Р Е Ш Е Н И Е
Номер
734 Година 22.06.2018
Град
Стара Загора
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и пети април Година
2018
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 143 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът М. твърди в
исковата си молба, че по негово заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу ответницата, било образувано ч.гр.д № 4615/2017 г. на
СтPC. Срещу издадената по същото заповед обаче, ответницата подала възражение в
срок и в срок предявявал исковете си за съществуването на вземанията му срещу нея.
Исковата си претенция предявявал въз основа на договор за далекосъобщителни
услуги M2542899/21.10.2010 г., който бил сключил с ответницата. Доколкото установителният
иск бил естественото продължение на заповедното производство, обстоятелствената
част на исковата му молба била съобразена с посочените в заявлението му обстоятелства,
в което бил посочил, че ответницата му дължала сума за неплатена потребена
далекосъобщителна услуга, въз основа на което й неизпълнение се претендирала и
неустойка за предсрочно прекратяване на договора за далекосъобщителна услуга.
Между страните съществувал и валидно действал договор с № М2542899 от 21.10.2010 г., който бил новиран на
14.12.2012 г. и с който на ответницата били предоставени услуги за телефонен
номер ---, избирайки условията на тарифен план ---, c месечна абонаментна такса
25.90 лева c ДДС, за срок от 24 месеца и телефонен номер ------, избирайки
условията на тарифен плам ---, с месечна абонаментна такса 29 лева с ДДС, за
срок от 24 месеца. Същевременно ответницата се възползвала от преференциална
схема, като сключила и договор за лизинг № М2542899, за апарат ---23 м, сключен
за срок от 23 месеца. Съгласно чл. 26 от ОУ на ищеца, заплащането на услугите
се извършвало въз основа на месечна фактура, която се издавала на името на
абоната. При сключване на договора, ищецът уведомявал всеки абонат за таксуващия
период, за който ще му бъдела издавана фактура. Промяната на този период можело
да бъде извършено едностранно от ищеца след предварително уведомление до
абоната. Неполучаването на фактурата не освобождавало абонатите от задължението
им за плащане на дължимите суми. В срока на действието на договора за мобилни
услуги М2542899/21.10.2010 г., ищецът издал на ответницата следните фактури по
договора: фактура № *********/24.07.2014 г., с падеж 08.08.2014 г., за отчетен
период от 21.06.2014 г. до 20.07.2014 г., за ползване на далекосъобщителни
услуги за 4.90 лева; фактура № *********/25.08.2014 г., с падеж 09.09.2014 г.,
за отчетен период от 21.07.2014 г. до 20.08.2014 г., за ползване на
далекосъобщителни услуги за 4.90 лева; фактура № *********/02.09.2014 г., с
падеж 02.09.2014 г., за отчетен период от 21.07.2014 г. до 20.08.2014 г., в
която била начислена неустойка за предсрочно прекратяване на договора за
далекосъобщителни услуги, в размер на 74.76 лева; фактура №
*********/26.09.2014 г., с падеж 11.10.2014 г., за отчетен период от 21.08.2014
г. до 20.09.2014 г., за ползване на далекосъобщителни услуги за 4.90 лева;
фактура № *********/24.10.2014 г., с падеж 08.11.2014 г., за отчетен период от
21.09.2014 г. до 20.10.2014 г., за ползване на далекосъобщителни услуги за 4.90
лева и фактура № *********/25.11.2014 г., с падеж 10.12.2014 г., за отчетен
период от 21.10.2014 г. до 20.11.2014 г., за ползване на далекосъобщителни
услуги за 1 лев. Ответницата не била изпълнила задълженията си по посочените
договори, като не била заплатила в срок всички дължими към ищеца суми за
потребени договорни услуги, което обусловило правото му да прекратял
едностранно сключените с ответницата договори за далекосъобщителни услуги и да
й начислял неустойката за предсрочно прекратяване на договори за
далекосъобщителни услуги. На основание чл. 86 ЗЗД претендирал и мораторна лихва
за забава, която била начислена върху главницата, в размер на 5.51 лева, за
периода от 11.12.2014 г. до 24.07.2017 г. Претендираната сума от 100.87 лева била
сбор от предоставените на абоната далекосъобщителни услуги по сключените между
страните договори за далекосъобщителни услуги и начислената неустойка за
предсрочно прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги, а именно
главницата била формирана като сбор от потребените и незаплатени
далекосъобщителни услуги по договор М2542899/21.10.2010 г., в размер на 20.60
лева незаплатена далекосъобщителна услуга и начислената неустойка в размер на
74.76 лева за предсрочно прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги
М2542899/21.10.2010 г., с мораторна лихва 5.51 лева върху фактура №
*********/25.11.2014 г. Имал право да получава в срок всички дължими от
ответницата суми за ползването на предоставените услуги, както и всички суми по
т. 34.а-34.в от настоящите му ОУ. Незаплатената стойност на далекосъобщителните
услуги, които й били предоставяни, били отразени в представените фактури.
