№ 23053
гр. София, 18.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110142286 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл.
186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че на 07.02.2024 г. е депозирал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против ответника Б. С. С. за
следните суми: сумата от 3063,58 лева, главница за цена на доставена топлинна енергия за
топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к.** 1, бл. ** вх. А, ет.8, ап. 39, аб. №
**, за период 01.05.2020 г.-30.04.2023 г., ведно със законна лихва от 07.02.2024 г. до
изплащане на вземането, сумата от 257,80 лева, мораторна лихва върху главниците за
топлинна енергия за период 15.09.2021 г.-19.01.2024 г., сумата от 49,71 лева, главница за цена
на извършена услуга за дялово разпределение за период 01.12.2020 г.-30.04.2023 г., ведно със
законна лихва от 07.02.2024 г. до изплащане на вземането, сумата от 10,55 лева, мораторна
лихва върху главниците за дялово разпределение за период 15.02.2021 г.-19.01.2024 г., както
и разноски. В тази връзка било образувано ч.гр.д. № 7099/2024 г. по описа на СРС, 161-ви с-
в, като по същото била издадена исканата заповед за изпълнение. Препис от заповедта бил
връчен на ответника по чл. 47 ГПК, поради което на ищеца било указано да предяви искове
относно вземанията си, което указание се изпълнявало с депозирането на настоящата искова
молба. Ищецът сочи, че ответникът бил клиент на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на по смисъла на § 1, т. 42 ДР ЗЕ. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни Общи условия на ищеца.
Тези Общи условия влизали в сила в едномесечен срок от публикуването им в един
централен и един местен ежедневник и имали силата на договор. Според клаузите на тези
общи условия купувачите на топлинна енергия, както и ответникът, били длъжни да
1
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. Ответникът използвал доставената му топлинна енергия през
исковия период, но и до момента не бил погасил задълженията си. Ищецът сочи, че в
изпълнение на чл. 138б ЗЕ етажните собственици на сградата, в която се намирал и
процесният имот, били сключили договор за извършване на услугата дялово разпределение с
„Далсия Елвеко“ ЕООД. Сумите за топлинна енергия били начислявани от ищеца по
прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период били изготвяни
изравнителни сметки от фирмата за дялово разпределение на база реален отчет на уредите за
дялово разпределение. За потреблението в имота били издадени изравнителни сметки. Ето
защо ищецът моли съда да постанови решение, с която да бъде признато за установено, че
ответникът му дължи процесните суми – главници и лихви, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 07.02.2024 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, до окончателното им изплащане. Претендира
разноски.
Ответникът Б. С. С. заявява, че не оспорва за имота да са възникнали задължения в
сочения размер, но твърди, че не е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по
исковете, тъй като не е собственик или ползвател за имота и тъй като от години не живее в
имота. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Далсия Елвеко“ ЕООД не изразява
становище по исковете.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с доводите
на страните съгласно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По исковете с правно основание чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главница за
топлинна енергия
Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е
собственикът или титулярят на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот.
Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота – собственост
или вещно право на ползване. Същевременно съгласно т. 1 от Тълкувателно решение от
17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г., ОСГТК, клиенти на топлинна енергия за битови нужди
могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
имота със съгласието на собственика или носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди, и са сключили договор за продажба на топлинна енергия за този
имот при общите условия на топлопреносното предприятие.
Видно от договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от
26.12.1984 г. ответникът Б. С. Балчев и трето неучастващо по делото лице Здравка Станкова
С.а са купили процесния топлоснабден имот. Уредените императивни правила в НДИ в
редакцията от ДВ, бр. 70/1983 г., действала към датата на продажбата, са предвиждали в чл.
2
117, ал. 5, че не могат да бъдат продавани жилища, в които живеят като наематели две или
повече семейства по смисъла на чл. 50 ЗСГ, освен в хипотезите по предходните 4 алинеи.
Според чл. 117, ал. 1 държавното жилище е можело да се продаде общо на двама
съпрузи наематели или на един от тях;
Според чл. 117, ал. 2 жилища, заемани от двама или повече наематели, които са
низходящи и възходящи и са отделни семейства по смисъла на чл. 50 ЗСГ, при съгласие
помежду им могат да бъдат продадени на едно от семействата;
Според чл. 117, ал. 3 жилище, в което са настанени като наематели семействата на
низходящи и възходящи или братя и сестри, може да бъде продадено едновременно на тях,
евентуално и на членове на техните семейства, в идеални части съобразно постигнатото
нотариално заверено писмено съгласие. За продажба на братя и сестри и на членове на
семействата им се иска предварително съгласие на Министерството на финансите.
Продажбата в тези случаи се извършва едновременно;
Според чл. 117, ал. 4 ако жилището е поделяемо реално съгласно строителните
правила и норми, на всеки от наемателите може да бъде продадена заеманата от него реална
част от жилището, като продажбата се извърши за целия обект. С разрешение на
Министерството на финансите може да се продаде и само един от тях. И в двата случая
продажбите се извършват след преустройството на жилището по надлежния ред.
В процесния договор за продажба няма посочване в никоя негова част или клауза на
съгласие имотът да се продаде на един от двама братя или сестри, респ. низходящи или
възходящи, нито на повече от един брат или сестра, респ. низходящи или възходящи, при
квоти в идеални части; няма посочване, че се продава реална част от имота; няма посочени
разрешения от Министерството на финансите и пр. Остава единствено възможността по чл.
117, ал. 1 НДИ купувачите по процесния договор да са били двама съпрузи наематели, които
след продажбата стават собственици.
Тази тяхна собственост, възникнала при действието на СК 1968 г., е била в режим на
съпружеска имуществена общност, като данни бракът да е прекратен няма. При действието
на СК 2009 г., в исковия период по настоящото дело, важи правилото, че всеки съпруг
отговаря солидарно за задълженията, поети за нуждите на семейството, вкл. за топлинна
енергия. Така с оглед приложението на императивната норма на чл. 153 ЗЕ, следва да се
приеме, че ответникът е клиент на ищеца по договор за продажба на топлинна енергия за
битови цели за процесния имот в исковия период и отговоря за цялото натрупано
задължение, не за 1/2 ид.ч..
Не се спори, че сградата в този период е топлоснабдена и че в сградата е въведено и
дялово разпределение, за което е взето решение от етажните собственици.
Следователно, установено е принципното съществуване на облигационно отношение
между ищеца и ответника, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по
който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска по
основание за периода. Съдържанието на този договор е уредено в представените общи
3
условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват клиента, дори и без да ги е приел изрично
съгласно нормата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява
изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Представени са и доказателства за публикуване на
общите условия.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и в
жилището е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно нормата на чл.
162 ГПК, според която иск, доказан по основание, не може да бъде отхвърлен, а за размера
му съдът следва да ползва заключението на вещи лица или своята преценка.
Ответникът не оспорва, че количеството на доставената в цялата сграда топлинна
енергия е отчетено от общия топломер, който отговаря на метрологичните изисквания.
Съобразно чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на отчетената от общия топломер топлинната
енергия между отделните етажни собственици е извършено по системата на дяловото
разпределение по начина, регламентиран в действащата през периода нормативна уредба.
Доколкото задълженията за прогнозни суми са срочни, то с неплащането им на
уговорените падежи (30 дни след края на месеца, за който се отнасят, а по общите условия от
2016 г. – 45 дни) ответниците са изпаднали в забава и дължат на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
обезщетение в размер на законната лихва. Допустимо е, обаче, страните да уговорят друг
падеж на задълженията за заплащане на топлинната енергия. Такава уговорка е в сила за
периода на действие на общите условия на ищеца от 2014 г. и 2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2
от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 12.03.2014 г.
купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база на изравнителна сметка, в тридесетдневен
срок от датата на публикуването й на интернет страницата на продавача (което в случая не
се оспорва). В този случай продавачът начислява лихва за забава в размер на законната лихва
само за задълженията по чл. 32, ал. 2 ОУ, а именно върху тези, начислени с фактура за
реално потребено количество топлинна енергия, определено на база на изравнителните
сметки (чл. 33, ал. 4 ОУ).
Съдът намира, че част от посочените клаузи са недействителни, тъй като не са
индивидуално уговорени, а освен това са неравноправни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Уговорка в
общи условия на търговец монополист, която позволява търговецът да измества падежа на
задължения, които имат характера на периодично плащане, в следваща година, създава
значително неравновесие в отношенията с потребителя и противоречи на принципа на
добросъвестността. В случая, падежът на прогнозните вземания за част от топлинните
периоди едностранно е изместен от търговеца за след датата на общата фактура т.е. за
следващата година. Така давността за част от тези вземания по чл. 111, б. „в“ ЗЗД е
продължена едностранно от търговеца с почти година. Срещу това облагодетелстване
потребителят получава „компенсация“, състояща се в това, че не се начислява мораторна
лихва върху вземанията за прогнозни суми на топлинната енергия, но този „баланс“ е
очевидно наклонен в полза на търговеца, като се има предвид обстоятелството, че
4
вземанията за главница са по-големи от тези за мораторна лихва. Ето защо съдът намира, че
всяко едно вземане за прогнозни дялове се погасява с давността по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а така
също със същата давност, но като вземане с относително самостоятелен характер, се
погасява и вземането за изравнителна вноска. Съдът приема и, че падежът на задължението
за прогнозни суми, от който тече погасителната давност, е 30 дни след месеца, за която се
отнася задължението.
В случая, заявлението по чл. 410 ГПК е подадено на 07.02.2024 г., поради което
погасени по давност за задълженията за периода м.05.2020 г.-м.12.2020 г. Прогнозното
задължение за м.01.2021 г. е с падеж (съобразно горните мотиви) в края на следващия месец
– 28.02.2021 г. и към 07.02.2024 г. тригодишната давност за него не е изтекла. Така
ответникът дължи главница за топлинна енергия за периода м.01.2021 г.-м.04.2021 г.
Ответникът не оспорва размера на натрупаните задължения за топлинна енергия за
периода м.01.05.2020 г.-м.04.2021 г. и м.01.05.2021 г.-м.04.2022 г., а оспорва само
задължението за периода м.05.2022 г.-м.04.2023 г. Действително, задължението за третия
последен подпериод е в значително по-голям размер, но това е защото то е начислено на
база, поради неосигурен достъп. Потребителят не е изпълнил задължението си по общите
условия да осигури достъп за отчет – видно от приложения на л. 67 от делото констативен
протокол за неотчетени апартаменти на две дати. Самият ответник признава, че от много
години живее в чужбина. Представените по делото писмени доказателства сочат, че фирмата
за дялово разпределение и ищецът са изпълнили задълженията си по общите условия и
начислената сума и за третия подпериод е дължима в исковия размер. По отношение на
частично погасеното по давност задължение в първия подпериод съдът намира по реда на
чл. 162 ГПК, че непогасеното задължение за м.01.2021 г.-м.04.2021 г. в размер на 57,37 лв.
Общото задължение на ответника за топлинна енергия е
57,37+243,44+2515,46=2816,27 лв. До този размер искът следва да се у,важи, ведно със
законната лихва от датата на заявлението до окончателното изплащане, а за разликата над
2816,27 лв. до пълния предявен размер от 3063,58 лв. и за периода м.05.2020 г.-м.12.2020 г. –
отхвърли.
Мораторната лихва върху тези главни вземания следва да се определи върху
главниците по общите фактури с оглед диспозитивното начало в процеса (независимо от
установената по-горе нищожност на клаузи в общите условия на търговеца, тъй като ако
лихвата се определи по отношение забава в плащането на всяка прогнозна сметка, ще се
получи хем по-голяма по размер лихва от претендираната, хем за период, за който ищецът не
претендира лихва) и съдът намира, че натрупаната мораторна лихва е в размер на лихвата по
последната обща фактура, непогасени по давност - по реда на чл. 162 ГПК съдът намира, че
размерът на задължението за мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия е 241
лв.
До този размер искът за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия
следва да се уважи, а за разликата над 241 лв. до пълния предявен размер от 257,80 лв. искът
следва да се отхвърли.
5
По исковете с правно основание чл. 415 ГПК чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1
ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху вземането за услуга дялово разпределение
Както вече се посочи, ищецът и ответника са обвързани от договорно
правоотношение по чл. 150 ЗЕ, като в сградата, в която се намира собственият на
ответницата имот, е въведена системата на дялово разпределение и такова се извършва от
третото лице-помагач – лицензирана субект по чл. 139а ЗЕ. Задълженията на ищеца по
договора за продажба са да доставя и продава топлинна енергия, а на ответника да я
заплащат съобразно цените, одобрени от КЕВР, и на падежите, посочени в общите условия
на ищеца.
Съгласно чл. 186, ал. 2 ЗЗД разноските по предаването на вещта и по тегленето и
меренето й са в тежест на продавача. Предвидените в чл. 36 от общите условия на ищеца от
2014 г. и чл. 22 от общите условия от 2008 г. разноски за изготвяне на изравнителна сметка и
отчет на уреди за топлинно разпределение са именно разноски, попадащи в предметния
обхват на чл. 186, ал. 2 ЗЗД (с арг. чл. 110, ал. 2 ЗС). Нормата е диспозитивна, като не
съществува пречка за дерогирането й както с нарочно писмено съглашение между ищеца и
ответниците, така и с клауза в общи условия, одобрени от надлежния държавен орган.
Именно това се е опитал да стори ищецът, приемайки общите условия от 2016 г. и 2014 г.
Същевременно нищо в текста не сочи, че за купувачите на топлинна енергия се предвижда
задължение да предплащат разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД на ищеца. Такава уговорка не е
включена в общите условия, поради което за основателността на главния иск за дялово
разпределение, ищецът следваше да установи, че е заплатил на третото лице-помагач
визираната сума, което той не е сторил. Дори да се приеме, че подобно задължение за
предплащане на разноски е изводимо от уреденото право на ищеца да определя по
съглашение с третото лице-помагач реда и начина на заплащане на услугата, то отново
според съда в тежест на ответниците не би възникнало задължение за заплащането на
главницата. Това е така, защото клауза, предвидена в общите условия на търговец продавач,
според която той има право едностранно да определя ред и начин на плащане на задължения
за разноски в тежест на потребителя, е неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП. Чл. 186, ал. 2
ЗЗД е дерогируем по обща воля на страните по договора за продажба, но когато едната
страна е потребител, съглашението следва ясно да урежда правата и задълженията на
страните и предпоставките за дерогацията. В случая общите условия не отговарят на това
изискване, те дават възможност на търговеца едностранно да определя падеж на
задължението и начин на неговото възникване, поради което съдът приема, че клаузата е
нищожна и вземане за стойност на услуга „дялово разпределение“, представляваща разноски
по чл. 186, ал. 2 ЗЗД, не е валидно възникнало в полза на ищеца.
Главният иск за сумата за дялово разпределение подлежи на отхвърляне, а с него и
акцесорната претенция за мораторна лихва. Тя е неоснователна и защото в общите условия
не е предвиден падеж на задълженията за главница, поради което те са изискуеми след
нарочна покана до длъжника, за каквато данни по делото няма.
По разноските:
6
С оглед изхода на спора право на разноски имат и двете главни страни.
Ищецът е сторил в исковото дело разноски от 67,63 лв. за държавна такса, а на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, ред., ДВ, бр. 8/2017 г., съдът определя юрисконсултско
възнаграждение от 100 лв., или общо разноски от 167,63 лв. В заповедното дело разноските
на ищеца са в размер на 117,63 лв. Пропорционално на уважената част от исковете ищецът
има право на разноски от 151,55 лв. в исковото дело и 106,35 лв. в заповедното дело.
Ответникът няма доказателства за разноски. За безплатното представителство на
ответника на пълномощника му следва да се присъди възнаграждение – и за исковото, и за
заповедното дело.
Както е посочено в договора за правна защита и съдействие и в чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
хонорарите са съобразени с минимумите по Наредба № 1/2004 г. Тези минимуми са
установени в национална правна норма. Съдът обаче има задължение да прилага правото на
Европейския съюз, което е с примат над националното. При това да го прилага служебно, а
не по възражение, каквото напр. е възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело С-
438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
7
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
С решението съдът е приел, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на
качествени адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на
адвоката, достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на
задълженията и възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически
условия в столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 5500
лв. При нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30 дни
на година за почивка за адвоката), това прави около 77 лв./час.
Съдът намира, че извършеният труд по делото за ответника в исковото се свежда до 4
часа, а в заповедното – в 2 часа, респ. възнаграждението е 4х77=308 лв. и 154 лв., а
съразмерно на отхвърлената част от исковете – 30,80 лв. за исковото дело и 15,40 лв. за
заповедното дело
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, против Б. С. С., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 415, ал. 1
ГПК вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 2816,27 лева, главница за цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден
имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к.** 1, бл. ** вх. А, ет.8, ап. 39, аб. № **, за период
м.01.2021 г.-м.04.2023 г., ведно със законна лихва от 07.02.2024 г. до изплащане на вземането,
сумата от 241 лева, мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия за период
15.09.2021 г.-19.01.2024 г., които вземания са предмет на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 26.02.2024 г. по гр.д. № 7099/2024 г., СРС, 161-ви с-
в.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, против
Б. С. С., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2
ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 49,71 лева, главница за цена на извършена услуга за дялово
разпределение за период 01.12.2020 г.-30.04.2023 г., и сумата от 10,55 лева, мораторна лихва
върху главниците за дялово разпределение за период 15.02.2021 г.-19.01.2024 г., както и
исковете с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца, главница за топлинна
енергия над 2816,27 лв. до пълния предявен размер от 3063,58 лв. и за периода м.05.2020 г.-
м.12.2020 г., и мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия над 241 лв. до пълния
предявен размер от 257,80 лв.
ОСЪЖДА Б. С. С., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 151,55 лв., разноски, сторени в
8
производството, и сумата от 106,35 лв., разноски, сторени в производството по гр.д. №
7099/2024 г., СРС, 161-ви с-в.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв. **, от
САК, със съдебен адрес: гр. София, бул. „Витоша 1-А“ вх. Б, ут. 3, кантора 13, на основание
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. възнаграждение за безплатното представителство на ответника в размер
на 30,80 лв. за исковото дело и 15,40 лв. за заповедното дело гр.д. № 7099/2024 г., СРС, 161-
ви с-в.
Решението е постановено при участието на „Далсия Елвеко“ ЕООД като помагач
на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок пред Софийския градски
съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9