Решение по дело №2843/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 10, ал. 6 от Закона за семейните помощи за деца (ЗСПД).

Образувано е по жалба на О. К., [ЕГН], гражданин на Украйна, със статут в България – Разрешение за постоянно пребиваване като лице от български произход, чрез адв.В. П. и адв.Д. А. против Заповед № ЗСПД/Д-В/30933/08.12.2023г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“, с която на основание чл. 10, ал. 4 от ЗСПД и чл. 4, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за семейните помощи за деца (ППЗСПД) е отказано отпускане на месечна помощ за дете по отношение на И. К.. Жалбоподателят счита, че оспорената заповед е неправилна и незаконосъобразна,по подробно изложени съображения; счита, че разпоредбата на чл.3 т.5 от ЗСПД е в противоречие с Конвенцията за правата на детето и Конституцията. Прави се искане оспорената заповед да бъде отменена. В съдебно заседание и по съществото на спора жалбоподателят не се явява. В депозирана по делото молба, чрез пълномощника си поддържа жалбата. Претендира присъждане на разноски по делото, както и адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2, във връзка с чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата.

Ответникът - Директорът на ДСП- Варна – в съдебно заседание не се явява и не се представлява. В депозирана молба с.д. № 2311/16.02.2024г. от Х. Д. – Директор на ДСП-Варна, оспорва жалбата, счита същата за неоснователна, а оспорената заповед за правилна и законосъобразна. Моли в случай, че е направена претенция за присъждане на адвокатски хонорар, той да бъде определен в минимален размер по Наредба № 1/2004г.

 

След като разгледа оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по делото, становищата на страните и в рамките на задължителната проверка по чл. 168 АПК, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

О. К. родена на [дата]. в Украйна е с разрешение за постоянно пребиваване, като лице от български произход, заедно със сина си под 14 години – И. К., [ЕГН]. Оспорващата подава Заявление – Декларация вх. № ЗСПД/Д-В/30933/22.11.2023г. за отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в първи клас по реда на чл. 10а ЗСПД, за сина си И. К., записан за редовен ученик в първи клас през учебната 2023/2024г. в ОУ“ [населено място]“ – [населено място]. Към заявлението е представено Удостоверение от учебното заведение. С оспорената заповед е отказано изплащането на еднократна помощ, тъй като лицето не отговаря на чл. 3, т. 5 ЗСПД.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: Жалбата е подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 149 от АПК, от лице, имащо правен интерес от оспорване и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Съобразно чл. 10, ал. 4, във вр. с чл. 10, ал. 5 ЗСПД, отпускането на семейни помощи за деца или отказа за отпускането им се извършва със заповед на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ или упълномощено от него лице. Оспорената заповед е издадена от компетентен орган.

В проведеното административно производство е допуснато нарушение на чл. 35 АПК.

Между страните не се формира спор от фактическа страна. Спорът е правен и се изразява в това налице ли са основания за отпускане на еднократна социална помощ по чл. 10а, ал. 1 ЗСПД за детето И. К., както и притежава ли хуманитарен статут, и ако да какъв е той.

За разрешаване на настоящия административноправен спор е необходимо да се съобрази следното:

Според чл. 47, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ), отглеждането на децата до пълнолетието им се подпомага от държавата. Освен това Конституцията е прогласила и правото на гражданите на социално подпомагане (чл. 51, ал. 1). Съответно, съгласно чл. 26, ал. 2 КРБ чужденците, които пребивават в Република България имат всички права по тази Конституция с изключение на правата, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство.

От своя страна Законът за убежището и бежанците (ЗУБ) определя условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и техните права и задължения. Хуманитарният статут представлява международна закрила. Разпоредбата на чл. 3, т. 5 ЗСПД не урежда хипотеза на предоставена международна закрила (хуманитарен статут), но предвижда такива права за чужденци на реципрочна основа, ако е предвидено в международен договор или в друг закон. В разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗУБ е предвидено, че чужденците с предоставен статут на бежанец и хуманитарен статут имат всички права и задължения на българските граждани с изброени изключения и ограничения въведени със закон. В допълнение в чл. 39, ал. 1, т. 4 от същия изрично е предвидено, че чужденците с предоставена временна закрила (каквото е предоставена на оспорващата и на сина й - детето И. К. имат право на социално подпомагане.

С нормата на чл. 3 ЗСПД законодателят е очертал кръга на лицата, които имат право на семейни помощи за деца, а именно: 1. бременните жени - български граждани; 2. семействата на българските граждани - за децата, които отглеждат в страната; 3. семействата, в които единият от родителите е български гражданин - за децата с българско гражданство, които отглеждат в страната; 4. семействата на роднини, близки или приемни семейства - за децата, настанени по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето; 5. бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Очевидно, настоящият случай не попада в нито една от изброените от ЗСПД хипотези. Това обаче, с оглед цитираната по-горе нормативна уредба, не означава, че семейството на детето И. К. няма право на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от закона. В ЗУБ, който е специален закон по отношение на бежанците, няма ограничения в правата на достъп до социалната система, освен предвидените със закон. Няма ограничение в правата на чужденците с международна закрила (хуманитарен статут) и няма уредба по отношение на тези лица според чл. 3, т. 5 ЗСПД, но пък същата разпоредба не е окончателна и не урежда изчерпателно хипотезите, за да се приеме, че е забранителна, а и препраща към друг закон или международен договор, по който Република България е страна.

Впрочем, тук именно следва да се констатира, че последната редакция на чл. 3 от ЗСПД е от 2004г., а правото на социално подпомагане по чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗУБ на чужденците с предоставена временна закрила е въведено законодателно през 2007г. Повече от ясно е, че в правния мир не могат да съществуват две правни норми, които да уреждат едно и също обществено отношение по различен начин. Правилото е Lex posterior derogat legi priori (по-новият закон отменя по-стария).

Отделно от изложеното, за пълнота е необходима да се посочи още, че ограничението, съдържащо се в разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, не трябва да се прилага и по силата на чл. 27, т. 1 и т. 3 от Конвенцията на ООН за правата на детето (ратифицирана с решение на Великото народно събрание, в сила за страната ни от 03.07.1991г.), защото съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната, като имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

В чл. 27, т. 1 от Конвенцията за правата на детето е предвидено, че държавите - страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в т. 3, че държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Безспорно Конвенцията обхваща правото на образование като социално право.

Обжалваният акт е в противоречие и с норми на правото на Европейския съюз. Касае се за Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица, която предвижда в чл. 13, т. 2, че държавите членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от „Социални грижи“ на лицата, ползващи се с временна закрила. Такива разпоредби в българското законодателство се съдържат именно в цитирания по-горе ЗСПД (според § 1а от ПЗР на ЗУБ, този закон въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета за минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием) и административният орган, издал процесната заповед, е бил длъжен да ги съобрази при постановяване на обжалвания акт, което очевидно не е сторил.

При анализ на цитираните разпоредби на Конституцията на Р България, ЗУБ, ЗСП ЗСПД и цитираните разпоредби на общностното и международното право следва извод за незаконосъобразност на обжалваната заповед. С оглед изложеното оспорената заповед следва да бъде отменена, като преписката бъде върната на административния орган за ново произнасяне при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в настоящото решение.

Предвид изхода на спора, на основание чл.143 ал.1 от АПК разноски се дължат на жалбоподателя, който е направил своевременно искане за тяхното присъждане. Съобразно приложеното пълномощно от 20.12.2023г. е посочено безплатно адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, което следва да се определи в минимален размер 1000лв. на основание чл.8 ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В полза на жалбоподателката следва да се присъдят направените от нея разноски в размер на 10лв. – внесена държавна такса.

Води от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Заповед № ЗСПД/Д-В/30933/08.12.2023г. на Директор на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна.

ИЗПРАЩА преписката на Директора на ДСП-Варна за ново произнасяне по подаденото от О. К., [ЕГН] Заявление – Декларация с вх. № ЗСПД/Д-В/30933/22.11.2023г. при спазване на дадените в настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Дирекция "Социално подпомагане" – Варна да заплати на О. К., [ЕГН], с настоящ адрес [населено място], [улица]ет.* ап.* разноски в размер на 10лв./десет/ за държавна такса.

ОСЪЖДА Дирекция "Социално подпомагане" – Варна да заплати на адв. Д. А. [населено място], [улица]вх.* ет.* ап.** сумата от 1000лв. /хиляда/ лева, представляваща адвокатско възнаграждение.

 

Решението е окончателно.