№ 688
гр. София, 26.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
Асен Воденичаров
при участието на секретаря Мария Г. Паскова
като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело
№ 20241000502939 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 1670 от 21.03.2024 год., постановено по гр.д.№ 10791/2022 год. по описа на
СГС, I-18 състав, ЗАД „Армеец” е осъдено на правно основание чл.432, ал.1 от КЗ да
заплати на А. Д. С. сумата от 130 000 лева, представляващи застрахователно обезщетение за
неимуществени вреди, причинени вследствие на ексцес в резултат на пътно-транспортно
произшествие, станало на 21.10.2017 год., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 03.08.2020 год. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен до пълния
размер от 230 000 лева. Със същото решение е отхвърлен и предявен от А. Д. С. против ЗАД
„Армеец“ иск с правно основание чл.432 от КЗ за сумата от 50 000 лева, представляваща
застрахователно обезщетение за неимуществени вреди за скъсани ставни връзки на двата
долни крайника, в резултат на същото пътно – транспортно произшествие, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 21.10.2017г. до окончателното им изплащане,
като са разпределени и разноските между страните.
С определение № 11632 от 25.07.2024 год. по същото дело в производство по чл.248 от ГПК
съдът е изменил постановеното решение в частта за разноските, като е осъдил ЗАД
„Армеец“ да заплати на адв. Л. Г., процесуален представител на ищеца, адвокатско
възнаграждение в размер на 2 321.43 лева.
Решението е обжалвано от ищеца А. Д. С. в отхвърлителните части. Оспорват се изводите
на съда, с които е прието, че подписаното от страните споразумение обхваща и скъсаните
1
ставни връзки, тъй като то е установено по-късно – на 11.09.2018 год., а обезщетението е
било изплатено преди тази дата. Отделно от това се оспорват изводите на съда по
прилагането на чл. 52 ЗЗД, тъй като определеният размер на настъпилите допълнителни
усложнения е силно занижен и не е съобразен с получените последващи увреди от страна на
пострадалия. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и постанови ново, с което
искът за причинените неимуществени вреди получени вследствие на получените
усложнения бъде уважен до пълния претендиран размер. Претендират се и разноските по
делото.
Решението е обжалвано от ответника ЗАД „Армеец“ в осъдителната част, като се излагат
доводи за неправилност, доколкото не е установен механизма на настъпване на
произшествието и виновното поведение на застрахования при тях водач. Неправилно съдът е
възприел липса на съпричиняване, тъй като пострадалия е допринесъл съществено за
настъпване на вредите, поради това че е слязъл от друг автомобил на необозначено за това
място и внезапно е предприел пресичане на пътното платно. Твърди се, че със сключеното
споразумение страните са предвидили настъпването на сочените усложнения и в тази връзка
същите са били обезщетени. Отделно от това оспорва изводите на съда по приложение на
чл.52 от ЗЗД, тъй като определеният размер на неимуществените вреди е завишен и
несъответства на действително претърпените от ищеца болки и страдания. Молят съда да
отмени решението и постанови ново, с което искът да бъде отхвърлен. Претендират се
разноските по делото.
Подадена е и частна жалба от адв. Г., като пълномощник на ищеца срещу определението на
съда, постановено в производството по чл.248 от ГПК, в която се твърди, че размерът на
дължимото възнаграждение следва да бъде определен съгласно НМРАН и в тази връзка
неправилно съдът го е намалил и не го е съобразил с материалния интерес по делото.
Въззиваемият по частната жалба оспорва същата.
Жалбите са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от страни в производството, имащи право на жалба, поради което са процесуално
допустими.
Атакуваното решение е валидно и допустимо, поради което съдът е обвързан от направените
от жалбоподателите оплаквания, касаещи размерът на присъденото от първоинстанционният
съд обезщетение и наличието или не на принос от страна на пострадалия за настъпване на
вредите и неговото стойностно изражение спрямо този на прекия причинител на
увреждането.
Ищецът А. Д. С. е пострадал в резултат на пътно-транспортно произшествие станало на
21.10.2017 год. и причинено виновно от водача Г. П., който е управлявала лек автомобил
„Тойота“ с ДК № ********. Ответникът е застраховател на гражданската отговорност на
делинквента. Механизмът на произшествието, противоправното поведение на водача П.,
телесните увреждания на пострадалия ищец, както и наличието на усложнения в
здравословното му състояние, вследствие на произшествието са установени от събраните
2
пред първата инстанция доказателства.
Не е спорно също така, че със Споразумение от 18.06.2018 г. страните по делото са сключили
извънсъдебно споразумение, с което са се съгласили, че от процесното ПТП от 21.10.2017 г.
на ищеца са причинени имуществени и неимуществени вреди в общ размер на 119 000 лева
и ответника в качеството му на застраховател по „гражданска отговорност“ на виновния
водач, се е задължил да заплати на ищеца тази сума, представляваща справедлив и
окончателен размер на застрахователното обезщетение за всички неимуществени и
имуществени вреди. Пострадалият ищец е декларирал, че с получаване на сумата по
споразумението счита за напълно удовлетворени претенциите си от процесния деликт от
21.10.2017г., като опрощава на основание чл.108 ЗЗД всички свои бъдещи претенции,
включително за имуществени и неимуществени вреди, пропуснати ползи, дължими лихви и
съдебни разноски, които надхвърлят размера на платеното обезщетение. С подписване на
споразумението страните са се съгласили, че са уредили всички финансови
взаимоотношения, произтичащи от процесния деликт от 21.10.2017 г., както и не е спорно,
че ищеца е получил тази сума.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 30.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСГТК,
при сключено извънсъдебно споразумение между пострадалия и застрахователя по
задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, с което те са
постигнали съгласие за изплащане на обезщетение за вредите от застрахователното събитие,
изрично заявявайки, че платената сума ги покрива изцяло, увреденото лице няма основание
да търси репариране на същите вреди отново по съдебен ред както от застрахователя по чл.
432, ал. 1 от КЗ, така и от делинквента по чл. 45 и сл. от ЗЗД. Валидно сключеното
споразумение е израз на волята на страните за уреждане на възникналото правоотношение
относно обезщетението за претърпени вреди от непозволеното увреждане. Увреденото лице
може да получи обезщетение само за вредите, които са останали неудовлетворени, а това са
вредите, които не са били предмет на споразумението - други по вид и/или новонастъпили
вреди, както и когато споразумението е ограничено от лимита на застрахователната сума по
сключената застраховка. В тези случаи, както и когато споразумението е недействително,
отговорността на делинквента може да бъде ангажирана за разликата между полученото
обезщетение до размера на действително претърпените вреди.
В настоящия случай по делото ищецът не е доказал, че претенцията му за сумата в размер от
50 000 лева представляваща застрахователно обезщетение за скъсани ставни връзки на двата
долни крайника, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.10.2017 г. до
окончателното им изплащане, не се обхваща от процесното споразумение от 18.06.2018 г. В
споразумението не са изброявани конкретните увреждания, но в същото изрично е посочено,
че обезщетява всички неимуществени вреди от процесния деликт. Поради това и съдът
намира, че със същото споразумение са обезщетени всички имуществени и неимуществени
вреди от процесния деликт, които са възникнали към датата на сключване на
споразумението. По аргумент от Тълкувателно решение № 1 от 30.01.2017 г. на ВКС по т.д.
№ 1/2016 г., ОСГТК, този иск подлежи на отхвърляне като неоснователен.
3
При определяне размерът на обезщетението от ексцес, въззивният съд съобрази
Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и съдебната практика на ВКС, където се
приема, че справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при
деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка при мотивирано изложение,
а не изброяване на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като характер на
увреждането, начин на извършването му, интензитета и продължителността на търпимите
болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални
страдания, осакатявания, загрозявания и т.н.. На тази база следва да се прецени
обезщетението за неимуществени вреди за претърпените болки и страдания.
