Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 18.01.2021 Град Стара Загора
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Старозагорски районен съд Първи
граждански състав
На пети януари Година две хиляди двадесет и първа
В публичното заседание в следния
състав
Председател: Генчо Атанасов
Секретар Живка Д.
Прокурор
като разгледа докладваното от съдията
Атанасов
гражданско дело номер 3001 по описа
за 2020 година.
Предявен
е иск с правно основание чл.415, ал.1, т.1 от ГПК.
Ищецът „ДЕЛТА КРЕДИТ” АДСИЦ, гр. София твърди в исковата си молба, че на
18.05.2020 г. в Районен съд - гр. София било подадено заявление по чл.410 ГПК
за издаване на заповед за изпълнение в полза на "ДЕЛТА КРЕДИТ" АДСИЦ
/с предишно наименование „АЛФА КРЕДИТ“ АДСИЦ/ срещу С.Н.А.. Въз основа на подаденото заявление било образувано ч. гр. д. № 17921/2020 г. по
описа на PC - гр. София, изпратено по компетентност на Районен съд- гр. Стара Загора, образувано ч. гр. д.
№ 2069/2020г., и издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу
която А. подала възражение съгласно чл.414, ал.1 от ГПК . Съгласно договор за
издаване и използване на кредитна карта „EUROLINE” от 26.05.2003 г., сключен при Общи условия, при
действието на Наредба № 16 от 02.03.1995г. за плащанията с банкови карти, обективиран в двустранно
подписаното заявление за издаване и използване на кредитна карта „EUROLINE” от дата 19.04.2003г. на С.Н.А. била издадена кредитна карта и отпусната определена
парична сума, а А. се задължила да върне усвоената част
от него заедно с начислените договорни лихви разсрочено, на месечни вноски, с
установен минимален размер. С договор за прехвърляне на
вземания № 001/15.11.2007г. "Юробанк И Еф Джи България" АД ЕИК
********* и „Бългериън Ритейл Сървисиз” АД, ЕИК ********* прехвърлили на
"АЛФА КРЕДИТ" АДСИЦ, ЕИК *********, с ново наименование „ДЕЛТА
КРЕДИТ“АДСИЦ, вземания по договори за кредит, изброени в Приложение № 1 към
Договора, с всички обезпечения, привилегии и други принадлежности към тях,
включително с начислената до датата на прехвърлянето лихва, срещу посочената в
договора цена, която цесионерът е заплатил в цялост на цедента. В срока на
действие на договора С.Н.А. не изпълнявала коректно задължението си за заплащане на дължимите вноски,
поради което към 15.11.2007г. - датата на прехвърлянето на вземането, дължимата
от същата сума възлизала на 863,92 лв.
В съответствие с чл.99, ал.З от ЗЗД, длъжникът С.Н.А. била уведомена за извършената цесия и за новия кредитор, като със
споразумение от 23.11.2012г.,
сключено с „ДЕЛТА КРЕДИТ“ АДСИЦ, А. признала съществуването на дълга си, чийто размер към момента на подписване
на споразумението възлизал на 863,00 лв. и се задължила за
периода от 01.12.2012 г. до 01.06.2016 г. вкл. да го изплати на 43 /четиридесет
и три/ ежемесечни вноски, първата от които в размер на 23.00 лв., всяка
следваща в размер на 20.00 лв. и последна изравнителна, при падеж 1-во число на
месеца, за който се отнасят. Последната вноска била с падеж 01.06.2016г. За
погасяване на своето задължение С.Н.А. внесла по банкова
сметка ***.00 лв., като извършила следните преводи: 23.00 лв. на 04.12.2012 г.
, 10.00 лв. на 04.01.2013г., 10.00 лв. на 05.03.2013г., 10.00 лв. на
10.04.2013г., 10.00 лв. на 31.05.2013г. и 5.00 на 08.07.2013г. Твърди, че С.Н.А.
не спазвала сроковете и размера на уговорените вноски и не е правила вноски
след 08.07.2013 г., поради което е останала задължена за сумата от 795,00лв.,
след като първоначално дължимата сума по т.3 от споразумението била намалена с
направените плащания след сключване на същото. До настоящия момент не били
извършвани други плащания за погасяване на остатъка от признатото със
споразумението задължение на С.Н.А., поради което за „ДЕЛТА КРЕДИТ“ АДСИЦ бил налице правен интерес за депозиране на настоящото заявление за сумата
от 300,00
лв., получена след като неизплатеното задължение е намалено с
уговорените вноски за периода от 01.12.2012г. до 01.03.2015г., като били взети
предвид направените плащания след споразумението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК и изпълнителен лист срещу длъжника за сумите
дължими на основание сключеното споразумение от 23.11.2012г. Задължението към
настоящия момент било в размер на 385,90 лева, от които 300,00 лева главница и 85,90 лв. мораторни лихви. Моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че С.Н.А. му дължи сумите, заявени по реда на заповедното
производство и предмет на за изпълнение на парично задължение, издадена по
ч.гр.д. № 2069/2020 г. по описа на PC - Стара Загора както следва: - 300,00 лв. - главница, представляваща сбор от 15 броя неплатени ежемесечни вноски за периода 01
април 2015 г. - 01 юни 2016 г., неплатената от С.Н.А. сума е дължима на
основание сключено с цесионера „Делта Кредит“ АДСИЦ, споразумение от дата
23.11.2012г. за признаване и разсрочване на задължение по договор за издаване и
използване на кредитна карта „EUROLINE”
от 26.05.2003 г. сключен при Общи условия, при действието
на Наредба № 16 от 02.03.1995г. за плащанията с банкови карти, обективиран в двустранно подписаното заявление за издаване и използване на
кредитна карта „EUROLINE” от дата 19.04.2003г. цедирано
на Алфа Кредит АДСИЦ (ново наименование Делта Кредит АДСИЦ), ЕИК *********,
съгласно Договор за прехвърляне на вземания от 15.11.2007 г. и Приложение № 1
към него, ведно със
законна лихва върху главницата, считано от 18.05.20120 г. - датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в съда до
окончателното изплащане на вземането, и 85,90лв- мораторна лихва върху главницата, считано от 17.05.2017
г. до 12.03.2020г. Моли съда да се произнесе и по отговорността на ответника за
дължимостта на разноските, направени в заповедното производство. Моли съда да присъди в негова полза и разноските,
извършени по настоящото производство, включително юрисконсултско
възнаграждение.
Ответницата С.Н.А.
оспорва наличието на сключен на 26.05.2003г. договор за кредитна карта. Както в исковата молба било посочено, така и в
споразумението от 23.11.2012г. бил цитиран договор от 26.05.2003г., но такъв не
бил представен от ищеца. Оспорва изрично и че била признала съществуването на дълга с подписване на
споразумението от 23.11.2012г. На две места в исковата молба, вкл. в петитума й
ищецът наименовал документа от 23.11.2012г. споразумение за признаване и
разсрочване на задължение по договор за издаване и използване на кредитна карта
„EUROLINE“ от 26.05.2003 г. При внимателен преглед на споразумението се установявало,
че в него изобщо липсвало признание на такова задължение. Липсвало валидно
учредено и съществуващо към датата на прехвърляне на вземането правоотношение
по договор за издаване на кредитна карта от 19.04.2003 г. сключен между
праводателя на ищеца и ответника. „Делта Кредит“ АДСИЦ, ЕИК: *********. твърдяло, че съгласно Договор за прехвърляне
на вземания от 15.11.2007 г. и Приложение № 1 към него е придобило вземането, предмет на настоящото дело от „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ
БЪЛГАРИЯ“ АД, ведно с привилегиите към него. Считано от 15.11.2007г. титуляр на
вземането следвало да се счита „Делта Кредит“ АДСИЦ, и от който момент
най-късно вземането станало изискуемо и от който започвал да тече петгодишният
давностен срок по чл. 114 от ЗЗД. Представеното по делото заявление за издаване
на кредитна карта, с оглед на съдържащите се в него волеизявления, не
обуславяли извод за постигнато между нея, от една страна, и
„ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГ АРИЯ“ АД, от друга, съгласие за сключване на договор за
издаване на кредитна карта, доколкото от него не се установявало приемане на
отправеното чрез него предложение за встъпване в договорни отношения от неговия
адресат. Нито „Бългериън ритейл сървисиз“ АД, нито посочената в споразумението
ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ имали намерение да встъпят в договорни отношения със
заявителя, тъй като кредитна карта не била издадена. Кредитната карта
представлявала електронен платежен инструмент - средство за извършване на
безкасово плащане или за теглене на пари в брой - чрез която на оправомощения
държател на картата се осигурявал достъп до средства по предварително уговорен
кредит, предоставяни от нейния издател. В този смисъл без доказателства за
издаването й от адресата на заявлението за издаване на кредитна карта
действително свидетелствало за липсата на намерение за встъпване в договорни
отношения със заявителя, но дори и да било издадена кредитна карта, не можел да
се направи извод за постигнато договорно съгласие. Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗЗД
договорът се смятал сключен в момента, в който приемането достигнело у
страната, отправила предложението, т. е. приемането представлява едностранно
волеизявление, което произвеждало правни последици било достигането му до
предложителя. От изложеното следвало, че издаването на кредитната карта
позволявало да се възприеме като приемане на съдържащото се в заявлението
предложение за встъпване в договорни отношения единствено в случай, че карта е
издадена и същата е била предадена на заявителя, с което на последния е
осигурена възможността за извършване на безкасови плащания и за теглене на пари
в брой. Липсвало предаване на кредитната карта във фактическата власт на
заявителя. Категорично не се установявало, че е било постигнато съгласие за
сключването на твърдяния в исковата молба договор за издаване и използване на
кредитна карта "EUROLINE". От представеното от ищеца заявление не се констатирало, че ответникът и
„Юробанк И Еф Джи България“ АД са сключили договор за заем за сочената в
исковата молба сума и че са постигнали съгласие относно съществените елементи
на един договор за заем с твърдяното в исковата молба съдържание. От
съдържанието на заявление за издаване на кредитна карта от 19.04.2003г. със
заявител ответника не се установявало до кое юридическо лице е адресирано това
заявление и дали същото е било прието именно от „Юробанк И Еф Джи България“ АД.
Заявлението не било подписано нито от представител на „Бългериън ритейл
сървисиз" АД, нито от представител на „Юробанк И Еф Джи България“ АД, а
носело подпис на лице с име Татяна Райчева, но изрично било отбелязано, че това
е лице сверило и приело документите, без да е посочено дали действа като представител
на „Бългериън ритейл сървисиз" АД. В споразумението от 23.11.2012 година
отново като първоначално вземане било посочено това от 26.05.2003 г. на
„ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ (а не "БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ"АД), за
чието съществуване в настоящото производство не били представени никакви
доказателства. Това заявление не можело да се приеме като договор, сключен
между страните защото самият ищец и в подаденото заявление по чл.410 от ГПК, и
в исковата молба се позовавал на сключен на 26.05.2003 г. Договор за издаване и
ползване на кредитна карта „EUROLINE“
между "Българска пощенска банка" АД, с ново
наименование "Юробанк България" АД и ответницата, а както вече било
посочено по делото нямала представен договор от 26.05.2003 г., сключен между
страните. Независимо от това дори и по делото да бъде установено постигнато
съгласие за сключване на договор за кредитна карта, то същият не отговарял на
изискванията на чл. 7, т. 4 - 8 ЗПК /2006 г./, поради което бил нищожен поради
противоречие със закона. А съгласно правилото на чл. 14, ал. 2 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е нищожен, потребителят следвало да върне
чистата стойност на кредита, което било сторено от нея. Счита,
че представеното с ИМ заявление за издаване на кредитна карта не удостоверява
реално сключен договор за издаване на кредитна карта, тъй като противоречи на
императивни разпоредби на Наредба № 16 от 2.03.1995 г. за плащанията с банкови
карти (обн. ДВ, бр. 79 от 16.08.2002 г., в сила от 30.09.2002 г., отм., ДВ, бр.
81 от 11.10.2005 г.). Въпреки че не бил представен с ИМ цитирания в същата
договор от 26.05.2003г., дори и такъв да съществувал в правния мир, той би бил
нищожен, тъй като съгласно чл. 4 от Наредба № 16 от 2.03.1995 г. издател на
банкови карти можел да бъде само банка, получила лиценз от БНБ, а категорично
„БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“АД никога не е било банка и не е притежавало лиценз
за такава дейност. Не били спазени и императивните изисквания на чл. 10, ал.1
от Наредба № 16 от 2.03.1995 г. - липсвал писмен договор. Липсвала и
информация, че издателят е предоставил преддоговорната информация по чл.10,
ал.2 от същата наредба. Липсвали
доказателства за реално предадена парична сума. По своята същност при договор
за издаване на кредитна карта се касаело за даване на пари в заем, а договорът
за заем бил реален договор. Той се считал за сключен от момента, в който
заемодателят даде, а заемателят получи заетата сума, а не от момента на
писмения договор или постигане на съгласието за сделката, независимо от формата
на волеизявлението. Безспорно следвало да е налице съгласие - съвпадане на
насрещните волеизявления на страните, но само по себе си то не било достатъчно
- фактическият състав се завършвал след като бъде предадена договорената сума
пари. За да се установи действително сключен между две лица договор за заем
следвало да е постигнато съгласие и за да е завършен фактическия състав -
договорената сума пари реално да е предадена на заемателя. На първо място, от
представеното заявление не можело да се извлече извод размера на договорената
заемна сума, още по-малко за реалното й предаване. Поради липсата на
правопораждащ ефект на процесното споразумение от 23.11.2012 г. между нея и „Бългериън ритейл
сървисиз“ АД не бил сключен договор за издаване и използване на кредитна карта „EUROLINE“ и за отпускане на
парична сума, която да се е задължила да върне. Предвид факта, че не
съществувало вземане в полза на цедента, основано на твърдения договор, то и с
извършената цесия такова вземане не било прехвърлено в полза на ищеца по
делото, тъй като сключеното споразумение между ищеца и ответника относно това
вземане било
безпредметно. Споразумението по своя характер не представлявало
правопораждащ факт за ищцовото вземане, то не представлявало новация по смисъла
на чл. 107 от ЗЗД, тъй като не съдържало нов договор, макар и сключен с нов
кредитор, а с него се изменяли параметрите на цедираното задължение, чието
съществуване се твърдяло от ищеца. Споразумението от 23.11.2012г. не било
подписано от лице с представителна власт. В него било посочено, че кредиторът е
представляван от изп. директор Ивайло Иванов Стоянов, а същото носело подписа
на лице на име Хари Иванов, за което не можело да се направи извод дали има
представителна власт. Липсвала
на индивидуализация на вземането, предмет на договора за цесия от 15.11.2007г. - ищецът не бил носител на претендираните с ИМ права вземания. Липсвали
доказателства, че действително именно процесните вземания са му били цедирани,
респ. че се касае за едни и същи вземания, произтичащи от твърдения договор за
издаване на кредитна карта. Представеното с исковата молба Приложение № 1 към
договора за цесия нямало необходимата доказателствена стойност да установи
идентичността на претендираните вземания, доколкото очевидно не съвпадали с
претенцията на ищеца - по основание и по размер. Липсвала информация за
авторството на Приложение №1 към договора за цесия, така че в случая била
налице липса на съгласие между страните да прехвърлят именно процесното
задължение на ответницата. От 26.05.2003г. до датата на сключване на
споразумението на 23.11.2012г. бил изтекъл по-дълъг от посочения в чл.110 ЗЗД
петгодишен давностен срок. За да имало правно значение и последиците по чл.116
б."а" ЗЗД признанието трябвало да бъде направено до изтичането на
давностния срок, а в случая първо не било налице признание, но дори да се
приемело противното, то това било станало след изтичането на давностния срок и
такова признание нямало правните последици по чл.116 б."а" от ЗЗД.
Счита, че дори и да съществувала подобна клауза в споразумението от 23.11.2012
г., то същата не би могла да доведе до прекъсване на теченето на давностния
срок, който вече е бил изтекъл. Веднъж изтекла, давността не можела да бъде
нито спирана, нито прекъсвана. Дори и да не се приемело, че към 23.11.2012г. е
изтекла погасителната давност, то след този момент отново бил налице срок,
по-дълъг от 5 години, в който давността не била спирана и прекъсвана и е
изтекла. В т.6 на споразумението от 23.11.2012г. страните се съгласили, че при
неизпълнение на условията за плащане на дълга кредиторът имал право да обяви за
изискуема без предизвестие цялата неизплатена сума. Ищецът направил изявление
за изискуемост на целия размер на вземането посредством няколко телефонни
обаждания до нея в периода м. февруари 2013г. - м. октомври 2013 г., което било
ясна индиция, че е приел, че предсрочната изискуемост за цялата сума е
настъпила през м. февруари 2013г., като мнимият кредитор поискал изпълнението
му веднага. До ответницата достигнало волеизявлението на кредитора за
предсрочна изискуемост поради настъпване последиците на чл. 6 от
споразумението. В конкретния случай срокът на изпълнението бил договорен между
страните, като първата вноска била с падеж 01.12.2012г., а последната -
01.06.2016. Това означавало, че най-късно до 01.02.2013 г. клаузата за
разсрочено плащане е била в сила, защото е можела да отпадне най-рано при
неплащане на някоя месечна вноска от разсроченото задължение. Ответницата
не платила месечната вноска през м.
февруари и м. юни 2013г., а платените в периода не били в пълен размер, а били на стойност 10 лв. След спиране на
плащанията от нейна страна към 01.08.2013 г. задължението
било трансформирано в безсрочно, което означавало, че е било дължимо веднага.
Нямало спор, че последното плащане по това споразумение е извършено от длъжника
на 08.07.2013г.,
поради което следвало да се приеме, че целият остатък от
задължението е станал изискуем най-късно на 01.08.2013 г., считано от когато е
започнала да тече 5-годишната погасителна давност, която е изтекла на
01.08.2018 г. Тъй като заявлението по чл. 410 от ГПК е подадено в СРС на
18.05.2020 г., следвало да се приеме, че към тази дата вземането е било
погасено по давност. Искът бил
неоснователен и поради разминаване на основанието, посочено в заявлението по
чл. 410 от ГПК и в петитума на исковата молба. Трябвало да е налице пълен
идентитет между заявлението за издаване на заповед за изпълнение и петитума на
исковата молба, а процесният случай не бил такъв. Претендирали се 15 месечни
вноски като глобална сума без да е посочен единичния размер на вноската, но
периодът посочен в заявлението по чл. 410 ГПК и в петитума на ИМ обхващал само
14 месеца - от април 2015г. до м. юни 2016г. Това било още едно основание за
отхвърляне на иска. С оглед заявената
нищожност и след установяването й от съда следвало, че длъжникът дължи
връщане само на главницата, не и на други такси и наказателни и други лихви,
като това било сторено още в периода 2003-2004г. Относно иска за
мораторна лихва сочи, че щом главният иск е
неоснователен, това влече неоснователност и на акцесорния такъв за заплащане на
лихва за забава, поради което следвало да бъде отхвърлен. Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли като неоснователен установителния иск и
да й присъди разноските, както в настоящото производство, така и в
производството по ч. гр. д. №. 2069/2020г. по описа на PC - Стара Загора. .
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, намери за установено следното:
Предявен
е иск по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, който представлява специален
положителен установителен иск с предмет
съдебно установяване, че вземането на кредитора
съществува, т.е. че присъдената със заповедта за изпълнение сума се
дължи. По този иск кредиторът следва да докаже факта, от който вземането му
произтича, а длъжникът – възраженията си срещу вземането.
Видно от
приложеното ч.гр.д.№ 2069/2020 г. по описа на Старозагорския районен съд, съдът
е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 903/23.06.2020
г. за сумата 300 лева за главница, представляваща задължение по споразумение от
23.11.2012 г. за признаване и разсрочване на задължение по договор за издаване
и използване на кредитна карта „EUROLINE” от 26.05.2003 г., с 85,90 лева
мораторна лихва от 17.05.2017 г. до 12.03.2020 и законна лихва от 18.05.2020 г. до изплащане
на вземането. Заповедният съд
е приел, че съобщението е връчено на длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК
и е дал указания за предявяване на установителен иск, като в срока по чл.415,
ал.4 от ГПК е подадена настоящата искова молба.
Ищецът претендира вземане по представеното по делото споразумение № 1814630
от 23.11.2012 г. С това споразумение страните са констатирали следното: че
съгласно сключен на 15.11.2007 г. договор за цесия ищецът е придобил вземане
срещу ответницата, представляващо неплатени суми по договор от 26.05.2003 г. за
кредитна карта „BG EUROLINE”, първоначално договорен с „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД
/предишно наименование „БЪЛГАРСКА ПОЩЕНСКА БАНКА“АД/; че към датата на
подписване на договора за продажба на вземания размерът на цедираното вземане е
863 лв., както и че към 31.01.2012 г. задължението е в същия размер. Със
споразумението от 23.11.2012 г.
ответницата се е задължила да погаси посоченото задължение на 43 месечни
вноски, считано от м. декември 2012 г., с краен срок – 01.06.2016 г.
От съдържанието на посоченото споразумение е видно, че същото има акцесорен
характер и предназначението му е да уреди отношенията, възникнали от договора
от 26.05.2003 г. за кредитна карта „EUROLINE”. Споразумението представлява по
естеството си спогодба, с която страните
избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Спогодбата
е уредена в чл.365-367 от ЗЗД и има характера на двустранен, възмезден и
каузален договор. В случая съдържанието на договора разкрива елемента взаимни
отстъпки, доколкото ищецът се е отказал от първоначалното си твърдение за
размера на дължимата сума /863,92 лв./, обективирано в представеното
уведомление за прехвърляне на вземания. Приетите от страните по договора изменения
в действителното правно положение обуславят целеното конститутивно действие на
споразумението от 23.11.2012 г. г., изразяващо се в преобразуване съдържанието
на правоотношението между страните съобразно спогодбата.
Тъй като предмет на договора за спогодба е съществуващ или възможен правен
спор, основно изискване за неговата действителност е наличието на валидно
правоотношение между страните. Разпоредбата на чл.366 ЗЗД предвижда, че
спогодбата върху непозволен договор е нищожна дори ако страните са се спогодили
относно неговата нищожност. Непозволен по смисъла на посочената правна норма е
договор, който е нищожен изцяло на някое от основанията по чл. 26, ал. 1 ЗЗД /в този смисъл е Решение № 50 от 30.07.2019 г. на ВКС по т. д. №
1883/2018 г., I т. о., ТК/.
В разглеждания случай в споразумението от 23.11.2012 г. страните са
посочили, че уреждат отношенията си, възникнали от договор от 26.05.2003 г. за кредитна карта „BG EUROLINE”, първоначално
договорен с „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД /предишно наименование „БЪЛГАРСКА
ПОЩЕНСКА БАНКА“АД/. Такъв договор, сключен в писмена форма, не е представен по
делото. В молба от 11.12.2020 г. ищецът е изложил твърдения, че визираният в
споразумението договор е сключен при общи условия при действието на Наредба № 16
от 02.03.1995 г. за плащанията с банкови карти и е обективиран в
представеното по делото двустранно подписано заявление за издаване и използване
на кредитна карта „EUROLINE” от 19.04.2003 г. Такова заявление, изходящо от
ответницата, действително е представено по делото. Същото обаче е адресирано до
„БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИС" АД, а не до сочената в споразумението от
23.11.2012 г. банкова институция. Приложените към заявлението Общи условия за
издаване и използване на кредитна карта „EUROLINE”, на които ищецът се
позовава, също уреждат отношенията между „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИС" АД,
като издател на кредитна карта „EUROLINE”, и картодържателя.
Правното твърдение на ищеца е, че посоченото заявление от 19.04.2003 г. е
било прието от кредитодателя и с оглед правилата на чл.13 и чл.14 ЗЗД правоотношението е възникнало на 26.05.2003
г., когато на ответницата е предоставен кредит чрез ползване на кредитна карта „EUROLINE”. Във
връзка с това следва се отбележи, че съгласно чл. 1, ал. 2,
т. 10 ЗБ (отм.), в редакцията му към
твърдяната дата на възникване на правоотношението, сделките по издаване и
управление на банкови карти представляват "банкова дейност" по
смисъла на чл. 1, ал. 4
ЗБ (отм.). Такава може да се извършва само от лице, което е
получило разрешение /лицензия/ за банка от БНБ или от банка със седалище в
чужбина, която е получила разрешение /лицензия/ от БНБ да осъществява дейност в
страната чрез клон.
Съгласно чл. 2 от
Наредба № 16 от 02.03.1995 г. за плащанията с банкови карти /отм./
банковата карта е електронен платежен инструмент и представлява пластмасова
карта, върху която е записана информация по електронен начин и която се
използва многократно за идентификация на картодържателя, отдалечен достъп до
банкова сметка ***. 1 - т. 6 операции /теглене на пари в брой чрез терминални
устройства АТМ, плащане на стоки и услуги и получаване на пари в брой чрез терминални
устройства ПОС, плащане на стоки и услуги чрез виртуални терминални устройства
ПОС, превод между собствени сметки чрез терминални устройства АТМ, плащане на
услуги чрез терминални устройства АТМ, справочни
и други платежни и неплатежни операции/. Според чл. 4 от
Наредба № 16/02.03.1995 г. издател на банкова карта може да бъде
само банка. Съпоставката между така посочените операции, които могат да се
извършват с банкова карта, и тези, които съгласно Общите условия могат да се
извършват с кредитната карта „EUROLINE”, сочи, че последната последната
представлява банкова карта, доколкото тези операции в една значителна част
съвпадат.
По делото няма данни към 26.05.2003 г. издателят на кредитната карта
„EUROLINE” „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИС“ АД да е имал статут на банка и да е
притежавал лицензия за извършване на банкова дейност. Следователно твърденият
от ищеца договор от 26.05.2003 г. за кредитна карта „EUROLINE”, сключен с
ответницата, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1
пр. 1 ЗЗД – поради противоречието му с императивните разпоредби на чл. 1, ал. 4,
вр. чл.
1, ал. 2, т. 10 ЗБ (отм.) и чл.4, вр. чл. 2 от
Наредба № 16 от 02.03.1995 г. за плащанията с банкови карти /отм./. Изложеното
налага извода, че такъв едни договор не може да породи правно действие и между
страните по него не е възникнало валидно договорно правоотношение. Предвид
нищожността на договора от 26.05.2003 г. за кредитна карта „EUROLINE”, нищожно
на основание чл.366 ЗЗД се явява и споразумение № 1814630 от 23.11.2012 г.
между страните в настоящото производство. С оглед нищожността си посоченото споразумение не е
породило целените правни последици, респ. за ответницата не е възникнало
валидно задължение за заплащане на претендираната главница в размер на 300
лева. Поради формирането на извод за несъществуване на задължението не следва
да бъде обсъждано евентуалното възражение на ответницата за погасяване по
давност на правото за принудителното му събиране.
По тези съображения съдът намира, че претендираното в заповедното
производство вземане за главница не се дължи от ответницата. С оглед
недължимостта на главното вземане, не се дължи от ответника и акцесорната
претенция за обезщетение за забавено плащане /мораторна лихва/ за периода от 17.05.2017
г. до 12.03.2020г. в размер на 85,90 лева.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск по чл.415, ал.1, т.1 ГПК е неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло.
Воден от горните мотиви, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ДЕЛТА
КРЕДИТ” АДСИЦ, гр. София, гр. София, бул.”Христофор Колумб” 43, ЕИК *********, представлявано от Галя Александрова Георгиева, против С.Н.А.
*** иск за установяване съществуването на вземането за сумата 300 лева за
главница, представляваща задължение по споразумение от 23.11.2012 г. за
признаване и разсрочване на задължение по договор за издаване и използване на
кредитна карта „EUROLINE” от 26.05.2003 г., с 85,90 лева мораторна лихва от
17.05.2017 г. до 12.03.2020 и законна
лихва от 18.05.2020 г. до изплащане на вземането, присъдени със заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК № 903/23.06.2020 г. по ч. гр. д.№ 2069/2020 г.
по описа на Старозагорския районен съд, като неоснователен.
Решението може да се обжалва в
двуседмичен срок от връчването му пред Старозагорския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: