Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 2509 Година
2021, 16.12. Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХІ състав
на 24.11.2021 година
в публичното заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР
КОЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЯНКО АНГЕЛОВ
ЙОРДАН РУСЕВ
при секретаря ПОЛИНА ЦВЕТКОВА и при участието на прокурора КАЛОЯН ДИМИТРОВ,
като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЯВОР
КОЛЕВ к. адм. дело номер
2655 по описа за 2021 година и като обсъди:
Производство по чл.208 и сл. АПК във връзка с чл.285 ал.1 ЗИНЗС.
Образувано е по подадени две
касационни жалби срещу Решение №1565/ 26.07.2021г. по адм. дело №87/2021г. на
Административен съд – Пловдив, ХХIХ състав, с което е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
– София /ГДИН/ да заплати на З.Я.П.
сумата от 4 000 лева, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди в рамките на периода от 04.08.2014г. до 11.01.2021г. вкл.,
в резултат на нарушение по чл.3 ЗИНЗС, изразило се в липса на достатъчно
жилищна площ в условията на Затвора Пловдив и заразеност с мухъл на помещенията
по настаняването му, като е отхвърлена претенцията за частта от исковия период
от 01.01.2014г. до 03.08.2014г. и за разликата до пълния й предявен размер от
10 000 лева, както и по отношение на останалите оплаквания за нарушения по
чл.3 ЗИНЗС. Със същото решение е осъдена ГДИН да заплати на ищеца 10 лева,
съставляваща заплатената държавна такса, а на адв.М. сумата от 332 лева,
съставляваща адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗА, съразмерно
на уважената част от иска.
Първата касационна жалба е
подадена от З.Я.П. чрез адв.М., като се твърди неправилност на съдебното
решение като постановено в противоречие с материалния закон, необоснованост и
съществени нарушения на съдопроизводствените действия – касационни основания по
чл.209 т.3 АПК. Моли съда да отмени обжалваното решение в частта, касаеща
отхвърления размер на предявения иск и вместо него да постанови друго по
същество, с което да се осъди ГДИН да заплати пълния предявен размер. В съдебно
заседание жалбоподателят заявява, че не поддържа жалбата си, както и че
обезщетението му е достатъчно.
Ответникът по тази касационна
жалба - ГДИН – София не изразява становище по допустимостта и основателността
и.
Втората касационна жалба е
подадена от ГДИН – София, чрез процесуален представител юриск.Ч., който обжалва
решението в частта, с която дирекцията е осъдена да заплати на З.Я.П.
обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 4 000 лева. В жалбата
са релевирани доводи, че в обжалваната част решението е неправилно и
необосновано - касационни основания по чл.209 т.3 АПК, поради което моли да
бъде отменено в обжалваната му част и бъде отхвърлен предявеният иск,
алтернативно прави искане решението да бъде изменено, като присъденото
обезщетение бъде намалено до 500 лева. Претендира юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът по тази касационна
жалба – З.Я.П. не изразява становище по допустимостта и основателността и.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Пловдив застъпва становище за неоснователност на подадените
касационни жалби, като искането от съда е да бъдат оставени без уважение,
съответно решението на Административен съд – Пловдив – потвърдено.
Пловдивският административен съд – Двадесет и първи състав, преценявайки
допустимостта на касационните жалби и правилността на обжалваното решение на
посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл.218 ал.2 АПК, приема за установено следното:
Касационните жалби са предявени
от надлежни страни, за които решението в обжалваните части е неблагоприятно,
подадени са в срок, поради което са ДОПУСТИМИ. Разгледани по същество, същите
са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Производството по адм. дело
№87/2021г. по описа на Административен съд – Пловдив, ХХIХ състав се е развило по искова
молба на З.Я.П. срещу ГДИН гр. София, с искане ответникът да бъде осъден да
заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, причинени му по време на
задържането по изпълнение на наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив
за периода от 01.01.2014г. до 11.01.2021г., съставляващи претърпени унижение,
срам, чувство на безпомощност, които се твърди да са настъпили в резултат от
нарушения на чл.3 ЗИНЗС и чл.3 КПЧОС, извършени чрез бездействие от страна на
администрацията. Исковата претенция е за сумата от 10 000 лева. Претендирано е
и присъждане на възнаграждение за адвокат при условията на чл.38 ЗА.
С оглед обстоятелствата,
изложени в исковата молба и становищата на страните в хода на делото, както и
във връзка с дадените указания за подлежащите на установяване факти и
обстоятелства и последиците от недоказването, е дадена възможност да се
ангажират доказателства, в т.ч. и съдът на основание чл.284 ал.3 ЗИНЗС е
изискал такива, като са събрани относимите към предмета на спора. Със
събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка.
С обжалваното решение, след
обсъждане на събраните по делото доказателства и анализ на чл.284 ЗИНЗС, съдът
е стигнал до извод, че така предявеният иск е частично доказан и основателен.
За да стигне до този резултат,
от фактическа страна съдът е установил, че П. ***.08.2014г., като първоначално
е бил разпределен в приемно отделение стая РЦ, която била с размери 27,04 кв.м.
с два отваряеми прозореца с размери 0,49х1,20м и 0,98х1,18м със санитарен възел
също с прозорец в него. От 08.08.2014г. е бил разпределен в стая 26, която била
с площ от 27,80 кв.м., с отделен санитарен възел, както и с два отваряеми
прозореца с размери 0,92х1,17 м и 1,11х1,00 м., както и отделен отваряем
прозорец в самото санитарно помещение. За периода на престоя му в това
помещение от 08.08.2014г. до 31.12.2017г. от страна на ГДИН не била съхранена
информация относно броя на лицата, с които ищецът бил настанен, предвид
съхранението на същата в рамките на три години, съгласно въведената
номенклатура. От 01.01.2018г. и до 11.04.2019г. продължил да пребивава в
помещение №26, след което, считано от 12.04.2019г. бил преместен в спално
помещение с №24, което било с площ от 30,95 кв.м, разполагало със санитарен
възел, както и два отваряеми прозореца с размери 0,65х1,20м и 1,20х1,20м, а
така също и с отделен отваряем прозорец в санитарното помещение. Считано от
13.09.2019г. П. бил настанен в помещение №25 с площ от 31,32 кв.м., разполагащо
със санитарен възел и с два отваряеми прозореца с размери 0,50х1,20м и 1,20
мх1,20м, както и един отваряем прозорец в санитарното помещение. Считано от
20.12.2019г. бил настанен отново в помещение №26, където пребивавал до края на
исковия период 11.01.2021г.
Максималният брой лица, с които
бил настанен в помещение №26 достигал понякога до още десет човека, в помещение
№24 – десет човека и в помещение №25 – единадесет човека. Във всяко от помещенията по задържането му в
Затвора Пловдив било осигурено наличието на течаща студена вода в санитарния
възел. Топла вода лишените от свобода можели да ползват в баня, съгласно
утвърдени графици за използването й по два пъти седмично. Като работещ по време
на изтърпяване на наказанието си П. за периодите, в които работел, имал право
да ползва банята ежедневно след приключване на работа. През месец юли 2019г.
водоподаването било спряно веднъж в рамките на два часа, предвид необходимостта
от подмяна на главния водомер на Затвора Пловдив. Почистването и дезинфекцията
на банята били възложени на лишени от свобода по график. Тръбите от
канализацията в затвора минавали през тоалетните, а не през стаите. Съгласно
сключени договори за дезинсекция и дератизация със специализирана фирма в
периода на престой на ищеца се извършвала редовна дезинсекция и дератизация на
различните помещения на затвора по график, включително и спалните такива,
съставляваща химична обработка на помещенията против мишки, хлебарки, мравки,
дървеници, бълхи и мухи, каквито дейности били документирани с протоколи.
Сградата на затвора нямала
изградена вентилационна система и външна изолация, като отоплението през зимата
се осъществявало посредством централно - локално парно отопление, а
проветрението се осъществявало посредством отваряне на прозорците. В повечето
от помещенията на затвора имало по една маса, няколко стола и метални шкафове,
освен леглата за всеки от затворниците. По време на изтърпяване на наказание
„лишаване от свобода“ в условията на Затвора Пловдив с П. били провеждани
беседи и разговори по различни поводи при планиране и препланиране на плана за
присъдата му, включително за участие в групова работа и мотивирането му за
започване на работа. В тази връзка и ищецът работил в обособено производство в
един значителен период от престоя си от 2016г. до 2019г., след което отново бил
назначен на работа през 2020г. През същата година участвал и в образователен курс
по история. Спрямо него били предприемани мерки за налагане на наказания във
връзка с различни нарушения на реда, както и бил награждаван за проявено
старание в трудовия процес. През време на престоя му в Затвора Пловдив ползвал
постелъчно спално бельо и завивки, които му били донесени от негови близки,
като в затвора имало изграден график за изпиране на постелъчно бельо в
пералнята при затвора, а по отношение изпирането на дрехите на затворниците
също можело да се ползва пералнята, но след депозиране на молба за това.
С оглед така установените
данни, решаващият съд е приел на първо място, че не в рамките на целия исков
период ищецът е пребивавал в затвора, като противно на твърденията му, че е
постъпил в Затвора Пловдив на 01.01.2014г., от представените писмени
доказателства е установено, че това е станало по-късно, а именно от
04.08.2014г., поради което и само на това основание исковата претенция е
отхвърлена като недоказана за частта от периода от 01.01.2014г. до 03.08.2014г.
На следващо място съдът е приел,
че за периода, за който се съхранява надлежна информация, а именно от
01.01.2018г. до края на исковия период, е била налице действителна
пренаселеност за част от времето на престоя на ищеца в Затвора Пловдив в
посоченото време, във всяка от стаите по настаняването му, като общо сумирано
времето, в което ищецът е бил при площ под 4 кв.м. на човек, която е нормативно
установената, възлиза на 664 дни. Установено е същевременно, че почти една
трета от това време, а именно 200 дни в рамките на периода от 01.01.2018г. до
11.01.2021г., за който има конкретна информация, П. се е помещавал в стаи, в
които жилищната площ на лишен от свобода е била под 3 кв. метра на човек. По
делото от страна на ответника, чиято е доказателствената тежест да установи
конкретните условия на задържане и тя му е била надлежно указана, не са
представени конкретни доказателства за част от периода по настаняване на ищеца,
а именно времето от 04.08.2014г. до 31.12.2017г. Същевременно от показанията на
свидетелите Н. и К., които са дали информация относно помещение №26, в което
ищецът е прекарал най-много от времето в затвора, е установено, че в
помещението са били настанявани и повече от капацитета му, позволяващ спазване
на нормативно установените стандарти за разполагаема площ. Поради това и макар
и без да е налице конкретика по отношения на точния брой дни, в които такава
пренаселеност е била установена, съдът е взел предвид така установения от
показанията на свидетелите факт за времето от 04.08.2014г. до 31.12.2017г. като
такъв, даващ допълнителна тежест при оценката на посочения неблагоприятен
фактор при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода и присъждане на
обезщетение по отношение на същия, а именно пренаселеността. Или, установено е
твърдяното бездействие по смисъла на чл.3 ЗИНЗС от страна на специализираната
администрация по отношение на това конкретно оплакване в рамките на целия
период от 04.08.2014г. до 11.01.2021г.
Като недоказани обаче са приети
останалите твърдения на ищеца, с изключение на установеното заразяване на
спалните помещения с мухъл за част от процесния период.
Въз основа на така приетото,
решаващият съд е заключил, че са налице незаконосъобразни бездействия от страна
на служителите на ГДИН само по отношение на конкретно установените и доказани
факти по делото, като по този начин е достигнал до извод, че ищецът е бил
подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл.3
ЕКЗПЧОС и съобразявайки се с продължителността, характера и интензитета на
претърпените от П. неимуществени вреди и отражението им върху психическото му
здраве, и съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД е определил обезщетение в размер
на 4 000 лв., като са отчетени и постановените решения от ЕСПЧ и размерите на
присъдените с тях обезщетения.
Решението на съда е валидно,
допустимо и правилно, както по отношение на изводите за основателността на
исковата претенция, така и по отношение на определения размер на обезщетението.
Видно от мотивите на съдебния
акт, първоинстанционният съд е приложил изцяло стандартите на ЕКПЧ, като е дал
ясен и конкретен отговор кои факти, релевантни за спора приема за установени
въз основа на събраните по делото доказателства. В решението е изведен
правилният извод за частична доказаност на изложените в исковата молба обстоятелства,
които съответно обуславят частично уважаване на исковите претенции, т.е.
присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по приложимия
закон, но не в пълните претендирани размери.
Неоснователно е оплакването в
касационната жалба на ГДИН, че съдът не е изследвал наличието на вреди и
причинно-следствена връзка между лошите условия и твърдените вреди от ищеца,
т.е., не е приложил елементите от фактическия състав на чл.1 ЗОДОВ и решението
по тази причина се считало за необосновано. В случая съдът е процедирал
правилно, като е приложил както нормата на чл.284 ЗИНЗС, така и нормата на чл.3
ЕКПЧ – разпоредба от международен договор, чиято юридическа сила е по-висока от
тази на българския закон/чл.5 ал.4 КРБ/, а за защита на основните права е приложил
стандартите, установени в практиката по чл.3 на ЕКПЧ. Съгласно цитираните
правни норми деликтната отговорност на държавата не се презюмира от закона,
поради което в тежест на ищеца /по аргумент от чл.154 ал.1 ГПК, вр. чл.144 АПК/
е да проведе главно и пълно доказване на осъществено нарушение на чл.3 от
страна на органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС. Доказването на настъпването на
неимуществени вреди, за които нормата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС е въвела оборима
презумпция, обаче не подлежи на главно доказване от ищеца, а на оборване от
ответника по пътя на обратното доказване, което също следва да бъде пълно. Тази
оборима презумпция се простира и върху третия елемент на фактическия състав на
деликтната отговорност – причинна връзка между нарушението на чл.3 ЗИНЗС и настъпилия
вредоносен резултат.
Казано по друг начин, в
производството по чл.284 ЗИНЗС настъпването на неимуществените вреди, както и
причинната връзка между тях и нарушенията по чл.3 ЗИНЗС се презюмират, стига
ищецът да е доказал, че е бил подложен на изтезания, на жестоко, нечовешко или
унизително отношение/чл.3 ал.1/, както и че е бил поставен в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането
под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло,
отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност/чл.3 ал.2/. Нарушения в случая
безспорно са установени, поради което и правилно и законосъобразно решаващият
съд е презюмирал както настъпването на вреди, така и причинната връзка между
нарушението на чл.3 ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат.
С оглед изложеното, като взе
предвид, че решаващият съд изцяло е приложил стандартите за защита на правото
по чл.3 ЕКПЧ по отношение на ищеца, настоящият съдебен състав намира, че съдът
е постановил решението си изцяло в съответствие с материалния закон, без
наличие на нарушение на съдопроизводствените правила.
Правилно е определен и размерът
на обезщетението, като същият е съобразен изцяло с релевантните обстоятелства.
В случая е съобразен периодът, през който е търпяно нарушението, характерът,
видът и изражението на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите
нематериални блага и интереси на ищеца. Отделно от това, самият жалбоподател
заявява в хода по същество, че присъденото му обезщетение в размер на
4 000 лева, му е достатъчно.
От страна на касационния
жалбоподател ГДИН са направени възражения, които освен, че носят бланкетен
характер и не коментират никакви конкретни за случая факти, са идентични с
твърденията, изложени в първоинстаннционното производство, като съдът е
направил обосновани и правилни изводи, които се споделят напълно от настоящата
инстанция, поради което и на основание чл.221 ал.2 АПК касационната инстанция
препраща към мотивите на първоинстанционния съд, изключително обстойни и
обосновани.
Консеквентно това обосновава и
изводите на настоящия състав за неоснователност на касационните жалби. По
изложените съображения решението като правилно и законосъобразно следва да бъде
оставено в сила.
При този изход на спора не
следва да бъдат присъждани разноски на страните по делото.
Ето защо и поради мотивите, изложени
по-горе, ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ХХІ състав
Р Е Ш
И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение
№1565/26.07.2021г., постановено
по адм. дело №87/2021г. по описа на Административен съд – Пловдив, ХХIХ състав.
РЕШЕНИЕТО НЕ подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.