№ 208
гр. Смолян, 12.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет
и трета година в следния състав:
Председател:Петър Хр. Маргаритов
Членове:Тоничка Д. Кисьова
Мария Ан. Славчева
при участието на секретаря Софка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Мария Ан. Славчева Въззивно гражданско
дело № 20235400500280 по описа за 2023 година
И за да се произнесе, взе в предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл. 268 във вр. 55 ЗЗД.
Смолянският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба вх..19999 от 17.03.2023година
от ПРОФИ КРЕДИТ Б.” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
С., бул. Б. № 49, бл. 53Е, вх. В, депозирана чрез пълномощника си Кр. М., против: Решение
№ 89/ 02.03.2023 г., постановено по гр.д.№799/2022година по описа на Смолянския районен
съд, с което ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца сума в размер на 1191.56
лева, представляваща платена без основание сума по недействителен договор за кредит №
30038422865, ведно със законна лихва върху сумата от датата на депозиране на исковата
молба.
С въззивната жалба се атакува постановеното съдебно решение частично за сума в
размер на 385.25 лева представляваща част от присъдената сума в размер на 1191.56 лева, с
оплакване, че изводът на съда за недействителност на целият договор за кредит е
неправилен, поради неговата необоснованост. Развит е довод, че ищецът дължи заплащане
на уговорената в договора за кредит възнаградителна лихва. Развива и оплакване, че за да
уважи исковата претенция за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца
платената по кредита възнаградителна лихва, първоинстанционният съд неправилно е
стигнал до извода, че процесният договор за кредит е недействителен, а по аргумент на чл.
23 от ЗПК ищецът в качеството му на потребител дължи само чистата стойност по кредита.
От мотивите на обжалвания акт не става ясно защо съдът е заключил, че е налице
недействителност на договора за кредит, след като не се посочват никакви твърдения и
доводи за наличие на нарушение на императивно норми закона, които водят до най-тежката
последица, а именно недействителност на договора, с което се обосновава необоснованост
на решението в атакуваната част. Отделно от това преди да направи необосновано
1
заключение, че в процесния случай е на лице недействителност на договора за кредит, в
мотивите си първоинстанционният съд е стигнал до извода, че с уговореното между
страните възнаграждение за предоставения пакет от допълнителни услуги се заобикаляло
изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК. Развива оплакване, че в чл. 5 от Общите условия,
представляващи неразделна част от ДПК, подписани от ищеца, ясно и недвусмислено е
посочено как е изчислен ГПР, като изрично е посочено, че при изчисляването му са взети
предвид общите положения по Приложение 1 от ЗПК, както и изброените допълнителни
допускания съгласно ЗПК- ДПК е валиден за срока, за който е сключен и първоначалното
изчисление на ГПР се прави като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни
спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтиЧ.е на срока на договора.
Според дружеството жалбоподател безспорно е установено, че в процесния договор за
кредит са изпълнение изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, а именно посочен е размерът
на ГПР, посочена е и общо дължимата сума по кредита, посочени са и взетите предвид
допускания при изчисляване на ГПР по определение в Приложение 1 начин. Счита също
така, че нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК може да доведе до
последицата недействителност на договора за кредит, но не и нарушение на разпоредбата на
чл.19, ал.1 или ал.2 от ЗПК. Направен е извод, че незаконосъобразен е извода на районен
съд, че в клаузата за ГПР, уговорена в договора за кредит е нищожна. Счита също така, че
размерът на възнаграждението за допълнителни незадължителни услуги не е включено в
обхвата на ГПР, несъмнено не означава, че в договорите не е посочен ГПР. Освен това
счита, че няма основание възнаграждението за допълнителните незадължителни услуги да
попада в обхвата на ГПР. Съгласно § 13, т. 14 от Допълнителните разпоредби на Закона за
защита на потребителите (ЗЗП) услуга е "всяка материална или интелектуална дейност,
която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен
предмет прехвърляне владение на вещ". Според жалбоподателя от това правило се налага
изводът, че споразумението за предоставяне на допълнителни услуги действително
представлява услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по повод на договора за
кредит в полза на друго лице - кредитополучателя. Доколкото втората част от
определението за договор за потребителски кредит по чл. 9 ал. 1 от ЗПК предоставя
известна свобода за кредитора да предоставя допълнителни услуги, които са извадени от
договора за потребителски кредит, то законодателно е допустимо уговарянето на такива.
Според правилото на чл.19, ал.1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при формирането на ГПР,
включват разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на
такива допълнителни услуги е задължително условие за сключването на договора за кредит
по аргумент от §1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК. Пакетът от допълнителните
услуги предлаган от ответното дружество на кредитополучателите по сключваните
договори за потребителски кредит, са предвидени като възможност и не са задължително
условие за отпускане на потребителския кредит, поради което не следва да попадат в
обхвата на понятието за общи разходи по кредита съобразно легалната дефиниция по §1, т.1
от ДР на ЗПК.
Поддържа оплакване, че разходите на потребителя за въпросните допълнителни
услуги не представляват част от общите разходи по кредита по смисъла на легалната
дефиниция по §1, т.1 от ДР на ЗПК, съответно не следва да се отчитат при изчисляването на
ГПР. Т.е. дължимото по процесиите допълнителни услуги възнаграждение не следва да се
включва при изчисляването на ГПР, а това, че не са отразени в ГПР не съставлява
нарушение на императивни разпоредби на закона и не обуславя нищожност на договора за
кредит. Според жалбоподателя предоставяните от кредитора допълнителни услуги не са
2
задължителни за сключване на ДПК, нито за предоставяне на кредита при уговорените
условия, което поставя възнаграждението за тези услуги извън обхвата на понятието за
общи разходи по кредита, то определено не може да бъде разглеждано като част от ГПР
съобразно чл.19, ал.1 от ЗПК. В подкрепа на горните съображения е налице и съдебна
практика. Позовава се на практика обективирана в Решение № 309126 от 09.01.2018 г.,
постановено по НАХД № 19243/2018 г. по описа на СРС, 95-ти състав, потвърдено с
Решение № 6308/01.11.2018 г., постановено по адм. дело № 5771/2018 г., по описа на
Административен съд-С. град. В процесния договор за кредит страните са уговорили, че
годишният процент на разходите по кредита е в размер на 48.44 %, като последният се
формира от посочените в разпоредбата на чл. 19 ал. 1 ЗПК компоненти. Изискването на
закона за посочване на годишния процент на разходите има за цел да защити правата на
потребителите на услугата като гарантира информирането им за максималната цена, която
те биха заплатили за услугата, за периода на погасяване на кредита. Тази цена включва
всички оправдани разходи за кредитодателя, които той, като професионалист в тази област,
следва да предвиди към момента на сключване на договора, примерно изброени в чл. 19 ал.
1 от ЗПК (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора).
Възнаграждението за кредитодателя (възнаградителна лихва) за ползвания от страна
на потребителя паричен ресурс е само един от компонентите на ГПР, а останалите, са онези
предвидими и оправдани разходи за кредитодателя за предоставяне на услугата. В случая,
безспорно е спазена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б..
Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установява забрана за постигане на определен правен резултат, а
регламентира задължителните изисквания, на които следва да отговаря формата и
съдържанието на договор. В случая при сключването па процесния договор тези изисквания
са спазени (Решение № 210 от 29.10.2018 г., постановено по възз.търг. дело № 243/2018 г.
по описа на ОС - Шумен). С договора за кредит страните са уговорили глобален фиксиран
размер на годишния лихвен процент. В договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР,
както и точният размер на дължимите суми от длъжника. На ищеца е предоставен и
погасителен план, в който е посочен размерът на всяка една вноска за главница, договорна
лихва, както и размерът на вноската за възнаграждение за допълнителни услуги, а така също
и падежът на всяка дължима вноска. Предвид изложеното обосновава неправилни изводите
в обжалвания съдебен акт, че действителният ГПР не съответства на посочения в договора
за кредит размер.
