№ 3237
гр. София, 19.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на втори юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Ваня Н. Иванова
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100503740 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 1675 от 04.03.2022 г., постановено по гр. д. № 61047/2021 г., по
описа на СРС, 35 състав, е признато за установено по предявения от К. Г. С., ЕГН:
**********, отрицателен установителен иск с правна квалификация по чл. 439, ал. 1
ГПК, че същият не дължи на Столична община, с БУЛСТАТ: ****, сумата от 200,00
лева, представляваща размера на наложеното й административно наказание „Глоба“ с
Наказателно постановление № 275737 от 29.06.2016 г., въз основа на което е
образувано изпълнително дело № 20198380406441 по описа на ЧСИ М.Б., с рег. № 838
в КЧСИ и район действие – района на Софийски градски съд, поради погасяване на
сумата по давност.
Съобразно изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът
Столична община е осъден да заплати на ищеца сумата от 50 лева, представляваща
съдебно-деловодни разноски за държавна такса. Отделно, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК във вр. с чл. 38 от ЗА ответникът е осъден да заплати на адв. М. М. от САК сумата
от 300 лева, представляваща адвокатски хонорар за оказана на ищеца безплатна правна
помощ в първоинстанционното производство.
Недоволен от така постановеното съдебно решение останал ответникът
Столична община, поради което и депозирал, чрез своя процесуален представител –
юрк. Ц., иницииращата настоящото въззивно производство въззивна жалба в срока по
1
чл. 259 ГПК. С жалбата се оспорва съдебният акт на първата инстанция при доводи, че
е постановен в нарушение на материалния закон. Жалбоподателят обръща внимание,
че СРС игнорирал факта, че става въпрос за действително извършено административно
нарушение, за което жалбоподателят е санкциониран с НП № 275737 от 29.06.2016 г.,
като същото е влязло в сила и са предприети действия за събиране на вземането.
Акцентира, че ТР № 2 от 2017 г. на ВАС засяга изтичане на обикновената давност, но
не и абсолютната такава, поради което и изводът на първия съд в посока, че вземането
е погасено по давност са неоснователни, тъй като не е взето предвид течението на
абсолютния давностен срок. Разяснява, че в случаи, в които се събират принудително
публични задължения, каквото е и процесното, е налице и обществен интерес, като с
налагането на глоби се осъществява и превантивна функция за по-нататъшни такива
нарушения. Заявява искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и за постановяване на
решение, с което искът да бъде отхвърлен.
Въззиваемата страна – ищец К. Г. С. в срока и по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е
подала отговор на въззивната жалба, чрез своя надлежно упълномощен процесуален
представител – адв. М. М. от САК. В отговора се застъпва тезата, че оспореното на
СРС решение е правилно и законосъобразно постановено, поради което се претендира
потвърждаването му. Конкретно, по отношение на глобата по наказателното
постановление № 275737 от 29.06.2016 г., влязло в сила на 02.01.2017 г., към момента
на образуване на изпълнителното производство против С. /15.11.2019 г./, срокът за
изпълнение на тази санкция е изтекъл.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на
доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:
СРС се е произнесъл по иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК - за
признаване недължимост на сумата от 200 лева, представляваща глоба за непритежаван
редовен превозен документ от пътник в обществения градски транспорт на
територията на Столична община, отказал да закупи карта за еднократно пътуване от
контрольор по редовността на пътниците, за която е издадено наказателно
постановление № 275737 от 29.06.2016 г., поради изтекъл погасителен давностен срок.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта - в обжалваната част.
Относно проверката на правилността на решението, въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата, като съдът следи и без довод за допуснати от СРС нарушения на
императивните материалноправни норми.
Решението е валидно и допустимо, като по правилността на съдебното
решение, въззивната инстанция намира следното.
С отрицателния установителен иск по чл. 124, ал. 1 във вр. чл. 439 ГПК
длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението – т. е. чрез иск длъжникът оспорва
2
вземането и материалната незаконосъобразност на изпълнението, като може да се
основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Предявеният иск е отрицателен установителен, поради което абсолютна
процесуална предпоставка за неговата допустимост е наличието на правен интерес,
който следва да съществува и към момента на приключване на съдебното дирене.
Правен интерес от провеждане на отрицателен установителен иск за вземане е налице
винаги, докато съществува годно изпълнително основание в полза на привидния
кредитор и същият не е удовлетворен. Този иск е недопустим само ако изпълнителният
процес е приключил поради събиране на дълга и плащане на взискателя, защото тогава
ще е налице интерес от иск по чл. 55 ЗЗД, а защитата, която длъжникът се стреми да
получи не би могла да се осъществи с иск по чл. 439 ГПК, доколкото дори да се уважи
такъв иск събраните и платени на взискателя суми не биха могли да се съберат обратно
от него поради липсата на изпълнителна сила на решението по чл. 439 ГПК.
В конкретния случай изпълнителното производство е висящо към датата на
приключване на съдебното дирене, не са постъпили по изпълнителното дело суми,
които да са преминали в патримониума на взискателя, предвид което той не е
удовлетворен, принудата не е приключила и за ищеца е налице интерес от провеждане
на иска. Интерес от иска е налице с оглед неприключилото събиране на вземането
/така и Определение № 130 от 24.07.2017 г. по ч. гр. д. № 756/2017 г. на ВКС, II г. о.,
ГК/.
В случая не е било спорно, а и това се установява от приложените по делото
писмени доказателства, че на ищеца е наложено административно наказание – „Глоба“
в размер на 200,00 лева с влязло в сила на 02.01.2017 година Наказателно
постановление № 275737/29.06.2016 г., издадено от заместник-кмета на Столична
община за извършено административно нарушение по смисъла на чл. 18, т. 1, б. „а“, б.
„б“ и б. „в" и чл. 35, ал. 1 във връзка с чл. 34, ал. 3 от Наредбата за реда и условията на
пътуване с обществения градски транспорт на територията на Столична община
/НРУПОГТТСО/.
Безспорно е също така, че след влизане в сила на наказателното
постановление присъденият с него размер на административното наказание „Глоба“ на
стойност 200,00 лева е възложен за събиране от ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ. Въз
основа на възлагателното писмо изх. № СОА19-ДИ11-5310 от 30.10.2019 г., с
инкорпорирано в него искане от Столична община за събиране на публични вземания,
е образувано процесното изпълнително дело № 20198380406441 с взискател ответната
Столична община и длъжник ищеца К. Г. С..
От събраните пред първостепенния съд писмени доказателства се установява
още, че по отношение на ищеца като длъжник в изпълнителното производство е бил
3
наложен запор на сметките /левови и валутни/ на К. С. /вж. запорно съобщение,
непотърсена пратка с дата на връщане 23.12.2019 г./. При все това обаче не се
установява в хода на изпълнителното производство /чрез така наложения запор върху
сметките на К. С. / сумата да е била събрана от ищеца - длъжник.
При така обсъдените доказателства, въззивният състав споделя решаващия
извод на СРС, че в производството се установява недължимост на процесното вземане
на ответната Столична община в размер на 200 лева, доколкото същото е погасено по
давност, поради следното:
Съгласно новелата на чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК публични са държавните и
общински вземания по влезли в сила наказателни постановления. Разпоредбата на чл.
163, ал. 4 ДОПК предвижда при възлагане на публични вземания за събиране на
съдебен изпълнител това събиране да се извършва по реда на Гражданския
процесуален кодекс /ГПК/. Редът за събиране на публичното вземане определя и
компетентния съд, който следва да се произнесе по исковата молба за установяване
несъществуването на оспорено вземане от този вид. В случая на основание чл. 163, ал.
4 ДОПК вр. чл. 2, ал. 3 ЗЧСИ публичното вземане е възложено за събиране на частен
съдебен изпълнител, предявеният иск намира правното си основание в разпоредбата на
чл. 439 ГПК и следва да се разгледа от гражданския съд. /Определение № 16/16.04.2021
г. на смесен петчленен състав на ВАС ВКС по адм. д. № 14/2021 г., както и
постановените по сходни казуси Определение № 63 от 17.10.2017 г. на ВАС по адм. д.
№ 47/2017 г., Определение № 48 от 22.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 34/2018 г.,
Определение № 87 от 29.11.2019 г. по адм. д. № 45/2019 г., Определение № 39 от
02.10.2020 г. по адм. д. № 23/2020 г., Определение № 52 от 29.12.2020 г. на ВКС по гр.
д. № 38/2020 г., 5-членен с-в/. Предвид изложеното въззивната инстанция напълно се
солидаризира с извода, формиран в проверявания акт, че производството е подсъдно на
гражданските съдилища, а възраженията на въззивника-ответник в противен смисъл са
неоснователни.
При принудително събиране на публично общинско вземане съдебният
изпълнител не прилага ДОПК и не разполага с правомощия да се произнесе по
възражението за давност, основано на чл. 171 ДОПК. Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК
съдебният изпълнител може да прекрати изпълнителното производство, когато бъде
представено влязло в сила съдебно решение, с което е уважен иск по чл. 439 ГПК, с
който е признато за установено, че не са налице материално-правните предпоставки за
законност на изпълнителния процес, включително поради погасяване на задължението
по давност.
Нормата на чл. 82, ал. 1, б. "а" ЗАНН установява двугодишна давност за
наложено наказание "глоба", която според чл. 82, ал. 2 ЗАНН започва да тече от
влизане в сила на акта, с който същото е наложено и се прекъсва с всяко действие на
4
надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на конкретното
наказание. Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 12.04.2017 г. на ВАС след
прекъсване на давността в хипотезата на чл. 82, ал. 2 ЗАНН при изпълнение на
административното наказание „глоба", се прилага давностният срок по чл. 82, ал. 1, б.
„а" ЗАНН“ /двугодишен/.
По делото не се установяват предприети действия, водещи до прекъсване или
спиране на давността за периода от влизане в сила на наказателното постановление на
02.01.2017 г. до образуване на изпълнителното дело на 15.11.2019 г. или давността по
чл. 82, ал. 1, б. "а" ЗАНН е изтекла преди образуване на изпълнителното дело, а
именно на 02.01.2019 г., като ответникът не е ангажирал доказателства за
предприемане на действия по изпълнение на наложеното административно наказание
глоба преди 02.01.2019 г., за да може да се приложи правилото на чл. 82, ал. 4 ЗАНН.
При това положение възможността наложеното наказание глоба да бъде изпълнена
принудително, включително чрез възлагане на частен съдебен изпълнител в рамките на
образувано изпълнително производство, е била погасена към 15.11.2019 г. Ето защо и
решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските за настоящата инстанция:
Предвид изводите, до които достигна въззивният съд, решението на СРС
следва да бъде потвърдено и в частта на разпределената по реда на чл. 78 от ГПК
отговорност за разноски между страните.
С оглед изхода на спора и направеното своевременно искане, въззваемият-
ищец има поначало право на разноски за настоящото производство на основание чл.
78, ал. 1 ГПК вр. чл. 273 от ГПК, доколкото същият е бил надлежно представляван в
хода на въззивното производство от процесуален представител. Претендират се
разноски за оказана от страна на адвокат М. безплатна правна помощ за въззивното
производство на въззиваемата К. С. по реда на чл. 38, ал. 1 т. 2 от ЗА, поради
материална затрудненост на лицето.
В случай на хипотеза на оказана безплатна правна помощ, изводима от
представен по делото договор за правна защита и съдействие, съдът не следва да
изследва истинността на конкретно посоченото в договора основание по чл. 38 ЗА,
както е в настоящия случай – чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Съгласно чл. 38, ал. 2 НМРАВ в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и
осъжда другата страна да го заплати. Съгласно чл. 36, ал. 2 НМРАВ размерът на
възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента, като този размер
трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в
наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа, ал. 3 на същия
5
член сочи, че при липса на договор, по искане на адвоката, се определя
възнаграждение съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет.
Доколкото представеният по делото договор за правна защита и съдействие е
сключен на 05.04.2022 г. то и съгласно НМРАВ в приложимата й в случая редакция - в
сила от 15.05.2020 г.; изм. и доп., бр. 68 от 31.07.2020 г. минималният размер на
адвокатското възнаграждение за адв. М. за предоставената от него безплатна правна
помощ на ищеца С., реализирана чрез депозиране на отговор на въззивна жалба и
процесуално представителство пред СГС, е в размер на 300 лева – чл. 7, ал. 2, т. 1 от
НМРАВ, която сума следва да се присъди в полза на адв. М. на основание чл. 78, ал. 1
ГПК вр. чл. 273 от ГПК във вр. с чл. 38 от ЗА.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1675 от 04.03.2022 г., постановено по гр. д. №
61047/2021 г., по описа на СРС, 35 състав.
ОСЪЖДА Столична община, с БУЛСТАТ: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Московска“ № 33, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 вр.
чл. 273 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА на адвокат М. К. М., от САК, с адрес: гр. София,
ул. „** I“ № **, **, ет. ****, сума в размер на 300 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ пред въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване пред ВКС, на основание чл. 280, ал. 3, т.
1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6