Решение по дело №1018/2018 на Районен съд - Несебър

РЕШЕНИЕ

 

№79                                                      24.04.2019 г.                                     гр.Несебър

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Несебърски районен съд                                                                  граждански състав

на деветнадесети март                                        две хиляди и деветнадесета година

в публично заседание в състав:

                                                                             Председател: Нина Моллова- Белчева

секретар Мая Деянова

като разгледа докладваното от съдия Моллова- Белчева

гр.д. № 1018 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по повод исковата молба на В.Д.П., ЕГН **********,***, против „П.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от И.Г.. Твърди се, че на 27.04.2017 г. бил сключен трудов договор с ответното дружество, с който ищеца бил нает да изпълнява длъжността "Пазач, невъоръжена охрана", с място на работа: с.Р., община Несебър, с посочено основание за сключения договор- до завършване на определената работа. Било уговорено трудово възнаграждение в размер на 500 лв., и по 0,6% за всяка зачетена година професионален опит, платими до 30-то число на месеца, следващ месеца, за който се отнасят. Уговорено било и право на платен годишен отпуск в размер на 20 дни. Ищецът постъпил на работа на 01.05.2017г. и започнал да изпълнява своите трудови задължения като пазач на склад, находящ се в с. Р.. До месец септември 2017г. получавал уговореното трудово в цялост, за месец октомври 2017 г. получил само сумата от 300 лв., а за месеците ноември и декември не получил заплата. Въпреки дадените многократни обещания от страна на работодателя за заплащане на дължимото възнаграждение, това не настъпило. През месец декември започнало преместването на склада, където работниците престирали труд, като на същите не било дадено обяснение, не било връчено предизвестие за прекратяване на трудовите им правоотношения. От свой колега- Митко П. Д., ищецът научил, че докато бил на смяна, в склада дошъл отговорника, когото познавал с малкото име- Марин, който заявил, че от 15.12.2017г. работниците не следва да бъдат на работа. Твърди се, че след тази дата ищецът не бил потърсен повече от работодателя си, нито му били предавани каквито и да е документи във връзка с прекратяване на трудовия му договор. Тъй като не бил получил копие от заповедта за прекратяване и уведомлението по чл.62, ал.4 КТ до НАП, на П. не му било известно основанието, на което договора бил прекратен. Предвид факта, че договорът бил срочен, предизвестието за неговото прекратяване, посочено в същия, а и в Кодекса на труда, било три месеца. През целият период на работата си ищецът не бил ползвал платен годишен отпуск. Поради това, а и поради неизплащане на трудовото възнаграждение, била подадена в „Инспекцията по труда”- гр. Бургас жалба с вх. № 18039277/12.04.2018г. От направената от инспекторите проверка и след запознаването с нея, П. установил, че имал внесени до края на годината осигуровки, но нямал връчена заповед за прекратяване, нито подавана молба от негово име. Предвид изложеното се моли да бъде признато уволнението за незаконно и да бъде отменено на основание чл.344, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда, както и да бъде осъден ответника да заплати на работника: дължимото трудово възнаграждение за месеците октомври- декември 2017 включително в размер на 950 лв., мораторна лихва в размер на 100 лв. и законна лихва от завеждане на настоящото дело до влизане в сила на решението. Претендира се и, на основание чл.224 от Кодекса на труда, обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 190.48 лв., както и обезщетение за неспазено предизвестие в размер на 1500 лв.

В срокът по чл.131 от ГПК постъпи писмен отговор от ответното дружество, с който се навеждат твърдения за неоснователност. Не се оспорва обстоятелството, че между страните бил сключен трудов договор на основание чл.68, ал. 1, т.2 от КТ. Съглашението било срочно- до завършване на определена работа, която се изразявала в изпълняване на дейностите, включени в длъжността „Пазач, невъоръжена охрана” на склад, находящ се в с.Р.. Твърди се, че седалището на дружеството, офисът, административният и ръководен персонал се намирали в гр. София. Складът, находящ се в с. Р., бил необходим до изпълнение на възложените работи на обект: БКС- Несебър. Със завършване на тези работи, дейностите по опазване на склада с невъоръжена охрана се обезсмисляли и това поставяло край на отношенията между страните поради отпадане необходимостта от ползване на склада, т.е. с това се счита, че се завършвала работата, за която бил сключен договора. Заявява се, че поради срочността на договора, той се прекратявал без която и да е от страните да дължи предизвестие, със завършване на определената работа. Предвид на това се счита, че искът по чл.344, ал.1, т.1 от Кодекса на труда е неоснователен, тъй като ищецът не бил уволнен, а е приключил срокът на договора, с който е бил назначен, т.е. необходимостта от изпълнение на възложената му работа вече била отпаднала и завършена била определената със сключения трудов договор работа. Работодателят не изпращал предизвестие и съответно не дължал обезщетение при прекратяване на срочния трудов договор поради завършване на работата, за която работникът бил нает, позовавайки се на нормата на чл.68, ал.3 от КТ. Заявява се, че при сключване на трудовия договор, работникът бил информиран за срочността на изпълнение на възложените му дейности. Оспорва се дължимостта на трудовото възнаграждение за месеците октомври- декември 2018г. в размер на 950 лв., тъй като същото се дължало в случая по чл.128, ал.2 от КТ, а именно за извършена работа, и тъй като ищецът твърдял, че му било съобщено преди 15.12.2017 г. за прекратяване на договора, се заявява, че претендираната сума не се дължи. По отношение претенцията за заплащане на обезщетение по реда на чл.224 от КТ за неизползван годишен отпуск, и за обезщетение за неспазено предизвестие, се оспорва основателността им като се твърди, че от страна на ищеца не били представени доказателства, установяващи твърденията му.

Съдът, като взе предвид становищата на страните, приложения по делото доказателствен материал, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявените искове са с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, чл.220, ал.1, чл.128, т.2, и чл.224, всички от КТ.

            По претенцията по чл.344, ал.1, т.1 от КТ:

Безспорно се установява по делото, че на 27.04.2017 г. между страните бил сключен трудов договор № 068/01.05.2017 г., по силата на който ищецът бил назначен в ответното дружество на длъжност „пазач, невъоръжена охрана” с място на работа- с. Р.. Посочена е било, че договорът се сключва със срок до завършване на определена работа, уговорен е бил в полза на работодателя срок за изпитание- 6 месеца, както и прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие от 3 месеца за всяка от страните, но не повече от края на срока на договора. От приложената по делото заповед № 040/02.01.2018 г. е видно, че трудовото правоотношение било прекратено, считано от същата дата, на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ поради подадена от работника молба за прекратяване. Впоследствие със Заповед № 040-1/02.01.2018 г. предходната заповед е била изменена като е посочено, че поради допусната техническа грешка следва да се счита, че основанието, на което се прекратява правоотношението било чл.325, ал.1, т.4- със завършване на определената работа.

Съдът намира, че с оглед преценката относно законосъобразността за прекратяване на трудовото правоотношение, следва да се извърши преценка относно вида на сключения трудов договор. Твърди се, че се касае за срочен трудов договор, който според работодателя се прекратява със завършване на определената работа. Константна и непротиворечива е съдебната практика, че когато срокът на трудов договор, сключен до завършване на определена работа, не е посочен, нито е определяем съобразно други елементи от съдържанието му, следва да се приеме, че липсва уговорка за срок. Срокът по чл.68, ал.1, т.2 от КТ може да бъде говорен и чрез посочване на срока на търговския договор на изпълнителя на съответната дейност. В настоящият случай, анализирайки договорките, посочени в трудовия договор, не може да се направи извод за наличието на уговорка за срок. Конкретна дата за завършване на определената работа не е визирана, като същата не може да бъде и определяема още към момента на сключване на трудовия договор. От ответното дружество се твърди, че изначално ищецът бил наясно, че срока на договора бил до приключване експлоатацията на склада, в който щял да престира труда си. Доказателства обаче в тази насока не бяха ангажирани от работодателя, в чиято тежест е да докаже твърденията си. В трудовият договор не е посочен вида на определената работа, за която е бил назначен работника, нито пък е визирано мястото му на работа по начин, че да е било ясно изначално на ищеца, че работата се завършва с прекратяване ползването на въпросния склад. Междувпрочем в договорът не е посочено въобще, че П. се назначава за пазач на склад. Единствено е изписано, че мястото на работа е в с. Р.. Върховната инстанция приема, че разпоредбата на чл. 325, т. 4 КТ касае едно специфично основание за прекратяване на трудовото правоотношение, предвидено от законодателя за срочния трудов договор за определена работа по смисъла на чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ. На конкретно тълкуване при прекратените на това основание трудови правоотношения подлежи формулата "завършване на определена работа". Следва да се касае до работа, която би могла да се дефинира по вид, обем и качество още към момента на сключване на трудовия договор и от тази гледна точка да се тълкува "срока" за извършване на тази работа. Реализирането на възложената работа изчерпва съдържанието на трудовото правоотношение, възникнало на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ и по силата на договореността, трудовото правоотношение се прекратява, като не е необходимо нито предизвестие, нито се следва обезщетение. Съдебната практика приема, че възложената работа има временен характер, когато се касае до такава, имаща случаен и еднократен характер, спрямо основния и постоянен предмет на дейност, а сезонността безспорно касае възможността да бъде реализирана само в рамките на определен сезон /виж Решение № 634 от 20.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2071/2008 г., II г. о., ГК/. В настоящият случай трудовият договор, сключен между страните, не отговаря на изискванията на чл.68, ал.1, т.2 от КТ, поради което не следва да се приема, че се касае за срочен договор от този вид поради липса на конкретика, посочваща дата или други елементи, от които може да се направи извод относно крайния срок на договора. Тази неяснота е поставила в положение работникът изначално да не знае и да не може да разбере за какъв срок е сключено съглашението. С оглед уговорката и за наличието на срок за изпитание и след като по делото няма спор, че уговорения 6-месечен срок е бил изтекъл към момента на прекратяване на трудовия договор, както и предвид липсата на противопоставяне на работодателя работника да продължи да престира труд, то и на това основание не може да се приеме, че трудовото правоотношение е било срочно. Предвид изложеното се налага извода, че сключеният трудово договор е безсрочен. Това от своя страна не позволява на работодателя да го прекрати на основание чл.325, ал.1 т.4 от КТ, което прави уволнението незаконосъобразно.

По претенцията по чл.220, ал.1 от КТ:

От страна на работникът се претендира обезщетение за неспазено предизвестие в размер на 1500 лв. Съобразно разпоредбата на чл.220, ал.1 от КТ, страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. Както бе посочено по- горе уговореното предизвестие в трудовия договор е 3 месеца за всяка от страните. След като е налице безсрочно трудово правоотношение то работодателят е следвало да отправи до работника предизвестие за прекратяване на договора, каквото в случая е безспорно, че няма. В този смисъл са налице предпоставките за уважаване на претенцията. Видно от приложените по делото ведомости брутното трудово възнаграждение на П. за всеки месец за целия период на договора, включително и за месец декември, възлиза на сумата от 500 лв., като отнесена към обстоятелството, че се дължи за 3 месеца, претенцията следва да бъде уважена за сумата от общо 1500 лв.

По претенцията по чл.128, т.2 от КТ:

Ищецът претендира заплащане на трудово възнаграждение за месеците октомври, ноември и декември 2017 г. С оглед обстоятелството, че трудовият договор, макар и незаконосъобразно, е бил прекратен считано от 02.01.2018 г., то на основание чл.128, т.2 от КТ, ответното дружество дължи заплащане на уговореното трудово възнаграждение за месеците октомври, ноември и декември 2017 г. От страна на ответното дружество се твърди, че за периода от 15.12.2017 г. до 31.12.2017 г. не се дължи трудово възнаграждение, тъй като работника не бил престирал труд. От показанията на разпитаният в съдебно заседание св. Д. се установи, че преди 14.12.2017 г. в склада дошло едно лице с малко име Марин, което му казало, че са на работа до „другия петък”. На 14.12.2017 г. дошъл „И. от БКС”, който му казал, че били „до днес”. След тази дата на нито един от работниците на склада, в това число и ищеца, не била връчена заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. В този смисъл съдът счита, че от страна на работодателя се дължи трудовото възнаграждение за посочените месеци. Обстоятелството, че за част от месец декември 2017 г. не бил престиран труд от страна на работника, не освобождава ответника от дължимото възнаграждение, тъй като се установи, че П. не е работел не по своя вина и желание. Преустановявайки дейността и експлоатацията на склада, който пазел ищеца, както и заявеното от св.Д. вдигане на „будката, в която бяхме” следва да се приемат като действия, с които работодателя е възпрепятствал възможността работника да изпълнява задълженията си по трудовия договор, неосигурявайки условия на изпълнение на трудовите задължения. Ето защо възнаграждението за месец декември 2017 г. се дължи в цялост. Съгласно разпоредбата на чл. 270, ал.3 от КТ, трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя- на негови близки. По писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка. От представените в случая ведомости е видно, че срещу същите не е положен подпис на ищеца, както това е сторено по отношение на други служители на дружеството. П. е заявил, че за месец октомври е получил сумата от 300 лв., което съставлява неизгоден за него факт, с който съдът следва да се съобрази въпреки липсата на доказателства. В тази връзка съдът приема, че дължимото възнаграждение на ищеца следва да бъде намалено със сумата от 300 лв. за месец октомври 2017 г., но в останалата си част до края на месец декември 2017 г. се дължи в пълен размер. В тежест на работодателят е да докаже, че сумите са били платени, което не бе сторено. Предвид на това и с оглед обстоятелството, че брутното трудово възнаграждение за трите месеца възлиза на сумата от общо 1500 лв. /3 месеца по 500 лв./, от която следва да бъде извадена сумата от 300 лв. /платени на ищеца/, то крайната сума, която дължи ответното дружество е в размер на 1200 лв. /200 лв. за месец октомври 2017 г., 500 лв. за месец ноември 2017 г. и 500 лв. за месец декември 2017 г./. Претенцията обаче е предявена за сумата от 950 лв., за която и следва да бъде уважена.

С оглед основателността на иска по чл. 128, т.2 от КТ следва да бъде уважено и искането за присъждане на мораторна лихва, която за възнаграждението за месец октомври възлиза на сумата от 17,78 лв.; за възнаграждението за месец ноември 2017 г.- 40,28 лв.; за възнаграждението за месец декември 2017 г.- 35,97 лв., или общо се дължи сумата от 94,03 лв., изчислена съобразно уговорения в трудовия договор падеж за всяко възнаграждение- 30-то число на месеца, следващ този, за който се отнася. Предвид на това, че претенцията е за сумата от общо 100 лв., за разликата над 94,03 лв. следва да бъде отхвърлена.

По искът по чл.224 от КТ:

Съгласно сочената разпоредба, при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за неизползван отпуск, отложен по реда на чл.176, правото за който не е погасено по давност. В настоящият случай, видно от трудовия договор, е налице уговорка между страните за платен годишен отпуск на работника в размер на 20 дни. Сред документите в приобщената от „Инспекцията по труда” преписка, се намериха две молби, посочени, че изхождат от ищеца, с които се моли да бъде разрешено ползването на платен отпуск. Предвид на това, че ответното дружество, въпреки задължението си, не представи молбите в оригинал, съдът изключи от доказателствата по делото приложените като копия молби. Други доказателства, от които да се следва извода, че през времетраенето на трудовото правоотношение П. е ползвал платен отпуск, не се представиха по делото, поради което следва да се приеме, че ищецът не е ползвал отпуск. Този извод се следва и от показанията на св. Д., който бе категоричен, че П. не е излизал в отпуск, тъй като това би затруднило организацията на работата. В този смисъл се явява основателна и тази претенция. Съобразно обстоятелството, че за срока на договора- 8 месеца, работникът е имал право на 13 дни платен отпуск, изчислени съобразно правилата на чл. 224, ал.2, вр. чл. 177 от КТ, обезщетението възлиза на сумата от 361,14 лв. С оглед фактът, че претенцията е предявена за сумата от 190,48 лв., същата следва да бъде уважена в този размер.

          На основание чл. 78, ал.1 от ГПК, на ищецът се следват сторените по делото съдебно- деловодни разноски, възлизащи на сумата от 400 лв., заплатено адвокатско възнаграждение.

          С оглед характера на спора и предвид изхода делото, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на РС- Несебър сумата от общо 260 лв., представляваща сбор от дължимите държавни такси за разглеждане на исковете.

Мотивиран от горното, Несебърският районен съд

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Заповед № 040/02.01.2018 г., изменена и допълнена със Заповед № 040-1/02.01.2018 г., двете на Управителя на „П.” ЕООД, с които е прекратено трудовото правоотношение на В.Д.П., ЕГН **********.

ОСЪЖДА „П.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от И.Г., да заплати на В.Д.П., ЕГН **********,***, сумата от 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/, представляващи обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ; сумата от 190,48 лв. /сто и деветдесет лева и четиридесет и осем стотинки/- представляващи обезщетение по чл.224 от КТ, както и сумата от 400 лв. /четиристотин лева/, представляващи съдебно- деловодни разноски.

ОСЪЖДА „П.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от И.Г., да заплати на В.Д.П., ЕГН **********,***, сумата от 950 лв. /деветстотин и петдесет лева/, представляващи дължимо трудово възнаграждение за периода от месец октомври 2017 г. до месец декември 2017 г. включително, ведно със законната лихва върху главницата, начиная от 15.10.2018 г.- датата на подаване на исковата молба, до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА „П.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от И.Г., да заплати на В.Д.П., ЕГН **********,***, сумата от 94,03 лв. /деветдесет и четири лева и три стотинки/, представляващи лихва за забава в изплащането на трудовото възнаграждение за месеците от октомври 2017 г. до декември 2017 г. включително, дължима за периода от 30.10.2017 г. до 15.10.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над тази сума до претендираните 100 лв.

ОСЪЖДА „П.” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от И.Г., да заплати на по сметка на Районен съд- Несебър сумата от 260 лв. /двеста и шестдесет лева/, представляващи държавна такса.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Бургас в двуседмичен срок от уведомяването на страните за изготвянето му.

 

                                                                               РАЙОНЕН СЪДИЯ: