Р Е Ш Е Н И Е № 524
гр.Видин, 07.08.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Видинският районен съд, гражданска колегия, в публично
заседание на шестнадесети юни две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Даниел Димитров
Членове:
при
секретаря Оля Велизарова и в присъствието на прокурора .............…като
разгледа докладваното от съдия Димитров гр.дело № 362 по описа за 2019 год. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Постъпила е искова молба от „Агенция за контрол на просрочени задължения”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3,
с която против Т.М.Г. ***, ЕГН ********** е предявен иск с
правно основание по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД.
Твърди се от ищеца, че между
„Фератум България“ ЕООД като кредитор и ответницата Т.М.Г. като кредитополучател, чрез средствата за комуникация от
разстояние, бил сключен Договор за кредит № 242087 от 27.03.2015 г. във формата
на електронен документ. Кредитополучателят декларирал, че приема всички
условия, посочени в преддоговорната информация за предоставяне на финансова
услуга от разстояние по смисъла на чл. 8 от Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, както и тези посочени в Общите условия, уреждащи
отношенията между „Фератум България“ ЕООД и неговите клиенти.
По силата на сключения Договор за кредит № 242087 от 27.03.2015 г.
на кредитополучателя бил отпуснат кредит в размер на 800 лева, който следвало
да бъде върнат, ведно с възнаградителна лихва в размер на 95.92 лв., за срок от
180 дни.
На 27.03.2015 г.
между ответницата Т.М.Г. и „Фератум Банк“ ЕООД бил сключен Договор за гаранция
№ 242087, по силата на който гарантът се задължавал в полза на кредитора да
гарантира изпълнението на задълженията на кредитополучателя, като се задължавал
солидарно с последния. Сочи се, че съгласно чл. 5.8 от Общите условия, при
неизпълнение на задълженията на кредитополучателя кредиторът имал право да
предяви претенциите си директно към гаранта без да е необходимо предварително
да е поискал удовлетворяването им от кредитополучателя. Съгласно чл. 5 от Общите условия, приложими
към сключения Договор за гаранция № 242087, кредитополучателят се задължил да
плати на гаранта такса за предоставяне на гаранцията в размер на 464.08 лева.
Твърди се, че
ответницата не била изпълнила договорното си задължение да върне отпуснатия
кредит в уговорения срок, поради което кредиторът поискал изпълнение от
солидарно задълженото дружество – гарант „Фератум Банк“ ЕООД. Дружеството –
гарант погасило дължимата сума в пълен размер към „Фератум България“ ЕООД, с което встъпило
в правата на кредитор.
Твърди се, че последната вноска по кредита
била направена на 23.09.2015 г. и вземането станало изискуемо в пълен размер
след тази дата.
Сочи се, че съгласно чл. 10 (т. 1 – т. 8)
от Общите условия, в случай, че кредитополучателят изпадне в забава и не върне
която и да е от дължимите вноски на
кредита до 20 дни след съответната падежна дата, на същия се начислява такса в
зависимост от просрочието, която за конкретния случай възлизала на 160 лв. и
представлявала административна такса за събиране на вземането.
Сочи се, че на
01.12.2017 г. бил сключен Договор за покупко – продажба на отписвания на
необслужвани потребителски кредити (цесия) и Приложение Г от 01.12.2017 г.
между „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ООД (цесионер) и „Фератум Банк“ ЕООД (цедент) с регистрационен № С 56251, по силата на
който вземането било прехвърлено в полза на „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД.
Твърди се, че ответницата е извършила плащания по процесния договор за
кредит в размер на 120 лева,като към датата на подаване на исковата молба
задължението е в общ размер на 1432.53 лева, от които: 714.52 лв. – главница, 71.74
лв. – договорна лихва за периода от 26.04.2015 г. до 23.09.2015 г., 160.00 лева
– административна такса за събиране на вземането, 453.74 лв. – такса за
гаранция,32.53 лв.-мораторна лихва върху главницата за периода от 24.09.2015 г.
до 17.05.2018 г..
