал повод за завеждане на делото и признае иска, разноските
се възлагат върху ищеца. В случая и двете предпоставки са се осъществили. По
делото не се твърди, а и не се установява ответникът да е оспорил претенцията
на ищеца. Съгласно чл.120 ЗЗД давността не се прилага служебно – за да настъпи
правопогасяващото й действие, е необходимо изрично позоваване от страна на
длъжника. Ищецът нито твърди, нито представя доказателства преди предявяване на
иска да е отправял изявление до ответника, с което да се позовава на
погасителна давност. Поради това ответникът не е имал основание да преустанови
претенцията си за плащане. Кредиторът има право да претендира от длъжника
погасеното по давност вземане и ако получи изпълнение, тоест ако длъжникът
предпочете да не се позове на изтеклата в негова полза давност, то това
изпълнение би било надлежно, защото изтичането на давността погасява само
правото на принудително изпълнение, но не е пречка за доброволно такова.
Извънсъдебно поведение, представляващо оспорване на претендираните права, би
било налице, ако въпреки отправено изявление за погасяване по давност, кредиторът
продължава да претендира плащане. Доколкото обаче възражението за изтекла
давност се предявява за първи път с исковата молба, първата възможност на
ответника да вземе становище по него е с отговора. Именно с отговора ответникът
е заявил, че не оспорва факта на погасяването на процесното вземане по давност.
По тези съображения следва да се приеме, че са налице и двете предпоставки на
чл.78, ал.2 ГПК и разноските по делото в частта им по признатия иск следва да
останат в тежест на ищеца.
Разноските
по иска с пр. осн. чл.439 от ГПК следва да бъдат възложени на ответника,
съобразно правилото на чл.78, ал.1 от ГПК. Съгласно представения списък по
чл.80 от ГПК и доказателствата по делото, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищцата сумата от 50 лв. – държавна такса, а на адвокатско дружество
„В. и Л.“ -сумата от 908,47 лв. – адвокатско възнаграждение с включен ДДС на
осн. чл.38, ал.1от ЗА. На осн. чл.78, ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати и сумата от 291,64 лв. държавна такса по сметка на СГС.
Така
мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от С.М.К. – М., ЕГН ********** *** срещу „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******с адрес: ***-6 иск с пр. осн. чл.124 от ГПК, че е погасено по
давност правото на принудително изпълнение по отношение на ищеца на вземане за
следните суми: 40 139,34 лева
- част от главницата по договор за оборотен кредит от 23.09.2013г.,
сключен между „Г.К.“ ЕООД и „ОББ“ АД; 3 000,79 лв. –договорна лихва за периода
от 23.10.2013г. до 09.04.2014г.; 286,44 лева – наказателна лихва за периода
23.10.2013г. – 09.04.2014г.; 107, 85 лв.
–неплатена такса; 28 427,64 лв. – законна лихва върху главницата от
09.04.2014г. до 30.03.2021г.; 19 180,23 лв. – такси и разноски по кредита.
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
предявен от С.М.К. – М., ЕГН **********
*** срещу „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******с
адрес: ***-6 иск с пр. осн. чл.124
вр. чл.439 от ГПК, че е
погасено по давност правото на принудително изпълнение по отношение на ищеца на
вземане за сумите от 5 000 лв., част от главницата по договор за
оборотен кредит от 23.09.2013г., сключен между „Г.К.“ ЕООД и „ОББ“ АД, 3541,12
лв. – законна лихва върху главницата за периода 09.04.2014г. – 30.03.2021г. и
законна лихва върху главницата от 30.03.2021г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение от11.04.2014г. и
изп. лист от 15.04.2014г. по ч.гр.д. №429/2014г. по описа на РС - Ботевград, за което е
образувано изп. дело № 20147930400391 по описа на ЧСИ Н.Б.Д., рег. № 793 на НК.
ОСЪЖДА Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******с адрес: ***-6 да заплати на С.М.К. – М., ЕГН ********** *** сумата от 50
лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******с адрес: ***-6 да заплати на адвокатско дружество „В. и Л.“, БУЛСТАТ ******** сумата от 908,47 лв. - адвокатско
възнаграждение с включен ДДС.
ОСЪЖДА Е.М.“ ЕООД, ЕИК *******с адрес: ***-6 да заплати по сметка на СГС
сумата от 291,64 лв. – държавна такса на осн. чл.78, ал.6
от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.