Според жалбоподателя дали посоченият размер на ГПР е правилно посочен е
относимо към чл.19 ал.4 ЗПК и не води до недействителност на целия договор. Наред с това
счита, че клаузата за ГПР, сама по себе си, не води до създаване на някакви задължения на
потребителя. Клаузата за размера на ГПР е обвързана с други клаузи от договора, в които са
предвидени вземания, които се включват в размера на ГПР, които именно клаузи създават
задължения и за които именно следва проверка, дали отговарят на изискванията на чл.19
ал.4 ЗПК, а не клаузата за ГПР сама по себе си. Освен това, с оглед разпоредбата на чл. 19
ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че размерът на ГПР е по-висок от законово-
допустимия по чл. 19 ал. 4 от ЗПК, то последицата от това е недължимост на сумите, с
които се надвишава размера, посочен в ал. 4 на същия член, но не и недействителност на
целия договор за кредит.
Направено е и оплакване за незаконосъобразност на решението относно приетото че
процесният договор е недействителен и съгласно чл.23 от ЗПК потребителят следва да върне
само чистата стойност на кредита. Според жалбоподателя платената от ищеца
възнаградителна лихва е основателно платена и ответното дружество следва да задържи
същата. Съгласно приетото по делото заключение на вещото по допусната и назначена
3
съдебно-счетоводна експертиза общо платената сума по кредита е в размер на 1991.76 лева,
сумата отнесена за погасяване на уговореното възнаграждение за договорна лихва е в
размер на 385.25 лева.Съгласно т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК
въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред
първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите
фактически и правни изводи по съществото на спора. Моли въззивният съд да се
произнесе с решение, с което да приеме процесния договор за кредит за действителен и да
отмени Решение № 89/ 02.03.2023 г., постановено по гр. д. № 799/2022 г. по описа на PC -
Смолян до обжалвания размер и да отхвърли претенцията на ищеца,както и да измени
решението и в частта на разноските с оглед изхода на делото.Претендира присъждане
направените съдебни и деловодни разноски по делото, в това число заплатена държавна
такса, както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева за всяка инстанция на
основание чл. 78 ал. 8 от ГПК във връзка с Наредбата за заплащането на правната помощ.
На основание чл. 78 ал. 5 ГПК прави и възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, в случай че има такъв и същото
надвишава минималния размер, определен съобразно изискванията на Наредба №1/2004 г.
С писмения отговор на С. Г. Б., ЕГН **********, с адрес град Смолян, ул."Ч." № 25,
ет.7 ап.21, област Смолян,действащ чрез пълномощника си адв. М. Орм. се поддържа
становище за неоснователност на подадената от „Профи Кредит Б." ЕООД и се предлага
въззивният съд да потвърди обжалвания съдебен акт като правилен и законосъобразен, със
законните последици - присъждане на разноски за въззивното произовдство.Предлага
окръжният съд да потвърди Решение № 89/02.03.2023г., постановено по гр. дело №
799/2022г. по описа на PC Смолян в обжалваната му част като правилно и законосъобразно,
като на основание чл.38 ал.2 във вр. чл.38 ал.1 т.2 от ЗА претендира съдът да определи и
присъди на процесуалния представител на въззиваемия адвокатско възнаграждение за
въззивното производство
В съдебно заседание редовно и своевременно призован жалбоподателят „ПРОФИ
КРЕДИТ Б.“ ЕООД не изпраща процесуален представител. В писмено становище
пълномощникът на жалбоподателя Г. Ст.-Кр. поддържа изцяло подеданета въззивна жалба,
излага съображения по съществото на спора и предлага делото да се гледа в негово
отсъствие.
Въззиваемият С. Г. Б. редовно и своевременно призован не се явява и се
представлява от пълномощника си адв.М. Орм., която поддържа неоснователност на
въззивната жалба и депозираният писмен отговор.