Иска се от съда да постанови решение, с
което да признае за установено, че е налице вземане от страна на ищцовото
дружество от ответницата Т.М.Г. в
размер на: 714.52 лв. – главница, 71.74
лв. – договорна лихва за периода от 26.04.2015 г. до 23.09.2015 г., 160.00 лева
– административна такса за събиране на вземането, 453.74 лв. – такса за
гаранция, 32.53 лв.-мораторна лихва върху главницата
за периода от 24.09.2015 г. до 17.05.2018 г ,ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане,
Претендират се направените по делото
разноски.
С молба от 13.03.2019 г. ищецът, на основание чл. 232 ГПК е направил частично оттегляне на исковата молба относно претенцията за мораторна
лихва в размер на 32.53 лв., като в тази част производството по делото е
прекратено.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на
исковата молба от ответницата, чрез назначения по делото особен представител.
Предявените искове се оспорват като недопустими и неоснователни. Оспорва се настъпването на правоприемство за
вземанията. Оспорва се приложението на общите условия поради липса на подпис на
ответника. Поддържа се, че липсва основание за претендирането на такса
гаранция,както и неравноправност на клаузи по договора и на общите усдловия.
От трето лице-помагач „Агенция за събиране на
вземания“ е депозирано писмено
становище,като се подържа исковата молба и се оспрова писмения отговор.
По
делото са събрани писмени доказателства, приложено е ч.гр.д. № 1343/2018 г. по
описа на РС - Видин.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени
доказателства, намира за установено следното: в резултат на подадено от страна
на ищеца заявление по чл. 410 ГПК е образувано ч.гр. д. № 1343/2018 г. по описа на ВдРС, по което на 29.05.2018 г., срещу ответника е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК № 1007-РЗ/29.05.2018 г. за сумите от: 714.52 лева -главница,
сумата от 71.74 лева – договорна лихва за периода от 26.04.2015г. до
23.09.2015г., сумата от 32.53 лева – мораторна лихва за периода от 24.09.2015г.
до 17.05.2018г., сумата от 160.00 лева – такси, сумата от 453.74 лева –
гаранция по кредитната сделка и законна
лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда – 25.05.2018г.
до изплащане на вземането, както и разноски в размер на 28.65 лева за платена
държавна такса и 65.00 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Не се спори относно издаването на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК въз основа на подадено от ищеца
заявление срещу ответника за процесните суми, видно и от приложеното ч.гр.д. № 1343/2018
г. по описа на ВдРС, по което заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при
условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК, и поради което е предявен и настоящия
установителен иск.
Исковата
претенция намира своето основание в разпоредбата на чл. 422 от ГПК, в което
производство ищеца следва да докаже и установи съществуването на вземането си и
размерът му, респективно, че ответника дължи сумите, за които в заповедното
производство е издадена съответната заповед за изпълнение.
Следва да установи вземането си на претендираното
договорно основание /договор за цесия/ и в претендирания размер, както и
изправността на цедента – наличието на сключен
договор за паричен кредит, по който е била предоставена и усвоена
твърдяната парична сума, като установи, че е настъпил падежът за връщане на
сумата и докаже конкретния размер на дълга, който се претендира. В тежест на
ответника е да докаже фактите, които погасяват, изключват или унищожават
спорното право в т.ч. и възраженията си за плащане и за наличие на нищожни
клаузи.
В настоящият случай
основанието за твърдяното предоставяне на кредита е сключен договор за
предоставяна на финансови услуги от разстояние.
Легалната дефиниция на понятието „договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние” се съдържа в чл. 6 ЗПФУР, според който това е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при
която от отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Преди потребителят да бъде обвързан с предложение или договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние в закона е предявено изискване към доставчика
на финансови услуги от разстояние за предоставяне на определена по вид и обем в
чл. 8 – чл. 10 от ЗПФУР информация.
Вън от горното, тъй като договорът за заем е реален
договор – фактическият състав на сключването му завършва с предаването на
парите или вещите, то в тежест на ищеца в настоящото производство е да установи
и факта на предаването на определената в договора паричната сума на ответника.
С исковата молба ищецът е представил копие на общи условия към
Договор за гаранция; Договор за придобиване-Покупко-продажба на отписвания на необслужвани потребителски кредити,
информация за заявка за кредит, Потвърждение за извършената цесия Договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 03.05.2019 г., уведомление до
ответницата за прехвърляне на вземането.
Представени
са и общи условия към договор за гаранция сключен между ответницата и „Фератум Банк Лимитид", по силата на който
Фератум Банк се съгласява да предостави гаранция, под формата на поръчителство,
като се задължава да обезпечи изпълнението на задълженията, произтичащи от
Договор за потребителски кредит между ответницата и Фератум България ЕООД.
Подържа се,че на 1.12.2017 г. вземането е прихвърлено на ищеца „АКПЗ" ЕООД изцяло
с всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
На 14.01.2020 г. по
делото е депозирана молба от „Агенция за събиране на вземания" ЕАД с
правно основание чл. 226 ал. 2 във вр. с чл. 218 ГПК, ведно с договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 03.05.2019 г. между „Агенция за
контрол на просрочени задължения" ЕООД и „Агенция за събиране на вземания"
ЕАД.
Ищецът
обаче не представи доказателства за
това, че претендираните суми са били усвоени от ответника в сочения размер.
Твърди се, че ответникът е извършил плащания в размер на 120.00 лева, но от
доказателствата по делото не става ясно, каква част от кредита е погасена с
тази сума, дали е погасена лихва главница или и двете. Налице са само твърдения
от ищцовата страна, които останаха недоказани.
С исковата молба се твърди, че ответницата е сключила
договор за кредит от разстояние с „Фератум България“ ЕООД на 27.03.2015 г. и
представя информация за заявка на кредит № 242087, в която се твърди че е
отпуснат кредит в размер на 875.82 лева за срок от 180 дни, сочи се лихва по
кредита в размер на 95.92 лева и гаранция по кредита в размер на 464.07 лева. Освен
Общи условия към договора за гаранция /поръчителство/ на „Фератум Банк“ ЕООД и
договор за придобиване-покупко-продажба на необслужвани потребителски кредити
между „Фератум Банк“ ЕООД и ищеца-„АКПЗ“ООД е представено и уведомление, адресирано до ответницата за
извършената цесия на задължението й, но без доказателства за връчване.
Изискването за
уведомяването по чл. 99 ал. 3 ЗЗД е необходимо за да има възможност длъжникът да се позове на добросъвестно
осъществено от него изпълнение преди узнаването на цесията.
В случая,с оглед липсата на данни в обратна посока,
следва да се приеме, че с връчване на
исковата молба и книжата към нея, на ответника е връчено уведомлението за
извършената цесия и това е станало на
24.06.2019 г./ видно от отрязъка от съобщението/,чрез назначения му особен
представител,като по този начин е удовлетворена
разпоредбата на чл.99 ал.4 от ЗЗД.
Отделно по делото не се представят доказателства,
въпреки твърдяното в исковата молба, че дружеството-гарант „Фератум Банк“ ЕООД
е погасило дължимата по кредита сума в пълен размер към „Фератум България“
ЕООД, нито доказателства, че кредитополучателят е запознат с Общите условия за
предоставяне на потребителски кредити от „Фератум България“ ЕООД,като тези Общи условия не са представени и по
делото.
Процесният договор за кредит от 27.03.2015 г. не е ангажиран от страна на
ищеца и в тази връзка твърденията за
клаузите от договора,касаещи лихва
,такса гаранция и административна такса, не са доказани.
С непредставяне на договора,както и на договора за
гаранция, не са доказани твърденията
относно механизма и сключването им и
встъпването на гаранта в правата на заемодателя,а отделно се
възпрепятства и проверката относно
евентуалното погасяване на кредита и свързаните с това последици.
В случая не е установен и не е доказан факта,че
исковата сума е внесена по сметка на Фератум България” ЕООД от твърдения гарант
по договора, а именно „ Фератум банк“ЕООД.
По делото не се съдържа доказателство в тази посока.
Не е изяснено кога и по какъв начин
поръчителя е изплатил задължението на длъжника.
Според нормата на чл. 143, ал. 1 ЗЗД, поръчителят
разполага с личен обратен иск срещу главния длъжник при погасяване дълга на
главния длъжник към кредитора чрез изпълнение. В случая като недоказано остава
обстоятелството че гаранта е осъществил
плащане и в тази връзка последния не би
могъл да реализира правото си на регресна отговорност към длъжника.
Вземането на „Фератум Банк"
ЕООД към ответника е недоказано и при това положение исковата
претенция,основаваща се на цесията от 01.12.2017 г.,по силата на която
процесното вземане е прехвърлено на ищеца,е недоказана и неоснователна/ищецът не е представил
доказателства, че „Фератум Банк“ ЕООД е погасило дълга на ответницата към
„Фератум България“ ЕООД, като по този начин да
е встъпил в правата на кредитора и да е имал право да цедира, да прехвърли,
вземането си на „АКПЗ“ ЕООД/.
Въз основа на така изложената фактическа обстановка
съдът намира че, така предявения иск е неоснователен и недоказан и като такъв
следва да се отхвърли.
Процесният договор попада в приложното поле на
потребителската защита на ЗЗП, тъй като кредитополучателят е физическо лице, по
кредит, който не е предназначен за търговска или професионална дейност.
С разпоредбата на чл.143 от ЗЗП законодателят е обявил
за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и потребителя.Неравноправни такива са съответно и
уговорките налагащи приемане на клаузи, с които потребителя не е имал възможност да се запознае преди
сключване на договора/ при сключване на договора за кредит не установено и
доказано,че ответницата, е имала
възможност и време да се запознае със съдържанието на двата вида договора и на
двата вида Общи условия/. Това прави клаузата за договорено задължително
обезпечение противоречаща на добрите
нрави, тъй като за да бъде одобрен кредита задължително потребителят следва да
сключи и договор за гаранция и то срещу задължение за заплащане на определената
сума за гаранция от 464.07 лева.
С този договор за обезпечение, явно се оскъпява
договора за кредит много над допустимия таван на ГПР съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК и тази клауза е
нищожна като противоречаща на закона. Казаното важи и за претендираната сума от
160 лева административна такса за събиране на вземането.
Отделно следва да се отбележи че посочените такси по естеството си представляват неустойка за забава,като
с предвиждането на подобни клаузи се
заобикаля ограничението по чл. 33
ЗПК и се въвеждат допълнителни
плащания, чиято дължимост е свързана със забава на длъжника.
Съгласно чл. 21 ал.1 ЗПК, всяка клауза в договора, имаща за цел или
резултат заобикалянето на ЗПК, е нищожна,като нищожните клаузи не пораждат
правно действие, поради което няма основание за ищеца да претендира плащане на
суми по такива клаузи.
Предвид изложеното съдът счита, че исковата претенция
се явява неоснователна и недоказана и като такава следва да бъде отхвърлена.
Водим от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения от „Агенция за контрол на просрочени задължения”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3
против Т.М.Г. ***, ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, за
признаване на установено по отношение на Т.М.Г.
, че дължи на ищеца следните суми : 714.52 лв. – главница, 71.74 лв. –
договорна лихва за периода от 26.04.2015 г. до 23.09.2015 г., 160.00 лева –
административна такса за събиране на вземането, 453.74 лв. – такса за гаранция, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението до окончателното изплащане,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 1343/2018 г., като неоснователни и недоказани, както и
отхвърля исканото за присъждане на разноските в производството по гр.д. № 362
/2019 г. и по ч.гр.д.№1343/18г.по описа на ВдРС.
Решението е постановено при участието на „Агенция за
събиране на вземания“ЕАД, ЕИК: *********, като трето лице-помагач на страната
на ищеца в производството.
Решението може да бъде
обжалвано пред ВдОС в двуседмичен срок от връчването му на страните, като след
влизането му в сила да се приложи препис по ч.гр.д.№
1343/2018 г. по описа на ВдРС.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: