Решение по дело №1032/2022 на Софийски градски съд

Номер на акта: 564
Дата: 28 април 2023 г.
Съдия: Диляна Господинова
Дело: 20221100901032
Тип на делото: Търговско дело
Дата на образуване: 7 юни 2022 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 564
гр. София, 28.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-17, в публично заседание на
дванадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Диляна Господинова
при участието на секретаря Светлана Г. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна Господинова Търговско дело №
20221100901032 по описа за 2022 година
Предявени са обективно съединени искове с правна квалифиация чл. 411 КЗ вр.
чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът - ЗАД „А.Б.” АД, твърди, че на 23.07.2021 г. на път 2-29 настъпило
пътнотранспортно произшествие /ПТП/ между лек автомобил „Ауди”, модел А8, с peг. №
******* и лек автомобил „Пежо”, модел Партнер, с peг. № *******, управляван от В. В..
Причина за настъпване на събитието е виновното поведение на водача на лек автомобил
„Пежо”. Ищецът твърди също, че със собственика на увредения лек автомобил „Ауди” имал
сключен застрахователен договор за застраховка „Каско”. След събитието застрахователят е
изплатил за нанесените вреди на застрахованото МПС обезщетение в размер на 55 442 лв.
Водачът на лек автомобил „Пежо” имал сключен договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност” с ответника - ЗАД „ОЗК - З.” АД, валидна към датата на ПТП. С
оглед на това ищецът твърди, че за него е възникнало регресно право на основание чл. 411
КЗ да иска от ответника платената сума, ведно със заплащане на ликвидационните разходи в
размер на 15 лв. или общо сума в размер на 55 457 лв. Поради изложеното, моли ответникът
да бъде осъден да му заплати сумата от 55 457 лв., представляваща платено застрахователно
обезщетение и направени обичайни ликвидационни разходи, както и сумата от 2 587, 50 лв.,
представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 21.12.2021 г.
до 06.06.2022 г. Претендира разноски.
Ответникът – ЗАД „ОЗК - З.” АД, оспорва предявените искове. Твърди, че вина за
събитието има водачът на лек автомобил „Ауди”, който е управлявал МПС с несъобразена
скорост за конкретните пътни условия и е предприел изпреварване без да се убеди, че
автомобилът, който ще изпреварва е подал сигнал за изменение на посоката си на движение
наляво. В случай че съдът не приеме възражението за изключителна вина на водача на лек
1
автомобил „Ауди”, ответникът заявява възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат от това лице. Счита, че претендираните щети по застрахования при ищеца
автомобил не са в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП. Заявява, че обезщетението,
което ищецът претендира не е правилно определено, защото в случая е налице тотална щета.
Поради изложеното моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира присъждане
на направените по делото разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди в тяхната
съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правна квалифиация чл. 411 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД:
Предмет на разглеждане в настоящото производство е иск с правна квалификация чл.
411 КЗ, която разпоредба е действаща към датата на възникване на процесното
правоотношение.
За да бъде уважен предявеният от ЗАД „А.Б.” АД иск срещу застрахователя по
застраховката „Гражданска отговорност” на прекия причинител на вредата, следва да се
установи наличието на следните предпоставки: 1) валиден договор за имуществено З.,
сключен между ищеца и увредения; 2) валиден към датата на събитието договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, сключен с ответника за управлявания
от виновния водач автомобил; 3) възникнали права на увредения срещу причинителя на
вредата на основание на чл. 45, ал.1 от ЗЗД – противоправно деяние, вина, вреда и причинна
връзка между противоправното поведение и претърпените вреди; 4) плащане от ищеца -
застраховател в полза на увреденото лице на застрахователно обезщетение за претърпените
от него вреди.
В производството не е спорно, че между ЗАД „А.Б.” АД, като застраховател, и
дружеството „И.Е. 2000” ЕООД, като застрахован, е сключен договор за имуществена
застраховка, по силата на който застрахователното дружество е поело задължение да
обезщетява щетите по застрахованото имущество, представляващо лек автомобил „Ауди”,
модел А8, с peг. № *******, получени в резултат на настъпило пътно-транспортно
произшествие /ПТП/. Това обстоятелство се твърди от ищеца в исковата молба, като
ответникът изрично заявява, че не го оспорва в подадения по делото писмен отговор. Ето
защо съдът го приема за доказано, въпреки че по делото не е представено доказателство за
сключване на договора за имуществена застраховка в писмена форма. Към исковата молба е
приложен препис от застрахователна полица № BG/01/121000255346 от 18.01.2021 г. за
сключена застраховка „Моята кола“, която обаче не носи подпис на представител на нито
един от правните субекти, които се сочат, че са участвали при сключване на
застрахователния договор, поради което тя не доказва направени от който и да е от тях
волеизявления за съгласие за сключване на сделката при условията, посочени в полицата. С
2
молба от 13.02.2023 г. ищецът е представил нов екземпляр от цитираната полица, който
също не носи подпис на двете страни по сделката – на този екземпляр е положен подпис от
представител на застрахователното дружество, но липсва поставен такъв от представител на
лицето, което е посочено, че участва при сключване на тази сделка като застраховащ, поради
което и този документ не доказва направени от две лица еднопосочни изявления за съгласие
за сключване на договор за имуществено З..
Ищецът твърди, че страните по договора за имуществено З. са уговорили срок на
неговото действие, който е от 23.01.2021 г. до 22.01.2022 г. Това обстоятелство не се оспорва
от ответника в производството, поради което съдът го счита за безспорно и като такова за
установено по делото.
Между страните в производството с оглед направените от тях твърдения в исковата
молба и в писмения отговор е безспорно и това, че на 23.07.2021 г., което е в срока на
действие на застрахователния договор, е настъпило ПТП, което е риск, който ищцовото
застрахователно дружество се е съгласило да покрива по процесния договор за имуществено
З., в което участници са били автомобилът, застрахован по сключения с ищеца договор, и
лек автомобил марка „Пежо”, модел Партнер, с peг. № *******, управляван от В. В..
Спорен по делото е въпросът дали при настъпване на произшествието водачът на лек
автомобил марка „Пежо”, модел Партнер, с peг. № ******* е имал такова поведение, което
да се квалифицира като противоправно и дали то е причината за осъществения удар със
застрахованото при ищеца МПС. Това обстоятелство е от значение, за да се отговори на
въпроса дали в полза на застрахованото при ищеца лице е възникнало правото по чл. 45 ЗЗД
срещу посочения водач.
За установяване на тези факти по делото са събрани гласни доказателства чрез разпит
на двама свидетели, които са водачите на двете МПС-та, които са участвали в
произшествието, а именно Д. М. А. и В. Г. В.. И двамата свидетели, които са очевидци на
събитието, в своите показания описват обстоятелствата, при които е настъпило
произшествието по почти идентичен начин. И двамата свидетели сочат, че леките
автомобили са се движили в една и съща лента на движение по пътя Варна – Добрич, като
лек автомобил „Пежо”, управляван от В. В., се е движил пред лек автомобил „Ауди”, който е
управляван от лицето Д. А., като на отбивка за завиване наляво за с. Аксаково водачът на
лекия автомобил „Пежо“ предприема маневра да завие, като в същото време водачът на лек
автомобил „Ауди“ предприема маневра изпреварване, в резултат на което между двата
автомобила настъпва сблъсък. Ето защо съдът кредитира показанията на двамата свидетели
в тази им част и приема за доказани описаните факти.
В Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ са установени задължения за водача на
превозно средство, който ще предприема маневра да завие надясно или наляво за навлизане
по друг път. Съгласно чл. 26 ЗДвП водачът е длъжен преди да завие своевременно да подаде
ясен и достатъчен за възприемане сигнал, като това става със светлинните пътепоказатели на
превозното средство, а за превозните средства, които нямат светлинни пътепоказатели или
те са повредени - с ръка. Наред с това в чл. 25 ЗДвП е предвидено и друго задължение за
3
водача, който ще предприеме каквато и да е маневра, като например да се отклони надясно
или наляво по платното за движение, в частност за да премине в друга пътна лента, да завие
надясно или наляво за навлизане по друг път или в крайпътен имот, което се състои в това,
че преди да започне маневрата, той трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за
участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него,
и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на
движение. Ето защо и доколкото по делото е доказано, че в момента на настъпване на
процесното събитие водачът на лек автомобил марка „Пежо”, модел Партнер, с peг. №
*******, е предприел маневра да се отклони наляво от платното за движение, за да навлезе
по друг път, то за това лице в този момент са възникнали задължения да подаде светлинен
сигнал, обозначаващ маневрата за завой наляво, както и преди да я започне да се убеди, че
няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди
него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното
положение, посока и скорост на движение.
Съдът приема, че от показанията на свидетелите В. и А. се доказва, че преди
настъпване на произшествието водачът на лекия автомобил „Пежо“ е подал светлинен
сигнал за обозначаване на маневрата завой наляво за навлизане по друг път, водещ до с.
Аксаково. Този факт изрично се посочва в показанията на самия водач на този автомобил В..
Същевременно в разпита си пред съда шофьорът на другия автомобил, участвал в ПТП-то -
Д. А., сочи обстоятелства, които взаимно се изключват. От една страна, той заявява, че
преди да предприеме маневрата изпреварване е възприел, че автомобилът преди него се е
движил много бавно и е възнамерявал да предприеме маневра завиване наляво. От друга
страна, той сочи в своите показания, че е възприел, че този водач не е подал сигнал за
завиване наляво. След като свидетелят А. е възприел, че водачът на автомобила пред него е
имал намерение да завие наляво, то логично е да се приеме, че той е обозначил решението
си да извърши тази маневра по ясен за другите участници в движението начин, който
предвид факта, че не се сочи, че автомобилът е спрял или че е подаден някакъв друг знак за
предстоящата смяна на посоката на движение, трябва да се приеме, че е чрез подаване на
светлинен сигнал. Ето защо и нелогично звучи заявеното от свидетеля А., че е нямало
подаден светлинен сигнал, което е декларативно посочено, без да е обяснено по какъв друг
начин за него е станало ясно каква маневра планира да предприеме водачът на движещия се
пред него лек автомобил „Пежо“, поради което съдът приема, че от показанията на този
свидетел не се опровергават изнесените от свидетеля В. обстоятелства, че е подал светлинен
сигнал за завиване наляво, а дори напротив – те се потвърждават. След като по делото се
доказа, че водачът В. В. е подал ясен светлинен сигнал за маневрата по завиване наляво,
която той възнамерява да предприеме, то се налага изводът, че това лице не е нарушило
правилата за движение по пътищата, установени в чл. 26 ЗДвП.
От събраните по делото доказателства съдът счита за доказано по делото, че към
момента, в който водачът на лек автомобил „Пежо“ е предприел маневра за завиване наляво,
водачът на лек автомобил „Ауди“ също е започнал маневра, която е по неговото
4
изпреварване. Това се установява от показанията на разпитаните двама свидетели А. и В..
Свидетелят Д. А., който е водачът на лек автомобил „Ауди“, заявява, че водачът на лек
автомобил „Пежо“ е започнал да завива наляво след като той вече го е изпреварвал.
Свидетелят В. В., който е водачът на лек автомобил „Пежо“, сочи, че докато той е завивал
на ляво, водачът на лек автомобил „Ауди“ е предприел изпреварване. Посоченият факт се
доказва и от изводите, направени от вещото лице Ж. Е., изготвило допуснатата по делото
съдебна авто-техническа експертиза /САТЕ/, в разпита му, проведен в съдебно заседание на
12.04.2023 г. Експертът в рамките на своите специални знания посочва, че въз основа на
всички събрани по делото доказателства може да се заключи, че водачът на автомобил
„Ауди“ е започнал маневра изпреварване на автомобил „Пежо“, водачът на който в същото
време е започнал да завива, т.е. двете маневри са извършвани в един и същи момент.
По делото няма събрани никакви доказателства за това, че водачът на лек автомобил
„Пежо“ – В. В., преди да завие наляво за навлизане по пътя за с. Аксаково се е огледал за да
се увери къде се намира движещият се зад него автомобил, както и дали е променил
движението си, което се установява, че е направено от него. Това не се установява и от
събраните в производството свидетелски показания на този водач, който не посочва, че
преди да предприеме действия по завой наляво е погледнал в огледалото за задно виждане,
за да се увери какво е местоположението на движещия се зад него автомобил. Това се и
изключва от изнесения от този свидетел факт, че не е възприел изобщо маневрата,
извършвана от автомобила зад него. Не се доказва по делото и това, че водачът на лек
автомобил „Пежо“ е извършил някакви действия, имащи за цел да съобрази своето
движение с това, че автомобилът зад него вече е предприел маневра за неговото
изпреварване чрез навлизане в дясна лента. Това няма как да е станало предвид установения
факт, че той изобщо не е възприел започналото изпреварване. Предприемането на тези
действия е било напълно възможно за този водач при полагане на дължимата грижа за
спазване на правилата за движение по пътищата съгласно извода на вещото лице Е., който
посочва, че за водача на лек автомобил „Пежо“ е било възможно да възприеме маневрата по
изпреварване, извършвана от водача на лек автомобил „Ауди“, при поглеждане в огледалото
за задно виждане и в резултат на това да прекъсне извършваната от него по същото време
маневра по отклоняване по пътната отбивка наляво. Ето защо съдът счита, че при
настъпване на събитието водачът на лек автомобил „Пежо“ В. В. не е изпълнил
задължението си по чл. 25 ЗДвП преди да започне маневрата по завой наляво за навлизане
по друг път да се убеди, че с това няма да създаде опасност за участниците в движението,
които се движат след него и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение,
посока и скорост на движение. Нарушаването на тези правила за движение по пътищата,
регламентирани в ЗДвП, прави поведението на това лице противоправно.
При анализ на показанията на разпитаните свидетели А. и В. във връзка с изводите на
вещото лице, направени в заключението на изготвената по делото САТЕ и в разпита му в
съдебно заседание, за това, че причинените увреждания по автомобилите, участвали в
сблъсъка, са получени при ПТП, което се е случило по начина, описан от свидетелите, съдът
5
счита за доказано, че противоправното поведение на водача на лекия автомобил „Пежо“ е в
пряка причинна връзка с настъпилото събитие.
Вината на дееца като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане се
предполага по силата на оборимата презумпция, предвидена в чл. 45 ЗЗД. Доказателства в
обратна насока няма представени от страна на ответника, върху който пада
доказателствената тежест да установи това.
В производството не е спорно, че по застрахования при ищеца лек автомобил „Ауди“
са настъпили претендираните в исковата молба щети. Това се твърди от ищеца и не се
оспорва от ответника в производството, чиито възражения касаят единствено това, че
размерът на претендираното обезщетение не е определен правилно, но не и това, че по
застрахованото МПС не са настъпили щетите, които са описани както в исковата молба, така
и в представения по делото опис на щета, съставен при разглеждане на заявената претенция
за заплащане на застрахователно обезщетение по имуществената застраховка, сключена с
ищеца. От заключението на вещото лице по изготвената в производството САТЕ се
установява наличието на пряка причинна връзка между всички претендирани вреди и
настъпилото ПТП.
Предвид установените факти, се налага изводът, че за ищцовото застрахователно
дружество по сключения договор за имуществено З. е възникнало задължение да заплати на
застрахования обезщетение за вредите, причинени в резултат на настъпилото
застрахователно събитие.
Размерът на застрахователното обезщетение се определя от стойността на
причинената на застрахования вреда от увреждането на автомобила, предмет на договора за
имуществена застраховка, както и от уговорките за това как ще бъде определен този размер,
постигнати в застрахователния договор, а при липса на такива от правилата за това,
установени в КЗ. В тази връзка съдът първо съобразява, че в чл. 386, ал. 1 и ал. 2 КЗ е
предвидено, че при настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да
плати обезщетение, което трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на
настъпването на събитието, като то не може да надхвърля застрахователната сума.
За да определи какъв е размерът на претърпените в случая вреди, съдът взема
предвид това, че в изготвената САТЕ вещото лице е констатирало, че повредите по
застрахования при ищцовото дружество автомобил са такива, че средствата, които са нужни
за възстановяването му, изчислени по средни пазарни цени към датата на настъпване на
застрахователното събитие – 23.07.2021 г., възлизат на сумата от 74 681, 26 лв., която
представлява 73, 07 % от пазарната стойност на автомобила, определена към същата дата,
която е в размер на 102 192 лв. След като разходите за отстраняване на вредите по
застрахованото МПС, получени в резултат от процесното събитие, са на стойност, която
надхвърля 70 % от действителната му такава към датата на събитието, то в случая следва да
се приеме, че е налице тотална щета по смисъла на чл. 390, ал. 2 КЗ.
Размерът на вредата в хипотезата на тотална щета е равен на разходите, които трябва
6
да бъдат направени, за да се придобие лек автомобил от вида и с техническите
характеристики на този на увредения, изчислени съобразно средните пазарни цени към
датата на настъпване на събитието, тъй като точно с тях се намалява имуществото на
собственика на вещта. Тези разходи в случая са в размер на 102 192 лв., както е посочено в
заключението на изготвената САТЕ.
От дължимия размер на застрахователното обезщетение не следва да се приспада
сумата, представляваща стойността на запазените части от увредения лек автомобил „Ауди”.
Това ограничаване на отговорността на застрахователя по имуществената застраховка
„Каско” е недопустимо, тъй като не е предвидено в закона, като същевременно действащите
законови норми изискват обезщетението да отговаря на действителния размер на вредата. В
този смисъл е практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 89/
24.09.2014 г., постановено по т.д. № 1885/2013 г. по описа на ВКС, I т.о. Освен това по
делото няма представени доказателства за това, че застрахованото дружество, собственик на
лекия автомобил „Ауди”, е получило някакви парични средства от реализация на останките
от увредената вещ, с които да се е увеличило неговото имущество, поради което не се
установява да е осъществен факт, който да води до извод, че размерът на действителната
стойност на претърпените от настъпилото събитие вреди трябва да бъде по-нисък от
разходите, които трябва да бъдат направени, за да се придобие лек автомобил от вида и с
техническите характеристики на този на увредения. Трябва да се посочи и това, че в
производството не се доказва, че страните по договора за имуществена застраховка, които са
ищцовото застрахователно дружество и собственикът на лек автомобил „Ауди“, са
постигнали съгласие за друг начин на определяне на размера на застрахователното
обезщетение в хипотезата на настъпила тотална щета, различен от този, установен в закона,
който включва намаляване на обезщетението със стойността на частите от увреденото
имущество, които могат да се реализират на пазара. Това е така, тъй като, както беше
посочено, ищецът не е представил доказателства за сключване на застрахователния договор
в писмена форма, което може да се установи само чрез двустранно подписана
застрахователна полица, а в случая такава не е приобщена към доказателствения материал.
Липсата на застрахователна полица, удостоверяваща изразена воля на застрахования за
съгласие с посочените в нея условия и направените в нея изявления, означава, че по делото
не се доказва и това, че застрахователният договор е сключен при общите условия, които са
тези, представени от ищеца с молба от 13.02.2023 г. Това е така, тъй като от наличното по
делото копие от неподписаната застрахователна полица не се установява, че застрахованият
е направил в нея изявление за признаване на факта, че тези или някакви общи условия са му
предадени при сключването на процесния договор, както и че писмено е заявил, че ги
приема, т.е. че са спазени императивните изисквания на чл. 348, ал. 1 КЗ. В производството
няма събрани и никакви други доказателства за осъществяване на нормативните изисквания,
при които общите условия, при които ищецът сключва договори за имуществено З.,
обвързват насрещната страна по сделката. Ето защо съдът намира, че по делото не е
доказано, че представените от ищеца общи условия са станали задължителни за
застрахования „И.Е. 2000“ ЕООД и че от тях се установява какви права и задължения
7
възникват за страните по процесния застрахователен договор, поради което включените в
тях клаузи за начина на определяне на застрахователното обезщетение при настъпила
тотална щета не могат да се приемат като част от съдържанието на възникналото между
ищеца и застрахования застрахователно правоотношение.
В чл. 374, ал. 1 КЗ е предвидено, че страните по застрахователния договор могат да
уговорят самоучастие на застрахования, което се изразява в поемане от него на част от
отговорността в случай на настъпване на застрахователно събитие. В тази норма е посочено
още, че самоучастието може да бъде безусловно или условно, като съгласно чл. 374, ал. 2 КЗ
при безусловното самоучастие застрахованият поема отговорността от настъпване на
застрахователно събитие до определен размер при всяка вреда. При тълкуване на
цитираните правни норми, съдът достига до извода, че когато е постигната уговорка за
безусловно самоучастие на застрахования се стига до разпределение на отговорността за
вреди между застрахователя и застрахования, като застрахованият отговаря за настъпилите
за него от конкретно събитие вреди до определен в договора размер, а останалата част от
обезщетението за вредите, причинени от застрахователното събитие, която е за разликата
над размера на уговореното самоучастие до пълния размера на претърпените вреди, се
поема от застрахователя.
В производството е безспорно, че между страните по договора за имуществена
застраховка на лек автомобил „Ауди”, с peг. № *******, е постигната уговорка за
безусловно самоучастие на застрахования в размер на 250 лв. по отношение на
отговорността за вреди, причинени от настъпил риск ПТП. Това се твърди от ищеца и
изрично се признава от ответника. Ето защо съдът намира, че размерът на задължението,
което възниква за ЗАД „А.Б.” АД да заплати застрахователно обезщетение на собственика
на увреденото МПС по процесния застрахователен договор трябва да се намали със сумата
от 250 лв. и да се приеме, че възлиза на 101 942 лв.
По делото не е спорно, а и се установява от приетите доказателства обстоятелството,
че ищецът е изпълнил задължението си да заплати на застрахования обезщетение за
причинените от процесното събитие имуществени вреди на лекия автомобил, предмет на
договора за имуществено З. – от застрахователя по сметка на застрахованото дружество е
платена сума в размер на 55 442 лв.
С плащането от застрахователя–ищец на обезщетение на застрахования той встъпва в
правата, които последният има срещу причинителя на вредата, който е водачът на лек
автомобил марка „Пежо”, и срещу неговия застраховател по застраховка „Гражданска
отговорност” по силата на изричната норма на чл. 411 КЗ. Между страните в
производството не е спорно обстоятелството, че за лек автомобил марка „Пежо”, модел
Партнер, с peг. № *******, има сключена задължителна застраховка „Гражданска
отговорност” със ЗАД „ОЗК - З.” АД, която е валидна към момента на настъпване на
процесното ПТП, поради което и това дружество е длъжник по възникналото в полза на
ищеца регресно вземане.
8
На следващо място съдът следва да отговори на въпроса до какъв размер може да
бъде ангажирана отговорността на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност”.
В чл. 499, ал. 2 КЗ е въведено едно единственото ограничение на размера на обезщетението,
което дължи застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност” при причинени
вреди на имущество, което е до действителната стойност на причинената вреда. Ето защо и
неговото регресно задължение към застрахователя по договора за имуществена отговорност
на увреденото лице възниква до размера на платеното от последния обезщетение, което
обаче трябва да отговаря на размера на причинената вреда. В случая се установява, че
размерът на изплатеното от ЗАД „А.Б.” АД на увреденото лице застрахователно
обезщетение е по-ниско от действителния размер на претърпяната от увреденото лице вреда
– платена е сумата от 55 442 лв., а реалната вреда е на стойност от 102 192 лв., като тя се
определя само от разходите по средни пазарни цени за придобиване на имущество като
увреденото, без да се съобразява уговореното самоучастие, което е от значение само в
договорните отношения между застрахователя по имуществената застраховка и увредения,
но не и в отношенията между увредения и делинквента. Следователно размерът, до който
възниква регресното задължение на ЗАД „ОЗК - З.” АД към ЗАД „А.Б.” АД съобразно
правилата на чл. 411 КЗ и чл. 499, ал. 2 КЗ, е 55 442 лв.
Отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност” е производна на отговорността на прекия причинител на вредата, като тя не
може да надвишава размера на последната. Ето защо и съдът трябва да разгледа
своевременно направеното от ответника възражение за намаляване на отговорността на
прекия причинител на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД поради съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на увреденото лице. За да се приеме, че е налице съпричиняване на
вредата, ответникът, върху който лежи доказателствената тежест за това, трябва да докаже
съществуването на две предпоставки: 1) че поведението на водача на лек автомобил „Ауди”
по време на инцидента е обективно противоправно, като е без значение дали той е действал
виновно или не, защото вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51,
ал. 2 ЗЗД съгласно указанията, дадени с т. 7 от Постановление № 17/ 1963 г. на пленума на
ВС, както и в практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - решение № 165 от
26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 44 от 26.03.2013 г. по т. д. №
1139/2011 г. на ВКС, ІІ т. о.; 2) че това поведение е в причинна връзка с настъпилия
вредоносен резултат, т.е. че това поведение е допринесло за настъпване на вредоносния
резултат, създавайки условия или улеснявайки неговото настъпване.
Ответникът твърди, че поведението, което е допринесло за настъпване на резултата
по увреждане на застрахования по сключения с ищеца договор лек автомобил „Ауди”, с peг.
№ *******, е това на водача на този лек автомобил, който при предприемане на маневра по
изпреварване е нарушил правилата за движение по пътищата.
В тази връзка съдът съобразява първо, че от показанията на разпитаните в
производството двама свидетели се установява, че преди настъпване на процесното ПТП
водачът на лек автомобил „Ауди“ е предприел маневра изпреварване. Това означава, че за
9
него са възникнали конкретни задължения, които са установени в ЗДвП за водачите, които
извършват този вид маневра. В чл. 42, ал. 1, т. 1 ЗДвП е предвидено, че водач, който ще
предприеме изпреварване, е длъжен преди да подаде сигнал, да се убеди, че не го изпреварва
друго пътно превозно средство и че движещото се след него пътно превозно средство или
това, което ще изпреварва, не е подало сигнал за изменение на посоката си на движение
наляво. При тълкуване на тази правна норма, се налага изводът, че маневрата изпреварване
може да бъде извършена от водача само тогава, когато той се убеди, че превозното средство,
което ще изпреварва, не е подало сигнал за изменение на посоката си на движение наляво.
По аргумент за обратното от въведеното с тази норма правило трябва да се приеме, че ако
при изпълнение на предвиденото в нея задължение той установи, че движещото се пред него
превозно средство е подало сигнал за изменение на посоката си на движение наляво, той
изобщо не може да предприеме изпреварване. В случая, както беше посочено, от събраните
в производството гласни доказателства се установява, че преди настъпване на
произшествието водачът на лекия автомобил „Пежо“, който се е движил преди автомобила
„Ауди“, е подал светлинен сигнал за обозначаване на маневрата завой наляво за отклоняване
по пътя за с. Аксаково. Това означава, че в изпълнение на задължението си по чл. 42, ал. 1, т.
1 ЗДвП водачът на лек автомобил „Ауди“ е бил длъжен да се увери дали превозното
средство с марка „Пежо“, което ще изпреварва, е подало сигнал за изменение на посоката си
на движение наляво и да установи, че такъв светлинен сигнал има подаден, след което да не
започва да извършва планираната маневра по неговото изпреварване. Той обаче не е
направил това, което е било в неговите възможности, в която насока са изводите на вещото
лице Е., направени в разпита му в проведеното на 12.04.2023 г. съдебно заседание. Дори
напротив, въпреки че е бил наясно, че водачът на лекия автомобил „Пежо“ възнамерява да
завие наляво за отклоняване от пътя, по който се е движил водачът на застрахования при
ищеца лек автомобил, е тръгнал да го изпреварва. Тези факти налагат правния извод, че
водачът на МПС „Ауди“ в момента на настъпване на събитието е нарушил правилата за
движение по пътищата и по-конкретно това, установено в чл. 42, ал. 1, т. 1 ЗДвП, което
прави поведението му обективно противоправно.
От приетата по делото САТЕ се установява, че поведението на водача на лек
автомобил „Ауди“ по предприемане на изпреварване на лек автомобил „Пежо“, когато
последният е подал сигнал за завиване наляво, е причина за настъпване на ПТП-то, т.е. то е в
причинна връзка с настъпилото събитие. Изводът на вещото лице в тази насока е
категоричен, обоснован и направен в рамките на неговата компетентност, поради което
съдът го кредитира изцяло. Следователно с поведението си водачът на увредения автомобил
е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, което обуславя намаляване на
дължимото му се обезщетение по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. При определяне на това какъв е
приносът на това лице за настъпване на вредоносния резултат, съдът съобразява всички
обстоятелства по осъществяване на събитието, включително вида на нарушенията на
правилата за движение по пътищата, допуснати от всеки от двамата участници. С оглед на
това следва да се приеме наличие на съпричиняване в размер на 50 % и това е размерът, с
който трябва да се намали отговорността на делинквента, а оттам и тази на застрахователя
10
по застраховка „Гражданска отговорност” с предмет лекия автомобил на делинквента.
Доколкото поведението на пострадалия, допринесло за увреждането, е основание да не се
възлага отговорност за целия вредоносен резултат на делинквента, а само за част от него, то
съдът трябва да приложи чл. 51, ал. 2 ЗЗД спрямо определения в процеса размер на
обезщетението, за което отговаря самият делинквент и което се съизмерява единствено с
размера на доказаните вредите, които са в пряка причинна връзка с неговото противоправно
и виновно поведение. Намаляването с приетия от съда процент на съпричиняване не трябва
да се прилага спрямо размера на обезщетението, което дължи застрахователят по сключения
с увредения договор за имуществена застраховка, защото то се определя съобразно
уговорките в тази сделка, а чл. 51, ал. 2 ЗЗД е приложим в отношенията между делинквента
и увредения, а не между увредения и неговия застраховател, който е приел да застрахова
риска от повреда на застрахованото имущество. Следователно съдът ще извърши
намаляването с 50 % поради доказано съпричиняване спрямо стойността на реално
претърпените в резултат на ПТП-то вреди, която е 102 192 лв. и до която може да се
ангажира отговорността по чл. 45 ЗЗД на делинквента, който е водачът на лек автомобил
„Пежо“ – В. В.. В резултат на това намаляване се налага изводът, че последният отговаря за
обезщетяване на причинените на собственика на лек автомобил „Ауди“ вреди само до
сумата от 51 096 лв. Тази сума е и горният праг на отговорността на застрахователя по
сключения договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” - ЗАД „ОЗК - З.”
АД. Това означава, че за платилия застраховател по договора за имуществена застраховка
възниква регресно право към ЗАД „ОЗК - З.” АД да получи не цялата сума, която е заплатил
на увреденото лица, а само сума в размер на 51 096 лв., която е тази, до която може да бъде
ангажирана отговорността по чл. 45 ЗЗД на водача на лек автомобил марка „Пежо”, модел
Партнер, с peг. № *******, както и на неговия застраховател по задължителна застраховка
„Гражданска отговорност”. Той има право да получи и сума за направените от него
обичайните разноски за определяне на дължимото обезщетение, които възлизат на 15 лв.
Следователно ответникът дължи на ищеца на основание чл. 411 КЗ сума в общ размер на 51
111 лв., като по делото няма представени доказателства някаква част от това задължение да
е доброволно погасено. Това прави предявеният иск за главница основателен до размера от
51 111 лв., като той трябва да се отхвърли за разликата над тази сума до пълния предявен
размер от 55 457 лв.

По иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Регресното задължение, което възниква за застрахователя по застраховка
„Гражданска отговорност”, е парично, поради което и при допусната забава в неговото
изпълнение той дължи на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение в размер на законната
лихва от деня на забавата.
В закона не е предвиден срок, в който това задължение трябва да бъде изпълнено,
поради което застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност” ще изпадне в забава
след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
11
По делото се установява, че ЗАД „А.Б.” АД е отправил покана до ЗАД „ОЗК - З.” АД
за изпълнение на възникналото в негова тежест задължение за възстановяване на
заплатеното застрахователно обезщетение и направените ликвидационни разходи с писмо,
намиращо се на л. 37 от делото на СГС, в което е посочен и срок за доброволно изпълнение
на това задължение от 30 дни. Това писмо обаче няма дата на съставяне, като от ищеца не са
представени и доказателства за датата, на която то е получено от адресата. Съдът счита, че
следва да се приеме за доказано, че това писмо е получено от ЗАД „ОЗК - З.” АД на датата,
на която е съставено писмо от това дружество до ЗАД „А.Б.” АД в отговор на отправената
покана за плащане, което е писмото, намиращо се на л. 38 от делото на СГС. Тази дата е
20.12.2021 г. Следователно ответникът изпада в забава и дължи обезщетение върху сумата
от 51 111 лв. по чл. 86, ал. 1 ЗЗД от деня, следващ изтичане на срок за доброволно
изпълнение, който е посочен в поканата от 30 дни от уведомяването, т.е. считано от
20.01.2022 г. /срокът за доброволно изпълнение изтича на 19.01.2022 г./.
Размерът на лихвата за забава, определен по реда на чл. 162 ГПК върху главница от
51 111 лв. за периода от 20.01.2022 г. до 06.06.2022 г., възлиза на 1 959, 26 лв. Това прави
предявеният акцесорен иск основателен за посочения период и посочения размер, като за
разликата над него до пълния предявен такъв от 2 587, 50 лв., както и за периода от
21.12.2021 г. до 19.01.2022 г. искът трябва да се отхвърли.

По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед крайния изход на делото и това, че от страна на ищеца е заявено
своевременно искане за присъждане на направените по делото разноски, такива му се
следват. По делото се доказаха реално заплатени разноски в общ размер на 5 078, 12 лв., от
които 2 321, 78 лв. – държавна такса за предявяване на иска, 5 лв. – държавна такса за
издаване на съдебно удостоверение, 480 лв. – платени депозити за свидетели и
възнаграждения на вещи лица и 2 271, 34 лв. – адвокатско възнаграждение, за което са
представени доказателства, че е платено. При съобразяване на размера на уважената част от
исковете на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъдят разноски в размер
на 4 642, 94 лв.
На ответника се дължат разноски в общ размер на 835 лв., от които 5 лв. – държавна
такса за издаване на съдебни удостоверения, 480 лв. – платени депозити за свидетели и
възнаграждения на вещи лица и 350 лв. - възнаграждение за защита от юрисконсулт,
определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК и с оглед вида на извършената
от юрисконсулта работа. При съобразяване на отхвърлената част от предявените искове на
ответника се следват разноски в размер на 71, 56 лв.
С оглед горното и при направена от съда компенсация на дължимите суми за
разноски ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 4 571, 38 лв.
Така мотивиран Софийски градски съд
12
РЕШИ:
ОСЪЖДА З.А.Д. „ОЗК – З.“ АД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „*******, ДА ЗАПЛАТИ на З.А.Д. „А.Б.” АД, с ЕИК: *******,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Сребърна” № 16, на основание чл. 411
КЗ вр. чл. 45 ЗЗД сума в размер на 51 111 лв. /петдесет и една хиляди сто и единадесет
лева/, представляваща регресно вземане за застрахователно обезщетение, изплатено по
застрахователен договор, сключен между ЗАД „А.Б.” АД, като застраховател, и дружеството
„И.Е. 2000” ЕООД, като застрахован, със срок на действие от 23.01.2021 г. до 22.01.2022 г.,
за настъпили имуществени вреди, изразяващи се в повреда на лек автомобил „Ауди”, модел
А8, с peг. № *******, които са причинени в резултат на противоправното и виновно
поведение на водача на лек автомобил марка „Пежо”, модел Партнер, с peг. № ******* - В.
Г. В., по реализиране на 23.07.2021 г. на пътно-транспортно произшествие, ведно със
законната лихва върху главницата от 07.06.2022 г. до окончателното й изплащане ,
както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 1 959, 26 лв. /хиляда деветстотин
петдесет и девет лева и двадесет и шест стотинки/, представляваща обезщетение за
забавено плащане на главницата, начислено за периода от 20.01.2022 г. до 06.06.2022 г., като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 411 КЗ вр. чл. 45 ЗЗД за разликата над сумата от 51 111 лв. до
пълния предявен размер от 55 457 лв., както и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над
сумата от 1 959, 26 лв. до пълния предявен размер от 2 587, 50 лв. и за периода от 21.12.2021
г. до 19.01.2022 г.
ОСЪЖДА З.А.Д. „ОЗК - З.” АД да заплати на З.А.Д. „А.Б.” АД сума в размер на 4
571, 38 лв. /четири хиляди петстотин седемдесет и един лева и тридесет и осем
стотинки/, представляваща направени по делото разноски, изчислени по компенсация.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
13