№ 1341
гр. Плевен, 15.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети август през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Биляна В. Видолова
при участието на секретаря Галя Р. Николова
като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело №
20244430107375 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26,
ал.1, предложение първо ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.10, ал.1 от ЗПК и евентуален
иск с правно основание чл.26, ал.1, предложение трето ЗЗД вр. чл.146 ЗЗП по
отношение на клауза по договора; иск по чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.
Производството е образувано по предявена искова молба от М. М. М.,
ЕГН 9**********, срещу „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ООД, с ЕИК ***, за
прогласяване на нищожност на Договор за паричен заем №
968476/24.11.2023г. поради противоречие със закона, а при условията на
евентуалност да бъде прогласена за нищожна клаузата на чл. 11 от договора, и
да бъде осъден ответника да плати сумата от 137.34лв., недължимо платена по
договора за заем. Ищецът твърди, че е сключил Договор за паричен заем №
968476/24.11.2023г. с „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ООД, но не разполагал с
копие на договора, а само с извлечение. От него се виждало, че параметрите на
договора са следните: заем от 1000 лв., срок на договора 28 седмици, обща
дължима сума от 1180.18 лв. Съгласно клаузата на чл. 5 от договора, същият
следвало да бъде обезпечен от потребителя в тридневен срок с банкова
гаранция или поръчител, а при неизпълнение съгласно чл. 11, потребителят
1
дължал неустойка в размер на 709.82 лв., която се дължала разсрочено с всяка
месечна вноска. Ищецът сочи, че е усвоил заема, както и че е заплатил общо
1137.34 лв. Ищецът сочи доводи за нищожност на договора за кредит съгл. чл.
22 вр.чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, т.к. ответникът е финансова институция, в
качество на заемодател, и в потребителския договор е посочен ГПР, без да
става ясно от кои разходи е формиран и без в него да е включена начислената
изначало неустойка. Поставените изисквания от заемодателя за предоставяне
на обезпечение в кратък срок при многобройните изисквания на чл.33 от ОУ,
поставя потребителят в невъзможност да изпълни същите. Според ищеца,
кредиторът е целял да се обогати, тъй като е знаел, че условията за
неизпълними, очаквал е кумулирането на неустойката с главното задължение.
Именно поради това счита, че процесния договор за кредит е нищожен на осн.
чл.22 ЗПК, а платените от него суми подлежат на връщане на осн.
чл.55,ал.1,пр.1 от ЗПК, което в случая е горницата над 1000 лв. – 137.34 лв.
Моли предявените искове да бъдат уважени, претендира разноски на осн. чл.
38,ал.2 от ЗА.
Ответникът „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ООД, излага становище за
злоупотреба с права и неоснователност на иска. Заявява, че договорът за
паричен заем отговарял на изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1 и ал. 2. Поради това ответникът счита, че всички условия, вкл. за
плащане на неустойка, са индивидуално уговорени с потребителя, като на
последния е дадена пълна, точна и максимално ясна информация. Ответникът
счита, че начислената неустойка не следва да е част от ГПР, тъй като не
представлява разход по кредита и към датата на сключване на договора не е
знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечна сума. Ако
потребителят не бил съгласен, същият имал възможност да упражни правото
си на отказ съгласно чл. 29 ЗПК на база получената от него информация, но
ищецът не се е възползвал от тази възможност. Ответникът счита още, че
всички твърдения за нищожност на договора и отделните клаузи се оборва от
факта, че за потребителят е сключил общо 14 договора с идентична клауза за
неустойка. Потребителят бил наясно с клаузите на договора при сключване на
всеки следващо от тях и за това не можело да става въпрос за това, че клаузата
за неустойка накърнява добрите нрави. Същото обстоятелство обуславяло
невярност и на твърденията за нарушения на ЗПК и ЗЗП, тъй като
потребителят разполагал с достатъчно преддоговорна информация. Счита, че
2
платените суми не подлежат на връщане. Моли съда да отхвърли предявените
искове и претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства и
съобрази доводите на страните, намира за установено следното:
Въпреки, че по делото не е представен посочения от ищеца договор за
кредит, съдът намира за безспорно, че страните са били в облигационни
отношения по искане на ищеца /л.19 от делото/, за кредит от 1000лв.,
разсрочен на 14 погасителни вноски, като по делото е представено извлечение
от Договор за паричен заем № 968476/24.11.2023г., издадено от ответника,
съгласно което главницата по договора е 1000лв, лихвата е 180.18лв., общата
сума за заплащане е 1180.18лв., неустойката е в размер на 709.82лв., и по този
договор са начислявани такси за администриране на просрочен кредит от 7 до
70 дни на различни дати и законна лихва в общ размер на 186.94лв. Въпреки,
че съдът е изискал на осн. чл. 190 от ГПК от ответника копие на този договор,
и от съдържанието и обсъждането на договора в отговора на исковата молба
става ясно, че ответникът разполага с него, т.к. обсъжда конкретни негови
параметри и твърди, че оспорените клаузи не са със съдържанието, което
твърди ищецът, копие на договора за кредит от 24.11.2023г. не е представен по
делото. Доколкото съдът е указал на ответника, че при непредставяне на
изисканите от него Договор за паричен заем № 968476/24.11.2023г. и
приложенията към него, както и справка за извършени и предстоящи
плащания на суми по Договор за паричен заем № 968476/24.11.2023г., на осн.
чл. чл. 161 от ГПК ще приеме за доказани всички твърдения в исковата молба.
Поради горното, и на базата на неизпълнение на указания по чл. 190 от
ГПК, съдът приема за доказани по делото твърденията на ищеца: че такъв
договор за заем е сключен, че в съдържанието му е била включена клауза, че
договорът следва да бъде обезпечен от потребителя в тридневен срок с
банкова гаранция или поръчител, а при неизпълнение, потребителят дължи
неустойка в размер на 709.82 лв., която се дължала разсрочено с всяка месечна
вноска; че тази неустойка на е включена в ГПР по договора, посочен на 48%, и
с нея се цели допълнително възнаграждение на кредитора; че ГПР по договора
реално възлиза на 1206.21%, че общата сума, която ищецът е заплатил по
договора е в размер на 1137.34 лв. – за които суми са представени и 5 бр. ПКО
за периода от 28.03.2024г. – 12.12.2024г., и в които е посочено основание
3
кредит № 968476.
При така установената по делото фактическа обстановка с оглед
писмените доказателства и поведението на ответника, съдът намира от правна
страна следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал.1, предложение първо ЗЗД, вр.
чл.22, вр. чл.10, ал.1 от ЗПК:
Установи се по делото, че между ответника и ищеца са възникнали
правоотношения по Договор за потребителски кредит № №
968476/24.11.2023г., по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Процесният договор попада в приложното поле на потребителската защита,
като приложими са освен правилата на ЗПК, но и правилата на Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1,
т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК изначална недействителност, т.к. същите са
изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на
последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно - че когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя
не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
а не и на лихвата и други разходи. Настоящият съдебен състав приема, че в
случая е налице нарушение на нормата на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, според
която годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит и който се изчислява по формула,
съгласно Приложение 1 към закона, като вземат предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания. Легална дефиниция за "Общ
разход по кредита за потребителя" е дадена от законодателя в Параграф 1, т. 1
от Допълнителните разпоредби на Закона за потребителския кредит, където е
4
посочено, че това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Посочването на размера на ГПР е задължително,
тъй като по този начин се информира потребителя за възможността да
съобрази реалната цена на финансовата услуга, а също и да прецени
икономическите последици от сключване на договора, което ще му даде
възможност да направи избор да сключи или не договора за кредит. В чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски кредит
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.
Съдът приема, че в процесния договор е посочен ГПР от 48%, в който обаче не
включена неустойката, а тя е била известен за кредитора разход, който следва
да се включи в ГПР, съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, в противен
случай това ще доведе до съществена разлика в посочения и действително
прилагания ГПР, което е равнозначно на непосочването на ГПР по кредита. В
случая е несъмнено, че получаването на заема не е било обусловено от
предоставяне на обезпечения, а заемателят се е съгласил да заплати
посочената в договора неустойка, която се заплаща разсрочено съгласно
включения в договора погасителен план. С неустоечна клауза се цели
единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне
на заемната сума – т. нар. "скрита възнаградителна лихва", доколкото
неустойката е предварително определена от първата до последната вноска по
договора. По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на
задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение
да получи като обезпечение "поръчителство", той е можел да постави
сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под
условие от предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо
5
на посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно разпоредбата
на чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. Съобразявайки и размера на неустойката –
709.82лв. спрямо главницата по кредита - 1000лв., съдът приема, че
обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на неравноправна
такава по смисъла на нормата на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда
на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за добросъвестност и
внася значително неравновесие в правата и задълженията между страните.
Същата попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на
обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано
висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка. Следва
да се посочи и задължението на кредитора преди сключването на договора за
кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки
в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно
платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На
практика се получава така, че с тази клауза кредиторът прехвърля риска от
неизпълнение на това си задължение на потребителя, кандидатстващ за
отпускане на парични средства чрез сключването на договора. Последното
води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя
финансова тежест, което е в противоречие със закона - чл. 16 ЗПК. Съдът
приема, че неустойката, предвидена в договора представлява разход по
смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
не е включен в годишния процент на разходите, явно от отговора на ответника.
Съгласно Решение на СЕС по дело C‑714/22, когато в ДПК не е посочен ГПР,
включващ всички предвидени разходи, този договор следва да се счита
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да
води единствено до връщане от потребителя на предоставената главница. Въз
основан всичко дотук изложено, съдът намира, че претенцията за
прогласяване на недействителност на договора е основателна, тази
недействителност е съгласно чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр.чл.22 от ЗПК,
вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, вр.чл.143 от ЗЗП, и предявеният иск за нейното
прогласяване следва да бъде уважен.
При този изход на спора по предявения главен иск, съдът не дължи
произнасяне по предявения евентуален иск за недействителност на отделна
клауза в Договора.
6
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Според задължителната практика в т. 1 от ППВС № 1/1979 г.,
фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна сфера в
друга и начална липса на основание за разместване на благата. В тежест на
ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже
разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена
сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на
обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на
доказване от ответника. От представените ПКО по делото се доказа плащане
от ищеца по процесния договор, който съдът намира за недействителен, на
сумата от 1137.34 лв. Доколкото обаче, съобразно горепосоченото, ищецът
дължи на основание чл. 23 ЗПК, само чистата сума по кредита, която е в
размер на 1000 лв., то разликата от 137.34 лева се явява получена от ответника
по първоначалния иск без правно основание, поради което искът по чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, следва да бъде уважен изцяло в предявения размер.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените по делото разноски за държавна такса в размер
на 106.76 лева, следва да се присъди и платената такса от 1.10 лв. за преписа
от и.м.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ на осн. чл. 38 ал. 1
т. 3 от ЗА, като в случая, на това основание доказателства за доходите на
ищеца не следва да се събират, т.к. безплатната правна помощ не е оказана на
базата на материалната му затрудненост. При направено възражение за
прекомерност от ответника, съдът определя възнаграждение в минимален
размер по Наредба №1/2004, а именно - 400 лв. Съдът намира, че нормата на
чл. 7, ал. 2 НМРАВ определя правила за изчисление на минималните размери
на адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като
сбор от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на
отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение №
60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
7
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците. Отделно от
гореизложеното при определяне на размера на адвокатското възнаграждение
съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба № 1 МРАВ размери
на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне до това
становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет - на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитайки
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато тои се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС - орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
8
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./. Като се взема предвид изхода на спора, определеното
адвокатско възнаграждение следва да бъде присъдено съобразно уважената
част на претенцията - изцяло от 400.00 лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал.1,
предложение първо ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.10, ал.1 от ЗПК, Договор за паричен
заем № 968476/24.11.2023г., сключен между М. М. М., ЕГН 9**********, от
***, и „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ООД, ЕИК ***, поради противоречие със
закона.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, предложение първо от ЗЗД, „КЕШ
ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ООД, ЕИК ***, ДА ЗАПЛАТИ на М. М. М., ЕГН
9**********, от ***, сумата от 137.34 лева, представляваща недължимо
платена сума по Договор за паричен заем № 968476/24.11.2023г., ведно със
законната лихва върху сумата от 19.12.2024г. до окончателното заплащане на
сумата.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“
ООД, ЕИК ***, ДА ЗАПЛАТИ на М. М. М., ЕГН 9**********, от ***, сумата
от 107.86 лв. - направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК вр. с чл. 38, ал. 2 от ЗА,
9
„КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ООД, ЕИК ***, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат С. С.
Т., личен № ***, като процесуален представител на ищеца М. М. М., по гр.д.
7375/2024г. на ПлРС, сумата от 400.00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаната в производството безплатна правна помощ.
Банкова сметка по която може да се заплатят присъдените суми: IBAN:
*** - титуляр адв. С. С. Т., чрез адв. Т..
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
10