№ 7330
гр. София, 03.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Вергиния Мичева
Румяна М. Найденова
при участието на секретаря Светлана Г. Кръстева
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20251100504653 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ЗК „Лев Инс“ АД срещу решение,
постановено по гр. д. № 21225/2024г. на СРС, 71 с-в.
Решението се обжалва в частта, в която ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67а е осъдено
да заплати на Н. П. Д. ЕГН ********** чрез нейната майка и законен представител К.
П. Й. ЕГН ********** с адрес: с. Негован, обл. ****, на основание чл. 432 КЗ
разликата над 1080 лв. до пълния присъден размер от 5000,00 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие
на травматични увреждания на здравето от настъпило на 26.11.2023 г. застрахователно
събитие - ПТП, съставляващо застрахователен риск, ведно със законна лихва, считано
от 12.04.2024 г. до окончателното плащане на сумата.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение в
обжалваната част. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал
нарушение на материалния закон, като не се е съобразил с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.
Счита, че присъденото обезщетение е завишено, като СРС не е взел предвид
обстоятелствата, обуславящи по – нисък размер на обезщетението. Намира, че
неправилно не е взето предвид възражението за съпричиняване. Моли решението да
бъде отменено в обжалваната част и исковете да бъдат отхвърлени, като
1
неоснователни и недоказани над размера от 1080 лв. до присъдения размер от 5000 лв.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната
жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли
решението на районния съд да бъде потвърдено в обжалваната част, като му бъдат
присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество частично основателна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд
намира следното.
С прекия иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ разполага увреденият от ПТП срещу
причинителя на вредите и неговия застраховател. Пострадалият, или неговите близки,
може да предяви иска за заплащане на обезщетение за претърпените имуществени и
неимуществени вреди непосредствено срещу застрахователя по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност” след спазване на изискванията на чл. 380 от КЗ.
Последната разпоредба задължава лицето, което иска да получи застрахователно
обезщетение, да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция. Това
е предпоставка за упражняване на правото на иск пред съда, предвидена в специален
закон и свързана с изтичането на определен срок- чл.498, ал.3 от КЗ. Той е тримесечен
и е регламентиран в чл. 496, ал. 1 от КЗ. / опр. № 332/19.07.2018г. по ч.т.д. № 1614/18г.,
I т.о. на ВКС, опр. № 179/15.04.2019г. по ч.т.д. № 859/19г., I т.о. на ВКС/. По делото не
се спори, че въззиваемият е отправил писмена претенция към въззивника
застраховател. В тримесечният срок той не е определил размер на обезщетение за
неимуществени вреди и не е изплатил такова. С оглед на това следва да се приеме, че
предявените искове с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ са допустими.
Застрахователят по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ по
2
смисъла на чл. 493, ал. 1 от КЗ отговаря за чужди виновни действия и по характер
отговорността му е гаранционно – обезпечителна. Той има задължението да покрие, в
границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума,
отговорността на застрахования за причинените от него вреди на трети лица, които са
пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие.
За възникването на имуществената отговорност на застрахователя по чл. 432 от
КЗ трябва да бъде осъществен следния фактически състав: застрахованият виновно да
е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или неимуществени вреди, които
да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на
застрахования и наличие на правоотношение по договор за задължителна застраховка
Гражданска отговорност между делинквента и ответника.
В разглеждания случай съдът намира, че е проведено пълно и главно доказване
от ищеца на всички елементи от фактическия състав по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД,
обуславящи възникването деликтната отговорност на виновния водач, както предписва
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК. Не се спори относно настъпилите травматични
увреждания, както и причинно – следствената връзка между същите и твърдения
механизъм на увреждане.
Не се спори по делото относно съществуването на валидно застрахователно
правоотношение, произтичащо от действащ към датата на процесното ПТП договор за
застраховка Гражданска отговорност. По силата на този договор ответникът е
обезпечил деликтната отговорност на водачите, причинили вреди на трети лица, при
управлението на процесния автомобил при уговорено застрахователно покритие, което
е налице към датата на настъпване на процесното ПТП. Налице са следователно
всички материални предпоставки за уважаване на иска, предявен пряко срещу
застрахователя на основание чл. 432 от КЗ.
С оглед наведените в жалбата оплаквания, основните спорни въпроси се
свеждат до размера на присъденото обезщетение и налице ли е съпричиняване от
страна на ищеца, въззиваем в настоящето производство.
Предмет на производството е размера на заявената претенция за обезщетение по
чл. 432 КЗ, за разликата над 1080 лв. до пълния присъден размер от 5000 лв. До този
размер от 1080лв. първоинстанционното решение е влязло в законна сила и се ползва с
обвързваща сила за страните и съда относно правопораждащите отговорността на
застрахователя факти. Ето защо, останалите обстоятелства, попадащи във фактическия
състав на чл. 45 ЗЗД вр. чл. 432 КЗ, съдът приема за установени със сила на пресъдено
нещо и извън предмета на въззивното производство.
Видно от събраните по делото доказателства на ищеца са причинени следните
травматични увреждания: охлузване в периорбиталната област, бузата и скулата в ляво
и контузия и охлузване на бедрото. От изслушаната пред СРС СМЕ, която съдът
3
изцяло кредитира, като обективно и компетентно изготвена, се установява, че
мекотъканните травми – охлузване на лицето и на бедрото, макар и да не са описани
по форма и размер при прегледа, реализират критериите на медико-биологичния
признак болка и страдание, като последиците от подобни увреждания отшумяват
напълно до около 2 седмици след инцидента. За тези увреждания на детето не е
предписано лечение, но при по – нисък праг на болката е възможно да се приемат
обезболяващи средства, освен локално третиране.
Установява се от изслушаната експертиза и причинно – следствена връзка
между инцидента и настъпилите вреди. Според експерта уврежданията по бедрото и
лицето са контактни увреждания вследствие механично действие с неголяма
травмираща сила на твърди тъпи предмети. В областта на лицето въздействието е било
тангенциално, а за бедрото освен допирателно действие е имало и удар с или върху
въздействалия предмет. Според заключението получените от ищцата охлузвания на
лицето и бедрото могат да се обяснят по време и начин с твърдения механизъм на
получаване, а именно при ПТП, което дава основание да се приеме, че е налице
причинно – следствена връзка между произшествието и получените травматични
увреждания на лицето и бедрото.
СРС е приел, че не е установено фрактурата на долен зъб, да е следствие на
настъпилото ПТП. Счел е, че след като в съдебно заседание вещото лице е разяснило,
че такова отчупване хипотетично е възможно да се получи и следствие на друго
събитие, от листа за преглед не са представени никакви други документи в подкрепа
на твърдението, че това травматично увреждане е вследствие на процесното ПТП, а
видно от амбулаторните листове за преглед в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ ЕАД при
снемане на анамнезата не е съобщено за болки в устата, до каквито травмата с
нащърбването на зъбната коронка би довела и без да има разклащане на зъба, поради
което СРС е приел, че не се установява причинно – следствената връзка между
инцидента и това увреждане на ищцата. Респективно за тези вреди не е присъдено
обезщетение. Лисва въззивна жалба в тази връзка, поради което посоченото увреждане
е извън предмета на въззивна проверка.
От събраните пред СРС гласни доказателства – разпита на свидетеля Даниела
Станимирова, баба на ищцата, се установява, че вследствие на инцидента детето е
страдало от нарушения на съня, говорела е несвързани неща по време на сън, плачела
нощем и често се будела. Страхувала се да се вози в кола, както и от неща, с които
преди това се е справяла сама, по – трудно се съсредоточавала в училище.
Свидетелката посочва, че Н. и към момента изпитва страх.
Съгласно изразената в т. 11 от ППВС 4/68 г., задължителна практика на ВС, при
приложение на чл. 52 от ЗЗД, приложима и по отношение на отговорността на
застрахователя като функционална на отговорността на делинквента, доразвита в
4
постановени от ВКС решения: решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ІІ
ТО, решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на І ТО на ВКС, решение
103/2.11.2020 г. по т.д.2181/19 г., ВКС, 1 ТО, решение 240 от 15.01.2019 г. по т.д. 518/29
г,. 1 ТО на ВКС, на обезщетяване на посоченото основание подлежат всички
"неимуществени вреди", включващи всички онези телесни и психически увреждания
на пострадалия и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост
негативни емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение
върху психиката, но и създаващи социален дискомфорт за определен период от време.
На основание чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя по
справедливост, като понятието "справедливост" не е абстрактно, а е свързано с
цялостна преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства във всеки
един случай. За да се определи справедлив размер на обезщетението за претърпени от
деликт болки и страдания при телесни увреждания, е необходимо да се съобразят
следните общи критерии: характер и тежест на увредите, обстоятелства, при които са
настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, получени
физически и психически последици от уврежданията, както и общественото разбиране
за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, отчитане на
конкретните икономически условия в страната, като помощен критерий, израз на които
условия са нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането.
При така събраните доказателства и посочени критерии, настоящият състав
намира, че отчитайки всички релевантни обстоятелства, търпените болки и страдания,
степента на засягане на емоционалния и личния живот на увредения, справедливият
размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 3000 лв.
Здравето е такова състояние на човешкия организъм, което го характеризира от
гледна точка физиологично функциониране на съвкупността от тъкани, органи и
системи. Обект на правна закрила е здравето на всяко физическо лице, независимо от
медицинското му състояние към момента на увреждането. Предвид обстоятелството,
че увреденото благо – здраве е неоценимо в пари, претърпените вреди са
неимуществени – не подлежат на точна парична оценка и съответно размерът на
дължимото обезщетение, съгласно чл. 52 ЗЗД, следва да бъде определен по
справедливост от съда, както беше посочено по - горе.
От събраните по делото доказателства се установява, че ПТП-то се е отразило
основно на емоционалното и психологическото състояние на детето, които негативни
отражения продължават и към момента. От показанията на разпитания по делото
свидетел, кредитирани по реда на чл. 172 ГПК, се установява, че следствие на
инцидента детето е страдало от нарушения на съня, страх от придвижване с кола,
както и страх от справяне с други неща, от които преди инцидента не изпитвала
притеснения. Установява се и, че ПТП-то се отразило в известна степен и на учебния
процес на въззиваемата, като същата по – трудно се съсредоточавала в училище. Съдът
5
отчете и възрастта на детето към датата на инцидента - 12 години.
От друга страна, както се посочва във въззивната жалба, възстановяването за
такъв вид травма е кратко - до около 2 седмици. Няма данни, нито твърдения за
настъпили усложнения. Не се е налагало третиране на причинените увреждания с
медикаменти, освен при по – нисък праг на болката в посочения от вещото лице
период.
При определяне на обезщетението, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, въззивният
съд следва да вземе предвид и обществено-икономическата обстановка в страната към
момента на увреждането, израз на която са застрахователните лимити. Съгласно чл.
492, т. 1 КЗ (редакция ДВ бр. 100/29.12.2015 г.) за претърпените неимуществени и
имуществени вреди лимитът на обезщетението при застраховка „Гражданска
отговорност“ е 10 000 000 лв. /решение № 50125/01.02.2023г. по т. д. № 1454/2021г. на
ВКС, ТК, II отд./ . На следващо място съдът взе предвид икономическата конюктура и
стандарта на живот в страната към датата на ПТП, като към датата на ПТП
минималната работна заплата в страната е била 780 лв.
Следва да се посочи, че отговорността на застрахователя по чл. 432 от КЗ е в
същия обем като тази на застрахованото лице (деликвента), но е лимитирана от
размера на застрахователната сума - арг. от чл. 429, ал. 1 КЗ. Деликвентът, съобразно
чл. 51, ал.1 ЗЗД, отговаря за всички преки и непосредствени вреди. Когато те са
неимуществени дължимото застрахователно обезщетение следва да бъде определено
по правилата на чл. 52 от ЗЗД - по справедливост от съда. Тъй като неимуществените
вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не
биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е
компенсаторно, а заместващо.
По възражението за съпричиняване, съдът намира следното. Съгласно чл. 51, ал.
2 ЗЗД, обезщетението за вреди, причинени на увредения може да се намали, ако той е
допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. По делото не се спори, че детето е
било без поставен обезопасителен колан.
Настоящият въззивен състав намира, че независимо, че става въпрос за
малолетно дете, няма пречка да се приеме съпричиняване, в случай, че са налице
останалите предпоставки.
Съпричиняването има обективен характер, като от значение е единствено
наличието на такава обективна причинно-следствена връзка, а е ирелевантно
субективното отношение /вината/ на пострадалия – в този смисъл т. 7 от ППВС №
17/18.11.1963 г. От значение за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено
увреждане, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, е наличието
на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен
резултат, а не и на вина. Когато малолетно дете допринесе за настъпване на резултата,
6
съобразно с обстоятелствата на случая, следва да се приложи разпоредбата на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД, независимо от това, че такова лице не може да действа виновно – т. 7 на
ППВС № 17/18.11.1963 г. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги,
когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за възникване на вредите
или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите
вреди – така решение № 165/26.10.2010 г. по гр. д. № 93/2010 г. на ВКС, II ТО.
Съпричиняване, по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е налице когато с действието или
бездействието си пострадалият обективно е способствал за настъпване на вредоносния
резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици, т. е. когато приносът
му в настъпването на увреждането е конкретен, независимо дали поведението му като
цяло е било противоправно, в частност - в нарушение на Закона за движение по
пътищата.
В конкретния случай обаче, съдът намира за неоснователно направеното
възражение за съпричиняване, поради следните съображения.
По приложението на чл.51, ал.2 ГПК е формираната съдебна практика,
например решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, II т.о., решение
№ 151 от 12.11.2012г. по т.д. № 1140/11 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 169 от
02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, II т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д.
№ 1858/13г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на
ВКС, ТК, I т.о. решение № 52 от 08.05.2008г. по т.д. № 1498/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.,
решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №
150 от 18.12.2017г. по т.д. № 1834/2016г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., според които, за да
бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на
пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно
възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при
условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела.
Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може
да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин
конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е
способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото
настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е
допустимо само, ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха
настъпили или биха били в по-малък обем. Намаляването на размера на обезщетението
следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на
действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна
вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на
увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на
съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и
това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от
7
тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Съдът следва да отчете и
това, че съгласно чл.20 ЗДвП отговорността на водачите на МПС за осигуряване
безопасност на движението е значително по-голяма, включително и чрез вмененото им
задължение за избиране на такава скорост за движение, че да може да спрат пред всяко
препятствие, което са могли и са били длъжни да предвидят.
В случая не се установява по несъмнен и категоричен начин да са налице
конкретни действия или бездействия на пострадалото дете, с които то обективно е
способствало за настъпване на вредоносния резултат, като е създало условия или е
улеснило неговото настъпване. Действително, не се спори, че детето е било без
поставен обезопасителен колан. От приетата пред СРС САТЕ се установява, че
коланът предпазва тялото от политане напред, но страничното преместване не може да
бъде ограничено. В случая ударът е бил челен, но кос. Преди сработване на
инерционния механизъм, телата се придвижват около 4 – 7 см. напред. Видно от СМЕ,
неоспорена от страните, дори в началните хилядни от секундата след ПТП тялото на
пострадалата да е било задържано от предпазен колан към седалката, поради това, че
главата и крайниците са свободно подвижни, те могат да достигнат до облегалката на
предна седалка и да се травмират и при поставен предпазен колан. Ето защо, налага се
извод, че травмите биха могли да бъдат получени дори и при поставен обезопасителен
колан, поради което възражението за съпричиняване е неоснователно.
С оглед на изложеното, поради частично несъвпадане изводите на двете
инстанции относно размера на дължимото обезщетение, решението следва да бъде
отменено в обжалваната част за разликата над 3000 лв. до 5000 лв.
По разноските:
С оглед отменената част от решението, се налага преразпределение на
разноските в първоинстанционното производство. Решението следва да бъде отменено
в частта, в която застрахователят е осъден да заплати на адв. Я.Д.Д., на основание чл.
38, ал. 2 ЗА сумата над размера от 288.61 лв. до размера от 481,57 лв., както и
държавна такса в полза на СРС над размера от 120.23лв. до размера от 200,23 лв. и
дължимо по сметка на СРС възнаграждение за вещи лица над размера от 144.58 лв. до
размера от 240,78 лв. Н. Д. следва да бъде осъдена да заплати на застрахователя сумата
от още 170.23 лв. разноски в производството пред СРС.
По разноските на въззивна инстанция:
На въззивника, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъдат
присъдени направените разноски в размер на 87.38 лв., съразмерно на отхвърлената
част на исковете /за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, което за
настоящата инстанция съдът определя в размер на 100 лв./.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК
разноски се дължат и на процесуалния представител на въззиваемата, съразмерно на
8
уважената част на иска – 102.04 лв. за адвокатско възнаграждение за оказаната
безплатна правна помощ. Въззивният съд определя такова в размер на 200 лв. за
въззивна инстанция, предвид фактическата и правна сложност на делото, извършените
процесуални действия и материалния интерес.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 116/05.01.2025г., постановено по гр. д. № 21225/2024г. на
СРС, 71 с-в в частта, в която ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес
на управление гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ №67а е осъдено да заплати на Н. П.
Д. ЕГН ********** чрез нейната майка и законен представител К. П. Й. ЕГН
********** с адрес: с. ****, на основание чл. 432 КЗ обезщетение за неимуществени
вреди, над размера от 3000 лв. до размера от 5000 лв., както и в частта, в която е
осъдено да заплати на адв. Я.Д.Д., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата над размера от
288.61 лв. до размера от 481,57 лв., както и държавна такса в полза на СРС над
размера от 120.23лв. до размера от 200,23 лв. и дължимо по сметка на СРС
възнаграждение за вещи лица над размера от 144.58 лв. до размера от 240,78 лв., като
вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. П. Д. ЕГН ********** чрез нейната майка и
законен представител К. П. Й. ЕГН ********** с адрес: с. **** срещу ЗК „Лев Инс“
АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Симеоновско
шосе“ №67а иск с правно основание чл. 432 КЗ за разликата над сумата от 3000 лв. до
сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи
се в болки и страдания вследствие на травматични увреждания на здравето от
настъпило на 26.11.2023 г. застрахователно събитие - ПТП, съставляващо
застрахователен риск, ведно със законна лихва, считано от 12.04.2024 г. до
окончателното плащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 116/05.01.2025г., постановено по гр. д. №
21225/2024г. на СРС, 71 с-в в останалата обжалвана осъдителна част, в която искът е
уважен за разликата над 1080 лв. до 3000 лв.
Решението, в частта, в която е уважен искът за сумата от 1080 лв., както и в
частта, в която е отхвърлен искът за разликата над 5000 лв. до пълния предявен размер
от 8000 лв. е влязло в сила, като необжалвано.
ОСЪЖДА ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Сименовско шосе“ №67а да заплати на адв. Я.Д.Д. ЕГН
********** на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от 102.04 лева –възнаграждение за
процесуално представителство за Н. П. Д., чрез нейната майка и законен представител
9
К. П. Й. за въззивна инстанция.
ОСЪЖДА Н. П. Д. ЕГН ********** чрез нейната майка и законен представител
К. П. Й. ЕГН ********** с адрес: с. ****да заплати на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Сименовско шосе“
№67а, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 87.38 лв.,
представляваща направените пред въззивната инстанция разноски, както и сумата от
още 170.23 лв. разноски в производството пред СРС, съразмерно на отхвърлената част
на исковете.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при предпоставките на чл.
280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10