От приетата пред първоинстанционният съд комплексна съдебно-медицинска експертиза,
която съдът кредитира като обективно дадена и неоспорена от страните се установява, че
ищеца вследствие на произшествието първоначално е получил тежка черепно-мозъчна
травма; мозъчна контузия вдясно челно; остър субдурален хематом вдясно; фрактура на
горните и долни рамена на двете срамни кости на таза; неразместени фрактури на двете
главулечни ямки; охлузвания и дребни порезни рани на челото, както и подкожни хематоми
двустранни париетално и охлузвани наранявания на десния лакът. Спешна медицинска
помощ и лечение пострадалият е оказана в УМБАЛ „Царица Йоанна - ИСУЛ“ София, където
след проведени клинични изследвания, консултации с хирург, ортопед, кардиолог,
анестезиолог и проведена предпоперативна подготовка, пострадалият е бил опериран по
спешност от екип неврохирурзи още същия ден след злополуката, тъй като състоянието му
прогресивно се е влошавало. Извършена: ...“ разширена декомпресивна краниотомия.
Твърдата мозъчна обвивка е намерена напрегната и синееща. След отварянето й е отстранен
остър субдурален хематом в относително малък обем и течна кръв. Установено е кървене-
фрюнтобазално, което е било овладяно. Мозъчният кортекс е бил напрегнат, с оток и
кръвонаседнал и субарахноидална хеморагия, която пулсира. Извършена щателна хемостаза
и шев на твърдата мозъчна обвивка. Костното ламбо е било отстранено, извършен шев на
меки тъкани, поставен дрен и суха стерилна превръзка“.
Пострадалият е бил настанен в Неврохирургична клиника и лечението е продължило при
строг постелен режим с включена инфузионна, антибиотична, антикоагулантна и
обезболяваща терапия. Тъй като фрактурите на таза са били неразместени е било проведено
неоперативно лечение чрез постелен режим и обезболяващи средства. След гладко протекъл
следоперативен период, ищецът е бил изписан от клиниката на 31.10.2017 г. и лечението му
е продължило амбулаторно със съвет да продължи постелния режим още 30 дни, да проведе
два контролни прегледи и да приема назначената медикаментозна терапия. В периода от
07.02.2018 г. до 12.02.2018 г. е проведено повторно болнично и оперативно лечение в
УМБАЛ „Царица Йоанна“, Клиника по неврохирургия по повод „възстановяване на дефект
на черепа“. При постъпването е в добро общо състояние за възрастта, в съзнание, адекватен.
Оплаква се от тежест в главата при навеждане. Спокойна оперативна област, кожното ламбо
е на нивото на околната кост, без огнищна неврологична симптоматика и синдром на
менинго-радикулерно дразнене /СМРД/. Извършено е оперативно възстановяване на костния
4
следоперативен черепен дефект поради липсващото костно ламбо с „дуракрил“. Гладък
следоперативен период, първично зарастваща оперативна рана. Изписан с подобрение и
указания за спазване на ХРД и продължаване на лечението с Невротоп 300 мг. вечер.
При извършената магнитно-резонасна томография на главен мозък от дата 13.12.2019 г. е
установено: Състояние след оперативна интервенция вдясно фронтотемпорално. В
оперативната зона се установява неправилна овална, лобулирана ликвореквивалентна зона с
белези на глиоза в мозъчния паренхим по съседство. Дилатация на субарахноидните
пространства в близост на описаните промени. Вентрикулна система и базални цистерни - в
норма. Заключение: Енцефаломалация с глизонни промени вдясно фронтобазално и
темпорополарно- постравматични /постоперативни/ изменения. Тези промени, които имат
характер на трайни и невъзстановими, обуславят наличие на посттравмена енцефалопатия,
характеризираща се клинично с челен психоорганичен синдром.
Налице е също така пълна загуба на обоняние, установено от пострадалия след втората
операция и потвърдено с обективно олфактометрично изследване от 21.02.2020 г. от
специалист УНГ д-р М. със заключение: Аносмия (пълна липса на обоняние). Тази увреда
представлява трайна и невъзстановима загуба на сензорна (обонятелна) функция.
Установената близо след 1 година след процесното ПТП нестабилност на лявата колянна
става е наложила ищецът да проведе оперативно лечение за реконструктивна замяна на
скъсаната предна кръстна връзка с трасплантант от сухожилията на съседни на ставата
мускули. Извършената операция е довела стабилност на посочената става. В материалите по
делото няма приложени медицински документи за настъпили негативни последици или
усложнения при ищеца по отношение на установената връзкова увреда на лявото коляно.
Към настоящият момент ищецът се предвижва самостоятелно и без помощни средства.
Вещите лица установяват, че между първоначалните телесни увреждания /тежката черепно-
мозъчна травма с мозъчна контузия средна към тежка степен/ и допълнителните
постравматични усложнения: енцефаломалация с глиозни промени в дясно фронто-базално
и темпорално е налице пряка причинна връзка. Последиците от тези усложнения се
изразяват клинично с картината на посттравматична енцефалопатия с челен психоорганичен
синдром. Това състояние е манифестно проявено към момента, прогнозата за възстановяване
е крайно неблагоприятна. Пълната загуба на обоняние също е в пряка причинна връзка с
преживяната черепномозъчна травма. Дължи се на дефинитивна увреда на сетивните
окончания на обонятелните нерви, разположени в решетъчната кост на черепната основа.
Увредата е трайна и невъзстановима. Ортопедичните увреждания са вече възстановени.
Ищецът се предвижва самостоятелно, без помощни средства и с нормална походка.
В този смисъл ищецът е търпял вреди от влошаване на здравословното си състояние, те са
реализирани след сключеното споразумение и следователно не са включени в договореното
и изплатено застрахователно обезщетение в размер на 119 000 лева. С оглед на събраните и
обсъдени доказателства, настоящият състав достига до извода, че първоинстанционният съд
е отчел в достатъчна степен всички обстоятелства, който са от значение при определяне
обезщетението за причинените вследствие влошаване на здравето при пострадалия
5
неимуществени вреди. Въззивният съд след като съобрази всички изложени обстоятелства,
тежестта на получените увреди и търпените болки и страдания, възрастта на пострадалия,
икономическите условия в страната към 2018 год., лимитите на отговорност, както и
съдебната практика за подобни случаи, води до извод, сумата от 130 000 лева адекватно ще
обезщети причинените на ищеца неимуществени вреди.
При така възприетия размер на обезщетението ще следва да се разгледа другото оплакване,
повдигнато с жалбата на ответната страна, относно наличието на принос за настъпване на
вредите на посочените основания.
За да е налице съпричиняване от правна страна по смисъла на чл. 51, ал.2 от ЗЗД,
пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки
условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е
действал или бездействал виновно, което виждане е последователно застъпвано в съдебната
практика по приложение на цитираната норма. Релевантен за съпричиняването и за
прилагането на посочения законов текст е само онзи конкретно установен принос на
пострадалия, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на
делинквента, до увреждането като неблагоприятен резултат. В този смисъл не всяко
поведение на пострадалия, дори и такова което не съответства на предписано в закона, може
да бъде определено като съпричиняване на вреда по смисъла на закона, а само това
поведение на пострадал, което се явява пряка и непосредствена причина за произлезли вреди
би могло да обуслови извод за прилагане на разпоредбата за съпричиняването.
В настоящия случай се установи от приетите съдебно-автотехнически експертизи, че
мястото на удара се намира на платното за движение на бул. „Данаил Н.“ в гр.София, на
обозначена пешеходна пътека в района на пазар „Подуене“. Експертите установиха, че най
вероятно, при слизането на ищеца от автомобила и тръгване към пешеходната пътека,
сигналът на светофарната уредба е бил зелен за преминаващи пешеходци, който най
вероятно се е променил преди достигане на пешеходеца до мястото на удара. Действително
ищецът е слязъл от друго МПС на непозволено място, но след това е използвал за пресичане
означената на място пешеходна пътека, на която е настъпило произшествието, а не при
слизането на пострадалия. В същото време виновният водач се е движил в „бус-лентата“,
която е забранено да използва от него и със скорост от 68 км/ч, която превишава разрешената
максимална скорост за градски условия. Изложеното дава основание да се приеме, че
пострадалият ищец, пресичайки пътното платно на обозначено за това място, не е
допринесъл за настъпване на вредоносния резултат и в този смисъл липсва съпричиняване.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции решението на Софийския градски
съд следва да бъде потвърдено.
По частната жалба срещу определението по чл.248 от ГПК съдът приема следното:
С определението, по молба на ответната страна е изменено решението в частта за
разноските, като същото е намалено на сумата от 2 321.43 лева, с оглед правната и
фактическа сложност и извършените процесуални действия.
6
Определението е законосъобразно.
Настоящия състав напълно възприема доводите, изложени в определение № 50015 от
16.02.2024 год., постановено по т.д.№ 1908/22 год. по описа на ВКС, ТК, I отделение, според
което с Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако
се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е
посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за
всички съдилища на основание чл.633 от ГПК, поради което настоящият съдебен състав
следва да направи преценка дали нормата на чл.38, ал.2 ЗА, която препраща към Наредба №
1/2004 г. и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от
предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ
на материално затруднено лице, е съответна на правото на ЕС.
Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в нормата
на чл.36, ал.1 от ЗА, а като израз на социална дейност той може да предостави безплатно
адвокатски услуги (pro bono) на материално затруднени лица - чл.38, ал.1, т.2 ЗА.
Разпоредбата на чл.36, ал.2, изр.2 ЗА изрично забранява уговарянето на адвокатско
възнаграждение в размер по-нисък от посочения в наредба, издадена на основание по чл.36,
ал.2 ЗА, за съответния вид работа. Определянето на адвокатско възнаграждение от съда при
безплатна правна защита (чл.38, ал.2 ЗА) и намаляването му при прекомерност на
уговореното (чл.78, ал.5 ГПК) е ограничено до минималния размер по тази наредба. Това е
Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от
Висшия адвокатски съвет.
По реда на Закона за правната помощ се осъществява социално подпомагане с цел да се
гарантира равен достъп до правосъдие на лица, чийто икономически статус не им позволява
свободен пазарен достъп до юридически услуги - чл.3 във връзка с чл.22 и чл.23 ЗПП.
Правната помощ по този закон се предоставя от адвокати (чл.2 ЗПП) и трябва да отговаря на
7
същите високи изисквания за ефективност, качество и стандарт, каквито са предвидени и за
предоставената адвокатска защита по договор, сключен по ЗА. Възмездяването на правната
помощ по ЗПП се извършва по наредба съгласно по чл.37 ЗПП. Това е Наредбата за
заплащане на правната помощ, приета от Министерския съвет.
Към прилагането на размерите на възнагражденията по тази наредба препраща и нормата на
чл.78, ал.8 ГПК, в случаите, когато юридически лица или еднолични търговци са защитавани
пред съда от юрисконсулт.
Разликата в уредбата в Закона за правната помощ и в Закона за адвокатурата от гледна точка
на законовата делегация за определяне на размерите на възнагражденията е, че наредбата по
ЗПП се приема от държавен орган - Министерски съвет по предложение на Националното
бюро за правна помощ, което е държавен орган на бюджетна издръжка, а наредбата по ЗА -
от съсловна организация, каквато е Висшият адвокатски съвет, чиито членове са само
адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, без каквато и да било последваща санкция
на държавен орган относно конкретните размери на определените възнаграждения.
Правната помощ, включително процесуално представителство по граждански дела, се
предоставя на социално слаби лица след акт на съда за преценка на икономическото,
семейното или друго особено положение, а представителството по чл.38, ал.1, т.2 ЗА се
осъществява само по силата на изявление, че лицата са материално затруднени.
Заплащането на възнаграждение по ЗПП е предпоставено от отчет на адвоката, като
конкретният му размер се предлага от адвокатския съвет с оглед вида и количеството на
извършваната дейност и се определя от НБПП (чл.38 ЗПП) в границите на посочени
минимален и максимален размери, докато с нормата на чл.38, ал.2 ЗА е вменено задължение
на съда да присъди минималното възнаграждение по наредбата на съсловната организация,
без възможност да го намалява под определения размер.
Възнагражденията, предвидени в наредбата по ЗПП, са значително в по-нисък размер от тези
в наредбата по ЗА за един и същи вид работа. Например: по НЗПП за защита по дела с
определен материален интерес възнаграждението е от 100 лв. до 360 лв. и може да бъде
увеличено с 50% при интерес над 10000 лева, а за приподписване на касационна жалба – от
50 лева до 120 лева, съответно по Наредба № 1/2004 г. – минималното възнаграждение при
интерес до 10000 лева е 1300 лева, а за изготвяне на касационна жалба или отговор - в
размер не по-малко от 1200 лева.
При така посочените особености в правната уредба на адвокатските услуги се установява, че
е налице непропорционалност при заплащане на оказвана адвокатска помощ на материално
затруднени лица, като са създадени два режима, преследващи идентични цели, но постигащи
различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност. Несъответствието се
изразява в това, че са създадени облекчени условия за осъществяване на безплатно
процесуално представителство за материално затруднени лица по ЗА (без преценка от съда
на икономическото им състояние), като въпреки това насрещната страна е задължена да
възмезди правната защита в по-висок размер от този по НЗПП и то такъв, който е приет от
8
съсловната организация на адвокатите и е обвързващ за съда. В този смисъл социалната
помощ се прехвърля изцяло в тежест на насрещната страна, а адвокатска услуга, независимо
че е била поета за изпълнение с тази цел, престава да се счита за предоставена в обществен
интерес, след като възнаграждението на адвоката се определя в размер, под който той не би
могъл да договаря дори и в общия случай.
Несъразмерност има и при възмездяване на процесуалното представителство,
осъществявано от юрисконсулт по чл.78, ал.8 ГПК и това на адвокат по чл.38, ал.2 ЗА, като
и в двете хипотези възнаграждението не е уговорено в договор за правна защита по
конкретно дело, а се определя от съда, който е обвързан от размерите по две различни
наредби, независимо че услугата се осъществява винаги от правоспособни юристи.
Действително при определяне на възнаграждение от съда по НЗПП съществува възможност
за преценка на фактическата и правна сложност на делото предвид посочените минимални и
максимални размери, а ограничението до максималния размер по чл.78, ал.8 ГПК отразява
обстоятелство, че юрисконсултът работи по договор с представлявания. Независимо от това
насрещната страна понася в различен размер отговорността за разноските в зависимост от
избора на доверителя–дали да се представлява от юрисконсулт или от адвокат.
Решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на
минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от
всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да
са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда
при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в
наредбата минимален размер.
Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от
Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в
аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на
извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и
интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото
тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.
По изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004
г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС,
поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни
случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на
предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и
количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на
делото.
В този смисъл, като е изменил решението в частта за разноските, чрез намаляването им,
съдът е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
9
При този изход на делото пред въззивния съд страните не си дължат разноски, поради което
съдът не следва да присъжда такива.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1670 от 21.03.2024 год., постановено по гр.д.№ 10791/2022
год. по описа на СГС, I-18 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 11632 от 25.07.2024 год. постановено по гр. д. №
10791/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, I-18 състав в производство по чл.248 от ГПК.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10