Номер 136109.11.2020 г.Град Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ВарнаIII състав
На 21.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Светлана Т. Кирякова
Членове:Цветелина Г. Хекимова
Ивелина Д. Чавдарова
Секретар:Нели П. Катрикова Добрева
като разгледа докладваното от Ивелина Д. Чавдарова Въззивно гражданско
дело № 20203100501785 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№39450/22.06.20г., депозирана от И.Г.Н., ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, ул. „Царевец”, бл. 36, ет. 2, ап. 12, чрез назначения особен
представител адв. О.Т.а – К. от ВАК, срещу Решение №2256/10.06.2020г., постановено по
гр. дело №15281/2019г. по описа на ВРС, в частта, с която съдът е уважил предявените от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“, № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис
4, срещу жалбоподателката, искове с правно основание чл. 422, ал.1, във вр. с чл. 415 от
ГПК и е приел за установено в отношенията между страните, че И.Г.Н. дължи на ищеца
следните суми:
– 389,52 лева, представляваща главница по Договор за предоставяне на паричен заем №
3232071/25.05.2018г., сключен между И.Г.Н. и „Изи Асет Мениджмънт” АД, като вземането
е прехвърлено на ищеца с приложение № 1/01.02.2019г. към рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010г.;
– 4,87 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от
20.05.2019г. до 02.07.2019г., включително, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
03.07.2019г. до окончателното изплащане на задължението, за които вземания е издадена
заповед № 5259/05.07.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.г.д.
№ 10380/2019г., по описа на ВРС, 21-ви състав.
В жалбата се излага, че решението на ВРС е неправилно и незаконосъобразно в
обжалваната част. Сочи се, че видно от постановения съдебен акт, съдът не е взел предвид
изложените в отговора на исковата молба аргументи и в частност тези за нищожност на
1
клаузата за договорна /възнаградителна/ лихва, която надхвърля повече от три пъти
законната лихва към този момент /35%/. Твърди се, че тази уговорка противоречи на добрите
нрави и е нищожна, тъй като нарушава принципа на справедливост, създавайки условие за
обогатяване на ищеца в първоинстанционното производство. Навежда се, че
недействителността на тази клауза води до недействителност на целия договор на основание
чл. 22 ЗПК, тъй като не са налице основанията на чл.26, ал.4 ЗЗД. Иска се отмяна на
решението в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове изцяло като
неоснователни. Претендират се и сторените съдебно-делеводни разноски.
В срока по чл.263 ГПК от въззиваемото дружество „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
чрез юрисконсулт М.С., е постъпил отговор на жалбата, в който същата се оспорва като
неоснователна. Излага се, че липсва нормативно изискване договорната лихва да бъде равна
на законната или да е съответна на тази на банките. Като довод се изтъква и различният
характер на двете лихви – за забавено изпълнение и възнаградителната лихва по договора,
като за последната се сочи, че е цената, която се заплаща на кредитора за ползването на
предоставените парични средства. Твърди се, че ЗПК въвежда максимален праг за ГПР,
чиято компонента е договорната лихва и с който праг именно съдът следва да съобразява
възраженията за нищожност. Изтъква се, че не може да противоречи на добрите нрави
уговорка, която е съобразена със закона, като дори ако се приеме, че договорът съдържа
нищожни клаузи, то действие има разпоредбата на чл.23 от ЗПК, съгласно която при
недействителност на договора, потребителят връща само чистата стойност на кредита. С
оглед на изложеното се твърди, че решението на ВРС, включително в частта относно
договорната лихва, е ясно, мотивирано и законосъобразно, поради което се моли за
потвърждаването му в обжалваната част.
В проведеното открито съдебно заседание въззивницата И.Г.Н., редовно призована, не се
явява. Представлява се от особен представител адв. О.Т.а – К., която поддържа жалбата и
моли за отмяна на атакуваното решение в обжалваната част.
Въззиваемото дружество, редовно призовано, не изпраща представител. Депозирало е
молба, в която поддържа подадения отговор на въззивата жалба, моли атакуваното решение
да бъде потвърдено в обжалваната част и претендира присъждане на съдебно-деловодни
разноски, които са инкорпорирани в молбата.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Производството по гр. дело №15281/2019г. по описа на ВРС е образувано по предявени от
"Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, срещу И.Г.Н., обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 422, ал.1, във вр. с чл. 415 от ГПК, да бъде прието за
установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищцовото дружество
следните суми:
– 749,71 лева, представляваща дължима главница по Договор за паричен заем
№3232071/24.05.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 03.07.2019г. до
окончателното ѝ изплащане;
– 90,01 лева, представляваща договорна лихва, начислена за периода от 20.11.2018г. до
19.05.2019г.;
– 626,44 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение;
–18,00лева, представляваща такса разходи;
2
– както и 25,24 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 21.11.2018г. до
02.07.2019г., включително.
С атакуваното решение претенциите за главница и обезщетение за забава са уважени
частично, съответно за 389,52 лева и за 4,87 лева /след като съдът е приел, че съобразно
правилото на чл. 76 ЗЗД и извършените плащания по кредита е погасена изцяло дължимата
договорна лихва, както и част от главницата в размер на 810,48 лева, и след редуциране на
обезщетението за забава до размера, определен в чл. 33, ал.2 ЗПК/, което е и предмет на
настоящото въззивно производство, а в останалата отхвърлителна част, касаеща горницата
над тези суми, договорната лихва, неустойката за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение и таксата разходи, решението като необжалвано е влязло в
сила.
Настоящият съдебен състав на ОС-Варна, като взе предвид доводите на страните, събрания
и приобщен по делото доказателствен материал, и като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2
от ГПК, приема за установени следните фактически положения:
От съдържанието на представения по делото Договор за паричен заем № 3232071 от
25.05.2018г. е видно, че на същата дата, между „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК
********* /като заемодател/ и И.Г.Н. /като заемател/, е сключен договор, по силата на който
търговското дружество е предоставило заем на въззивницата в размер на 1200 лева за срок
от 12 месеца, с краен падеж 19.05.2019г. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е
35%, при лихвен процент на ден – 0.10%. Общата дължима сума по заема е 1439.52 лева при
ГПР 41.89%.
Въззивницата – заемател се е задължила в 3-дневен срок, считано от сключване на договора,
да предостави на заемодателя, едно от подробно описаните в чл. 4, ал.1 от процесната
правна сделка обезпечения, като при неизпълнение на поетото задължение, дължи на
заемодателя неустойка в размер на 1076,64 лева, като неустойката се заплаща разсрочено,
заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските се добавя
сумата в размер на 89,72 лева.
Уговорено е още между страните, че при забава за плащане на някоя от погасителните
вноски, заемателят дължи на кредитора законна лихва върху забавената сума за всеки ден
забава, както и такса разходи за извънсъдебното събиране на заетата сума, чийто размер е
посочен в Тарифа за таксите на „Изи Асет Мениджмънт“ АД , който не може да надхвърля
сумата от 45.00 лева.
Не е спорно между страните, че въззивницата - ответник в първоинстанционното
производство, в изпълнение на поетото задължение да погаси заетата сума разсрочено, е
извършвала плащания по кредита в общ размер на 1050 лева.
На 16.11.2010г. между заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за събиране на
вземания“ ООД е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/.
Последното дружество, в резултат от извършеното универсално правоприемство –
преобразуване чрез промяна на правната форма, се явява праводател на въззиваемата страна
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, видно от вписванията по партидата на търговските
дружества в ТР. По силата на тази правна сделка цедентът е прехвърлил вземането си от
И.Г.Н. на цесионера, като обстоятелството, че процесното вземане е предмет на рамковия
договор се установява посредством представеното извлечение от Приложение № 1 от
01.02.2019г. – неразделна част от договора за цесия, в което под № 303 са посочени трите
имена на въззивницата, датата на сключване на договора за кредит, отпуснатата главница и
3
остатъкът от дълга към 01.02.2019г.
Цедентът е потвърдил извършената цесия, като по възлагане на същия цесионерът е
изпратил уведомление до длъжника. Видно от отбелязванията върху приложените по делото
обратни разписки, на посочения адрес в гр. Варна, ул. „Царевец”, бл. 36, ет. 2, ап. 12 не е
открита въззивницата-длъжник, като пратката впоследствие е непотърсена.
На 03.07.2019г. „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е подало пред Районен съд - Варна
заявление с вх. № 48668 за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК против длъжника И.Г.Н., за следните суми: 749,71 лева, представляваща
дължима главница по Договор за паричен заем №3232071/24.05.2018г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда –
03.07.2019г. до окончателното изплащане; 90,01 лева, представляваща договорна лихва,
начислена за периода от 20.11.2018г. до 19.05.2019г.; 626,44 лева, представляваща неустойка
за неизпълнение на договорно задължение, начислена за периода от 20.11.2018г. до
19.05.2019г.; 18,00 лева, представляваща такса разходи, както и 25,24 лева, представляваща
обезщетение за забава за периода от 21.11.2018г. до 02.07.2019г., включително.
Заповедният съд, с Разпореждане № 29174/05.07.2019г., е постановил издаването на Заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК в полза на заявителя
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, срещу длъжника И.Г.Н., за горепосочените суми,
ведно със сумата от 80,19 лева – съдебно-деловодни разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
На 05.07.2019г. е издадена процесната заповед № 5259 за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК. Същата е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от
ГПК, което е обусловило предявяването в законоустановения едномесечен срок – на
26.09.2019г. на установителните искове по чл. 422 от ГПК от кредитора против длъжника.
При така изложената фактическа обстановка, въззивният съд достига до следните правни
изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно производство, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
обжалваната му част.
Атакуваното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на
законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно.
Решението е постановено при наличието на всички положителни процесуални предпоставки
за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните
такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася само в хипотезите на
нарушение на императивна правна норма /ТР №1/2013г. на ОСГТК/. Такова, според
настоящия съдебен състав, не се установява.
4
В тази връзка въззивната инстанция не споделя възражението на жалбоподателката за
недействителност на клаузата, касаеща размера на уговорената възнаградителна лихва. Не
съществува принципна пречка страните по един договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва, надвишаваща по размер законната такава, при съобразяването на
принципа, заложен в разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, ограничаващ договорната свобода на
страните единствено с повелителните норми на закона и съблюдаването на добрите нрави.
Съобразно застъпеното в теорията и практиката становище, противоречие с добрите нрави е
налице всякога, когато при сключването на сделката икономически по-слабата страна е
третирана неравноправно, използван е недостигът на материални средства на един субект, за
да бъде облагодетелстван на друг и пр. За съобразяването дали дадена уговорка /в случая
тази, определяща размера на възнаградителната лихва/ е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, следва да се съобразят конкретните данни в производството. По делото се
претендира договорна лихва в размер на 90,01 лева за периода от 20.11.2018г. до последната
погасителна вноска -19.05.2019г. Размерът на договорения фиксиран годишен лихвен
процент е 35 %. В настоящия случай следва да бъде съобразено и че кредиторът по договора
извършва дейност на рисково небанково кредитиране, при което цената на услугата, каквото
в действителност е възнаградителната лихва, следва да покрива по-високи очаквани загуби
от дейността, което от своя страна рефлектира и върху размера на претендираната лихва.
Съдът намира, че така уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави,
като достига до този извод след преценка на конкретните данни в настоящото производство
- срок на договора, размер на кредита, размер на възнаградителната лихва спрямо размера
на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора. Размерът на договорната лихва за
целия период на договора /12 месеца/ е в размер на 90,01 лева, който размер настоящата
инстанция намира за съответен на насрещната престация на кредитора.
На следващо място, дори при нищожен договор /какъвто не се установява да е процесният/,
то потребителят не е освободен изцяло от задълженията си към кредитора, доколкото
съгласно изричната разпоредба на чл.23 от ЗПК, дължи връщане само на чистата стойност
на кредита.
Предвид изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход от делото въззивницата няма право на разноски. На основание чл. 78, ал. 3 от
ГПК, в полза на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени сторените във
въззивната инстанция разноски в размер на 300 лева, от които 200 лева – внесен депозит за
особен представител на въззивницата и 100 лева – юрисконсултско възнаграждение,
определено съобразно чл. 25 от Наредбата за правната помощ, при съобразяване на
невисоката фактическа и правна сложност на спора.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2256/10.06.2020г., постановено по гр. дело
№15281/2019г. по описа на ВРС, в частта, с която, на основание чл. 422, ал.1, във вр. с чл.
415 от ГПК, е прието за установено, че И.Г.Н., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул.
„Царевец”, бл. 36, ет. 2, ап. 12, дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“, №
5
25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумите: 389,52 лева, представляваща главница по
Договор за предоставяне на паричен заем № 3232071/25.05.2018г., сключен между И.Г.Н. и
„Изи Асет Мениджмънт” АД; 4,87 лева, представляваща обезщетение за забава върху
главницата за периода от 20.05.2019г. до 02.07.2019г., вкл., които вземания са прехвърлени
на въззиваемото дружество с Приложение № 1/01.02.2019г. към Рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда – 03.07.2019г. до окончателното изплащане на задължението, за които
вземания е издадена заповед № 5259/05.07.2018г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.г.д. № 10380/2019г., по описа на ВРС, 21-ви състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, И.Г.Н., ЕГН **********, с адрес: гр.
Варна, ул. „Царевец”, бл. 36, ет. 2, ап. 12, да заплати на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“, № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата от 300 лева /триста лева/,
представляваща съдебно-деловодни разноски за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от разпоредбата на
чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6