№ 388
гр. Плевен, 26.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:ЦВЕТЕЛИНА М. ЯНКУЛОВА-
СТОЯНОВА
Членове:РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА
при участието на секретаря Д.Н.Б.
като разгледа докладваното от РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА Въззивно гражданско
дело № 20214400500684 по описа за 2021 година
С решение № 260445/23.06.2021 г. по гр.д.№ 5507/2020 г. по описа на
ПлРС е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, че А.А.М дължи на „Първа инвестиционна банка“АД
със седалище гр.София следните суми: сумата от 1 854.43 евро,
представляваща главница; сумата от 572.97 евро, представляваща непогасена
възнаградителна лихва, дължима на осн. Раздел II, т. 4 от договора за кредит
за периода от 23.06.2017 г. до 29.10.2019 г.; сумата от ЗЗ5.93 евро,
представляваща обезщетение за забава за просрочени плащания, дължимо на
основание Раздел II, т. 10 от договора за кредит за периода от 16.09.2017 г. до
12.03.2020 г.; сумата от 12.70 евро, представляваща обезщетение за забава за
просрочени плащания, дължимо на основание Раздел II, т. 10 от договора за
кредит за периода от 14.05.2020 г. до 08.06.2020 г.; сумата от 7.73 евро,
представляваща законна лихва за периода от 08.06.2020 г. до 22.06.2020 г. и
сумата от 40 лева, представляваща разноски по връчване на покани, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 23.06.2020 г. до окончателното
изплащане на вземането, които суми представляват част от вземанията, за
1
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от
ГПК с № 1292/24.06.2020 г. по ч.гр.д.№ 2534/2020 г. по описа на ПлРС, и
които суми са дължими солидарно от ответника А.А.М с длъжника Д.Р.А.,
срещу който е влязла в сила издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 от ГПК с № 1292/24.06.2020 г. по ч.гр.д.№ 2534/2020 г.
по описа на ПлРС, като са отхвърлени исковете за установяване
съществуването на вземанията за договорна лихва за сумата от 116.96 евро и
за периода от 30.10.2019 г. до 08.06.2020 г.; за обезщетение за забава за
периода от 16.09.2017 г. до 12.03.2020 г. над сумата от ЗЗ5.93 евро до пълния
претендиран размер от 347.06 евро; за обезщетение за забава за периода от
14.05.2020 г. до 08.06.2020 г. над сумата от 12.70 евро до пълния претендиран
размер от 12.98 евро; за сумата от 19.91 евро, представляваща договорна
лихва за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г.; за разликата над сумата от
40 лв. до пълния претендиран размер от 150 лв. за разноски по връчване на
покани, като неоснователни и недоказани, а иска за възнаградителна лихва за
сумата от 593.76 евро, дължима за периода от 20.05.2015 г. до 22.06.2017 г.,
като погасен по давност.Осъден е на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК А.А.М да
заплати на „Първа инвестиционна банка“АД със седалище гр.София, сумата
от 77.32 лв., представляваща деловодни разноски в заповедното производство
по ч.гр.д.№ 2534/2020 г. на ПлРС и сумата от 924.15 лв., представляваща
деловодни разноски в исковото производство, съразмерно уважената част от
исковете.
Депозирана е въззивна жалба от А.А.М, чрез назначения особен
представител, срещу решение № 260445/23.06.2021 г. по гр.д.№ 5507/2020 г.
по описа на ПлРС, в частта, в която съдът е приел за установено на основание
чл.422, ал.1, вр. чл.430, ал.1 и 2 ТЗ, че А.А.М дължи на „Първа
инвестиционна банка“АД следните суми: сумата от 1 854.43 евро,
представляваща главница; сумата от 572.97 евро, представляваща непогасена
възнаградителна лихва за периода 23.06.2017 г. до 23.06.2019 г.; сумата от
335.93 евро, представляваща обезщетение за забава за периода 16.09.2017 г.
