Р Е
Ш Е Н
И Е
№……….…….…./…………….…….2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и първи май през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮЛИЯ БАЖЛЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СВЕТЛАНА ЦАНКОВА
МЛ.
С. ТАНЯ КУНЕВА
при секретар Елка Иванова,
като разгледа докладваното от мл. съдия Кунева
въззивно гр.д. № 559 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е
образувано по въззивна жалба с вх. №9467/06.02.2019 г. на Е.М.Н., ЕГН **********,
предявена чрез адв. Р.Е. срещу Решение № 44/04.01.2019 г. по гр.д. № 18631/2017
г. на ВРС, XL състав, с което e отхвърлен предявения от Е.М.Н. иск с правно основание чл. 124 от ГПК срещу Р.А.Н., ЕГН **********
с адрес *** и Б.А.Н., ЕГН ********** с адрес *** , за приемане за установено в
отношенията между страните, че ищцата е собственик на 1/8 ид. ч. от 600/850
кв.м. ид.ч. от имот с пл. № III,
кв. 37, находящ се в местност Лозите, с. Кичево, община Аксаково целият с площ от 850кв.м., по КП от
1988г. на местност Лозите, с. Кичево община Аксаково, попадащ като реална част
очертана с червен цвят на скицата на л. 69 от делото в имот целият с площ от 1447
кв.м. с идентификатор № 37099.501.664 по КККР на с. Кичево одобрени със Заповед
№ РД-18-57/05.07.2016г. на ИД на АГКК при граници на частта - имоти с
идентификатори: 37099.501.666, 37099.501.234, 37099.501.233, 37099.501.698,
останалата част от 37099.501.664 и 37099.501.663 и е оставено без уважение искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на
КНА за собственост върху недвижим имот придобит на основание пар. 4 от ПЗР от
ЗСПЗЗ № 18, том VII,
дело № 4538/28.03.1997 г. на нотариус при РС Варна Ал. Ганчев до размера на
описаната 1/8 ид. част от имота.
В жалбата се излага, че решението на
ВРС е неправилно, с доводи за незаконосъобразност, поради
неправилно приложение на материалния закон. Конкретно се сочи, че след смъртта
на ползвателя А. А. (техен общ с насрещните страни наследодател) правото на
ползване е преминало в полза на наследниците му по закон, поради което и същите
имат качеството на ползватели по смисъла на § 4а от ПРЗ ЗСПЗЗ и с влизане в
сила на закона за тях възниква правото да придобият собствеността върху имота.
В тази връзка, настоява че правото да се иска трансформиране на прекратеното
правото на ползване в право на собственост по реда §4а и §4б от ПРЗ ЗСПЗЗ е
наследимо и не се погасява със смъртта на наследодателя. Съгласява се с изводите
на първоинстанционния съд, че извършеното от един от наследниците изкупуване по
реда на §4 ПЗР ЗСПЗЗ води до възникване на съсобственост върху имота, като
липсата на плащане на някой от останалите наследници поражда единствено
облигационни претенции помежду им. Счита, че съдът е приел обаче неправилно, че
ответниците са придобили собствеността въз основа на упражнявано от тях
давностно владение от датата на съставяне на констативния нотариален акт
03.1997 г. до 07.12.2017 г. Излага съображения, че от анализа на депозираните
гласни доказателства не се доказва промяна в намерението на съсобствениците за
владение на притежаваната от Н. идеална част от имота и това да е доведено до
знанието й. Подчертава, че вписването на констативния нотариален акт в службата
по вписванията не съставлява такова действие. Моли се за отмяна на решението и
уважаване на предявената претенция. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание въззивницата лично и
чрез процесуален представител адв. Е. поддържа жалбата с изложените в нея
оплаквания срещу постановеното от ВРС решение. Подчертава, че не е налице
субективният елемент за упражняване на давностно владение и преобръщане на
държането във владение на идеалните части на ищцата, като не може да се приеме,
че от датата на съставяне на констатативния нотариален акт сънаследниците са
манифестирали такова спрямо нея. Представя се писмена защита, в която излага
подробни съображения по същество на спора.
В
срока по чл.263, ал.2 от ГПК е постъпил отговор от насрещната по жалбата страна
Р.А.Н. и Б.А.Н., чрез адв. И.З.. Настоява се, че въззивницата не е придобила по
наследство твърдяната 1/8 ид.ч. от имота, тъй като наследодателят им А. А. не е
бил собственик на имота. Посочва се, че въззиваемите са придобили собствеността
на основание § 4б от ЗСПЗЗ чрез упражняване на правото на изкупуването му по
силата на съдебно решение от 03.05.1996 г. по гр.д. № 1200/1995г. на ВОС, с
което съдът е задължил кмета на община Аксаково да изпълни процедурата по § 4
от ПРЗ от ЗСПЗЗ за закупуване на имота от наследниците на А., сред които името
на ищцата не фигурирало. По тези съображения намира, че решението на съда няма
действие спрямо въззивницата. Настоява се, че наследодателят приживе не е
упражнил правото си на изкупуване, поради което процесният имот не е бил в
наследствената маса. Сочи се, че Е.Н. е имала възможност да участва в
производството по изкупуване на имота чрез представител, доколкото към него
момент е била малолетна, но като не е сторила това, не е придобила право на
собственост. Споделят се изводите на съда, че трансформирането в право на
собственост е настъпило преди приемане на §4к от ПРЗ на ЗСПЗЗ, поради което не
е необходимо издаване на заповед по ал.7 за възстановяване имота на бившите
собственици, съответно
за придобиване от ползвателите, тъй като фактическия състав, от който произтича
правото на собственост е бил завършен преди влизане в сила на ПНИ. В тази
връзка, се сочи, че давността за придобиването на имота е започнала да тече от
12.12.1996 г. и е изтекла към датата на предявяване на иска. Моли се за
потвърждаване на решението и присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание въззиваемите не изпращат представител.
Депозирана е писмена молба, в която се излагат съображения по същество на спора
и се моли за потвърждаване на решението.
За да се произнесе,
настоящият съдебен състав на ВОС съобрази следното:
В
исковата молба се твърди, че ищцата и ответниците са наследници по закон на
починалия на 15.03.1992 г. А. Н.А.. Сочи, че през м. 11.2016 г. от писмо от
община Аксаково узнала, че наследодателят й е притежавал имот в землището на с.
Кичево и установила, че ответниците са се снабдили с КНА за придобиване
недвижим имот на основание пар. 4 ПЗР на ЗСПЗЗ на 28.03.1997г., с който им е
било признато правото на собственост в качеството им на наследници на А. Н.
върху 600/850кв.м. ид.ч. от имот парцел III, кв. 37 по плана на с.
Кичево. Излага, че имотът попадал в новообразуван ПИ 664 по ПНИ на с.о Лозите.
Ищцата отправила писмена покана до ответниците за уреждане на отношенията им по
повод този наследствен имот, но не постигнали съгласие. Сочи, че ответникът Н.
е предприел процедура по изменение на ПНИ относно имоти 663 и 664. Оспорва
ответниците да се легитимират като собственици на целия имот, доколкото и тя
има качество на наследник на А. А. с квота от 1/8. Заявява собственически права
до размера на наследствената си квота и отправя искане за отмяна на КНА в съответната му част.
В срока
по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен
отговор от ответниците, с който оспорват иска като неоснователен. Не оспорват,
че с ищцата са наследници по закон на А. А., но оспорват заявените от нея
собственически права. Твърди се, че наследодателят им е починал на 15.03.1992г.
и към него момент не е бил упражнил правото си на изкупуване. Настоява се, че към момента на смъртта на
наследодателя им, същият е имал качеството на ползвател, но не и на собственик
на имота, поради което този имот не е част от наследствената маса. Ответниците
са придобили собствеността чрез закупуване имота по реда на § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ,
като ищцата не е била страна по гр.д. № 1200/1995 г. на ВОС с решението, по
което отменен отказ на кмета и последният е задължен да изпълни процедурата по
изкупуване на имота от наследниците на А. - ответниците. Сочат, че отказът на
кмета по отношение на нея е влязъл в сила, тъй като същата не е участвала в
производството по оспорването му. В евентуалност се прави възражение за изтекла
придобивна давност, позовавайки се на кратката и обща такава. Твърди се, че са
владяли имота считано от м.03.1997 г., а и понастоящем. Моли се за отхвърляне
на иска.
Настоящият
съдебен състав на ВОС, като взе предвид становищата на страните и събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Не се спори между страните, а и от представеното
по делото удостоверение за наследници с изх. № 11132/19.12.2016 г.,
издадено от община Варна, се установява,
че наследници на А. Н.А., починал на 15.03.1992
г., са преживяла съпруга – С.Д. А., деца – Б.А.Н. и Р.А.Н. и внучка Е.М.Н. – наследник на М. А.Н.,
починал на 16.01.1990 г.
Видно от удостоверение за
наследници с изх. № 27026/26.10.2017 г. С.Д.
А., починала на 20.10.2017 г. е оставила наследници Р.А.Н. и Б.А.Н..
Липсва спор, а и от
представеното удостоверение № 1307/16.10.1989 г. се установява, че в полза на
общия наследодател А. Н.А. е предоставено право на ползване на процесния имот
по реда на 26 ПМС, представляващ имот пл. III- 37, парцел „Лозите“, с. Кичево с площ от 600 кв.м.
От представените по делото доказателства, се установява, че Р. А.Н. като наследник на А. Н.А. е подала две
молби за оценка по реда на § 4 от ЗСПЗЗ на имота, предмет на удостоверението до
Кмета Община Аксаково – на 29.06.1992 г. и 19.09.1994 г., но по тях били
постановени откази.
В хода на административната
преписка по упражняване на правото на изкупуване на имота е представено
удостоверение за наследници с изх.№АО-У-762/28.09.1994 г., видно от което като
наследници на А. А. фигурират единствено С.Д.
А., Б.А.Н. и Р.А.Н..
С Решение от 03.05.1996 г. по гр.д. № 1200/1995 г. на
Варненския окръжен съд е отменен отказа на кмета на община Аксаково да признае
право на закупуване на място по ПМС, обявена е оценка на земята в размер на
41811 лева и е задължен кмета на община Аксаково да изпълни процедурата по §4 от
ЗСПЗЗ за закупване на земята от наследниците на А. А..
Липсва спор, че така опредЕ.та
цена на имота е заплатена от Р.Н. с вносни бележки от 12.12.1996 г.
Не е спорно между
страните, а и от констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот № 185, том VII, н.д. № 4538/1997 г. от 28.03.1997 г. се установява, че на основание § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ С.Д.
А., Р. А.Н. и Б.А.Н., в качеството им на
наследници на А. Н. са признати за собственици на недвижим имот, представляващ
600/850 кв.м.ид.ч. от имот парцел III, кв. 37 по плана
на с. Кичево, при квоти 4/6 за С. А. и по 1/6 за Б.Н. и Р.Н..
Не е спорно между
страните, а и от представената административна преписка се установява, че процесните 600/850
кв.м.ид.ч. от имот парцел III, кв. 37 по плана
на с. Кичево попадат в новообразуван ПИ 664 по ПНИ на с.о „Лозите“. Представени
са проекти за изменение на ПНИ за съобразяване на имотните граници с
действително притежаваните права съобразно представените документи за
собственост.
В хода на първоинстанционното
производство е разпитана свидетелката Н.Й.К.. От показанията й се установява, че
до смъртта на А. А. имотът се е поддържал от него и бащата на съпругата му С.. С.
и баща й обработвал мястото след 1993 г. – съдял овошки и лози, докато тя не се
разболяла до около 2015 г. и в момента имотът не се поддържал. Сочи, че е
виждала Б. и Р. да посещават имота, заедно със семействата си, но не са
обработвали земята. Разказва, че семейството се е събирало по празниците преди
смъртта на М., когато Е. е била бебе. Не е виждала и не познава ищцата. Сочи,
че С. не е споделяла някой да има претенции към имота, считала го е за техен и
не е общувала с Е..
По така установеното от фактическа страна съдът
прави следните правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част.
В обхвата на така посочените
въззивни предели, настоящият съдебен състав на ВОС намира обжалваното решение
за валидно и допустимо.
По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно чл. 269, ал.1, изр. второ от ГПК,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. Релевираните
такива се свеждат до въпроса за възникване на съсобственост между страните и наличието
на предпоставките за придобиването по давност на идеалните части на ищцта в
съсобствеността в процесния имот от другите съсобственици.
Съобразно § 4, ал. 1 от ЗСПЗЗ се прекратява правото на ползване върху
земеделските земи, предоставени на граждани по силата на актове на Президиума
на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерския съвет. С
разпоредбата на § 4а от ПЗР
ЗСПЗЗ е предоставена възможност гражданите, на които е
предоставено право на ползване върху земи по § 4, при спазване изискванията на
актовете на държавните органи, посочени в него, да придобият право на
собственост върху тях, когато са построили сграда върху земята до 1 март 1991
г. и заплатят земята на собственика чрез общината по цени, определени от МС, в
тримесечен срок от влизането в сила на оценката.
Не е спорно между страните, че имотът попада в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, и че наследодателят на
страните А. е ползвател на основание акт на МС и към датата на смъртта си не е
упражнил правото си на изкупуване на имота. Видно от събраните по делото
доказателства това право е признато и упражнено на наследниците на А. А..
Фактът, че ищцата не е участвала в производството по обжалване отказа на кмета
на община Аксаково за признаване на правото на изкупуване на имота, не
означава, че този отказ е влязъл в сила по отношение на нея, както твърдят
въззиваемите. Решението на съда по гр.д. №
1200/1995 г. по описа на ВОС ползва всички наследници, независимо дали са
участвали в производството. Това, че Е.Н. не фигурира в удостоверението за
наследници вероятно се дължи на административна грешка, която обаче не се
отразява на качеството й на наследник на А. А.. Още повече, видно от
удостоверението за наследници изх. № 11132/19.12.2016 г.,
издадено от община Варна, синът на А. – М. Н. е починал на 16.01.1990 г., т.е.
преди наследодателя, поради което на основание чл. 10 от ЗН по право на заместване
качеството на законен наследник е придобито от Е.Н..
Изкупуването на имот, попадащ в § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, за трансформиране на
правото на ползване в право на собственост включва сложен фактически състав,
който в настоящия случай не е спорно, че е изпълнен. Съобразно трайната съдебна практика правото на
изкупуване упражнено от един от
наследниците ползва всички останали като между тях се пораждат облигационни
претенции за заплащане стойността на придобитата от всеки съсобственик част от
имота. Ето защо със заплащане на стойността на ползваните 600 кв.м. от имот парцел
III, кв. 37 по плана на с. Кичево на 12.12.1996 г. от Р.Н.
между страните е възникнала съсобственост върху имота, като както се коментира
по-горе в нейна полза е съществувало само парично притезание за възстановяване
на заплатената сума съобразно дяловете в съсобствеността.
По изложените съображения, съдът намира, че действително в качеството си
на наследник на ползвателя А. А. по право на заместване на своя наследодател М.
Н., въззивницата Е.Н. е придобила идеална част от имота в резултат на упражнено
право на изкупуване, признато на наследниците на ползвателя.
Този извод налага разглеждането на релевираното от въззиваемите за
придобиване собствеността върху процесния имот въз основа на давностно
владение, упражнявано от тях в периода от март 1997 г. до предявяване на иска
декември 2017 г.
Съгласно трайната съдебна практика във всеки конкретен случай при спор
за право на собственост върху земеделски земи, за възможността такова право да
бъде придобито, следва да се извършва преценка въз основа на действащата към
момента на осъществяване на твърдяното придобивно основание редакция на ЗСПЗЗ (в
този смисъл решение № 839/11.08.2011 г. по гр.д.№1308/2009 г. на ВКС).
Допустимо е ползвател с права върху земеделски имот по §4а или §4б ПЗР ЗСПЗЗ,
съответно неговите наследници, да придобие предоставения за ползване имот и по
давност (решение № 125/27.05.2014 г. по гр.д.№114/2014г. на ВКС), но ако имотът
се намира в терен по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, след изменението на този закон,
обн.дв.бр.68/1999 г. може да бъде обект на придобивна давност едва след надлежната
му индивидуализация с ПНИ (решение №185/25.06.2013г. по гр.д.№2066/2013г. на
ВКС), като съображенията за това се извеждат от специалния статут на тези
недвижими имоти.
В случая не е спорно, че фактическият състав на придобиване на
собствеността е завършен и собствеността върху имота е придобита от
ползвателите преди изменението на ЗСПЗЗ обн.дв.бр.68/1999 г. – с извършеното
плащане на 12.12.1996 г., поради което имотът е годен обект на собственост,
съответно за възникване на съсобственост между наследниците на ползвателя. Няма
спор, че парцел III, кв. 37 по плана
на с. Кичево попада в южната част на ПИ 664, съобразно действащата кадастрална
карта, като са направени простъпки за изменение на ПНИ съобразно с действително
притежаваните права на терен. В тази връзка следва да се разгледат твърденията
за придобиването на процесните части от имота от съсобствениците С., Р. и Б. по
давност.
Съобразно Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/
2012 г. на ОСГК на ВКС, когато съсобственик, установил фактическа власт на
основание, сочещо съвладение, както е при наследяването, се позовава на
придобивна давност за чуждите идеални части, той трябва да докаже, че е
извършил такива действия, които явно и недвусмислено обективират намерението му
да владее идеалните части на съсобствениците за себе си. Необходимо е да се установи, че са извършени такива действия,
които недвусмислено сочат, че се счита вещта за
своя. В
решение на ВКС № 174/02.12.2015 г. по гр.д. № 1744/2015 г. върховният съд е тълкувал
манифестирането на намерението за своене между съсобственици, сочейки че същото
изисква насочването му спрямо всички, а не спрямо конкретно определено лице.
Практиката приема още, че упражняването на фактическа власт спрямо имот с
намерение за своене, може да се изразява и в периодични посещения на имота без
задължително той да се обработва и облагородява (така Решение от 02.05.2012 г.
по гр.д. №83/2011 г. на ВКС).
В случая от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се
установява, че ответниците, сега въззиваеми, са упражнявали фактическа власт
върху имота със съзнание, че той е техен собствен такъв, в изискуемия от закона
давностен срок, поради което са го придобили по давност. Същите са установили владението
си още със съставянето на констативния нотариален акт на 28.03.1997 г., като
ясно и недвусмислено са заявили собственически права само на тримата наследници
на А. А.. В тази връзка, не е необходимо и изрично отблъскване на владението на
съсобственика Н., тъй като С., Р. и Б. Н. са завладели целия имот, заявявайки
това пред всички, включително и пред нотариуса, съставил нотариалния акт. Неоснователно
е оплакването на въззивницата, че от съставянето на констативния нотариален акт
не може да се извлече намерение за
давностно владение у другите съсобственици. Напротив, още със съставянето му
само на името на тримата въззиваеми същите са обективирали намерението си да го
владеят за себе си, като съсобственици, изключвайки наследницата Е.Н. от съсобствеността.
Съдът кредитира и като достоверни, непротиворечиви и незаинтересовани от
изхода на спора показанията на свидетелката К., от които се установява, че след
смъртта на А., съпругата му С. е продължила да живее в имота и да обработва
мястото, периодично посещавано от другите двама съсобственици Б. и Р.. Установи
се още, че никой друг освен тях не е проявявал интерес спрямо имота, като
посещенията на Е.са били единствено в ранната й детска възраст и след това не е
ходила там. Няма данни въззивницата да е отправяла искане до съсобствениците да
ползва имота или изобщо да го посещава. В периода след придобиването му обаче
през 1996 г. до 2017 г. спрямо третите лица, както се установи от показанията
на свидетелката К., въззиваемите С., Б. и Р. за заявявали, че имотът е тяхно
притежание и никой друг няма претенции спрямо него. С. го е стопанисвала до
2015 г., а Р. и Б. заедно със семействата си често го посещавали. Периодичните
посещения в имота са показателни за това, че Б. и Р. Н. също са считали имота
за свой, съсобствен с майка им, и не са дезинтересирали от собствеността си
върху целия имот.
Следва да се отбележи, че твърдението изложено в исковата молба и
поддържано пред настоящата инстанция за знание у въззивницата Н. за наличието
на съсобствен имот е ирелевантно за изпълнението на фактическия състав на
давността. Несъмнено наследниците на А. А. са знаели за съществуването на още
един наследник – Е. Н. (което се установи и от показанията на свидетелката, че
приживе М. Н. се е събирал със семейството си в имота, докато Е.е била бебе),
но явно са демонстрирали пред всички, че считат единствено себе си за съсобственици
на имота и то още при съставяне на самия констативен нотариален акт през март
1997 г. Както се коментира по-горе, манифестирането намерението за своене
следва да е отправено спрямо всички, а не спрямо точно определено конкретно
лице, което още повече не е проявило никакъв интерес спрямо имота повече от
десет години. Ето защо, съдът приема, че С. А., Р.Н. и Б.Н. са упражнявали
фактическа власт върху имота явно, непрекъснато, необезпокоявано и с намерението,
че всеки от тях е собственик на идеална част от имота в съсобственост с другите
двама, но не и с ищцата, в десетгодишен период от време, което изпълва
фактическия състав на давностното владение за придобиване на нейната идеална
част от имота.
По изложените съображения предявеният иск се преценява от настоящия
съдебен състав за неоснователен и следва да се отхвърли.
Въз основа на тези изводи неоснователно се явява и искането по чл. 537,
ал.2 ГПК за отмяна на КНА за собственост върху недвижим имот придобит на
основание пар. 4 ПЗР от ЗСПЗЗ № 18, том VII, дело № 4538/28.03.1997г. на нотариус при РС Варна Ал. Ганчев до
размера на описаната 1/8 ид. част от имота, поради което подлежи на отхвърляне.
Поради съвпадане на крайните изводи на
първоинстанционния и въззивния съд, атакуваното решение като правилно следва да
бъде потвърдено.
Съобразно изхода на спора и направеното от
въззиваемите страни искане на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да бъдат
присъдени сторените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на по 300 лева за всеки от тях, доказателства за които
са представени (л. 33 и л. 35 от делото).
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
44/04.01.2019 г. по гр.д. № 18631/2017 г. на ВРС, XL състав.
ОСЪЖДА
Е.М.Н., ЕГН ********** с адрес ***, да
заплати на Р.А.Н., ЕГН ********** с адрес ***, сумата от 300 лева,
представляваща сторени разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата
инстанция, на основание чл. 78 ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА Е. М.Н., ЕГН **********
с адрес ***, да заплати на Б.А.Н.,
ЕГН ********** с адрес ***, сумата от 300 лева, представляваща сторени разноски за адвокатско възнаграждение
пред настоящата инстанция, на
основание чл. 78 ал. 3 ГПК.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му на страните, при условията на чл. 280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: