Р Е Ш Е Н И Е №1510
гр.Русе,03.10.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенският районен съд,
II-ри граждански състав, в публичното съдебно заседание на 01-ви октомври, две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕН ПЕТРОВ
при секретаря Т. ПЕТРОВА, като разгледа докладваното от съдията
гр.д. № 2420 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 422 ГПК.
Ищовото дружество „Агенция за събиране на вземания” ЕАД-гр.София, представлявано от Н.Т.С.твърди,
че се е снабдило със заповед за изпълнение по
реда на чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 8204/2018 г. по описа на РРС за сумата от 600,00
лв.-главница, договорна лихва за периода 04.10.2017 г.-06.12.2017 г. в размер
на 45,84 лв., 77,50 лв.–такса разходи за събиране, 120,00 лв.–неустойка за
периода 06.11.2017г.-06.12.2017 г.,120,00 лв.-такса разходи за дейност на
служител и 57,64 лв.–обезщетение за
забава за периода 06.02.2018 г.-07.12.2018 г., съставляващи вземания по Договор
за кредит „Бяла карта“ от 30.09.2017г., със законната лихва върху главницата,
считано от 07.12.2018 г., както и разноски за заповедното производство.Актът
бил връчен на длъжника в хипотезата на чл.47, ал.5 ГПК.
Твърдят, че на 30.09.2017г. “Аксес Файнанс” ООД
предоставили на ответницата револвиращ кредит от 600,00 лв. под формата на
разрешен кредитен лимит, усвояван чрез международна кредитна карта Access
Finance/iCard/Visa. Кредитополучателката
удостоверила с подписа си, че е получила и е запозната предварително с всички
условия на индивидуалния договор и Приложение 1 към него, с Общите условия,
относими към контракта, и СЕФ по чл.5
ЗПК, като й бил предаден и платежния инструмент, ведно със запечатан
плик,съдържащ ПИН код за ползване на кредитната карта.
На 07.11.2014 г.
между ищеца и кредитодателя бил сключен Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения, измежду които и процесните, с Приложение № 1 към него от 11.04.2018
г. и Потвърждение за сключена цесия, по силата на което вземанията на стария
кредитор, с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, преминали към ”„Агенция за събиране на вземания” ЕАД.
Искат от съда да
признае за установено по отношение на ответницата, че им дължи присъдените суми
по ч.гр.дело № № 8204/2018 г. по
описа на РРС, със законната лихва от подаване на заявлението.Търсят се разноски
за производството.
Ответницата М.И.Х.
*** редовно призована, не е представил в срок отговор на исковата молба.
След преценка на събраните по делото доказателства,
съдът приема за установено следното:
Видно от
приложеното ч.гр.дело № 8204/2017 г. по описа на РРС, в полза на ищеца в настоящото производство била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Х. за сумите,
заявени по исковата молба, съставляващи вземания по Договор за
кредит „Бяла карта“ от 30.09.2017г., цедиран им на 11.04.2018 г. от “Аксес Файненс” ООД. Заповедта е връчена на
длъжника в хипотезата на чл.47, ал.5 ГПК.Съдът е указал на заявителя, че може в 1-месечен срок да предяви иск за
установяване на вземанията си. Разпореждането е
връчено на страната на 03.04.2019 г. Исковата молба по настоящото
дело е постъпила в РРС на 03.05.2019г.
По делото няма
спор, че на 30.09.2017г. между
”Аксес Файненс” ООД и ответницата е бил подписан Договор за кредит “Бяла карта”
, по силата на който дружеството предоставили револвиращ кредит с максимален
размер от 600,00 лв. под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява
чрез международна кредитна карта В чл.2, ал.2 от контракта е посочено, че
кредитодателят предоставя на Х. платежен инструмент-кредитна карта.В чл.4 ал.1
т.1 е договорено, че договора се сключва за неопределен срок.
Годишният
лихвен процент по заема е фиксиран на 43,20 %.Върху усвоения размер на кредита
ответницата дължи дневен лихвен процент от 0,12 %, а лихвата се начислява за
всеки ден (чл.8 ал.1) върху усвоената и
непогасена главница, като се приема, че календарният месец е с продължителност
от 30 дни (чл.4 ал.1 т.2).Кредитополучателят се задължил да заплаща до всяко
2-ро число на месеца текущото си задължение от
предходния месец (чл.3 ал.2), като последното се определя като сбор от
усвоената и непогасена главница между 1-во и 19-то число на текущия месец,
усвоената и непогасена главница между 20-то и последно число на предходния
месец, начислена и непогасена договорна лихва върху посочените главници,
неустойките за неизпълнение, лихва за забава и разходите за събиране на
просрочено вземане, когато такива са начислени през текущия месец (чл.3
ал.3).Според чл.15, ал.1, в случай, че кредитополучателят не погаси текущото си
задължение на датата на падежа, то трябва в срок от три дни от датата, следваща
падежа да предостави на кредитора обезпечение-поръчител.Според чл.15, ал.4
задължението за предоставяне на допълнително обезпечение възниква при всеки
отделен случай на забава за плащане на текущото задължение на падежа.След
настъпване на предсрочната изискуемост,
заемополучателят дължи законна лихва за забава за всеки ден забава,
както и еднократно-такса от 120 лв., включваща разходите на кредитодателя за
дейността на лице/служител, което осъществява и администрира дейността по
извънсъдебно събиране на задължението (чл.21, ал.5).Според чл.21, ал.4, при
забава за плащане на текущото задължение или 15 % от размера на кредитния
лимит, ответницата дължи на кредитора разходи за действия по събиране на
задълженията в размер на 2,50 лв.за всеки ден до заплащането на съответното
задължение.В случай, че кредитополучателят не предостави допълнителното
обезпечение по чл.15 да заплати на кредитодателя 15 % от кредитния лимит до
5-то число на съответния месец, то той не дължи такса разходи за събиране на
задължението, а неустойка в размер на законната лихва за всеки ден (чл.22
ал.4). На 07.11.2014 г. между „Аксес Файнанс”ООД, като продавач, и ищеца, като купувач, е сключен
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания/цесия/, по силата на
който страните се споразумели, че
Продавачът ще прехвърли на Купувача станали ликвидни и изискуеми в пълен размер
вземания, произхождащи от договори за заем, като вземанията/между които и
процесното/ са индивидуализирани в
Приложение №1 от 11.04.2018 г., явяващо се неразделна част от договора. По делото е представено уведомление, изходящо
от цесионера и адресирано до ответницата за извършената цесия.Няма спор, че
документът не е бил връчен на лицето да завеждане на делото.
По делото е
приета и неоспорена от страните експертиза.
При тази фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Разпоредбата на
чл. 26, ал.1 ЗПК изрично предвижда, че кредиторът може да прехвърли вземането
си по договор за потребителски кредит на трето лице, само ако договорът за
потребителски кредит предвижда такава възможност. Такава възможност в случая е
предвидена в клаузата на чл. 17 на сключения договор, според която кредиторът
има право да прехвърля правата си по
договора.
Във формираната
с редица решения на ВКС задължителна практика /вж. решение № 3
от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, решение № 123 от
24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК и др./,
безпротиворечиво се приема, че уведомлението за цесията, изходящо от цедента,
но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със
същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3,
предл. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Уведомяването на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането следва да бъде съобразено като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл.
235, ал. 3 от ГПК.
Така е и в
разглеждания случай. Като приложение към исковата молба ищецът е представил и
уведомление за извършеното прехвърляне на вземанията, изходящо от цедента и
адресирано до ответника в качество му на длъжник. Уведомлението, заедно с
исковата молба и останалите писмени доказателства, е редовно връчено на ответника на 29.05.2019 г., поради което следва
да се приеме, че прехвърлянето на вземанията по сключения договор за
потребителски кредит в полза на ищеца е произвело действие спрямо Х..
Последователната
практика на Съда на ЕС по тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, според която съдът е длъжен да следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори, дори и такова възражение да не
е било направено от потребителя. По отношение на договорите за кредит на общо
основание и съгласно чл.24 ЗПК се
прилагат правилата на чл.143-чл.148 ЗЗП.
На първо място
следва да се отбележи, че макар и поместени в индивидуалния договор с
ответника, а не в общите условия към него, клаузите на същия не са индивидуално
уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за
паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е
служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени
идентични контракти между същия заемодател и различни потребители. Освен това
ищецът нито е твърдял, нито е доказал условията по договора да са били
уговорени с ответницата индивидуално. По тези съображения съдът намира, че
същите следва да бъдат подложени на проверка за тяхната равноправност –
аргумент от чл.146, ал.1 ЗЗП. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на
кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен
начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор
с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства
за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този
начин“.
В този смисъл
клауза, като уговорената в чл.20 от договора за кредит, според която се дължи
неустойка в размер на 120,00 лв. при неосигуряване в тридневен срок от датата
на сключване на договора на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице се
намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК
директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го
стори дългът му нараства, тоест опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Всъщност замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена
преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз
основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи
договора за кредит. В конкретния случай проверката за кредитоспособност е
извършена въз основа на попълнен от ответницата формуляр и след като й е
разрешено е неразбираемо защо от ответницата се изисква да представя
обезпечение и да заплаща неустойка, предварително определена по размер и
разсрочена в погасителните вноски, ако не осигури такова.
На следващо
място неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано
пряко с претърпените вреди /няма данни за ищеца да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение/ е типичен пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по
тълк.д. № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
На последно
място, по посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст
предвижда, че забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за
неустойка в полза на ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче
не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната
практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна, няма да
се дължи и на основание чл.83, ал.1 ЗЗД. Според тази разпоредба, ако
неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен,
съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност.
Така е и в случая, тъй като ако беше изпълнил задължението си да проведе
добросъвестна проверка на кредитоспособността на ответницата съгласно чл.16
ЗКП, ищецът сам щеше да стигне да заключението, че със същата не следва да бъде
сключван договор за кредит преди да бъде предоставено обезпечението. По
изложените съображения с оглед нищожността на клаузата по чл.15 от договора
съдът намира, че ответника не дължи уговорената неустойка по чл.20 от договора,
в случая претендирана до сумата от 120,00 лв.
Нищожни, като
заобикалящи закона – чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД във вр.с чл.33, ал.1 ЗПК, са и
клаузите на чл.21, ал.4 и ал.5 от договора, според които заемателят дължи сумите
от 77,50 лв.–такса разходи за събиране
и 120,00 лв.-такса разходи за дейност на служител. Макар тези вземания
да са наименувани „ разходи и такси“, то срещу тях не се дължи никакво
поведение от страна на заемодателя. По делото липсват както твърдения, така и
доказателства такива разходи да са били действително извършени. При това
положение следва да се приеме, че клаузата за дължимост на горепосочените суми
прикриват една неустойка за забава, а съгласно императивната разпоредба на
чл.33, ал.1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на
мораторна лихва.
Предвид всичко
гореизложено и приетата експертиза следва да се признае за установено по
отношение на ответницата, че дължи на ищцовото дружество сумите от 600,00 лв.-главница, 45,84 лв.–договорна лихва
за периода 04.10.2017 г.-06.12.2017 г., и 57,64 лв.–обезщетение за забава за
периода 06.02.2018г.-07.12.2018 г., ведно със законна лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК – 07.12.2018г.
до окончателното й изплащане, по издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 8204/2018г. по описа на РРС.
Искът следва да
се отхвърли в частта да се признае за установено, че Х. дължи на ищеца сумите
от 77,50 лв.–такса разходи за събиране,
120,00 лв.–неустойка за периода 06.11.2017г.-06.12.2017 г. и 120,00
лв.-такса разходи за дейност на служител, като неоснователен.
Според
указанията по т.12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен
диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително
и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. С оглед
уважената част от исковете и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца
следва да се присъдят разноски за заплатена държавна такса и възнаграждение за
юрисконсулт в заповедното производство в размер на 51,75 лв. и 465,75 лв. в исковото производство на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 25, ал. 1 и чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Ответникът не е претендирал разноски и такива не следва да му се присъждат.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК, че М.И.Х., ЕГН ********** *** дължи на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25, офис-сграда
Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Н.Т.С.сумата от 600,00 лв.-главница по Договор за кредит „Бяла карта“ от 30.09.2017г.,
ведно със законната лихва
върху главницата,
считано от 07.12.2018 г. до изплащане на вземането, сумата от 45,84 лв.–договорна лихва за периода
04.10.2017 г.-06.12.2017 г., и сумата от 57,64 лв.–обезщетение за забава за периода
06.02.2018г.-07.12.2018 г., предмет на заповед №4446/10.12.2018г. за изпълнение на парично задължение, постановена
по ч.гр.д № 8204/2018г.
по описа на РРС.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* против М.И.Х., ЕГН ********** иск с правно основание чл.422 ГПК, в частта да
се признае за установено, че ответника дължи на ищеца сумите от 77,50
лв.–такса разходи за събиране, 120,00
лв.–неустойка за периода 06.11.2017г.-06.12.2017 г. и 120,00 лв.-такса разходи
за дейност на служител, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА М.И.Х., ЕГН ********** *** да заплати
на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. Д-р Петър Дертлиев № 25,
офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Н.Т.С.сумата в размер на 51,75
лв. - разноски по ч.гр.д № 8204/2018г. по описа на РРС, както и сумата в размер на 465,75
лв. - разноски за настоящото производство.
Решението може
да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Русенски
окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: