Р Е Ш
Е Н И Е
№ 13
гр.Русе,
09.04.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд-Русе, I-ви състав, в открито
заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
СЪДИЯ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Наталия Георгиева, като разгледа
докладваното от съдията адм.д. № 688
по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.172, ал.5 от ЗДвП.
Образувано е по жалба на Д.А.Д. *** против заповед
за прилагане на принудителна административна мярка № 20-1085-000296 от
23.03.2020 г., издадена от началника на сектор „Пътна полиция“ при Областна
дирекция на МВР – Русе, с която спрямо жалбоподателката е приложена
принудителна административна мярка (ПАМ) по чл.171, т.2, б.„м“ от ЗДвП „временно
спиране от движение на моторно превозно средство“ – лек автомобил „Фолксваген
Поло“ с рег. № ***, за срок от 3 месеца. В жалбата се развиват подробни
оплаквания за незаконосъобразност на обжалваната заповед като издадена при липса
на фактическите предпоставки за това, при допуснати съществени нарушения на
административнопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и в
несъответствие с целта на закона. Моли съда да постанови решение, с което да
отмени оспорения административен акт.
Ответникът по жалбата – началникът на сектор „Пътна
полиция“ към ОД на МВР - Русе, чрез процесуалния си представител, взема подробно
становище за нейната неоснователност в хода на устните състезания. Претендира
присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото
доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на
законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:
Жалбата е подадена от процесуално
легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от
него, в преклузивния срок, при наличие на правен интерес, поради което е
допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна.
Заповедта
е издадена от компетентен орган – от началника на сектор „Пътна полиция“ при ОД
на МВР – Русе, надлежно оправомощен с т.2 от заповед № ЗЗ6з-1120/23.06.2017 г.,
изменена и допълнена със заповед № 336з-571/20.03.2018 г. и заповед №
336з-334/12.02.2020 г., всички на директора на ОД на МВР – Русе, като ръководител
на съответната служба за контрол по чл.172, ал.1 от ЗДвП.
Оспореният
акт е издаден в изискуемата писмена форма и е мотивиран в съответствие със
закона - чл.172, ал.1 от ЗДвП, респ. чл.59, ал.2, т.4 от АПК.
Съдът
не констатира при издаването му да са допуснати нарушения на
административнопроизводствените правила.
Събраните
по делото доказателства не подкрепят твърденията на жалбоподателката, според
които заповедта за прилагане на ПАМ е антидатирана като е издадена не на
посочената в нея дата – на 23.03.2020 г., а по-късно – през месец ноември 2020
г., когато й бил връчен и препис от нея – на 23.11.2020 г. Според чл.27, ал.1,
т.5 от Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на
свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и
тяхната дисциплина, за всеки водач, получил свидетелство за управление на МПС,
се водят на отчет данни
за наложените му наказания и приложените принудителни административни мерки.
Информация за издадените заповеди за прилагане на ПАМ, съгласно чл.30, ал.1 от Наредба
№ I-157 от 1.10.2002 г., се съхранява в АИС АНД (автоматизираната информационна
система за управление на административнонаказателната дейност). Видно от
изисканата от сектор „Пътна полиция“ справка за нарушител/водач, оспорената
ЗППАМ № 20-1085-000296 /23.03.2020 г. е отразена в АИС АНД по отчета на
жалбоподателката. При липсата на каквито и да било данни за манипулиране на
тази информационна система съдът намира отразените в нея обстоятелства
достоверни, включително, че оспорената заповед е издадена на посочената в нея
дата. На следващо място, самата заповед е официален документ, макар и от
категорията на диспозитивните. Доколкото датата на нейното издаване, представляваща
задължителен реквизит на акта съгласно
чл.59, ал.2, т.8 от АПК, стои извън самото обективирано в заповедта волеизявление
на административния орган, то в тази част тя се ползва с материална
доказателствена сила – арг. от чл.179, ал.1 от ГПК вр.144 от АПК.
На
следващо място, незаконното според жалбоподателката изземване на свидетелството
за регистрация на автомобила й следва от допуснатото по силата на самия закон –
чл.172, ал.6 от ЗДвП, предварително изпълнение на оспорената заповед. Когато с
административния акт е приложена ПАМ по чл.171, т.2, б.„м“ от ЗДвП, действията
по неговото предварително изпълнение, съгласно чл.172, ал.4 от ЗДвП, включват
именно изземване на свидетелството за регистрация на МПС (СРМПС). Вярно е, че в
случая то не е иззето със съставянето на АУАН на водача – сина на
жалбоподателката М.В.Б., но това се дължи не на пропуск от страна на
контролните органи, а на обстоятелството, че според самия АУАН, последният, в
нарушение на чл.100, ал.1, т.2 от ЗДвП, не е носил у себе си СРМПС при
съставянето на този акт на 21.03.2020 г. Следва да се допълни, че в хода на
съдебното производство жалбоподателката е разполагала с възможността да поиска,
на основание чл.166, ал.4 вр.ал.2 от АПК, спиране на допуснатото по силата на
закона предварително изпълнение на оспорения административен акт, от която
възможност тя не се е възползвала.
Обжалваната
заповед обаче е издадена в нарушение на материалния закон.
В
съдебната практика е безспорно положението, че с оглед обвързаността на
принудителната административна мярка от административното нарушение – арг. от
чл.22 от ЗАНН, основен елемент на фактическия състав на всяка ПАМ е
административното нарушение. Без да бъде доказано то, независимо дали то е
установено във фазата на предполагаемото предстоящо извършване, или във фазата
на самото извършване или непосредствено след неговото извършване,
принудителната мярка не би имала своето законово основание.
От
съвкупния анализ на всички събрани по делото писмени, гласни и веществени
доказателства съдът намира поведението на сина на жалбоподателката – М.Б., квалифицирано
като административно нарушение, установено по безспорен начин.
На
първо място то се установява от съставения АУАН бл. № 722111 от 21.03.2020 г. Съдът
не констатира допуснати при съставянето му формални нередовности, поради което той
се ползва с презумптивна доказателствена сила за отразените в него фактически
обстоятелства съгласно чл.189, ал.2 от ЗДвП. В АУАН (л.10 от преписката) е
посочено, че на 21.03.2020 г., около 22:08 часа, в гр.Русе, бул.“Липник“ № 8,
на паркинга на магазин „Кауфланд“, при управление на л.а.“Фолксваген Поло“ с
рег. № ***, собственост на жалбоподателката, нейният син – М.В.Б. е използвал
пътища, отворени за обществено ползване, не по предназначение като рязко
отклонявал автомобила първоначално вляво, след което вдясно, отклонявайки се от
посоката си на движение, впоследствие извършвайки и движение в окръжност, което
поведение, според актосъставителя, било предприето визуално умишлено.
По
преписката, като веществено доказателство, е приложен оптичен носител - DVD-R, на който са
записани видеофайлове от АИСВПК (автоматизирана информационна система
"Видеозаснемане на пътния контрол") от служебния автомобил, с който е
осъществена полицейската проверка, за времето от 22:00 ч. до 22:15 ч. на
21.03.2020 г.
В съдебно заседание на 21.01.2021 г., на
основание чл.204, ал.1 от ГПК вр.чл.171, ал.2 от АПК, е извършен оглед, в
присъствието на страните и на техническо лице – системния оператор на съда, на
посоченото веществено доказателство, като са
възпроизведени записаните на него видеофайлове от камерите, с които е оборудван
служебният автомобил с рег. № СВ 6315 КК. Доколкото при извършване на записа
той е бил движение, обективно не е било възможно спазването на правилото на
чл.50, ал.2 (в действащата редакция на текста) от Инструкция № 8121з-749 от
20.10.2014 г. за реда и организацията за осъществяване на дейностите по контрол
на пътното движение, което изисква при осъществяване на пътен контрол служебният
автомобил, оборудван с АИСВПК, да се разполага така, че да позволява да се
извършва наблюдение, видео- и аудиозапис на проверяваните лица и ППС,
включително регистрационните им номера.
При възпроизвежда в съдебно заседание на видеофайл
с наименование „CB6315KK_50026B7771030233_ch01_20200321215901_20200321222543“, записан
от камера 01, разположена на обзорното стъкло на полицейския автомобил, с дата
21.03.2020 г., за времето от 22:05:52 ч. до 22:06:07 ч., се наблюдава движението на тъмен на цвят лек
автомобил, който рязко отклонява последователно вляво и вдясно и извършва
движение в окръжност, както е описано и в АУАН.
Този видеозапис е предявен на св.И. в
съдебно заседание на 25.02.2021 г. като последният е категоричен, че това е
автомобилът, с който е било извършено нарушението, за което е съставен и
посочения АУАН, т.е. автомобилът на жалбоподателката. Свидетелите И. и А. твърдят,
че чули звук от триене на гуми в асфалт, при което със служебния автомобил се
насочили към паркинга на магазин „Кауфланд“ на ул.“Липник“ № 8, където заварили
сина на жалбоподателката да управлява автомобила на жалбоподателката като го
поднасял рязко вляво и вдясно и извършвал движение в кръг. След като бил спрян
за проверка, Б. заявил, че показва на приятелката си, която пътувала с него,
„как се дрифти“.
Съдът намира показанията на св.Б.,
депозирани в съдебно заседание от 25.02.2021 г., недостоверни, тъй като
посоченият свидетел е безспорно заинтересован от изхода на делото в полза на
жалбоподателката – негова майка, както и с оглед на воденото срещу него
административнонаказателно производство за същото нарушение. Показанията му са
и допълнително компроментирани с оглед присъствието на свидетеля, в нарушение
на чл.171, ал.1, изр.второ от ГПК вр.чл.171, ал.2 от АПК, в съдебната зала при
разпита на св.И.. Според св.Б. предприетите от него маневри на 21.03.2020 г.,
около 22:00 часа, на празния паркинг на магазин „Кауфланд“, всъщност имали за
цел да натоварят колелата на автомобила при движение с дръпната ръчна спирачка,
за да се активира автоматичния механизъм, който обира луфта между барабана и
накладките. Отклоняването на автомобила вляво и вдясно пък се наложило, за да
се натоварят и двете му страни.
Предложената в показанията на Б. причина,
поради която той предприел маневрите, се намира в обективно противоречие с
това, което е заявил в адресираната до
Районен съд – Русе жалба, а именно опит да заобиколи образували се на паркинга
локви, при което, поради настъпилото състояние на „аквапланинг“, загубил
контрол над автомобила, а движението в окръжност се дължало на опита му да
избегне сблъсък с намираща се там лампа. На следващо място, ако св.Б., който в
показанията си от 25.02.2021 г. заявява за себе си, че е „до известна степен
перфекционист“, е изпитвал технически проблем с ръчната спирачка, констатиран
по време на движение на автомобила, той, като водач, е следвало да спре и да
вземе мерки за отстраняване на неизправността – чл.101, ал.1, изр. първо от ЗДвП, а не да продължава да управлява по описания начин един неизправен
автомобил – арг. от чл.10, ал.1, т.4 от ППЗДвП.
Независимо от така установеното
поведение на водача, съдът намира, че извършеното от него административно
нарушение не е установено по безспорен начин, тъй като не е доказано, че то е
извършено на път, отворен за обществено ползване.
Нарушението, което е основание за
прилагане на ПАМ по чл.171, т.2, б.“м“ от ЗДвП, следва да бъде извършено на „пътищата, отворени за обществено ползване“.
В случая то е извършено на паркинга на хипермаркет „Кауфланд“, на адрес гр.Русе, ул.“Липник“ № 8. Според
легалната дефиниция по § 6, т.1 от ДР на ЗДвП
"път" е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или
обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци.
Към пътищата се приравняват и улиците. В закона липсва самостоятелно
определение на понятието „паркинг“, макар то да се използва на редица места,
напр. чл.37, ал.2 и ал.3 и чл.130, ал.2 от ЗДвП. По своето естество паркингът
представлява земна площ, на която са разположени места за паркиране на пътни
превозни средства с осигурен подход за маневриране и придвижване до тях. По
тази причина, доколкото по необходимост предназначението му включва освен
паркирането, но и придвижването на ППС до паркоместата, както и извършването на
маневри по тяхното заемане, респ. напускане, паркингът безспорно покрива
посоченото законово определение на понятието „път“.
Компетентността на органите за контрол по
ЗДвП, съгласно чл.2, ал.3, изр.второ от ЗДвП, да установяват и санкционират
извършените нарушения на правилата за движение по пътищата, е предпоставена от
това пътят, на който те са извършени, да е отворен за обществено ползване.
Според чл.2, ал.1, изр. първо от ЗДвП отворен за обществено ползване е всеки
път, условията за използване на който са еднакви за всички участници в
движението. Вярно е, че дали един път е отворен за обществено ползване или не,
не зависи само от това кой е негов собственик – държавата, съответната община
или частен субект. Квалифицирането на паркинга, на който е извършено
нарушението, като път, отворен за обществено ползване, ще зависи и от това дали
и какви по вид ограничения или предимства за влизането, престоят и паркирането
на този паркинг са въведени от собственика, респ. дали те отнасят до всички
лица или само до клиентите на търговския обект. Частната собственост върху
имота, на който е разположен паркинга обаче е от естество да разколебае виждането
на административния орган, че се касае за път, отворен за обществено ползване.
Това е така, защото именно собственикът има правомощието да изключи
общественото ползване на пътя като надлежно обозначи това обстоятелство – чл.2,
ал.1, изр.второ от ЗДвП. Съдът извърши служебна справка в публично достъпната КАИС
(кадастрално-административната информационна система), при която беше
установено, че на посочения административен адрес – гр.Русе, ул.“Липник“ № 8,
се намира поземлен имот с идентификатор 63427.2.5280, с посочен вид на
собствеността: частна, вид територия
урбанизирана, НТП за търговски обект, комплекс, площ 20574 кв. м, стар номер
5280,5281, квартал 430, парцел ХІІІ-5280,5281.
По делото ответникът по жалбата, на когото
законът възлага доказателствената тежест – чл.170, ал.1 от АПК, не е ангажирал
доказателства за статута на процесния паркинг към търговския обект и конкретно
дали той представлява път, отворен за обществено ползване. Това обстоятелство,
както беше посочено, не само е включено във фактическия състав по чл.171, т.2,
б.“м“ от ЗДвП като основание за прилагане на предвидената в този текст ПАМ, но
определя и компетентността на органите за контрол по този закон – арг. от чл.2,
ал.3, изр. второ от ЗДвП. Следва да се посочи, че в настоящото съдебно
производство, за разлика от производството по съдебно обжалване на
наказателните постановления – чл.107, ал.2 от НПК, съдът няма правомощието да
събира служебно доказателства като за целта е необходимо страната да е
направила съответното искане – чл.171, ал.2 от АПК, каквото от страна на
ответника липсва.
На следващо място, дори и да бъде
установено, че водачът Б. е извършил описаните в АУАН маневри на път, отворен
за обществено ползване, то предвидената в чл.171, т.2, б.“м“ от ЗДвП мярка се
прилага спрямо собственика на автомобила, само когато с поведението си той е
допринесъл за извършване на нарушението. Предвидената в тази разпоредба ПАМ се
прилага спрямо собственик, който „допуска,
организира или предоставя“ управлението на МПС на лице за участие в
нерегламентирани състезания по пътищата, отворени за обществено ползване, или
ги ползва за други цели, освен в съответствие с тяхното предназначение за
превоз на хора и товари. Изпълнителното деяние на нарушението, което обуславя
прилагането на процесната ПАМ, включва посочените три отделни форми. Доколкото и
при трите собственикът преследва специална цел, а именно участието на водача, в
чиято фактическа власт се намира автомобила, в нерегламентирани състезания по
пътищата или ползването им за цели, различни от законоустановените – превоз на
хора и товари, то нарушението следва да бъде осъществено с пряк умисъл като
форма на вината. Този извод е безспорен по отношение на „организирането“ на
подобни състезания и ползването на пътищата не по предназначение, защото тази
форма на изпълнителното деяние предполага личното участие на собственика на
автомобила в посочената дейност. Кога собственикът „предоставя“ или „допуска“ управлението
на автомобила за посочените цели зависи от това кога е предадена фактическата
власт върху автомобила – дали той тепърва се предоставя за ползването му за
посочените забранени цели или пък същият вече се намира във фактическата власт
на лицето, участвало в нерегламентираните състезания или ползвало пътищата по
непозволен начин. При „допускането“ автомобилът дори може първоначално да е бил
предаден за едно правомерно ползване като деянието би било съставомерно, ако
впоследствие собственикът е бил уведомен за намерението на водача той да бъде
ползван за управление по начините, визирани в разпоредбата на чл.171, т.2,
б.“м“ от ЗДвП и се е съгласил с това. Доколкото описаното в тази разпоредба
нарушение е формално, от категорията на нарушенията на просто извършване, то
използваният израз „допуска“ следва да се разбира именно като форма на
изпълнителното деяние, изразяващо се в бездействие – непредприемане на
дължимите действия по предотвратяване на едно неразрешено от закона ползване на
собствения му автомобил, а не като субективно отношение на собственика, сочещо
на евентуален умисъл, какъвто при нарушенията на формално извършване е
невъзможно да съществува.
В случая ответникът по жалбата нито твърди,
нито доказва, че автомобилът е бил предоставен от жалбоподателката на нейния
син, за да извършва той с него маневри като описаните в съставения АУАН, нито
пък че тя е била уведомена за това негово намерение и е допуснала използването му
по този начин. Липсата на доказателства за това изискуемо от закона субективно
отношение на собственика на автомобила към извършеното с него нарушение води до
извод, че не са били налице елементите от фактическия състав на чл.171, т.2,
б.“м“ от ЗДвП, които да обуславят прилагането на оспорената ПАМ.
За пълнота следва да се отбележи, че
разгледаният в рамките на настоящото дело случай е различен от тези, предмет на
цитираните от процесуалния представител на ответника по жалбата дела – адм.д. №
529/2019 г. и адм.д. № 355/2020 г., и двете по описа на Административен съд – Русе,
тъй като по тях собственикът на временно спряното от движение МПС и водачът,
извършил забранените маневри, са били едно и също лице.
Като е приложил неправилно материалния закон
административният орган е постановил един незаконосъобразен административен
акт, който следва да бъде отменен.
Жалбоподателката не е представила
доказателства за направени деловодни разноски, поради което такива не следва да
й бъдат присъждани.
Така
мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
по
жалба на Д.А.Д., с ЕГН **********,***, заповед за прилагане на принудителна
административна мярка № 20-1085-000296 от 23.03.2020 г., издадена от началника
на сектор „Пътна полиция“ при Областна дирекция на МВР – Русе, с която спрямо
жалбоподателката е приложена принудителна административна мярка по чл.171, т.2,
б.„м“ от ЗДвП „временно спиране от движение на моторно превозно средство“
- лек
автомобил „Фолксваген Поло“ с рег. № ***, за срок от 3 месеца.
Решението
не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: