№ 1222
гр. Бургас, 01.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Веселка Г. Узунова
Таня Д. Евтимова
при участието на секретаря Мария Н. Тошева
като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно
гражданско дело № 20222100501449 по описа за 2022 година
Производството по делото е въззивно , по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по жалбата
на адв. Илияна Митрева, като пълномощник на А. В. Й.- ищец по гр.д.№ 6209/2021г. по описа на
БРС-ХХХVІІ състав на Гражданско отделение, със съдебен адрес:гр. София, ул. “Хан Крум" №35,
подадена против Решение № 1360/24.06.2022г.по горното дело, с което заявената от нея против
ответниците В. Я. К. ЕГН ********** и Г. Д. К. ЕГН **********-двамата с адрес:*****,
претенция за осъждането им да й заплатят сумата от общо 8200 лв., с която са се обогатили,
ползвайки без основание собствения й имот в периода от 02.09.16г. до 17.01.2020г., е отхвърлена
като неоснователна, като ищцата е осъдена да заплати на ответниците и съдебно-деловодни
разноски в размер от 600лв.
Решението се сочи за неправилно, постановено при нарушаване на процесуалните правила,
необосновано и при необсъждане на всички релевантни по делото факти в съвкупност, с оглед
което се моли за отмяната му и постановяване на друго, уважаващо предявените искове.
Конкретно са изложени следните оплаквания:
Съдът неправилно е квалифицирал и разгледал предявените по делото искове като един, с
общо правно основание чл.59 от ЗЗД. Всъщност се касае до два иска, засягащи два различни
периода, през които са възникнали различни факти.
Първият процесен период е от момента, в който страните са уговорили в предварителния
си договор фактическото предаване на процесния апартамент от обещателите на купувачката
(21.07.05г.) до 15.07.19г.- датата на постановяване на определението на ВКС, с което не е
допуснато касационно обжалване на въззивното решение, потвърждаващо това на първата
инстанция, с което предварителният договор, сключен между страните за покупко- продажбата на
процесния апартамент, е обявен на осн. чл.19, ал.3 от ЗЗД за окончателен.На втората посочена дата
имотът се счита придобит от ищцата. Тази претенция е заведена за заплащане на обезщетение от
7000лв., на основание чл.59 от ЗЗД, дължимо за периода от 02.09.16г. до 15.07.19г.
Вторият процесен период е от 15.07.2019г.(придобиването на собствеността от ищцата) до
17.01.2020г.(предаването на ключа на апартамент 15 от сина на ответниците). Претенцията за него
е за имуществено обезщетение, на основание чл.45 от ЗЗД, в размер от 1200лв.Твърди се
1
неправомерно увреждащо поведение от страна на ответниците спрямо ищцата, изразяващо се в
това, че макар да са знаели, че от първата посочена по-горе дата ищцата е собственик на
процесния имот, те не са й го предали.
Намира се за неправилна и констатацията на първата инстанция в доклада й по делото, че
по спора няма ненуждаещи се от доказване факти и обстоятелства.Такива всъщност са : фактът, че
ищцата-купувачка е заплатила на обещателите при подписването на предварителния договор
пълната уговорена в него цена на имота, че ответниците са владели и евентуално ползвали
заплатения от купувачката апартамент, че не са завършили цялата процедура по прехвърлителната
сделка и имотът не е бил предаден на купувачката според уговорката в чл.7 от същия.
Обстоятелството дали ответниците са ползвали или не процесния апартамент №15 се счита
за ирелевантно, защото успешното осъществяване на иска по чл.59 от ЗЗД не държи сметка за
начин на ползване на вещта, нито дали държателят й е реализирал някаква приход. Счита се за
достатъчно вещта да се е намирала без правно основание във фактическата власт на лицето, в
чиято полза е създадена реалната възможност да спести наема, който би плащало за ползването
й(цитира се съдебна практика в подкрепа на становището).
Оспорва като неоснователни и възраженията, че не е следвало да чака предаването на
имота от прехвърлителите, а е можела и е следвало сама да смени ключалката и се настани там.
Счита, че няма такова право, нито задължение за отправяне на покана, че поведението й не следва
да се счете за бездействие, лишаващо я от правото на обезвреда, че ответниците са осуетили
изпълнението на съдебното решение, заместващо титула й за собственост, което според чл.296,
ал.1 от НК осъществява престъпление от общ характер. След като това е така, поведението им е
увреждащо за ищцата, т.е. е налице деликт, причинил й щета, изразяваща се в това, че е била
лишена от правото да получава наем от собствения си имот.
Не ангажира нови доказателства и дири разноски за две съдебни инстанции.
В срок е постъпил писмен отговор от въззиваемите ответници : В. Я. К. и Г. Д. К.-
двамата с адрес :*****,чрез адв. М. Кънева от БАК. В него предявената въззивна жалба се сочи за
неоснователна, Решение № 1360 /24.06.22г. на БРС - за правилно и се моли за потвърждаването му,
както и за присъждане на направените от страната във въззивната инстанция разноски.
Оспорват се като неоснователни оплакванията от възивната жалба за допуснати
процесуални и материално правни нарушения, т.к. такива не са налице.В с.з. на 20.12.21 г. при
докладване на делото и двете страни в процеса чрез представителите си са заявили, че нямат
възражения по доклада, включващ както определяне правната квалификация на спора като такава
по чл.59 от ЗЗД, така и разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса.
Поддържат, че действително по делото са предявени два иска, но с една и съща правна
квалификация, макар за различни времеви периоди.За периода от 2.09.2016 г. до 15.07, 2019 г. /
времето през което се е гледало гр.д. N1862 / 2007 г. по описа на БРС, чийто съдебен акт влиза в
сила на 15.07.2019 г./въззиваемите са били собственици на имота, за който се претендира
обезщетение, т.к. според чл. 19 ал. 3 ЗЗД, окончателният договор се счита за сключен от деня, в
който съдебното решение влезе в сила, т.е. на 15.07.2019 г. в настоящия случай. Следователно и
т.к. вещно правният ефект на сделката настъпва в този момент, ищцата би могла да предяви
претенции за обезщетение за лишаване от доход за процесния имот едва оттук насетне.Освен това
поддържат, че не са се обогатили през посочения период по никакъв начин, а напротив - поради
теч на покрива на сградата, в която се помещава апартаментът, са направили разходи за ремонта на
тази обща за всички етажни собственици част, в размер на 1270 лв. и са представили за тази сума
гласни и писмени доказателства, които не са оспорени от ищцата. По отношение на втория
времеви период - 15.07.19 г. - 17.01.2020 г.отричат наличието на деликт. Считат, че хипотезата на
чл. 45 ЗЗД не е осъществена, защото чрез действията си К.и по никакъв начин не са нанесли вреда
на ищцата-нито имуществена, нито неимуществена. Няма и осъществено противоправно
поведение от тяхна страна - апартаментът е бил празен и не се е доказало по делото, че
ответниците са препятствали ползването му от Й.. Жилището е било в лошо състояние,
неизползваемо и това е било установено в производството по обявяването на предварителния
договор между страните за окончателен.
Позовават се и на констатациите на назначената по делото техническа експертиза, че
имотът не е бил годен за обитаване. Поради липса на средства, ответниците били заплатили само
необходимите суми за поправка на покрива, т.к. касаели действия, свързани със запазване целостта
2
на жилищната сграда, в която се намира процесният апартамент, а без допълнителен ремонт,
ползваното му било невъзможно.
Проверката на БОС по чл.267 от ГПК определя въззивната жалба като допустима, а
служебната проверка на съда по чл.269 от ГПК, сочи обжалваното решение за валидно и
допустимо.
По съществото на спора, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и в
приложение на действащото право, съдът приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Производството по делото е образувано пред първа инстанция Бургаски районен съд по
искова молба, подадена от А. В. Й. ЕГН ********** от ******, чрез процесуален представител
адвокат Илияна Митрева, със съдебен адрес: гр. София, ул.“ Хан Крум“№ 35, срещу В. Я. К.
ЕГН********** и Г. Д. К. ЕГН **********- двамата с адрес: гр. Бургас, ул.“ Георги Кирков“№ 21,
по два обективно и субективно съединени осъдителни искове.
С първата претенция се моли за осъждането на ответниците да й заплатят обезщетение
от 7000лв., т.к. я лишили от ползването на собствения й имот, находящ се на административен
адрес: *****, представляващ апартамент с площ от 58,84кв.м., състоящ се от: дневна, стая,
кухненска ниша, два коридора и антре, ведно с прилежащите му избено и таванско помещение и
2%ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, придобит от Й. на
основание предварителен договор за прехвърляне с покупко-продажба срещу цена от 60000 лв.,
платена изцяло при сключването му, който бил обявен за окончателен на 15.07.19г., с влизането в
сила на определение от същата дата, постановено по гр.д.№503/19г. по описа на ВКС –ІІІ Г.О.
Вземането се обосновава с това, че според точка 7 от същия предварителен договор,
прехвърлянето на собствеността на апартамента следвало да се осъществи в срок един месец от
датата на сключването му( 21.06.05г.),т.е. до 21.07.05г., а предаването на фактическата власт върху
имота, в тридневен срок от прехвърлянето на собствеността с нотариален акт.
Ищцата се счита неоснователно лишена от възможността както да ползва, така и да
получава доходи от посочения имот под формата на наем в периода от 21. 07.2005 г., до 15.07.2019
г., защото ответниците не й прехвърлили имота с нотариален акт и се наложило ищцата да предяви
пред Районен съд-Бургас иск по чл.19, ал.3 от ЗЗД за обявяване на сключения предварителен
договор за окончателен. С решението по образуваното в тази връзка гр.д.№1862/2007г.на БРС,
потвърдено от БОС с Решение от 23.07.2018 г. по в.гр.д.№ 541/ 2009 г., предварителният договор
на страните бил обявен за окончателен. Ответниците касирали въззивното решение, но с
Определение № 576/15.07. 2019 г. по гр.д. №503/2019 г. на Трето гражданско отделение на ВКС,
то не било допуснато до обжалване и влязло в сила на същата дата. Поради погасяване по давност
на част от вземането за обезщетение, ищцата е заявила претенцията си за такова за периода от
02.09.16г. до 15.07.2019г., в размер от общо 7000 лв., обоснован с предположението, че месечният
наем на жилището възлиза на 200 лв.
Втората претенция е за присъждането на сумата от 1200лв. и касае периода от 15.07.19г.
до 17.01.20 г.Основава се на чл. 45 от ЗЗД и се счита за обезщетение за имуществена вреда
(пропусната полза), изчислена на база размера на месечния наем от 200лв. за същия апартамент,
ползван от ответниците в този период без основание и въпреки знанието, че вече не са негови
собственици.
Краят на втория период е съобразен с факта, че ключ от апартамента, предмет на
предварителния договор, бил предаден на пълномощника на ищцата от сина на ответниците, едва
на 17.01.20 г.
Своевременно представеният писмен отговор от ответниците В. и Г. К.и чрез адвокат
Мима Кънева от БАК, със съдебен адрес за призоваване: гр.Бургас, ул. „Александровска“ № 20,
ет.1, ап. Десен, сочи предявените с исковата молба искове за допустими, но неоснователни.
Според страната претенциите са две облигационни( по чл.59 от ЗЗД) и касаят различни периоди от
време. До влизане в сила на съдебното решение, с което договорът е обявен за окончателен,
ищцата не е имала вещни права върху процесния имот, поради което и не може да претендира
обезщетение за лишаване от ползване на същия, както и за лишаване от доходи като граждански
плодове от него.
По отношение на втория период се сочи, че след влизането в сила на съдебното решение,
определящо ищцата като собственик на процесния апартамент,т.е. от дата 15.07. 2019 г. до
3
предаването на ключа на апартамента, ответниците не дължали обезщетение, защото не били
получили покана за плащане на наем за периода, за който се претендира вземане в настоящото
производство.
На следващо място оспорват претенцията като твърдят липсата на обогатяване, тъй като
поради теч на покрива на сградата, в която се помещава процесният апартамент, са заплатили за
ремонта на общата за всички етажни собственици част, сума в размер на 1270 лв.
Затова при условие на евентуалност, ако претенцията на ищцата се счете за основателна,
отправят възражение за прихващане на посочената сума с търсеното от ищцата обезщетение.
Също така отричат да са ползвали реално апартамента от датата на подаване на исковата
молба по гражданско дело №1862/2007 година по описа на БРС. Имотът е бил трайно увреден,
поради теч от покрива и двукратно наводняване и не е бил годен да се ползва като жилищен. В
подкрепа на твърдението се позовават на експертни констатации от предходно съдебно
производство, касаещи 2017г.- 2018г.
Втората претенция се сочи за неоснователна и защото ключът бил поискан от ищцата и
предаден й чрез сина на ответниците на 17.01.20 г. За друг имот страните били в преговори за
обратно изкупуване, което не се осъществило. Считат, че ищцата е знаела, че процесният
апартамент е празен и е можела да встъпи във владението му чрез смяна на бравата още на
16.07.2019 г., но е предпочела да бездейства. Последното нямало връзка с поведението на
ответниците, поради което те не дължали претендираното от тях обезщетение от 1200 лв.
След преценка на събраните по делото доказателства, първостепенният съд е приел
претенцията за неоснователна, разглеждайки я като една единна( по чл.59 от ЗЗД), като за
периода-до обявяването на предварителния договор за окончателен я е отхвърлил по съображения,
че ищцата не е била собственик и не е претърпяла претендираните вреди, а за втория период,
защото няма доказателства за отправена до ответниците покана за освобождаването на имота,
нито за това, че те са го ползвали, препятствайки упражняването на вещното право на ищцата.
Тук е мястото БОС да уточни , че не счита за опорочаващо обжалваното решение
обстоятелство, произнасянето на първата инстанция по двете заявени по делото претенции, като
по един иск с правно основание чл.59 от ЗЗД, за обезщетение от общо 8200лв., за целия спорен
период.Намира обаче, че следва да обсъди в акта си по същество, двата иска поотделно.
БОС споделя крайните правни изводи на БРС за неоснователност на претенцията от
7000лв. за периода 02.09.16г.-15.07.19г., за присъждане на обезщетение в полза на ищцата,
поради това, че ответниците са я лишили от ползването на процесния собствен имот. Този
иск намира основанието си в чл.59 от ЗЗД.
Той е за възстановяване на възникналото икономическо неравенство, причинено от
неоснователното обогатяване на ответниците- спестили си разходите за наем за ползването на
имота на ищцата, която същевременно се е обеднила, лишавайки се от съответните ползи на тази
собственост, като е била възпрепятствана да я ползва сама или да реализира от нея доходите,
които би получила при отдаването й под наем.
Съдебната практика е последователна в схващането си, че т.нар.“обезщетение“за
лишаването на собственика от ползването на имота му, намиращо основанието си в
горецитираната разпоредба, се определя на база действащите за процесния период средни пазарни
наемни цени за конкретния имот, т.к. се приема, че неоснователното обогатяване на лицето,
държащо имота без основание се изразява в облагодетелстването му със спестения от него наем,
който би плащал за ползването на имота през същия период. Така обедняването на собственика се
счита компенсирано, съобразно чл.59 от ЗЗД.
За да се приеме претенцията за основателна, на първо място следва да се установи
обедняване на ищеца за посочения период от време, но такова в случая не се доказва, защото за
делото е безспорно, че ищцата е станала собственик на имота с влизане в сила на съдебното
решение, обявяващо за окончателен сключения между нея и ответниците предварителен договор
за прехвърляне на право на собственост върху този имот чрез покупко- продажба от К.и. Точка 7
от предварителния договор на страните с дата 21.06.05г., е предвиждал сключването на
окончателен такъв в едномесечен срок, т.е. до 21.07.05г.и предаване на фактическата власт върху
имота в тридневен срок от прехвърлянето на собствеността с нотариален акт, което обаче не се е
осъществило. Следователно и т.к. ищцата не е придобила вещни права върху този имот в
твърдения, посочен по-горе момент, липсва правно благо, от което да е била лишена и в този
4
смисъл обеднена, при същевременно обогатяване на ответниците.
Друго би било, ако държането на имота се обосноваваше с облигационна уговорка за
предаването му, независеща от прехвърлянето на собствеността, която да не бе спазена. Тогава
обаче ищцата не би обедняла, а би претърпяла реални вреди, респективно пропуснала ползи от
договорното неизпълнение, които подлежат на обезщетяване, след надлежното им доказване.
Но като собственик, лишен от ползване на имот( както е поискана репарацията), Й. има
право да претендира наемоподобни доходи(обезщетение в същия размер) едва от момента на
придобиването на вещното право. Дотогава не е претърпяла обедняване, а обещателите-бъдещи
продавачи не са се обогатили неоснователно, т.к. са ползвали собствения си имот.
Следователно претенцията на Й. за осъждането на К.и да й заплатят сумата 7000лв. за
периода от 02.09.16г. до 15.07.19г. е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.
Поради съвпадение на крайните правни изводи на двете съдилища, решението в тази
част следва да бъде потвърдено.
Въззивният съд не споделя обаче разрешението на спора, дадено от първата
инстанция по втората претенция за обезщетение, в размер от 1200лв., за периода от 15.07.19г.
до 17.01.20г.
От фактическа страна страните не спорят, че на втората посочена дата синът на
въззиваемите ответници е предал на въззивницата ищца ключа от процесния апартамент.
Няма въведени твърдения, нито доказателства К.и да са търсили Й., за да й предадат този
ключ преди посочената дата, респективно непосредствено след влизането в сила на решението по
чл.19, ал.3 от ЗЗД, с което е обявен за окончателен предварителният договор и купувачката е
станала собственик на имота(15.07.19г.).
Изнесеното от разпитания по делото в първа инстанция свидетел К., че купувачката знаела
за лошото състояние на имота от много време и, че родителите му не се интересували от имота на
ул. „Асен Златаров“, за съда не е равнозначно на изявление, канещо я да влезе в този имот, нито
може да се счете за предаване на фактическата власт върху същия.
Съдът счита този иск за основателен, което обосновава така:
На първо място и в контекста на въведеното от въззивната страна възражение по правната
квалификация на втората претенция, БОС заявява, че приема и нея за намираща правното си
основание в чл.59 от ЗЗД, т.к. по делото се търси „обезщетение“от собственик, лишен от правото
да ползва имота си, за вреди, остойностени в размер на 1200 лв., на база предполагаемия пазарен
наем за същия имот от 200лв. месечно, за периода на лишаването от шест месеца, изтекъл между
придобиването на собствеността върху имота и получаването на фактическата власт върху него,
чрез предаването на ключа от бившите му собственици.
Правното благо, което се твърди да е накърнено тук е правото на собственост, чийто
пълен обем, включващ и ползването на имота лично или чрез другиго по усмотрение на титуляра
на вещното право, е неоснователно осуетено от поведението на държателите, а твърдяната вреда се
изразява в лишаването на собственика от това да осъществи правомощието „ползване“, като част
от триадата правомощия , включени в абсолютното право. При това собственикът пропуска да
увеличи имуществото си с хипотетичния „наемоподобен“ приход от имота, а ползващите го без
основание се обогатяват, спестявайки си дължимите иначе разходи за наем на същия. Изложените
дотук факти, описващи правния спор изцяло попадат в приложното поле на хипотезата на чл.59
от ЗЗД, а не на тази по чл.45 от ЗЗД.
На следващо място съдът съобразява и застъпеното в широта в съдебната практика
становище, че пропуснатата полза, като вид вреда, дирена по реда на чл.45 и сл. от ЗЗД, произтича
от осуетяването на конкретни правоотношения, а не се крепи на предположения. Затова и подлежи
на пълно доказване от позоваващия се на увреждането(например сключен договор за наем на
процесния имот, развален, поради невъзможност вещта да се предостави за ползване на наемателя,
от което следва пропуск наемодателят да получи конкретно уговорена наемна цена).Обаче
твърдения за имуществени вреди, произтекли от неосъществяване на конкретни правоотношения,
поради невъзможността собственикът на имота да упражни вещното си право в пълен обем, не са
били въведени по делото, нито размерът на обезщетението е обоснован с такъв вредоносен
резултат.
Съобразявайки изложените по-горе разсъждения по фактите, съдът приема, че в случая са
5
налице предпоставките за уважаване на заявената претенция за неоснователно обогатяване, т.к.
ищцата е собственик на имота, ответниците го ползват през обсъждания по делото шестмесечен
период без никакво основание, поради което и дължат претендираното обезщетение в размер на
средния пазарен наем за този имот, като се съобрази и конкретното му състояние.
Последното е установено от експертното заключение, изслушано по делото, като размерът
на обезщетението не е предмет на спор пред въззивната инстанция. Вещото лице е констатирало,
че имотът е бил в недобро общо състояние в последните шест месеца преди предаването на ключа
на апартамента на новия собственик. Затова е определило средна месечна наемна цена от по
215лв., която изцяло обосновава заявената претенция от 1200лв.
Въззивният съд не споделя възраженията на въззиваемите ответници за недължимост
на посочената сума, в насока, че не са дължали предаване на ключа преди да бъдат поканени и,
че не са ползвали реално имота, защото той не е бил годен за това.
Поначало за целите на производството по чл.59 от ЗЗД не е необходимо да се установява
лично реално ползване на имота. Достатъчно е да се докаже, че действителният собственик е бил
възпрепятстван сам или чрез определено от него лице да ползва имота, както това е установено в
случая.
Според БОС, Й. е била възпрепятствана за горното, защото имотът й представлява градски
апартамент и по делото не се е твърдяло достъпът до него да е свободен за всички, например да
няма входна врата или тя да е без ключалка. Следователно имотът е бил с достъп, контролиран от
въззиваемите ответници- негови собственици до 15.07.19г., а няма твърдения, нито данни ищцата
да е разполагала със собствен ключ за жилището преди 17.01.20г., или да е била канена за
предаването му от К.и, респективно да й е дадено разрешение от тях да смени ключалката на
входна врата, така че реалният достъп да е въпрос на проява на свободната воля на купувачката.
Показанията на св. К., обсъдени по-горе в контекста на възможността Й. да влезе в имота
си веднага след придобиването на собствеността върху него, не се приемат от този съд като
сочещи на предаване на владението или осигуряването на достъп.
Не намира опора в закона според този съд и становището на въззиваемите, че трябвало да
бъдат поканени от въззивницата да й предадат ключ. Правото на собственост на Й. е съдебно
установено спрямо К.и със СПН(те са били страна в производството по чл.19, ал.3 от ЗЗД) и затова
са длъжни да го зачитат. По правило имотът следва да бъде във фактическата власт на собственика
си, освен ако има законна причина и основание да се държи от друг.
Тъй като се касае до неоснователно обогатяване, задължението за предаване на имота,
респективно за възстановяване на икономическото неравновесие в отношението на страните
възниква от момента на неоснователното разместване на правни блага, т.е. в случая- от
задържането на вещта, въпреки смяната на собствеността.
Съдът счита, че поканата за освобождаването на имота и предаването му на собственика би
имала правно значение ако последният бе поискал обезщетение за неправомерното ползване,
защото от момента на получаването й щеше да възникне и право на обезщетение за забава в
размер на законната лихва.
Въззивният съд намира неоснователно и възражението, че въззиваемите ответници не се
били обогатили през втория процесен период за сметка на въззивницата- ищца, а били направили
дори разходи за поддръжката на нейния имот.
Твърдението е невярно, защото разходи за поддръжката на покрива на сградата,в която се
намира имотът са били сторени, но според данните по делото(писмени и гласни) през 2014г.,
когато апартаментът все още е бил собственост на К.и, поради което именно те са били
задължените за необходимите разноски лица. Конститутивното действие на решението по чл.19,
ал.3 от ЗЗД настъпва от влизането му в сила, занапред.
Горното обуславя извод за неоснователността и на евентуално въведеното от въззиваемите
възражение за прихващане на вземането им към въззивницата, за сумата 1270лв., дадена за
поправка на покрива на сградата- обща част за процесния апартамент, с нейното към тях, до
размера на по-малкото от двете. В същност Й. не дължи на К.и тази сума.
В обобщение на горното съдът приема, че претенцията по чл.59 от ЗЗД в размер от 1200лв.
за лишаването на въззивницата ищца от ползването на собствения й имот в горепосочения
шестмесечен период, е доказана и следва да бъде уважена.
6
Поради несъвпадение на правните изводи на двете съдилища по този спор, решението на
БРС следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, уважаващо заявения иск.
Съобразно изхода на въззивното дело, съдът следва да ревизира първоинстанционното
решение и в частта за присъдените разноски.
На Й. следва да се присъдят допълнително такива за производството пред БРС, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК, съобразно уважената част от претенциите, в размер на 476,63лв.
Разноските, дължими на К.и, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, съобразно отхвърлената част
от исковете, възлизат на 512,20лв., следователно съдебното решение на РС следва да бъде
отменено в частта, присъждаща на посочените лица разноски над тази сума до 600лв.
За въззивната инстанция Й. има право на основание чл.78, ал.1 от ГПК на разноски в общ
размер от 111,80лв., а въззиваемите- на 597, 56лв., на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Мотивиран от горното , Окръжен съд-Бургас
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1360/24.06.22г. по гр.д.№6209/21г. по описа на БРС, В ЧАСТТА
отхвърляща иска по чл.59 от ЗЗД на А. В. Й. против В. Я. К. и Г. Д. К. за осъждането им да й
заплатят сумата 1200лв., с която са се обогатили, ползвайки без основание собствения й
апартамент на административен адрес: ***** в периода от 15.07.19г. до 17.01.20г. и В ЧАСТТА,
присъждаща на К.и съдебно-деловодни разноски за проведеното пред първата инстанция
производство в размер над 512,20лв., до 600лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА В. Я. К. ЕГН ********** и Г. Д. К. ЕГН **********- двамата от ***** ДА
ЗАПЛАТЯТ на А. В. Й. ЕГН ********** от **** сумата 1200лв.(хиляда и двеста лева), с която са
се обогатили, лишавайки я без основание от ползването на собствения й апартамент, находящ се на
административен адрес: ***** в периода от 15.07.19г. до 17.01.20г. и сумата 588,43лв.,
представляваща съдебни разноски на страната, направени в производството по делото пред двете
съдебни инстанции.
ОСЪЖДА А. В. Й. ЕГН ********** от **** ДА ЗАПЛАТИ на В. Я. К. ЕГН ********** и
Г. Д. К. ЕГН **********- двамата от *****, сумата 597,56лв.- съдебно-деловодни разноски за
производството по в.гр.д.№1449/22г. по описа на БОС.
ПОТВЪРЖДАВА решението на БРС в останалата обжалвана част.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7