Окръжният съд след като взе в предвид оплакванията релевирани с
жалбата,становището в писмения отговор, след преценка на събраните доказателства
и доводите на пълномощника на явилата се страна съобрази следното:
Въззивната жалба е редовна и допустима, депозирана в срока по чл.259ал.1 ГПК, тъй
като видно от приложеното към делото извлечение,решението е връчено на жалбоподателя
чрез ССЕВ на 06.03.2023година, от активно легитимирана страна,срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
Атакуваното решение на районен съд е валидно и допустимо, постановено от
надлежен съд и състав, в пределите на правораздавателната компетентност..
Разгледана по същество, окръжен съд намира жалбата за неоснователна по следните
съображения:
От фактическа страна по делото е установено, че по инициатива на С. Г. Б. е
предявен иск с правно основание 55ал.1 ЗЗД да бъде осъден „ПРОФИ КРЕДИТ Б.“
ЕООД да заплати на ищеца сумата 1191.56 лева представляваща недължимо платени лихва
и възнаграждения за допълнителни услуги по договор за потребителски кредит Профи
4
Кредит Стандарт №30038422865,ведно със законната лихва върху главницата от датата на
предявяване на иска до окончателното изплащане на сумите.
От фактическа страна при разглеждане на делото от районен съд е установено
следното:
Няма спор, че между страните Профи Кредит Б. ЕООД – заемодател и С. Г. Б. е бил
сключен договор за потребителски кредит Стандарт №30038422865 от 29.07.2019г., с който
е предоставен кредит в размер на 800 лева, със срок 24 месеца и размер на погасителната
вноска 49.38 лева, годишен процент на разходите( ГПР) 48,44 %, годишен лихвен процент
(ГЛП) 41,00%, лихвен процент на ден 0,11 %. Дължимата сума по кредита е определена в
размер на 1185.25 лева.
Според чл.VI от договора за потребителски кредит клиентът изрично е поискал да
закупи допълнителна незадължителна услуга, като е уговорено възнаграждение за закупена
услуга „Фаст“ в размер на 240.00 лева и „Флекси“- 496.00 лева. Размерът на вноската по
закупената допълнителна услуга е 30.67 лева и е дължима заедно с месечната погасителна
вноска по кредита, разсрочва се със срока на ДПК на равни месечни вноски и се добавя към
месечните вноски за погасяване на кредита.
Видно от представеното заверено копие от извлечение по сметка към договор за
потребителски кредит №30038422865, С. Г. Б. към дата 11.08.2021г. е погасил сума в размер
на 1 991.56 лева, каквито са и констатациите на вещото лице по назначената и изслушана от
районен съд съдебно- счетоводна експертиза.
Погашенията по кредата по пера са съответно за главница - 800.00 лева, за лихва по
погасителен план- 385.25 лева, лихва по просрочени вноски – 20.51 лева, за такси за
събиране на просрочени .задължения – 50.00 лева, за допълнителни услуги- 736.00 лева.
Според вещото лице ГПР за потребителския кредит, изчислен при размер на кредита от
800.00 лева , без размера на вноските за допълнителни услуги е 49.64%.а с месечните вноски
за допълнителни услуги е 170.18%.
В настоящото производството се атакува постановеното от районен съд решение до
сума в размер на 385.25лева,представляваща част от присъдената сума 1191.56 лева.
Предвид така установените обстоятелства страна, СЪДЪТ формулира следните
изводи от правна страна:
По делото е прието за безспорно установено, че между страните е сключен процесния
договор за потребителски кредит №30038422865.
Спрямо сключения между страните договор приложение намират съответно
разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП).Ответникът има качеството
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според
който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които
не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая с
отпускането на кредит в размер на 800 лева в полза на ответника като физическо лице му е
предоставена „финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.
Като потребител ответникът разполага със защита срещу неравноправни клаузи,
предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение
задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния характер на
договорните клаузи, включени в потребителските договори следва в допълнение на
гореказаното да се добави, че е налице категорично установена съдебна практика
обективирана в решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., І т.о. на ВКС, която
задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото
на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали
5
клаузите на договора са нищожни (т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010
г., I г.о. на ВКС и определение № 751/17.08.2010 г. по гр. д. № 2022/2009 г., I г.о. на ВКС). В
този смисъл е и чл. 24 ЗПК,съгласно която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи
в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби
на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2
ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай
към момента на сключване на договора.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които може да се
установи неравноправният характер на клауза в договор, сключен с потребител. Съгласно
посочената разпоредба неравноправни са: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя; 2/
клауза, която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.
От доказателствата по делото се установява, че в процесния договор за потребителски
кредит за отпуснат на ответника заем от 800.00 лева и срок на погасяване 24 месеца е
договорена възнаградителна лихва в полза на кредитора в размер на 41.00 % от стойността
на заема, лихвения процент на ден е 0.11%. Годишен процент на разходите (ГПР)е 48.44%,
общо дължима сума по кредита 1185.25лева.Във връзка с поискана и закупена допълнителна
услуга Фаст -240 лева и Флекси-496 лева е определен размер на месечна погасителна
вноска 30.67 лева,дължима с заедно с месечната погасителна вноска по кредита. Посочено е
общо задължение по кредита и закупената допълнителна услуга 1 191.25лева, с общ размер
на месечната погасителна вноска 80.05лева.
Договорената между страните годишна лихва надхвърля значително размера на
законната такава, при определения от БНБ основен лихвен процент за 2019 г. и 10 пункта
надбавка, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна.
Съотнесени тези критерии и към клаузата с уговорения ГПР от 48.44 %, също
обосновават нейната нищожност. Посочените клаузи от процесния договор нарушават
принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на ответника.
В този смисъл заплащане на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. В
процесния договор уговорените размери на фиксиран годишен лихвен процент по заема 41%
(ГЛП) и годишен процент на разходите 48.44%(ГПР) значително надвишават трикратния
размер на законната лихва. По делото не се установява, не се и твърди наличие на
обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер на вреди за
заемодателя от неизпълнение задължения на заемателя. Следователно, уговарянето на
възнаградителна лихва в размер над законната значително надхвърля размера на
действителните вреди. Предвид характера на предоставяната по договора услуга
(предполагащ недостиг на парични средства у едната от страните), следва да се приеме, че
процесните уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на
нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите.В тези
случаи се дължи само законната лихва.
При така предвидените в процесния договор условия по кредита се приема от
въззивният състав, че при неговото сключване с така предвиденото обезпечение под
формата на услуга Фаст и услуга Флекси с дължимо възнаграждение, е налице заобикаляне
на императивна разпоредба по чл. 19, ал. 4 ЗПК с оглед предвиденото ограничение в
разпоредбата относно максималния размер на ГПР.
Приема се от въззивната инстанция, че това възнаграждение има характер на скрита
възнаградителна лихва, която уговорка е в противоречие със справедливостта в
6
гражданските и търговските отношения и с посочената разпоредба на чл. 19 ал. 4 ЗПК.
Съгласно изричната разпоредба на чл. 21 ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна.
Безспорно е установено по делото, че чрез закупуване процесния пакет допълнителни
услуги с визираната такса в установения размер, потребителят се натоварва с
допълнителни разходи, които не са предвидени в основния договор за кредит. В този смисъл
коментираната клауза съобразно разпоредбата на чл. 145 ЗЗП е неравноправна клауза, която
се преценява при вземане предвид на всички обстоятелства, свързани със сключването на
договора, към момента на неговото сключване и всички клаузи, не само в договора, а и на
друг договор, сключван с потребител, с уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Независимо от обстоятелството, че кредитоискателите сами избират дали да ползват
допълнителна услуга, за което се дължи възнаграждение,включено в месечните
погасителни вноски, което макар и формално да се счита от въззивника, че не би могло да се
включи в ГПР, преценено съобразно разпоредбата на чл. 145 ЗЗП, води до значително
неравновесие в отношенията между страните във връзка с еквивалентността на насрещните
престации, върху обема на които рефлектира свързания с основния договор за
потребителски кредит.
Уговореният ГПР по договора с пакета допълнителни услуги според вещото лице
възлиза на 170.18% и значително надвишава над 4 пъти размера на най-високата законна
лихва, действала за периода на договора, както и уговореният годишен лихвен надвишава
над 4 пъти този размер на законната лихва. Поради това неоснователна се явява претенцията
на ищеца за договорна лихва. Освен това в договора кредиторът е посочил като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема, ГПР и годишното му оскъпяване. Липсва ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита (кои
компоненти точно са включени в него) и как се формира посочения в договора ГПР от 48.44
%. Следва да се посочи още, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в
ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и
по-горе в случая остават неизвестни. Не става ясно какво се включва в общите разходи за
потребителя (настоящи или бъдещи), доколкото в погасителната вноска е включено и
изплащане на задължения за допълнителни услуги и доколкото се твърди с въззивната
жалба, че пакетът от допълнителни услуги предлаган от кредитополучателя е предвиден
като възможност и не са задължително условие за отпускане кредита, поради което не
следва да попадат в обхвата на понятието за общи разходи по кредита .
Неоснователно жалбоподателят счита, че в настоящия случай не е приложим § 1 от
ДР на ЗПК, с което е дадено легално определение на понятието "Общ разход по кредита на
поребителя" - всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати. С оглед на тази легална дефиниция настоящата инстанция приема, че
уговорените два пакета допълнителни услуги реално представляват разход, който
произтича от и е пряко свързан с договора за кредит и е следвало да бъде взет предвид при
определяне на ГПР. Цитираната с въззивната жалба практика на СРС и АС не е
задължителна за настоящия съд и не следва да бъде коментирана.
От друга страна разпоредбите на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК предвиждат, че
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
7
В разглеждания случай на датата на сключване на договора за потребителски кредит
в самия договор между страните е сключено и споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, които се изразяват в предоставено право на приоритетно
разглеждане и изплащане потребителския кредит и гъвкав погасителен план на
потребителския кредит.
Въпросът, който се поставя е дали посочените „допълнителни услуги“ представляват
действия по усвояването и управление на кредита, за които кредиторът не разполага с
възможността да събира отделна такса извън сумата по общите разходи по кредита (вж.
легалната дефиниция по т. 1, § 1 от ДР на ЗПК), или пък тези услуги действително не са
свързани с усвояването и управлението му, и тяхното заплащане не съставлява
задължително условие за получаване на кредита. При извършването на тази преценка трябва
да се изследва съдържанието на дължимото поведение от страна на кредитора, с оглед
поддържаното в жалбата, че изборът и закупуването на пакет от допълнителни услуги не е
задължително условие за отпускане на потребителски кредит или за получаването му при
предлаганите условия.
Анализът на съдържанието на описаните в договора допълнителни услуги налага
категоричния извод, че те касаят именно усвояването (по отношение на приоритетното
разглеждане и изплащане на кредита ) и управлението ( гъвкав погасителен план) на
кредита. Включването в съдържанието на договора за потребителски кредит „услуги“ не
поражда право за кредитора да претендира отделно възнаграждение за тях, а съставлява
единствено заобикаляне на закона – чл. 10а ал. 2 от ЗПК, което следва да бъде
санкционирано с нищожност на споразумението – чл. 26 ал. 1, пр. 2 от ЗЗД.
На следващо място потребителят заплаща възнаграждение не за конкретно поети от
ищеца задължения, чието изпълнение е обусловено от настъпването на ясно описани
условия, а само за предоставени му „възможности“, които така или иначе той има по силата
на самия закон. На „възможността“ длъжникът да поиска извършването на някоя от
посочените в споразумението „услуги“ не кореспондира никакво насрещно задължение на
кредитора. Клауза, която поставя изпълнението на задълженията на търговеца или
доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля
е неравноправна и следователно нищожна – чл. 143 т. 3 и чл. 146 ал. 1 от ЗЗП. На практика
длъжникът е поел задължение за заплащане на възнаграждение за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, което е забранено от закона, като с уговореното
задължение за плащане на възнаграждение се нарушава и разпоредбата на чл. 19 от ЗПК
относно предвидения лимит на годишния процент на разходите по кредита. В противоречие
с изискванията на закона за т. н. предоставен пакет от допълнителни услуги заплащането на
възнаграждението от потребителя е предвидено като предварително, а не за реално
предоставени услуги. В този смисъл са нарушени и принципите на добросъвестност и
справедливост при договарянето, които изискват заплащане на такса при реалното ползване
на определена услуга. Изводът, който се налага е, че услуга, за която да се дължи такса не е
предоставяна, липсва конкретно поето задължение в този смисъл от страна на кредитора.
Налице е неравнопоставеност на страните, тъй като потребителят, заплаща правото
си да договоря с кредитора за изменение на параметрите на сключения договор, като на
потребителя не му е гарантиран определен резултат, а той зависи от волята на кредитора.
Принципите на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят
да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не при хипотетично ползване
на такава, поради което е налице нищожност на споразумение за предоставяне на пакет
допълнителни услуги на същия ищец по напълно идентични договори).
Отделно от всичко изложено в предходния абзац следва да се подчертае, че по
настоящото дело размерът на възнаграждението по пакета допълнителни услуги – съответно
услуга Фаст -240 лева и услуга Фест-496 лева, имащо характер на главно вземане, че за
8
кредитора е предвидено възнаграждение в размер на 736 лева за избран и закупен от
длъжника пакет от допълнителни услуги. Прави впечатление фактът, че това
възнаграждение е в размер, близък до предоставената в заем парична сума и в размер по –
висок от уговорената възнаградителна лихва, като в договора касателно този „пакет
услуги“, не е уточнен размерът на възнаграждението на всяка една от услугите, нито липсва
конкретизация на тези услуги, които има възможност длъжникът да поиска от кредитора.
Уговорено е възнаграждението да е дължимо, независимо от обстоятелството дали ще се
предостави някаква услуга или не.
Съдът счита тези клаузи от договора за нищожни, поради накърняване добрите нрави
– чл. 26, ал. 1, предложение трето от ЗЗД и заобикалящи разпоредбите на закона за
потребителския кредит, (чл. 21 ал. 1 от ЗПК). Добрите нрави са критерии и норми на
поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората,
според вътрешното си убеждение, ги приемат и се съобразяват с тях. Те не са писани,
систематизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването им, съдът следи служебно (Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 на ВКС по
тълк. дело №1/2009 г. на ОСТК). При възмездните сделки, накърняване на добрите нрави
има най-често, когато се нарушават принципа на справедливост и производният му -
еквивалентност на престациите. Уговореното възнаграждение по процесния договор само
поради размера си е в противоречие и с двата принципа, тъй като предвиждайки
възнаграждение за някакви бъдещи, неясно определени „услуги“ в размер, доближаващ се
до отпусната в заем сума, води до липса на еквивалентност на престациите. По този начин
се позволява на кредитора да реализира значителен приход, без последният да полага
допълнително каквито и да било усилия за изпълнение на някакви насрещни задължения.
Ето защо стига до извода, че в случая тази клауза от договора не цели да задоволи
имуществения интерес на кредитора, възмездявайки го за изпълнение на някакви негови
задължения, а да го обогати неоснователно. Действително законът предвижда свобода на
договаряне съдържанието на договора (чл.9 от ЗЗД), но автономията на волята означава
предвидена от законодателя възможност на страните свободно да определят съдържанието
на договора, като се съобразяват с повелителните разпоредби на закона и добрите нрави.
На следващо място ЗПК (чл. 10а), регламентира възможностите на кредитора да
събира такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с потребителски кредит, но
нормата изключва свързаните с усвояване и управление на кредита. При разглеждания казус
една от уговорените услуги е именно такава – „приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит“. В случая се изисква възнаграждение за изпълнение на основното
задължение на кредитора по договор за кредит, а именно- да предостави паричната сума по
договора. Отделно от това, както е посочено и по- горе пакетът включва още „услуги“, като
нито в договора, нито в общите условия има яснота какво е дължимото възнаграждение за
всяка „услуга“, нито те са ясно и точно определени, каквото е законовото изискване – ал. 4
на чл. 10а ЗПК.
Само това е достатъчно на съда да приеме, че тези клаузи имат за цел и резултат
заобикаляне изискванията на Закона за потребителския кредит, поради което и са нищожни.
По изложените вече съображения, не може да бъде споделено виждането на
жалбоподателя, че незаконосъобразно с атакуваното решение е приета недействителност на
процесния договор и на основание чл.23 ЗПК потребителят следва да върне само чистата
стойност на кредита, като счита, че сумата 385.25 лева, отнесена за погасяване на
уговореното възнаграждение за договорна лихва е дължима от кредитополучателя.
ЗПК, ЗЗД и споменатите добри нрави, изискват плащанията по договори за
потребителски кредит, включително и по допълнителните услуги, свързани с него, да бъдат
съответни на ползвания ресурс и/или услуга, което изключва възможността на кредитора по
такъв договор, да изисква заплащане на опции, а търговията с опции и други деривати се
9
осъществява на регулирани пазари, при други принципи и правила.
Както вече съдът отбеляза по-горе ако въобще става дума за предоставяне на каквито
и да било допълнителни услуги, то те следва да бъдат включени в ГПР, тъй като това са
възнаграждения по самия договор за кредит - чл. 19 ал. 1 ЗПК. В случая липсва ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита (кои
компоненти точно са включени в него) и как се формира посочения в договора ГПР от 48.44
%. Следва да се посочи още, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в
ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия е недопустимо. Тези съставни елементи в случая остават
неизвестни. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя (настоящи или
бъдещи), доколкото в погасителната вноска е включено и изплащане на задължения по
споразумение за допълнителни услуги.
Ето защо клаузите на договора, с които е уговорен ГЛП в размер на 41.00% и лихвен
процент на ден в размер на 0.11% накърняват договорното равноправие между страните,
противоречат на добрите нрави, поради което се явяват нищожни на основание чл. 26, ал. 1,
предл. трето от ЗЗД.
Не е спазено и изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК, поради което процесният
договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Нищожните уговорки нямат правно действие.
Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК процесния договор за кредит се явява недействителен
на основание чл. 23 ЗПК ответникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
без да дължи лихва и други разноски.
При съвпадение изводите на първостепенния съд с тези на настоящата инстанция ще
следва атакуваното решение да бъде потвърдено като законосъобразно постановено.
С оглед изхода на спора се дължат на адвокат М. М. Орм. разноски за осъщественото
от нея безплатно процесуално представителство на въззиваемия С. Г. Б. във въззивното
производство на основание чл.38 ал.2 от ЗА определеното адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лева, които следва да се възложат в тежест на жалбоподателя.
Мотивиран от изложеното окръжен съд гр. Смолян в настоящия си състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №89/02.03.2023година,постановено по гр.д.
№799/2022година съгласно описа на Смолянски районен съд като правилно и
законосъобразно постановено.
ОСЪЖДА ПРОФИ КРЕДИТ Б.” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. Б. № 49, бл. 53Е, вх. В да заплати на адв.М. М. Орм. на основание
чл.38ал.2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл.7ал.2 т.1 Наредба за минимални размери
на адвокатски възнаграждения адвокатско възнаграждение в размер на сумата 400лева(
четиристотин) за осъщественото от нея безплатно процесуално представителство на
въззиваемия С. Г. Б. в производството пред Смолянски окръжен съд на основание чл.38 ал.2
закона за адвокатурата .
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280
ал.3пр.1 ГПК.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11