до 12.03.2020 г.; сумата от 12.70 евро обезщетение за забава за просрочени
плащания от 14.05.2020 г. до 08.06.2020 г.; сумата от 7.73 евро законна лихва
за периода 08.06.2020 г. до 22.06.2020 г.; сумата от 40 лв. за връчване на
покани, законна лихва върху главницата от 23.06.2020 г. до окончателното
изплащане на вземането, като счита, че в тази част решението е
2
неправилно.Прави се искане да се постанови решение, с което да се отмени
решението на ПлРС в обжалваната му част като неправилно и да се отхвърли
предявеният установителен иск.
За въззиваемата страна „Първа инвестиционна банка“АД със седалище
гр.София, чрез пълномощник, е изразено писмено становище, че въззивната
жалба е неоснователна.
Въззивната жалба е процесуално допустима, а по същество – частично
основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
обжалваното такова е валидно и допустимо, а по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.Според ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по
тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
Въззивният съд, препращайки частично към мотивите на
първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, приема, че предявените
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.430, ал.1 и
ал.2 ТЗ са основателни до размера на присъдените от първоинстанционния
съд суми в следните части: за сумата от 1 854.43 евро, представляваща
главница; сумата от 572.97 евро, представляваща непогасена възнаградителна
лихва, дължима на основание Раздел II, т.4 от договора за кредит за периода
от 23.06.2017 г. до 29.10.2019 г.; за сумата от 7.73 евро, представляваща
3
законна лихва за периода от 08.06.2020 г. до 22.06.2020 г. и сумата от 40 лв.,
представляваща разноски по връчване на покани, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 23.06.2020 г. до окончателното изплащане на
вземането, които суми представляват част от вземанията, за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК с №
1292/24.06.2020 г. по ч.гр.д.№ 2534/2020 г. по описа на ПлРС, поради което не
са налице основания за отмяна на обжалваното решение в тези му части и
следва да бъде потвърдено в същите.
Относно изложеното във въззивната жалба съдът намира за установено
следното.
На първо място във въззивната жалба се сочи, че заявлението на банката
- кредитор за предсрочна изискуемост на кредита не е достигнало до адресата
- длъжник, поради което не е налице предсрочна изискуемост на кредита,
която да е била обявена преди подаване на заявление за издаване на заповед
за изпълнение и на това основание предявеният установителен иск следва да
бъде отхвърлен.
Въззивникът сочи, че кредиторът е избрал уведомяването за
предсрочната изискуемост да стане по възлагане на ЧСИ по чл.18, ал.5 ЗЧСИ,
то спрямо връчването по този начин са приложими правилата на чл.37-58
ГПК.
От данните по заповедното производство е видно, че поради неплащане в
срок на задълженията по договора за кредит, на раздел Х „Предсрочна
изискуемост“, т.10.1.2., б.“а“ от Общите условия на банката за кредити на
физически лица, банката чрез ЧСИ е връчил на кредитополучателя и
поръчителя покани за доброволно изпълнение на задълженията по договора с
предоставен 7-мо дневен срок за изпълнение от получаване на поканата.Тъй
като кредитополучателят и поръчителят не са платили просрочените
задължения по договора за кредит в предоставения срок за доброволно
изпълнение, банката е обявила кредита за изцяло и предсрочно изискуем,
считано от 09.06.2020 г.
Поканата е адресирана до А.А.М, кредитополучател, а не до г-жа Ф.,
както се сочи във въззивната жалба.
В придружителното писмо от 23.10.2019 г. ЧСИ е посочил, че след
направени посещения от призовкар на 28.08.2019 г., 21.09.2019 г. и 08.10.2019
4
г. на адрес: *******, лицето не е открито, къщата е видимо необитаема,
обрасла цяла с храсти и дървета.Живущите от съседните къщи, които не се
представят, не знаят нищо за А.М., като е постановено уведомление на
входната врата на 08.10.2019 г.
Неоснователно се сочи, че връчителят е следвало да изпълни
задължението си по чл.47, ал.1 да събере данни, че ответникът не живее на
адреса, след справка от кмета на населеното място, а не по данни на лица,
които не са установени кои са, тъй като същите са отказали да се представят.
Изискването на чл.47, ал.1 ГПК е връчителят да е събрал данни, че
ответникът не живее на адреса, след справка от кмета на населеното място,
каквато в процесния случай липсва, или по друг начин, както е
установено.Доказателства, че възивникът е живял на този адрес в
горепосочения период, не са представени в настоящето производство.
Неоснователно във въззивната жалба се сочи, че липсва надлежно
удостоверяване от ЧСИ, че връчването не може да бъде извършено на лице
по чл.46 ГПК.След като ЧСИ, след трите посещения на адреса, е посочил, че
къщата е необитаема, то връчването не може да бъде осъществено на друго
лице по чл.46, ал.2 ГПК - всеки пълнолетен от домашните му ( лицата, които
живеят с адресата в едно домакинство ) или който живее на адреса.
Неоснователно във въззивната жалба се сочи, че съдът е приел, че
адресът, на който е била връчена поканата с волеизявлението на банката е
постоянния и настоящ адрес на длъжника, въпреки че при предявяване на
настоящия иск банката ищец е посочила друг известен й адрес, който сочи за
постоянен, а именно *******
Адресът в гр.Плевен е посочен в договора за банков кредит от 24.06.2014
г. като постоянен такъв.
Видно от приложената справка по заповедното производство
постоянният и настоящ адрес на А.М. е в *** от 2015 г., т.е. променен е
постоянният му адрес след сключването на процесния договор.
Ето защо следва да се приеме, че е спазено изискването на т.18 от
тълкувателно решение на ВКС от 18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г., ОСГТК,
като преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
банката е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно
5
изискуем, което волеизявление е достигнало до длъжника -
кредитополучател.Правилно е прието от първоинстанционния съд, че датата
на предсрочната изискуемост е 29.10.2019 г.
На следващо място във въззивната жалба се сочи, че съдът неправилно е
приел, че клаузите по договора са индивидуално договорени и че не са
налице неравноправни такива.По делото не е представено заявлението на
кредитополучателя, тъй като същото не се съхранявало, за да може да се
направи обоснован извод, че действително, съгласно становището на
въззиваемия, именно на базата на искането за кредит се изследват най-
добрите възможности за кредитополучателя – като срок и лихви.
В хода на първоинстанционното производство е установено, че в
кредитното досие липсва искане за отпускане на кредит.
В приложените Общи условия не е включено такова искане като
задължителен елемент от процедурата по отпускане на процесния кредит.
Неоснователно е възражението на въззивника за недължимост на сумата
от 572.97 евро, представляваща непогасена възнаградителна лихва, дължима
съгласно Раздел ІІ, т.4 от договора за кредит за периода от 23.06.2017 г. до
29.10.2019 г.
Съгласно чл.4 от договора за банков кредит и заключението на ВЛ
кредитополучателят заплаща за ползвания кредит на банката годишна лихва в
размер на базов лихвен процент за евро от 7,99% плюс 8,51 пункта (16,50
пункта общо).Непогасената договорна лихва за периода от 20.05.2015 г. до
08.06.2020 г. по т.4 от договора е 1 283.69 евро.
Клаузата на чл.4 от договора съдържа изрично указания относно размера
на лихвата към датата на сключване на договора и съдът счита, че тя не е
нищожна поради неравноправния й характер, тъй като в частта за определяне
на размера на лихвата към датата на сключване на договора тя указва точно
размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва,
съставляваща цената за ползване на предоставения му кредит.
Съдът счита, че възнаградителната лихва е дължима, доколкото това
представлява цената на предоставената финансова услуга -възнаграждението
на банката за дадените в заем парични средства, длъжникът при сключване на
договора се е съгласил да заплаща съответния размер на това възнаграждение
6
за услугата, който размер не е променян по време на действие на договора и
не е прекомерен.Клаузата не е нищожна, поради неравноправния й характер,
каквито доводи навежда въззивника.Присъденият размер правилно е
определен от първоинстанционния съд съобразно заключението на вещото
лице до датата на предсрочната изискуемост - 29.10.2019 г.
Относно сумата от 40 лв., представляваща разноски по връчване на
покани, правилно е приетото от първоинстанционния съд, че е дължима
сумата съгласно т.5 от ТТРЗЧСИ.
Относно приетата за дължима наказателна по своя характер лихва
въззивният съд приема следното.
С обжалваното решение е признато за установено между страните, че
въззивникът дължи и сумата 335.93 евро, представляваща обезщетение за
забава за просрочени плащания, дължимо на основание Раздел ІІ, т.10 от
договора за периода от 16.09.2017 г. до 12.03.2020 г., както и сумата от 12.70
евро, представляваща обезщетение за забава за просрочени плащания,
дължимо на основание Раздел ІІ, т.10 от договора за кредит за периода от
14.05.2020 г. до 08.06.2020 г.
Съгласно Раздел ІІ, т.10 от договора за банков кредит, плащания,
дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар, се отнасят в
просрочие и се олихвяват с договорения в раздел ІІ, т.4 лихвен процент плюс
наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ
датата на падежа на съответната вноска.
ВЛ е посочило, че наказателната лихва е в горепосочените размери и
периоди, като за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката
годишна лихва в размер на базов лихвен процент за евро от 7,99% плюс 8,51
пункта (16,50 пункта общо), след просрочие на вноските, същите се
олихвяват в размер на законната лихва или 26,50%.
Възражението на въззивника пред настоящата инстанция е, че срещу
получения кредит от 1 870 евро, длъжникът следва да върне почти двойния
размер на този кредит.
От заключението на ВЛ се установява, че сумата, която следва да се
възстанови от кредитополучателя на банката е в размер на 3 856.79 евро
съгласно погасителния план, от които 1 870 евро главница и 1 986.79 евро
7
лихва, а с таксите за усвояване и такса разглеждане на кредита дължимата
сума става 3 924.75 евро.
Въззивният съд приема, че горепосочената клауза не е неравноправна на
основание чл.142, ал.2, т.5 от ЗЗП, но наказателната лихва е дължима до
датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем - 29.10.2019 г. (
решение № 260107/11.06.2021 г. на ВнАС по в.т.д.№ 623/2020 г., решение №
265538/26.08.202 1г. на СГС по гр.д.№ 6748/2018 г.).
Според заключението на ВЛ наказателната лихва за периода от
19.06.2017 г. до 12.03.2020 г. съгласно т.10 от договора е 335.93 евро, като
според банката началната дата на наказателната лихва е 19.06.2017 г., а не
16.09.2017 г., като така е посочено в извлечението от счетоводните книги
поради допусната техническа грешка.
Заповедта за изпълнение обаче е издадена за претендирания период от
16.09.2017 г. до 12.03.2020 г. в размер на 347.06 евро, т.е. за периода от
19.06.2017 г. до 16.09.2017 г. не е претендирана от въззиваемия наказателна
лихва, но такава е присъдена от първоинстанционния съд.
Следователно не са налице основания за отмяна на обжалваното решение
в частта му, в която е признато за установено, че въззивникът дължи на
въззиваемия 259.91 евро (определен размер от въззивния съд при условията
на чл.162 ГПК, като не е включен периода от 19.06.2017 г. до 16.09.2017 г. и
от 29.10.2019 г. до 12.03.2020 г. ), представляваща обезщетение за забава за
просрочени плащания, дължимо на основание Раздел II, т.10 от договора за
кредит за периода от 16.09.2017 г. до 29.10.2019 г.
Следва да бъде отменено обжалваното решение в частта му, в която е
признато за установено, че въззивникът дължи на въззиваемия разликата над
259.91 евро до 335.93 евро, т.е. за сумата от 76.02 евро, представляваща
обезщетение за забава за просрочени плащания, дължимо на основание
Раздел II, т.10 от договора за кредит за периода от 29.10.2019 г. до 12.03.2020
г.
Следва да бъде отменено обжалваното решение и в частта му, в която е
признато за установено, че въззивникът дължи на въззиваемия сумата от
12.70 евро, представляваща обезщетение за забава за просрочени плащания,
дължимо на основание раздел II, т.10 от договора за кредит за периода от
14.05.2020 г. до 08.06.2020 г. с оглед на гореизложеното, тъй като е начислена
8
след 29.10.2019 г.
Вместо него в горепосочените две части следва да бъде постановено ново
решение по съществото на спора, с което да бъде отхвърлен предявеният
установителен иск като неоснователен в същите.
При този изход на процеса следва да бъде осъден въззивникът да заплати
на въззиваемия разноски по делото за настоящата инстанция в размер на
759.18 лв.
Водим от горното, Плевенски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260445/23.06.2021 г. по гр.д.№ 5507/2020
г. по описа на Плевенски районен съд в обжалваната му част, в която е
признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и
ал. 2 от ТЗ, че А.А.М, ЕГН **********, дължи на „Първа инвестиционна
банка“АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление *******,
следните суми: сумата от 1 854.43 евро, представляваща главница; сумата от
572.97 евро, представляваща непогасена възнаградителна лихва, дължима на
осн. Раздел II, т. 4 от договора за кредит за периода от 23.06.2017 г. до
29.10.2019 г.; сумата от 259.91 евро, представляваща обезщетение за забава за
просрочени плащания, дължимо на основание Раздел II, т. 10 от договора за
кредит за периода от 16.09.2017 г. до 29.10.2019 г.; сумата от 7.73 евро,
представляваща законна лихва за периода от 08.06.2020 г. до 22.06.2020 г. и
сумата от 40 лева, представляваща разноски по връчване на покани, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 23.06.2020 г. до окончателното
изплащане на вземането, които суми представляват част от вземанията, за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от
ГПК с № 1292/24.06.2020 г. по ч.гр.д.№ 2534/2020 г. по описа на ПлРС, и
които суми са дължими солидарно от ответника А.А.М с длъжника Д.Р.А.,
срещу който е влязла в сила издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 от ГПК с № 1292/24.06.2020 г. по ч.гр.д.№ 2534/2020 г.
по описа на ПлРС.
ОТМЕНЯ решение № 260445/23.06.2021 г. по гр.д.№ 5507/2020 г. по описа
на Плевенски районен съд в обжалваната му част, в която е признато за
9
установено, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ,
че А.А.М, ЕГН **********, дължи на „Първа инвестиционна банка“АД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление *******, следните суми: за
разликата над 259.91 евро до 335.93 евро, т.е. за сумата от 76.02 евро,
представляваща обезщетение за забава за просрочени плащания, дължимо на
основание Раздел II, т. 10 от договора за кредит за периода от 29.10.2019 г. до
12.03.2020 г.; сумата от 12.70 евро, представляваща обезщетение за забава за
просрочени плащания, дължимо на основание Раздел II, т. 10 от договора за
кредит за периода от 14.05.2020 г. до 08.06.2020 г., които суми представляват
част от вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 от ГПК с № 1292/24.06.2020 г. по ч.гр.д.№ 2534/2020 г.
по описа на ПлРС, и които суми са дължими солидарно от ответника А.А.М с
длъжника Д.Р.А., срещу който е влязла в сила издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК с № 1292/24.06.2020 г.
по ч.гр.д.№ 2534/2020 г. по описа на ПлРС, КАТО ВМЕСТО НЕГО В ТАЗИ
МУ ЧАСТ ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ КАТО неоснователен предявеният иск с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ за признаване за установено, че
А.А.М, ЕГН **********, дължи на „Първа инвестиционна банка“АД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление *******, сумата за разликата
над 259.91 евро до 335.93 евро, т.е. сумата от 76.02 евро, представляваща
обезщетение за забава за просрочени плащания, дължимо на основание
Раздел II, т. 10 от договора за кредит за периода от 29.10.2019 г. до 12.03.2020
г.; сумата от 12.70 евро, представляваща обезщетение за забава за просрочени
плащания, дължимо на основание Раздел II, т. 10 от договора за кредит за
периода от 14.05.2020 г. до 08.06.2020 г., които суми представляват част от
вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 от ГПК с № 1292/24.06.2020 г. по ч.гр.д.№ 2534/2020 г.
по описа на ПлРС, и които суми са дължими солидарно от ответника А.А.М с
длъжника Д.Р.А., срещу който е влязла в сила издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК с № 1292/24.06.2020 г.
по ч.гр.д.№ 2534/2020 г. по описа на ПлРС.
Осъжда въззивникът А.А.М, ЕГН **********, да заплати на въззиваемия
„Първа инвестиционна банка“АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление *******, разноски поделото за настоящата инстанция в размер на
10
759.18 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3,
т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11