Доколкото последните не били погасени от ответницата, ищецът прекратил
едностранно сключения с нея договор за мобилни услуги, поради което й била
начислена неустойка. В случая клаузата за неустойка била регламентирана и
уредена в договора за мобилни услуги към датата на подписването му и в Общите
му условия, които били неразделна част от индивидуалния договор, и имали задължителна
сила за страните, освен ако не било уговорено друго. Случаят не попадал в тази
хипотеза, защото такава допълнителна уговорка нямало. Клаузата за неустойка
фигурирала в представените с исковата молба приложения, в Раздел „Отговорност”
и гласяла, че в случай, че абонатът нарушал задълженията си, произтичащи от
това Приложение, Договора или Общите условия, в това число, ако по негово
искане или вина Договорът по отношение на Услугите в това Приложение бъдел
прекратен в рамките на определения срок за ползване, Операторът имал право да
прекрати Договора по отношение на тези или всички Услуги и/или да получи
неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаментни такси (без
отстъпки), които били дължими от датата на прекратяване до изтичане на определения
срок на ползване. Основанието за прекратяване на договора следвало и от 27.2 и
чл. 54 ОУ на мобилния оператор, в които било казано, че ищецът имал право да
ограничи достъпа до част от услугите или да прекратял индивидуалния договор,
ако абонатът имал неизплатени дължими вземания към него. А съгласно чл. 54 ОУ,
ищецът имал право едностранно да прекрати договора за услуги или временно да
спре достъпа на абоната до мрежата в следните случаи на 54.1 - при неплащане на
дължими суми след изтичане срока за плащане. За самото прекратяване на договора
законът не изисквал форма нито за валидност, нито за доказване, тъй като то
настъпвало по силата на договора, поради неизпълнението на абоната да заплати
цената на предоставените му мобилни услуги. Клаузата за неустойка била
регламентирана и уредена в договора за мобилни услуги към датата на
подписването му и Общите условия на оператора. Неизпълнението на ответницата да
заплатяла сумите за потребените услуги, съгласно издадените фактури, довело до
прекратяването на индивидуалните й договори и начисляването на договорна
неустойка. Било видно от представените договори, че тя се била съгласила и
приела Общите условия на ищеца за взаимоотношенията му с потребителите на
мобилни телефонни услуги. Съгласно чл. 37а от Общите условия (доп. съгласувано
с решение № 639/13.04.2006 г. на КРС), имал право да получава в срок всички
дължими от абоната суми за ползването на предоставените услуги, а според 37б
имал право да получава в срок всички суми по т. 34.а - 34.в от настоящите Общи
условия. Съгласно чл. 26.5., предоставял на абоната 15-дневен срок след
издаване на фактурата за плащането на посочената в нея сума. Дължимите,
съгласно сключените договори, и незаплатени от абоната суми за ползвани от
същия услуги по договорите с оператора, обусловило правото му по чл. 54 ОУ да
прекратял едностранно индивидуалния договор на ответницата. Към индивидуалния
договор се прилагали клаузите на публикуваните общи условия и те били
неразделна част към него. По силата на същите, индивидуалният договор влизал в
сила от момента на подписването му от страните, а за неуредените в него случаи
били в сила общите условия на договора за предоставяне на мобилни услуги.
Съгласно чл. 22.3.5. от ОУ, всички услуги се заплащали в зависимост от техния
вид и специфика, по цени съгласно действащият ценоразпис на ищеца. Съгласно чл.
23, б), месечният абонамент осигурявал достъп до услугите, за които бил сключен
индивидуален договор и включвал разходите за поддръжка на мрежата, и се
предплащал от потребителя ежемесечно, в размери съобразно избрания от него
абонаментен план/програма/пакет. По силата на чл. 26.4 от ОУ, неполучаването на
фактура не освобождавало потребителя от задължението му за плащане на дължимата
сума съгласно 26.4. (изм. - в сила от 06.08.2010 г.; изм. - в сила от
30.03.2012 г.). Заплащането на услугите се извършвало въз основа на месечна
фактура, която се издавала на името на абоната. При сключване на договора,
ищецът уведомявал всеки абонат за таксуващия период, за който ще му бъдела
издавана фактура. Промяната на този период можела да бъде извършвана
едностранно от ищеца след предварително уведомление до абоната. Неполучаването
на фактурата не освобождавала абонатите от задължението им за плащане на
дължимите суми. Потребителят отговарял и дължал връщане на оператора и на
всякакви допълнителни /извънредни/ разходи, които били свързани със събирането
на вземания, които били присъдени по съдебен ред. Съгласно чл. 27 от ОУ
плащането на посочената във фактурата сума се извършвало в срока указан в нея,
но не по-късно от 18 дни след датата на издаването й. При неспазване на срока,
потребителят дължал неустойка за забава в размер на законната лихва за всеки
ден закъснение. В случая ответницата била подписала договор за мобилни услуги,
като ползвала предоставените мобилни услуги, но не изпълнила задължението си по
договора да заплаща стойността на услугата, като с това си поведение изпаднала
в забава. Издадени й били фактури, които не били заплатени в срок. Изпълнен бил
фактическият състав на едно договорно неизпълнение по чл. 79 ЗЗД, за което
следвало да понесе отговорността си. Цената на иска представлявала сума, за
която била издадена фактура от доставчика на мобилната услуга, начислена била
мораторна лихва за забава и бил посочен периодът й /иск по чл. 86 ЗЗД/.
Началният период за начисляване на мораторна лихва бил определен съгласно ОУ
към договора за предоставяне на мобилни услуги и разпоредбите на ЗЗД. На
основание чл. 86, във вр с чл. 79 ЗЗД, върху главницата по представените
фактури била начислена мораторна лихва за забава. Представените фактури сами по
себе си не били основание за плащане, но ответницата сключила договор и
ползвала съответната далекосъобщителна услуга, за което не си била заплатила,
респективно същата била в неизпълнение на договора си. Искането е да се признае
за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата от 20.60
лева за главница от неплатени далекосъобщителни услуги по договор №
М2542899/21.10.2010 г. и издадените въз основа на него фактури №№
*********/24.07.2014 г., № *********/25.08.2014 г., № *********/26.09.2014 г.,
№ *********/24.10.2014 г. и № *********/25.11.2014 г., с 5.51 лева мораторна
лихва от 11.12.2014 г. до 24.07.2017 г., с 74.76 лева неустойка по фактура №
*********/02.09.2014 г. за предсрочно прекратяване на договора за
далекосъобщителни услуги, за изпълнение на които парични задължения е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4615 по описа за 2017 г. на
Старозагорския районен съд. Претендира за сторените по делото разноски.
Ответницата З.Х.Д., редовно
призована, не е подала писмен отговор, не се явява, не изпраща представител и
не взема становище по предявените искове.
Съдът, след като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането
и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на иска
факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:
За процесните вземания
ищецът е подал на 21.08.2017 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 4615/2017
г. на СтРС, по което на 23.08.2017 г. съдът е издал исканата заповед по чл. 410 ГПК, която с разпореждане от 10.11.2017 г. постановил да се счита връчена на
ответницата при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и поради това изпратил на ищеца
указания по чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, които последният получил редовно на
24.11.2017 г., а на 02.01.2018 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК с оглед
фикцията на чл. 62, ал. 2 ГПК и куриерското клеймо от 28.12.2017 г., е предявил
по делото процесните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, които поради това се смятат
предявени на 21.08.2017 г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на
заповедта срещу ответницата (чл. 422, ал. 1 ГПК).
При иска по чл. 422,
ал. 1 ГПК ищецът следва да докаже факта, от който вземането му произтича и едва
след това ответникът следва да изчерпи и докаже възраженията си срещу неговото
съществуване (чл. 154, ал. 1 ГПК). В случая ищецът твърди в заявлението и
исковата си молба, че правопораждащият процесните вземания факт е сключен с
ответницата при общи условия договор за далекосъобщителни услуги №
М2542899/21.10.2010 г. и издадените въз основа на него фактури №№
*********/24.07.2014 г., № *********/25.08.2014 г., № *********/26.09.2014 г.,
№ *********/24.10.2014 г. и № *********/25.11.2014 г. Такъв договор обаче,
ищецът не е представил и липсва по делото. Въпреки указанията на съда с доклада
на делото, същият не представи и общите си условия, при които твърди, че е
сключен този договор, а тежестта да представи и тях по делото, както и
доказателства за влизането им сила, лежи върху него (Р 44-2012-II
т.о.). Вместо това ищецът е представил с исковата си молба други
сключени с ответницата договори за предоставяне на далекосъобщителни услуги № М2542899/14.12.2012
г. и за лизинг № М2542899/14.12.2012 г. (л. 8-14). Не
въз основа на тях обаче твърди да са възникнали процесните вземания. А в настоящото
производство е недопустимо да се изменя основанието на присъдените със
заповедта вземания, чрез заменянето му с или добавянето на друго основание (т.
11б от мотивите на ТР 4-2014-ОСГТК на ВКС). Поради това
обстоятелството, че ищецът е посочил в исковата си молба по делото и тези
сключени с ответницата на 14.12.2012 г. други договори за далекосъобщителни
услуги и за лизинг, които единствено е представил по делото, е без правно
значение и поради това съдът не следва да ги обсъжда повече в настоящото решение,
защото те не са посоченият в заявлението му и издадената въз основа на него
заповед - договор за далекосъобщителни услуги № М2542899/21.10.2010 г., въз
основа на който твърди и в исковата си молба по делото, че са възникнали
процесните вземания и иска с предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК съдът да ги
признае за съществуващи спрямо ответницата. А съдът не може при това положение да
уважи тези му искове на тези други основания/договори (чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК).
По делото ищецът не е
представил и доказателства, ответницата да е ползвала далекосъобщителни услуги
по процесния договор № М2542899/21.10.2010 г., а като такива не могат да се
приемат представените с исковата му молба фактури №№ *********/24.07.2014 г., №
*********/25.08.2014 г., № *********/26.09.2014 г., № *********/24.10.2014 г. и
№ *********/25.11.2014 г., защото от Приложение А на гърба им е видно, че с тях
са фактурирани за плащане на ответницата само лизингови вноски, които не са
предмет на делото, а не далекосъобщителни услуги по процесния договор №
М2542899/21.10.2010 г. (л. 15-19). Други
доказателства не са представени по делото.
При тези установени по
делото обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове по чл. 422 , ал. 1 ГПК са недоказани още в своето
основание. Поради това следва да се отхвърлят изцяло, като неоснователни, без
преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния размер, защото това се
явява безпредметно. Ищецът,
чиято е тук според чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест, не доказа пълно
и главно не само да е сключвал с ответницата при общи условия твърденият в
заявлението и исковата му молба процесен договор № М2542899/21.10.2010 г., но и
да е предоставял по него на ответницата далекосъобщителни услуги на обща стойност
20.60 лева по процесните фактури №№ *********/24.07.2014 г., №
*********/25.08.2014 г., № *********/26.09.2014 г., № *********/24.10.2014 г. и
№ *********/25.11.2014 г., които да са издадени за плащането им по същия
договор. Поради това съдът намери за недоказан още в своето основание и следва поради
това да го отхвърли, като неоснователен, иска му по чл. 422, ал. 1 ГПК за
признаване съществуването на негово вземане по отношение на ответницата за исковата
сума от 20.60 лева за главница от неплатени далекосъобщителни услуги по същия договор
№ М2542899/21.10.2010 г. и издадените въз основа на него процесни фактури №№
*********/24.07.2014 г., № *********/25.08.2014 г., № *********/26.09.2014 г.,
№ *********/24.10.2014 г. и № *********/25.11.2014 г. Неоснователен поради това
се явява и акцесорният нему иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на негово
вземане за 5.51 лева мораторна лихва за забава от 11.12.2014 г. до 24.07.2017
г. в плащането на тези услуги, защото е обусловен от основателността на главния
иск и след като той е неоснователен, само на това основание е неоснователен и
следва да се отхвърли и този акцесорен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК (чл.
86, ал. 1 ЗЗД). Недоказан още в своето основание е и предявеният от ищеца
иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на негово вземане за 74.76 лева
неустойка по фактура № *********/02.09.2014 г. за предсрочно прекратяване на
договора за далекосъобщителни услуги, защото ищецът не само не представи този
договор и общите му условия, а именно в тях твърди, че е уговорено плащането на
такава неустойка при предсрочно прекратяване на същия договор поради виновно
неплащане от ответницата на предоставени й по същия договор далекосъбщителни
услуги, но не доказа и последната да му дължи и да не му е платила
петендираната с главния иск сума за тези услуги по процесните фактури, което да
представлява основание за предсрочно прекратяване на същия договор и
начисляване поради това на процесната неустойка за предсрочното му прекратяване
(чл. 92, ал. 1 ЗЗД).
При този изход на
делото, само ответницата има право да иска да й се присъдят сторените от нея
разноски по делото и в заповедното производство, но тъй като по делото няма
данни същата да е сторила разноски, нито е налице нейно искане за присъждането
им, такива не й се присъждат (чл. 78, ал. 3 ГПК).
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователни предявените от М., с ЕИК ---, със седалище и адрес на управление ---,
искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на З.Х.Д.,
с ЕГН **********, с адрес ***, че му дължи сумата от 20.60 лева за главница от
неплатени далекосъобщителни услуги по договор № М2542899/21.10.2010 г. и
издадените въз основа на него фактури №№ *********/24.07.2014 г., №
*********/25.08.2014 г., № *********/26.09.2014 г., № *********/24.10.2014 г. и
№ *********/25.11.2014 г., с 5.51 лева мораторна лихва от 11.12.2014 г. до 24.07.2017
г., със 74.76 лева неустойка по фактура № *********/02.09.2014 г. за предсрочно
прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги, за които парични
задължения е издадена заповед № 3075/23.08.2017 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4615 по описа за 2017 г. на
Старозагорския районен съд.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: