РЕШЕНИЕ
№ 456
гр. гр. Хасково, 04.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Диана Д. Пашова
при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева
като разгледа докладваното от Диана Д. Пашова Гражданско дело №
20245640101820 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Р. Л. А., А. П. Б. и П.
П. Б., чрез адвокат П.П. от Адвокатска колегия - Хасково, съдебен адрес: ***,
против „Вивус БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ 52-54, представлявано от
управителя З.С.Р., с която са предявени обективно кумулативно съединени
искове, както следва:
установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от
ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, вр. чл. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 от
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ за прогласяване
недействителност на Договор за паричен заем № **********, сключен
между наследодателя на ищците П.Б.А. и ответното дружество;
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 23 и чл. 22
ЗПК за сумата от 1183,70 лева, като платени без правно основание на
ответника суми за договорна лихва и такса за бързо разглеждане по
процесния договор.
В исковата молба се твърди, че на 30.05.2019г. между общия
наследодател на ищците - П.Б.А. и ответното дружество бил сключен Договор
за паричен заем № ********** за сума в размер на 500 лева, която заемателят
следвало да върне на 10 месечни вноски. Съгласно условията на договора, той
следвало да заплати по него договорна лихва в размер на 144,97 лв. и такса за
бързо разглеждане в размер на 1 038,73 лв., като по този начин общото
1
задължение по договора с включена главница, лихва и такса за бързо
разглеждане възлизала на 1683,70 лв. Твърди се, че кредитния ресурс бил
изцяло усвоен, но на основание чл. 23 ЗПК заемателят не дължал изпълнение
на вземанията за такса и договорна лихва, тъй като те се основавали на
нищожна кредитна сделка. Ищците считат процесният договор за кредит за
нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от
договорното му съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, а именно -
договорната лихва, поради противоречието й с добрите нрави и
неравноправността на клаузата, което довело до значителна нееквивалентност
на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел
извличане на собствена изгода на кредитора. Поддържат, че договорът за
потребителски кредит не породил валидни права и задължения, тъй като в
него също не били разписани условията за прилагане на възнаградителната
лихва, не бил включен размера на лихвения процент на ден и не били
разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК. Също така,
разписаният в договора ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не
била включена скритата под формата на такса за бързо разглеждане договорна
лихва. Кредиторът не бил изпълнил и изискването да посочи действителната
обща сума за плащане.
Според ищците, клаузата за възнаградителна лихва била нищожна на
три основания: с договорения лихвен процент в размер на 41.00% се
нарушавали добрите нрави, нарушавали се изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 от ЗПК и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на
потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя. Трайно се приемало в
практиката, че противоречаща на добрите нрави била уговорката,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната
лихва. След справка на страницата на БНБ се установявало, че към датата на
сключване на процесния договор основният лихвен процент бил 0,00 %, т.е.
размерът на законната лихва бил 10,00 %. Трикратният размер на законната
лихва възлизал на 30,00 %, двукратният - 20,00 %, а в настоящия случай
договорената между страните лихва в размер на 41.00 % годишно, към която
следвало да се добави скритата лихва уговорена за такса за бързо разглеждане,
надхвърляла повече от три пъти законната. На следващо място, така
посочения в договора фиксиран лихвен процент не отговарял на действително
приложения в заемното правоотношение лихвен процент, тъй като нарочно
създаденото договорено възнаграждение за допълнителни услуги
представлявал добавък към договорната лихва - скрита лихва и в нарушение
2
на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, кредиторът не бил оповестил на потребителя
действителната цена на кредитния ресурс. В този смисъл била и съдебната
практика, която приемала, че когато търговецът създавал предпоставки да
получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс,
независимо, че променял наименованието на престацията и я именувал като
„допълнителни услуги", вместо да разкрие действителната й икономическа и
правна характеристика на лихва, тази облага съставлявала печалба за него и
като такава следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на
договорната лихва. С договорния лихвен процент в размер на 41%, към който
се кумулирало вземането за такса, представлявало скрита печалба, с която
кредиторът допълнително се обогатявал, се нарушавали правилата на чл. 11,
ал. 2, т. 9 ЗПК тъй като кредиторът не изпълнил задължението си да посочи в
потребителския контракт действителния лихвен процент, прилаган в
отношенията между страните, а съгласно чл. 21 ЗПК, договорна клауза, имаща
за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК била нищожна и
не пораждала действие. Наред с това, възнаградителната лихва била уговорена
неравноправно по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При сключване на процесния
договор потребителят не можел да прецени обхвата на поетото от него
задължение, тъй като същият бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на
кредита в размер на 49.7%. Поддържа се, че в нарушение на чл. 147, ал. 1 ЗЗП,
на заемателят не било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и
разбираемо, какви са икономическите последици от поетото от него
задължение и какъв е действителния размер на възнаградителната лихва, а
бил заблуден, че трябва да престира и по такса за бързо разглеждане. От своя
страна принципът за обективност, прозрачност и равнопоставеност на
уговорките по потребителските сделки бил регламентиран в чл. 5 от
Директива 93/1 ЕИО, транспониран в чл. 147, ал. I от ЗЗП, съгласно който
договорните клаузи следвало да се съставят на ясен и разбираем език и бил
тълкуван с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС.
Според Съда на ЕС яснотата и разбираемостта не се отнасяла само формално
и граматически до разбираемостта на уговорките, но и до свеждане до
знанието на потребителите на икономическите последици от поемането на
задълженията им връзката на всяка уговорка с другите договорни клаузи. В
случая кредиторът нарушил изискванията на справедливостта и
добросъвестността и неравноправно не бил разяснил на потребителя какъв е
размерът на дължимата от него възнаградителна лихва, на което основание
разписаната в договора лихва от 41% не била породила валидни правни
последици на основание чл. 146 ал. 1 ЗЗП. Така липсата на задължителен
реквизит от съдържанието на договора съгласно чл. 22 ЗПК водело до
юридическа последица недействителност на заемното правоотношение. В
случая разпоредбата на чл. 26, ал.4 ЗЗД не намирала приложение, тъй като се
3
касаело до съществена част от съдържанието му, доколкото договорът за
потребителски кредит бил възмезден и не би могъл да бъде сключен без
определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Излагат се съображения за
неприложимост и на втората хипотеза на чл.26 ал.4 ЗЗД, доколкото липсвали
законоустановени императивни размери на цените на кредитите, поради което
нищожната клауза за възнаградителна лихва нямало как да бъде заместена по
право от повелителни норми на закона. Освен изложените доводи се релевират
още в насока неизпълнение на изискванията на чл.11 ал.1 т.9 ЗПК, поради
липса на посочване на условията за прилагането на лихвения процент, което
водело до неяснота за потребителя върху каква стойност се изчислявали тези
41%, което било необходимо, за да може той да извърши самостоятелна
преценка за правилността на този указан размер, както и за реалната цена,
която той ще заплати за предоставения му заем, което също водело до тежката
правна последица по чл.22 ЗПК. Също така се посочва, че действително
приложения ГПР не отговарял на посочения в договора. Невключването на
скритата лихва под формата на такса за бързо разглеждане в лихвения процент
по договора имало за резултат невярно разписване на ГПР в размер на 49,7%,
който не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение, а посочването на размер на ГПР, който не бил реално
прилаган в отношенията между страните, било предоставяне на невярна
информация на потребителя и представлявало заблуждаваща търговска
практика. Също така липсвало точно и ясно посочване на начина на
формирането му и включените в него компоненти, липсвала и ясно разписана
методика на изчисляването му, което от своя страна водело до нарушение на
изискването на чл. 10 ал.1 ЗПК за сключване на договора по ясен и разбираем
за потребителя начин. Така неяснотите, вътрешното противоречие и
подвеждащото оповестяване на изискуемо с императивна норма съдържание
били уредени от законодателя като порок, изключващ валидността на
договарянето (чл. 22 ЗПК). Договорът за потребителски кредит не бил
породил валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на
чл. 11, ал, 1, т. 20 от ЗПК, тъй като в съдържанието му не бил включен
размерът на лихвения процент на ден, както и посочване на правото на
потребителя за отказ от договора. Налице било и неспазване от страна на
кредитора на изискванията на чл. 11, ал. 2 от ЗПК общите условия да бъдат
подписани от заемателя. В допълнение посочват, че договорът в частта за
предоставяне на допълнителни услуги бил нищожен на три отделни
основания. Като първо от тях се посочва противоречието му с императивни
разпоредби на ЗПК, а именно - разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК, според която
кредиторът не можел да иска заплащането на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита, каквито действия
представлявала посочената в договора допълнителна услуга. Същият бил
4
нищожен и като противоречащ на добрите нрави, поради нарушаване на
принципа за еквивалентност на насрещните престации, доколкото при
отпуснат кредит в размер на 500 лева, възнаграждението за допълнителна
услуга възлизало на 1038,73 лева, което било необосновано високо и
прекомерно спрямо размера на отпуснатия кредит. Така били нарушени
принципите на справедливост и добросъвестност в гражданските
правоотношения, тъй като било неморално и неетично да се уговаря
възнаграждение за услуга, която кредитодателят бил длъжен да извърши при
отпускането на кредита. На следващо място, според ищците, споразумението
за допълнителна услуга се явявало и неравноправно по смисъла на чл.143, т.19
от ЗЗП. Претендираната сума от 1038,73 лева била прекомерна спрямо
получената сума по отпуснатия кредит, с което безспорно били нарушени
принципите на добросъвестност и справедливост в гражданските и търговски
взаимоотношения, целящи предотвратяване несправедливо облагодетелстване
на едната страна за сметка на другата. Оспорваната клауза била неравноправна
и по смисъла на чл. 143 т.5 от ЗПП, тъй като предвиждала заплащането на
необосновано висока сума, която по съществото си представлявала добавък
към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба
за заемодателя, която увеличавала стойността на договора и основната й цел
била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума
допълнително с още % от предоставената главница. Оспорваната клауза освен
неравноправна била и нищожна на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП, тъй като не
била уговорена индивидуално по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, а била част от
едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и
кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им
към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Претендира разноски.
В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК не е депозиран писмен
отговор на искова молба от ответника. След изтичане на срока по чл. 131 ГПК
и насрочване на делото ответникът е подал отговор, в която заявява, че
ответникът (с предходно търговско наименование „4финанс“ ЕООД) е
сключил с наследодателя на ищците Договор за паричен заем № **********
за период от 30 дни с падеж 02.05.2019г. Признава да е заявена допълнителна
услуга за бързо разглеждане на искането за кредит и кредитополучателят да
дължи такса за бързо разглеждане. Твърди на 18.11.2021г. вземането по
договора да е прехвърлено на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. В тази
връзка оспорва ищците да имат правен интерес от иска. Твърди ответникът да
е бил уведомен за прехвърлянето преди датата на исковата молба. Прави
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
5
Претендира разноски, включително за юрисконсултско възнаграждение.
С молба от 23.01.2025г. ищците са направили искане за преминаване
на втория осъдителен иск от осъдителен към установителен. След указания на
съда да уточнят правния интерес от това искане, с молба от 12.05.2025г.
ищците са се отказали от искането за изменение преди съдът да се произнесе
по него. Следователно, съдът следва да се произнесе по исковете така, както
са предявени.
Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните и
като прецени представените по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, счита за установено следното от фактическа и правна страна:
По твърденията на ответника за липса на правен интерес: Установява
се от писмените доказателства, че ищците са наследници (ищецът Росила Л.-
съпруга, а другите двама ищци – деца) на П.Б.А.-кредитополучателя по
процесния договор за кредит. Правният интерес на ищците се преценява от
наведените твърдения, а видно от изложените от тях, същите имат правен
интерес от исковете. От писмените доказателства не се установява
кредотополучателя или неговите наследници да са уведомени за извършеното
прехвърляне на процесното вземане в полза на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД преди завеждане на делото. Следователно, ищците правилно
са насочили иска срещу ответника като кредитор по процесния договор. В
случаите на прехвърляне на спорното право, включително уведомяване на
длъжника за прехвърлянето в хода на производството, защото за него
прехвърлянето е в сила от уведомяването, се прилага разпоредбата на чл. 226
ГПК.
Установява се от доказателствата по делото, че на *** г. е сключен
Договор за кредит № ********** между „4финанс“ ЕООД /с настоящо
наименование „Вивус БГ“ ЕООД/- кредитор и П.Б.А. –кредитополучател, със
срок от 30 дни /02.05.2019 г. - дата на връщане на сумата/, на основание на
който кредиторът е предоставил на *** г. на кредитополучателя заемна сума в
размер на 500,00 лв. /главница/, при ГПР от 49,7% и годишен лихвен процент
41,00%, такса за експресно разглеждане – 119,46 лв. Установява се от
заключението на вещото лице, че размерът на договорната лихва, изчислена
при годишен лихвен процент 41,00% е 16,85 лв. Съгласно Специалните
условия по Договор за кредит № **********/*** г. „такса за експресно
разглеждане“ възлиза на 119,46 лв. Общата дължима сума на кредита е в
размер на 636,31 лв. /500,00 лв. - главница + 16,85 лв. – договорна лихва +
119,46 лв. – такса експресно разглеждане/. От заключението на вещото лице се
установява, че сумите по пера са начислени в счетоводството на ответното
дружество на *** г.
По установителния иск за прогласяване недействителността на
6
Договор за паричен заем № **********:
Процесният договор е с предмет предоставяне на заемна сума,
заемодателят е юридическо лице, което е небанкова финансова институция по
см. на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗПК, предоставяща кредита в рамките на своята
търговска дейност, ищецът е физическо лице, което е действало извън рамките
на своята професионална дейност. Следователно, процесният заем има
характер на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от
ЗПК. Следователно, в отношенията между страните са приложими
специалните разпоредби на ЗПК и процесният договор за заем следва да
съответства както на общите изисквания за валидност на правните сделки,
така и на специалните изисквания, предвидени в императивните разпоредби
на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т.
7 -9 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В конкретния случай, не е ясно по
какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на
заема. В договора трябва изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на
ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от
клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
Съгласно § 1, т. 1 на ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси. С уговорената такса за експресно разглеждане се
въвеждат именно допълнителни разходи и същата следва да е включена в ГПР.
От твърденията на ответника и от заключението на вещото лице се
установява, че таксата за бързо разглеждане не е включена в размера на ГПР от
7
49,7%, посочен в договора за кредит. От заключението на вещото лице се
установява, че ако сумата от 119,46 лв., представляваща „такса за експресно
разглеждане“ бъде прибавена към общите разходи на наследодателя като
потребител по кредита, размерът на ГПР по процесния договор в процентно
измерение възлиза на 331,68%, т.е. кредитът се оскъпява с допълнителни
282,01% /331,68%- 49,67%/ и значително надхвърля допустимата стойност,
която е пет пъти над размера на законната лихва за просрочени задължения в
лева. Предвид това, съдът намира, че при сключването на процесния договор
за заем и чрез предвиждане на такса за експресно разглеждане, което е
свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е
заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Предвид
горното, посочените в договора размери на ГПР и общата сума, дължима от
потребителя, не съответстват на действително уговорените такива, налице е
неяснота при определяне на ГПР, което е самостоятелно основание за
прогласяване недействителността на договора (арг. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК). В случая, не е налице някоя от хипотезите на чл. 26, ал. 4 ЗЗД
хипотези- нищожната клауза на процесния договор за кредит относно
определянето на ГПР да бъде заместена по право от повелителни норми на
закона, или че договора за потребителски кредит би бил сключен и ако в него
не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като той е въведен като изрично
изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
За пълнота, следва да се отбележи, че в чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК се
съдържа забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони,
свързани с усвояване и управление на кредита, като във всички случаи, в
които такси и комисиони се събират, видът, размерът и действията, за които се
събират, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит. В настоящия случай уговарянето на заплащане на такса
за експресно разглеждане, е осъществено без да е посочено ясно каква е
типичната насрещна престация, която да обоснове по-високи разходи по
кредита за кредитополучателя. Освен това, целта на таксите и комисионите по
чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да компенсират административните разходи на кредитори,
свързани с договора за кредит, но различни от основната услуга по
предоставянето му. Възлагането в тежест на допълнителни възнаграждения,
които са свързани с усвояването и управлението на кредита, не може да бъде
обосновано с икономическия интерес на кредитора-търговец и предпоставя
неоснователното му обогатяване за сметка на икономически по-слабата
страна, а именно -потребителя.
С уговорената такса за експресно разглеждане се постига заплащане
на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т.
8
нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по
договора – друго самостоятелно основание за прогласяване
недействителността на договора (арг. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК)
От гореизложеното следва, че искът за прогласяване
недействителност на процесния договор е основателен и следва да бъде
уважен.
По осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД:
Предвид извода по-горе за недействителност на процесния договор,
всичко, което кредитополучателят е платил, различно от главницата подлежи
на връщане.
От приетото по делото заключение на вещото лице, както и
останалите доказателства по делото не се установява ответното дружество да
е получило плащания по Договора за кредит № **********/*** г.
Следователно, осъдителният иск е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
По разноските:
Предвид уважаване на установителния иск ищците имат право на
разноски. Ищците претендират платена държавна такса в размер на 100 лв. и
300 лв. – заплатен депозит за вещо лице. Процесуалният им представител
претендира адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. – по 400 лв. за
защита на всеки ищец. На ищците, следва да се присъдят платени разноски
за държавна такса само за уважения иск, а именно – 50 лв. Предвид, че
заключение на вещо лице е допуснато за доказване претенцията по
осъдителния иск, която не е доказана, разноски за депозит на ищците не
следва да се присъждат.
По претенцията за адвокатско възнаграждение:
От представените доказателства /сключен договор за правна защита и
съдействие/, се установява, че между ищеца и процесуалния представител е
постигната уговорка за оказана правна помощ и съдействие при условията на
чл. 38, ал.1, т. 2, предл. второ ЗАдв. за оказване на помощ на материално
затруднено лице. Ответникът в срок е направил възражение за прекомерност
на претендираното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за
основателно по следните съображения: Делото не се отличава с фактическа
сложност. По въпросите за неравноправни клаузи в потребителските
договори, включително със заемодател ответника „Вивус.БГ“ ЕООД има
постановени влезли в сила съдебни решения, които са непротиворечиви. Това
прави делото без затруднения при доказването, с ясен отговор, който съдът ще
даде по правни въпроси. Следователно, делото не се отличава и с правна
9
сложност. В конкретния случай, материалният интерес не е определящ за
преценка на адвокатското възнаграждение. Макар да се защитават трима
ищци исковата молба и изложените доводи са едни и същи. Като съобрази
изложеното, съдът приема, че в конкретния случай, на процесуалния
представител на ищците следва да се присъди адвокатско възнаграждение
за представителство по уважения иск в размер на общо 240 лв. – по 80 лв. на
ищец.
Ищците следва да бъдат осъдени да платят на ответника разноски за
юрисконсултско възнаграждение за защита по отхвърления осъдителен иск.
Съдът като съобрази фактическата и правна сложност на делото и
процесуалното поведение на ответника преценява, че всеки ищец следва да
бъде осъден да плати по 40 лв. за юрисконсултско възнаграждение на
ответника, т.е. общо 120 лв. за защита по отхвърления осъдителен иск.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на Договор за паричен
заем № **********/***г., сключен между П.Б.А., ЕГН ********** -
наследодател на Р. Л. А., ЕГН **********, А. П. Б., ЕГН **********, и П. П.
Б., ЕГН **********, и „ВИВУС БГ“ ЕООД, ЕИК ********* (с предходно
търговско наименование „4финанс“ ЕООД).
ОТХВЪРЛЯ осъдителния иск, предявен от Р. Л. А., ЕГН **********,
А. П. Б., ЕГН **********, и П. П. Б., ЕГН **********, като наследници на
П.Б.А., ЕГН **********, за сумата от 1183,70 лева - платени без правно
основание на „ВИВУС БГ“ ЕООД, ЕИК ********* (с предходно търговско
наименование „4финанс“ ЕООД), суми за договорна лихва и такса за бързо
разглеждане по Договор за паричен заем № **********/***г.
ОСЪЖДА „ВИВУС БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, 1421, р-н „Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ №
52-54, ДА ЗАПЛАТИ на Р. Л. А., ЕГН **********, с адрес: ***, ЕГН
**********, с адрес: ***, ЕГН **********, с адрес: ***, СУМАТА ОТ 50 ЛВ.
за платена държавна такса в производството по уважения установителен иск.
ОСЪЖДА „ВИВУС БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, 1421, р-н „Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ №
52-54, ДА ЗАПЛАТИ на АДВ. П.И.П., вписан в АК-Хасково, личен №
**********, сумата от 240 ЛЕВА, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв., представляваща
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита на Р. Л. А., ЕГН
**********, А. П. Б., ЕГН **********, и П. П. Б., ЕГН **********.
ОСЪЖДА Р. Л. А., ЕГН **********, с адрес: ***, ЕГН **********, с
10
адрес: ***, ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТЯТ на „ВИВУС БГ“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1421,
р-н „Лозенец“, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, СУМАТА ОТ 120 ЛВ. –
юрисконсултско възнаграждение по отхвърления осъдителен иск.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково с
въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/Не се чете!
Вярно с оригинала!
Секретар: Т.Г.
11